Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (21)

Седма сцена
Съдебна зала в Месина

Бенедикт: В гърдите ми, на мястото, където доскоро беше сърцето ми, подобно на камък се настани ледено, грозно предчувствие.

Нито едно място не беше останало свободно в залата, където добрите граждани на Месина се бяха събрали, за да наблюдават как Инквизицията съди една мавърска вещица. Заглавието на събитието беше достойно за театър и тъкмо това беше събрало толкова много посетители — възможността да се забавляват. Дори и в църква не бях виждал толкова народ.

Ала и тук над всички се извисяваше свещеник — архиепископът на Монреале оглавяваше трибунала на Инквизицията. Седеше зад невъзможно висока дъбова маса, поставена на платформа. От едната му страна, целият в злато и кадифе, се кипреше вицекралят. Неузнаваем в скромното си монашеско расо, от другата му страна седеше Леонато Леонатус, губернатор на Месина. И над тях се развяваше испанското знаме. От знамето на Сицилия — Тринакрия, нямаше и следа.

Бяха изминали три дена от нощта в планината и през цялото това време, където и да се озовях в дома на Леонато — в градините му, в параклиса му, във вътрешния му двор, бях преследван и умоляван от лейди Беатриче. Пъхаше в ръцете ми бележки, които й връщах непрочетени. Веднъж ми пъхна дори картата сетебело, но аз я оставих да падне на земята. Не желаех да чувам нищо повече от нея. Бях чул предостатъчно в кратера на вулкана. Тя искаше да се отърве от мен и желанието й щеше да се изпълни.

Виждах я и сега — в другия край на съдебната зала, до леля си. Като че ли само за три дни се беше свършила — дори и под синята рокля кокалите й буквално стърчаха. Кожата й беше бяла като слонова кост. Бузите й бяха хлътнали и дори златните й къдрици се бяха отпуснали в гладки, сдържани вълни. Под очите й се виждаха огромни тъмни сенки. Сякаш усетила погледа ми, тя вдигна глава към мен. Очите й се бяха превърнали в черен турмалин. Скрих състраданието си под каменната маска на безразличието.

Въртях се неспокойно върху полираната дървена пейка. Мавърката изобщо не ме вълнуваше и, слава богу, не бях призован за свидетел. И нямаше защо — аз вече бях изпълнил неволно задачата си, проследявайки Беатриче до върха на планината в ролята на вярна хрътка на Дон Педро, водеща ловната дружина към набелязана жертва. Те не се нуждаеха от моите описания на случилото се, защото тук имаше доста по-знатни свидетели, включително един от самите съдии. Бях дошъл просто за да проследя съдебното дело, защото, ако някой решеше да въвлече лейди Беатриче във всичко това, със сигурност щях да се намеся. Независимо че тя се бе отрекла от мен, независимо че беше взела участие в онзи безбожен танц, аз все пак държах да се уверя, че тя е в безопасност, преди да напусна завинаги този прокълнат остров.

И разполагах с достатъчно амуниции за целта. През последните няколко седмици бях слушал и гледал много внимателно всичко, което се разиграваше в разкошните позлатени зали на Палермо и Монреале, и вече не бях толкова зелен и неопитен като преди. Докато двамата с Беатриче си предавахме весело прословутото сетебело в нашата любовна игра (как ми се искаше тези безгрижни мигове да се върнат!), в двора на вицекраля се разиграваше една доста по-сериозна игра на скопа. Испанският крал беше намислил нещо голямо, нещо, което налагаше участието и на Леонато.

Огледах внимателно чичото на Беатриче, губернатора, седящ на масата на трибунала. Изглеждаше болен, като че ли би бил навсякъде, само не и тук. И аз моментално разбрах защо. Образованието ми от последните няколко седмици ми се отплащаше добре. Бях се научил да мисля не по правия път на логиката, а по изобилстващия на завои и обрати сложен път на политика, път, който се виеше в неочаквани посоки като съзвездието Касиопея.

