Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (7)

Пета сцена
Голямата зала в двореца на Леонато

Бенедикт: Нямах никакво желание да сложа в уста каквото и да било, но държах отново да видя Беатриче дела Скала.

Оставаше още седмица до празника Успение Богородично със съответните му процесии, банкети и ритуали, ала нашият домакин Леонато, губернатор на Месина, бе решил, че не е добре да пилеем времето си. Беше организирал програма, препълнена от забавления — не дай боже да ни е останал свободен ден! За наше удоволствие се провеждаха ежедневно угощения, театрални представления и рицарски турнири, до едно изглеждащи ми по-скоро като непосилен труд, отколкото като развлечения. Ала твърдо решен да докаже, че гостоприемството му се равнява на това на най-великите благороднически дворове по света, нашият домакин не приемаше отказ. И тази вечер ни беше обещал вечеря, каквато никога не сме опитвали.

Намъкнах се в голямата зала след натруфените и парфюмирани испанци и си намерих място близо до солницата. Залата си я биваше по размери, имаше си дори мръсни кучета под масите и качулати ястреби по гредите отгоре. Масите се огъваха под пирамиди от смокини, бадеми, ябълки, сливи и нарове, а за украса бяха покрити с лозници, преплетени с макове. Дългите дъски бяха подредени като три страни на площад, а на мястото на четвъртата страна седяха музикантите, заразяващи въздуха с безумната си какофония. Забелязах златната глава на лейди Беатриче почти веднага. Стоеше начело на централната маса, която бе поставена върху платформа, редом до леля си, чичо си и братовчедка си, всички до един очакващи пристигането на принца.

Дон Педро се насочи важно към централното място на високата маса, където вече го очакваше висок резбован стол и специална възглавница за задницата му. След като се намести върху нея, насядаха и всички останали. От двете страни на принца седяха съпругата на Леонато и дъщеря му, а самият губернатор беше от другата страна на жена си, достатъчно близо до принца, за да го изтощи с многословието си.

От другата страна на дъщерята на губернатора бе настанен Клавдио, тъй като бяха на близка възраст, а между нас имаше някаква дама. Докато сядахме, той ме погледна умолително, а аз му се усмихнах окуражително. Със своите седемнайсет години той бе с три години по-млад от мен, но по време на пътуването ни дотук бях започнал да харесвам младия човек, особено след като установих, че сковаността му прикрива осакатяваща свенливост, а надменността му беше маска на веселия му нрав.

И така, след като се настанихме, лейди Беатриче се оказа през шест човека от мен, между чичо си и друг брадат образ, когото помислих за брат на губернатора. Затова почти не я виждах, дори и да си клатех главата като болен от маларична треска. От време на време се сдобивах с мъчително сладка картина на дългите й пръсти, вече почистени от мастилото, как разкъсват комат хляб, или на русите й къдрици, които се повдигаха и отпускаха, докато въртеше главата си. Щях да се чувствам небрежен в дълга си към Клавдио, ако не беше фактът, че малката стопанка на къщата го държеше в плен на разговора си. Странно, но те като че ли говореха за Светото писание, защото съвсем ясно чух как девойката му разказва с момичешкия си глас някаква измислица за Мадоната, някакво писмо и кичур коса. Завиждах на Клавдио, задето той може да разговаря с дамата, която желае. Напълно отчаян, аз се заех да издържа безкрайната процесия от местни деликатеси, обграден от непознати и приклещен в стола си от благоприличието.

Сицилианците се оказаха големи любители на съчетаването на храни, които дори не трябвате да се поглеждат. Беше ми сервирано сирене със зелен лимон вътре, спагети, обсипани със стафиди, и аншоа, забъркана с портокали. В приветствената си реч Леонато ни беше обещал храна, каквато не сме вкусвали. И без съмнение удържа на обещанието си, защото аз със сигурност никога не бях изнасилвал небцето си с подобни извратености. Приех следващото блюдо с дълбока въздишка — някакво бледо желе, приличащо на свинска пача, увито в мазен филигран от кравешко було. „Мако“ — изрече услужливо съседката ми, обаче аз не разбрах дали просто ме уведомяваше за името на ястието, или ме предупреждаваше да внимавам с него. Вътрешностите ми избоботиха и разбрах, че точно в този момент бих дал цялото богатство на Дон Педро за една чиния печени гълъби. Накрая стомахът ми изрева толкова могъщо, че опитах миниатюрно парченце от яхнията — толкова, колкото се събираше на върха на ножа ми. Беше безвкусно, лигаво и небцето ми на северняк моментално се разбунтува. Добре, че се бях сетил да взема малка торбичка огнена падуанска горчица, жълта и гореща като слънцето, с която дискретно, но обилно поръсих това блюдо, както и всяко друго след него.

