Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (53)

Единайсета сцена
Дюните край Месина

Беатриче: Бенедикт беше прав — наистина познавах мястото много добре.

Тук бях наблюдавала един мавър как люби бялата си съпруга. Тук бях седяла с един поет, за да пишем сонет. Тук бях лежала с Бенедикт, който притискаше тялото ми към пясъка. Тук бях видяла една смугла дама как гори издайническите памфлети на съпруга си. Тук бях прегръщала сина й и бях шпионирана от един принц.

Когато пристигнахме на дюните, бяхме останали без дъх, но Бенедикт не желаеше да си почива. Изглеждаше притеснен, нетърпелив. Слънцето проблясваше по вълните и откриваше кристалите в пясъка. Насред този искрящ пейзаж имаше само едно мрачно петно — безрадостна купчина дрехи, където вълните срещаха брега. Някакъв труп?

Бенедикт се втурна напред толкова бързо, че аз трябваше да го пусна. Все пак го последвах с разтуптяно сърце. Но всичко беше наред — просто купчина дрехи. Бенедикт започна да ги прехвърля с трепереща ръка — роба с пясъчен цвят и пелерина, обикновени сандали. И широкопола шапка на пилигрим със сребърния знак на свети Яков, забоден на нея. Приведох се и хванах отново ръката му.

— Всичко е наред — започнах да изреждам като литания. — Всичко е наред!

Глупава литания. Защото тогава видях стъпките в пясъка. Перфектни отпечатъци на боси крака, които водеха към морето, а после… към нищото.

Бенедикт се втурна към вълните, навлизайки колкото можеше по-навътре. Аз останах на брега с единия крак на пясъка, другия — във водата, заслонила очи с ръка, отчаяно търсеща в тази позлатена пътека от светлина издайническата точка на подаваща се глава. Но нямаше нищо, с изключение на пилигримска тояга, която се носеше с прибоя като отломка от кораб.

— Върни се! — изкрещях на Бенедикт, ужасена, че морето ще погълне и него.

И той се върна. Прегази обратно морето към мен. По лицето му беше изписана мъка. Спря и от безсилие удари с юмрук върху повърхността на водата. Издърпах го от прибоя и двамата седнахме на плажа, мокри и треперещи. И за първи път не знаехме какво да си кажем. Просто седяхме, потънали в гробовно мълчание. Слънцето грееше над нас и ни затопляше, бризът развяваше къдриците на Бенедикт и бързо ги сушеше. Само очите му останаха все така мокри. А после започна да говори.

За един принц, който не бил принц, а страхливец. За принц, който срязал котвата, изпращайки цял кораб хора на сигурна смърт, след което се скрил в каютата си. За принц, за когото животът на десетки красиви и здрави коне нямал никакво значение. Принц, който накрая накарал приятелите си да се закълнат да пазят всичко това в тайна, за да остане репутацията му неопетнена.

— В крайна сметка греховете му натежаха и го завлякоха на дъното — заключи съпругът ми.

А аз си спомних и други грехове на същия този принц — например Гулиелма Кролаланца. Сетих се и за Микеланджело. Дали той е знаел, че Дон Педро ще поеме по този път — не по сребърния път към Компостела, а по златния път към дъното на морето? Но както и да стояха нещата, кръвната вражда беше изплатена и Дон Педро бе срещнал своя заслужен край.

И внезапно се сетих какво да кажа.

— Но принцът наистина изкупи греховете си! Каза ми за заблудата, в която те е вкарал, както и за онези карти в твоята стая. Ако не ми беше казал, цял живот щях да се съмнявам в теб — хванах лицето му в ръце и го обърнах към себе си. — Мисля, че той те обичаше посвоему, а сега ще те обичам аз!

И го целунах, изпивайки солта от устните му, солта на морето, солта на сълзите му. Той ме обгърна с още влажните си ръце и ме притисна толкова силно към гърдите си, че едва не ми секна дъхът. Но за мен това нямаше значение. След малко обаче извиках, защото усетих, че в гърдите ми се забива нещо остро. Отдръпнах се леко от него и опипах корсета си. Извадих сетебелото от роклята си и му го показах — беше смачкано и подгизнало от вода.

Загледахме се в картата. Купена на север и подарена за първи път в Сицилия, тя беше преминавала от неговите ръце в моите и обратно десетки пъти. Беше пътувала до Испания, после до Шотландия, а сега се беше върнала в Сицилия. Тя беше символът на нашата весела война, но кой беше победителят в нея? Кой щеше да прибере плячката — тази поизтъркана и доста поизморена карта за игра?

Вдигнахме очи един към друг и се усмихнахме. Ръка до ръка, в пълно съгласие, ние разкъсахме картата точно на две — по три и половина монети на всеки.

И сложихме всяка от половинките в пазвите си, точно до туптящите си от обич сърца.