Знаех, че архиепископът беше прозрял играта ми. Бях настанил Беатриче в каретата му и бях казал на капитана, че именно тя ме е отвела до тези танци, за да я оневиня. Но незнайно как архиепископът беше разбрал, че тя е отишла там по собствена воля. И сега с това свое знание той държеше Леонато. Аз знаех, както знаеше и той, че оттук нататък Леонато ще прави точно това, което му се каже, защото в противен случай Беатриче също щеше да бъде обвинена от Инквизицията. Така Леонато се беше превърнал във вярно кученце на Испания. Беатриче беше спасена и аз можех да си тръгна. Но не го направих.

Загледах се отново към галерията на публиката, където седеше тя. И до нея видях друга дама, която изглеждаше още по-пребледняла и измъчена от Леонато и още по-съсипана от безсънни нощи и сълзи от Беатриче — нейната леля, лейди Иноджен. Едва тогава си спомних, че на някои от събиранията ни я бях засичал с мавърката. Двете сигурно бяха приятелки, защото лелята на Беатриче очевидно се беше поболяла от грозни предчувствия. През главата ми премина мрачната мисъл, че има основания за подобни тревоги.

От останалите не познавах почти никого, но иначе познавах породата им. Бяха от онези същества, които с удоволствие се стичат на обесване — възмутените, любопитните, жадните за кръв, безразличните. И между тях разпознах две лица, които определено бях изненадан да видя — поета Микеланджело, а до него, сякаш бяха приятели, автора на памфлети синьор Гарденио. Зачудих се каква работа имат тук. Може би поетът търсеше драма и ако беше така, беше попаднал на най-подходящото място, а ученият най-вероятно искаше да събере още доказателства за произвола на испанците. Но незнайно защо и двамата изглеждаха така, сякаш причината за присъствието им беше далеч по-важна. Изглеждаха, ако това изобщо беше възможно, още по-съсипани и сломени и от лейди Беатриче и леля й.

Поради младостта си Херо беше пожалена и това дело й беше спестено, но не същото можеше да се каже за горкия Клавдио — очевидно наблюдаването на църковни дела, беше част от обучението му. Той седеше два реда пред мен и изглеждаше пребледнял, изпит и безкрайно млад.

Точно пред мен, сред антуража си, седеше Дон Педро. Поведението му беше уникално. Полагаше неимоверни усилия да се разграничи от случващото се. Беше загрижен и състрадателен, но аз за първи път имах чувството, че ме беше използвал. Макар никога повече да не беше прибягнал до онази история с облога, упорито настояваше, че не е имал никаква представа за доста по-мрачната игра на архиепископа — да хване друг паяк в паяжината си. Много ми се искаше да му вярвам, защото сега, след като вече нямах никакви шансове за женитба, изглеждах обречен да следвам знамето му натам, накъдето ме отведе. Вече изобщо не стоеше на дневен ред вариантът да започна да ухажвам лейди Беатриче, така че за мен беше далеч по-добре да замина и да бъда убит в грандиозната завера, която бяха измислили донът и неговият крал, независимо каква беше тя. А каквото и да беше това „Велико начинание“ на Филип Втори, за което само се намекваше, но никога не се говореше открито, с новопридобития си инстинкт съзнавах, че този съдебен процес срещу местна жена от мавърски произход, колкото и дребен, и скромен да беше той, има нещо общо с великия план — така, както малките колелца от търбуха на Варата въртяха големите зъбчати колела.

Но това всъщност не ме интересуваше. Не ме интересуваше дали народите по света ще се разбият един друг на дребни парченца, на колкото парченца беше разбито моето сърце. Чувствах гърдите си кухи. Усещах, че съм изгубил Беатриче и съм бил жестоко подлъган от най-скъпия си приятел. Дали той изобщо ме беше харесвал някога? Ами тя?

Изражението ми трябва да е било в пълен синхрон с протичащия в тази зала мрачен съдебен процес, защото никой от компанията на принца не започна да ми досажда за шега. На мен обикновено можеше да се разчита за разведряване на ситуацията, но не и днес. Днес като че ли всички присъстващи си бяха сложили сериозните маски.

Единственият друг човек в залата, който изглеждаше невъзмутим от ставащото наоколо, беше самата обвиняема. Тя стоеше безстрастно, с разкъсана от трите дена в тъмницата сицилианска носия. Червената пола беше раздрана, някога бялата блуза — подгизнала, а черната жилетка — разнищена при дантелата. По тъмните й китки, завързани пред нея, жестоките белези на мъчението, наречено стрападо, говореха сами за себе си. Познавах методите на Инквизицията и веднага разбрах, че жената трябва да е прекарала доста време, увесена от тавана на килията си с ръце, извити зад гърба, спускана надолу и издърпвана нагоре по каприза на мъчителите си. Пълните й устни бяха разранени, а в ъгълчетата им се виждаше засъхнала кръв.

Но въпреки всички тези ужаси, на които е била подложена, тя стоеше с гордо вдигната глава, вперила непреклонно черните си очи в своите обвинители. И изведнъж, напълно неволно, аз осъзнах, че започвам да се вълнувам за съдбата й.

Архиепископът на Монреале се изправи на крака и тълпата утихна.

Очите насред пепелявото му лице бяха прихлупени. Облиза вече мокрите си лилавеещи устни, така, сякаш се канеше да прекрати поста си. Прочете молитвата за Божията милост на бърз латински, а после превключи на тежкия си сицилиански. Каквато и да бе целта на тази драма, очевидно държеше гражданите на Месина да разберат всяка дума.

— Следните обвинения касаят мавърската жена, позната като Гулиелма, която виждате пред себе си — започна той, посочвайки с костеливия си пръст към затворничката.

Забелязах две неща, че я наричаше „мавър“ без основания, въпреки факта, че от външността й ставаше пределно ясно, че тя има в себе си и бяла кръв; и второ, че не я удостои с фамилия. Едно фамилно име би я очовечило, а особено сицилианското би разбунило автоматично лоялността на местните.

— Трябва да изслушате обвиненията, преди да преминем към присъдата. Имаш ли да кажеш нещо?

С непоколебим поглед тя изрече:

— От каква присъда да се страхувам, след като не съм сторила никакво зло? — гласът й беше музикален и мощен, с музикалния напев на юга.

Архиепископът изсумтя и отвърна:

— Обвинена си, че на шестнайсетата нощ от август, от сегашното лето господне хиляда петстотин осемдесет и осмо, ти си водила ритуал по склоновете на планината Етна за призоваване на Дявола!

Сред тълпата премина опасен ропот. Кръвта ми се смръзна. Тази работа се оказваше много по-сериозна, отколкото я мислех. Бях очаквал да я използват за нещо като назидание, като евентуално я оковат на площада или я подложат на публично бичуване. Но очевидно тук залозите бяха най-големите — жената играеше за своя живот. Надявах се да й се е паднала силна ръка.

— Обвинена си, че си извела определени жени от града Месина по склоновете на планината Етна и там, в мрачно и безбожно място си извършила ритуалите си. Музиката е свирила с темпо, забранено от църквата, и се е извисила до неприлични висоти. На този етап ти си изпаднала в езически екстаз и си паднала на земята, за да пълзиш и да се въртиш като паяк — същество, което, както всички знаят, е близко на Сатаната. След това си започнала да изричаш магиите и заклинанията си, призовавайки Бога да напусне тялото ти, за да може в плътта ти да влезе Дяволът със своя огнен демон!

Чух как лейди Беатриче изпищява и почти се надигна в знак на протест, но беше издърпана бързо надолу от леля си, в чийто поглед се четеше неистов страх. Но преди змийският поглед на архиепископа да успее да идентифицира източника на това прекъсване, аз се изправих на крака.

И внезапно всички очи се насочиха към мен, а моята уста беше пресъхнала като буре с барут.

— Не е така, както казвате! — изрекох неуверено. Чух как Дон Педро ми изсъсква да седна, усетих ръцете му върху себе си. Отърсих се от тях и продължих: — Те просто изпълняваха танц. Народен танц, който ставаше все по-бърз и по-бърз. Накрая те наистина паднаха на земята, но беше заради екстаза на музиката — проклех се мислено заради неподходящата в случая употреба на думата „екстаз“, — а не защото са призовавали дявола! — обърнах се към Дон Педро. — Ето, принцът сам ще ви каже! Сир, вие сам ми говорехте за невинен народен танц, нали? — той мълчеше. Само мускулите на челюстта му ритмично пулсираха. — Кажете им! На мен ми казахте, че ако стана свидетел на този танц, ще ви спечеля някакъв облог с вицекраля!

Принцът се помести неспокойно в позлатения си стол и едно изкискване откъм тълпата му подсказа начина за бягство.

— Бенедикт! — изрече с престорен укор. — Вечният шегобиец!

Ала смехът му беше точно толкова неестествен, колкото и неубедителен.

Обърнах му презрително гръб и продължих:

— Дамите просто се наслаждаваха на музиката! А на мен ми беше казано — обърнах се към принца, — че това е народен обичай. И че тези така наречени заклинания не са нищо повече от имена на мъже — тук преглътнах болезнено, — които трябва да бъдат прогонени от сърцата им.

— Какво искате да кажете? — изрева архиепископът.

Погледнах към Беатриче и тя сведе очи.

— Дамите просто изричаха имената на онези, които не желаеха повече да обичат — изломотих.

— Например Христос?

— Не!

— Но аз казвам да! — изрева архиепископът и удари с юмрук по масата пред себе си. — Това наистина е екзорсизъм, но на Господ и на всички светци! Подобни ритуали се изпълняват, за да може Христос да напусне тялото и на негово място да се намести Дяволът!

— Ама…

— Синьор Бенедикт от Падуа! — надвика ме умело архиепископът. — Благодарни сме ви за разузнавателната работа по това сборище! Вие свършихте забележителна работа, като изведохте испанските войски до върха на планината. Но свидетелските ви показания не ни трябват! Необходимите двайсет и пет свидетели, до един кавалеристи от ордена на свети Яков, плюс аз самият сме напълно достатъчни като свидетели за призоваването на Дявола!

Усетих, че очите на Беатриче са все така впити в мен и се опитах да протестирам, но за съжаление не можех да кажа нищо повече от онова, което вече бях казал. Дон Педро ме задърпа пак за късата ми пелерина и аз се отпуснах на мястото си.

Но в мига, в който седнах, се изправи друг.

— Трябва да говоря! — изрече той с глас, който звънна в залата като опитен глас на актьор. Всички се обърнаха към новия оратор, като че ли следяха игра на тенис. Беше Микеланджело Флорио Кролаланца. Поетът слезе от мястото си на дъските пред затворничката и с изражение, което подсказа ясно на събралите се колко му струва този жест, коленичи пред архиепископа и изрече:

— Сега архиепископът трябва да бъде милостив!

— Поради какви по-точно причини? — извиси безстрастно глас прелатът. — Е, ще кажете ли?

— За всеки един от вас има основателна причина! — отсече поетът, изправи се на крака и се приближи към масата на трибунала. Първо се обърна към вицекраля: — Вие, вицекралю! Знайте, че милостта подхожда на монарха много повече, отколкото короната му! — после, като адвокат, се насочи към Леонато. — Вие, губернаторе! Знайте, че милостта подсказва за силата на властта! — Леонато отказа да го погледне в очите, така че синьор Кролаланца се насочи към архиепископа. — А вие, архиепископе, знайте, че милостта е същност на самия Господ Бог!

Залата замлъкна от удивление, но малко след това се понесе шепот на съгласие и одобрение. Бях във възторг от речта на поета. Не просто от красноречието, нито от ерудицията, а от чистосърдечната природа на тази молба. Той изглеждаше като човек на ръба на сълзите. Но каква му беше тази жена или той на нея? Или може би беше просто защитник на справедливостта, навик, който беше прихванал от приятеля си с памфлетите? Както и да стояха нещата обаче и колкото и да не харесвах този човек, не можех да не призная, че той беше изнесъл прекрасна реч. Много по-добра от моята. Призна го дори архиепископът.

— Добре казано, майстор Кролаланца — изрече този велик прелат. — Но законите на Испания… на Сицилия — побърза да се поправи — не позволяват помилване за едно толкова гнусно престъпление, колкото е поклонничеството пред Дявола. Но — вдигна той обсипаната си с пръстени ръка, за да спре недоволното мърморене на тълпата — законът е справедлив! Ако ти, Гулиелма, можеш да ни предоставиш двайсет и петима свидетели, които да докажат невинността ти, и ако те излязат пред нас, то тогава си свободна!

Затаих дъх — онази нощ на танца имаше най-малко толкова жени и безсъмнено някои от тях бяха в момента тук, в залата. Но усетих номер — ако тези жени се разкриеха, те също щяха да бъдат обвинени в поклонничество пред Дявола. Скоро след това лейди Беатриче — точно както знаех, че ще направи — тръгна да се изправя, но този път не беше лелята, а самата Гулиелма бе онази, която я спря.

— Не! — отсече обвиняемата. — Вината е изцяло моя! Нито една друга жена не е правила паяка!

Архиепископът кимна, като че ли беше очаквал точно този отговор.

— Но пред теб има още един път за спасение — отсече и прониза с очи обвиняемата. — Това е рибарски остров. И всички знаят, че понякога, когато рибарят хване малка рибка, а после хване по-голяма, пуска малката обратно в морето. Тук, в Месина има един още по-голям еретик и от теб, който пише зловредни клевети за мен, вицекраля и дори за самия крал на Испания! Да знаеш случайно кой би могъл да е той?

Сега вече прозрях гнусната му цел. Бе решил да размени живот срещу информация, а кой би могъл да бъде гарант на подобна размяна? Огледах тълпата и погледът ми падна върху облечения в черно автор на памфлети. Но архиепископът не беше отчел смелостта на жената. Тя тръсна глава и отсече:

— Не познавам никого, който да пише клевети срещу испанците!

— Не познаваш дори съпруга си Джовани Флорио Кролаланца? — изсумтя архиепископът. — Или може би трябва да кажа „Гарденио“?

Парчетата от мозайката паднаха рязко на мястото си. Значи авторът на памфлети в черната роба, беше нейният съпруг.

— Съпругът ми е просто поет, ваше преосвещенство — изрече тя и в обръщението се долови лека ирония. — Най-великата му творба носи заглавието „Вторите плодове“. Сигурна съм, че негово преосвещенство е достатъчно начетен, за да я е чел.

— Нямам навика да чета ереси!

— О, но това не е ерес! — поправи го тя. — Това е колекция от весели поговорки, остроумни изречения и златни пословици! Моят съпруг проповядва хумор, а не омраза! А ако вие разполагате с доказателства за противното, моля, представете ги!

Поместих се неспокойно на мястото си, сещайки се за памфлета, който Дон Педро беше взел от моята стая. Ако не можеха да представят памфлета пред съда, не разполагаха с нищо, което да свърже писанието с неговия автор. Очевидно с жена от мавърски произход можеха да си правят каквото си поискат, но да обвинят бял мъж от Сицилия, от древна фамилия, се нуждаеха от сериозни доказателства. А той — или неговата изобретателна съпруга — вероятно вече са покрили всички следи.

Архиепископът замълча. Но си личеше, че не е победен. Отказът на обвиняемата да сътрудничи бе събудила у него злоба и отмъстителност, като дете, на което са отказали любима играчка. За момент той се вкамени, а после очите му станаха стъклени и накрая проблеснаха, докато сълзите започнаха да се събират върху рехавите му мигли и после поеха в кристални водопади по бузите му. Всички присъстващи в залата застинаха и зяпнаха пред очите на чудото в иначе обикновения ден.

— Днес е тъжен ден. Бих проявил милост, но ти завърза ръцете ми така, както аз съм завързал твоите — сълзите му, безчувствени и неволни, продължиха да се стичат по расото му. — Юрисдикцията на Църквата не може да отнема живот. Само държавата може да го направи, а за тази цел трябва да се обърна към останалите членове на този трибунал — и веднага приведе думите си в действие. — Вицекралю, наказанието за поклонничество пред Дявола е смърт чрез огън. Вие какво казвате?

Без да се колебае, Лудовико де Торес скочи на крака и извика с писклив испански акцент:

— Виновна! — това беше първият път, в който го чух да говори. И щеше да си седне веднага, ако архиепископът не си беше прочистил многозначително гърлото. — Но ние, испанците, сме гости на този велик остров — побърза да продължи вицекралят. — Поради което по този въпрос и аз, и вие, архиепископе, трябва да се допитаме до местното управление!

— Губернаторе?

И архиепископът се обърна надясно. Леонато изглеждаше побелял и съсипан, като че ли внезапно се беше смалил под тежестта на неизброими десетилетия. Лицето му беше пепеляво като пепелта на вулкана. Почти незабележимо и без изобщо да вдига очи той кимна. Веднъж.

Съдебната зала изригна. Поетът се разкрещя, но гласът му беше удавен в какофонията на тълпата. Някои от жените в галерията, разтърсени до дъното на душите си от присъдата, започнаха да протестират — можех да се обзаложа, че всички до една са били с обвиняемата онази нощ. Аз също се разкрещях, макар да не си спомням точно какво. Опитах се да разбутам тълпата, за да стигна до Беатриче, като едва не се качих на гърбовете на хората, които препречваха пътя ми. От време на време я зървах и видях, че е в обятията на леля си. И над цялата тази врява се възправи архиепископът и удари силно с жезъла си по подиума. Ударът изкънтя в цялата зала. И точно както Мойсей беше разделил водите на морето, така и сега тълпата се смълча и раздели, разкривайки в сърцевината си една неподвижна фигурка — самата обвиняема, с високо вдигната брадичка и несломими черни очи.

— Тишина! — изрева напълно излишно гневният прелат. — Длъжен съм да попитам осъдената дали има да каже нещо!

Настъпи гробовна тишина. Всички погледи се насочиха към смуглата дама. Осъдената жена погледна право към архиепископа на Монреале, директно в очите му. Очите й горяха като два въглена. И заговори съвсем ясно и отчетливо и дори през пластовете на странния й акцент присъстващите разбраха прекрасно думите й.

— Ти манчу ’у кори! — изрече бавно тя. — Ще изям сърцето ти! — след това насочи пръст и към вицекраля и повтори: — Ти манчу ’у кори!

Очаквах да насочи пръста на проклятието си и към Леонато, третия от трибунала, но тя се завъртя рязко като ветропоказател и през морето от хора погледна право към мен. За един смразяващ момент си помислих, че ще прокълне и мен, но изгарящият й поглед се фиксира право върху Дон Педро и тя потрети:

— Ти манчу ’у кори!

Всички обърнаха погледи към трите жертви на това най-страшно от всички проклятия, нетърпеливи да видят реакциите им. Видях, че руменото лице на Дон Педро изведнъж пребледнява, а вицекралят се наду и сви глава в пластовете на врата си като пуяк. Реакцията на архиепископа като че ли беше по-очаквана — от очите му отново закапаха сълзи, но с тази разлика, че този път те бяха истински.

И в този момент разбрах, че той се страхува от нея. Великият архиепископ със златната си мантия се страхуваше от една завързана мавърка с разкъсана рокля. Сред настъпилата тишина се чу единствено шепотът му:

— Отведете я!

И докато извеждаха жената от залата, тълпата започна да се бута нетърпеливо напред, като че ли очакваше присъдата да бъде изпълнена веднага, като че ли хората не желаеха да пропуснат пламъците. Насочих се отново към лейди Беатриче — след като гневът ми беше отшумял, държах да й обясня, че бях просто един голям глупак, а не предател.

Но бях спрян от Дон Педро, който постави ръка на рамото ми. Приведе се напред и аз усетих топлия му дъх в ухото си. Помислих си, че ще търси съчувствие пред лицето на такова страшно проклятие или ще ме порицае, задето защитих мавърката. Но той изрече нещо съвсем различно.

— Онзи човек, който ти е дал памфлета по време на процесията — рече, — виждаш ли го тук днес?

Огледах тълпата. Виждах съвсем ясно съпруга на мавърката — прегръщаше поета, който пък изглеждаше така, сякаш сърцето му беше разбито като моето. Човекът беше с гръб към мен, но въпреки това го познах и спокойно можех да го посоча на испанския принц. Но си помислих за жената Гулиелма, за нейната храброст пред лицето на предстоящия ужас, за категоричния й отказ да издаде Беатриче и собствения си съпруг. А после извърнах поглед не към очите на Дон Педро, а към медала на свети Яков, който висеше на гърдите му. Но мислех по-скоро за свети Петър, докато се отричах три пъти:

— Не. Не го виждам. Той не е тук.

Отърсих се от ръката на принца и последвах хората към площада пред катедралата.