Но насред този парад от странни блюда късметът ми най-сетне проработи — когато брадатият тип до лейди Беатриче напусна мястото си, за да говори с един от слугите. Изправих се и бързо се вмъкнах в стола до нея, извивайки се като змиорка, така че, когато брадатият се завърна, почти седна в скута ми. Аз му се ухилих, а той поклати с укор глава и се отдалечи към другия край на масата, мърморейки си нещо под нос. После насочих усмивката си към дамата, но тя моментално застана нащрек. Отблизо беше още по-хубава — сините й очи излъчваха прямота, кораловите й устни бяха сочни като розова пъпка, веждите й бяха тъмни и изразителни. Косата й падаше на непослушни къдрици от двете страни на лицето й, бягаща от ограниченията на гребени и плитки — прическа, която в никакъв случай не можеше да се определи като спретната, но която й подхождаше невероятно добре.

Когато прислугата донесе поредните блюда с поредната странна бърканица, ние по необходимост замълчахме. Замислих се какво да й кажа — рядко събитие за мен, защото обикновено говорех, без да се замислям. Подаряването на картата сетебело беше добро начало. И обикновено сработваше — дамите бяха заинтригувани, поласкани и пълни с въпроси. Винаги започваха с питане за картата, а оттам нататък аз можех да се заема със сериозната задача да ги разсмивам.

Ала тази дама не ме изчака да въведа ред в мислите си. Заговори първа. И изобщо не спомена картата.

— Ще пътувате ли по-нататък, синьор Бенедикт, или ще спрете дотук?

— Лейди Беатриче, този стол под мен е крайната цел на пътуването ми. Единствената причина, поради която пристигнах в Сицилия, бе да седна до вас!

Тя не се усмихна.

— Значи няма да пътувате по-далече? — изрече.

— Утре сутринта трябва да отведа младия си повереник до Монреале, за да посети вуйчо си, който е архиепископ там.

— Но няма да оставате в Монреале, така ли?

— Нито аз, нито той. Там се мъти нещо и неговият вуйчо е преценил, че е най-добре да го остави при чичо ви.

— Значи и вие ще останете тук цял месец.

— Най-малко. И всеки ден от него ще прекарвам на този стол до вас, стига да ми позволите!

Сега вече тя се усмихна и пое ножа си така, сякаш избираше оръжие.

— Ако смятате да го направите, трябва да разполагате с много истории за разказване, за да не станат вечерите ни отегчителни.

— Лейди Беатриче, крача по тази земя вече двайсет години и досега никой никога не ме е обвинявал, че съм отегчителен!

Следващото блюдо и следващият въпрос пристигнаха заедно:

— В такъв случай трябва да сте човек с опит. Каква е професията ви?

— Аз нямам професия.

— Никаква? — повдигна тя едната си красива вежда.

— Толкова ли е рядко това за човек от нашата класа? Вие нямате ли лениви братя?

— Имам един, по-голям от мен.

— И какво прави той?

— Зает е предимно да вдига скандали. И да се забърква в боеве. Голям кавгаджия е и ако белята сама не го намери, той хуква да си я търси.

— Но няма занимание?

— Заниманието му е да чака баща ми да умре.

— И дали това усилие скоро ще бъде възнаградено?

— Не — отговори с усмивка тя. — Баща ми не е от най-отстъпчивите. Ако зависеше от него, не би доставил това удоволствие на никого. А нищо друго не го прави по-здрав и по-дълголетен от мисълта да осуетява плановете на своя наследник!

— А поне вие не се ли разбирате с брат си?

— Ни най-малко. Караме се като куче и котка.

— А спорът не е ли понякога знак за привързаност?

— Не и в този случай.

— А в други? — побързах да попитам, преди да съм изгубил смелост.

Тя се отпусна назад в стола си, загледа се замислено в мен с лазурния си поглед и изрече:

— Нима вие наричате този наш разговор спор, синьор Бенедикт? На никого не оказвам честта на полемиката още на първа среща!

— В такъв случай трябва първо да бъдем приятели, преди да бъда допуснат до удоволствието на здравословния диспут с вас?

— Именно — отговори самодоволно тя. — Но онова, което ценя най-много в моите приятели, е искреността, а вие, опасявам се, не бяхте особено искрен с мен!

Разтворих ръце като факир, за да покажа, че не крия нищо.

— Говоря простичко и откровено. Кажете ми с какво съгреших?

Тя сведе очи към блюдото пред себе си и изрече:

— Когато казахте, че нямате професия, не казахте истината. След като доставяте един млад граф на неговия вуйчо, значи сте бавачка!

— Като вас? — не й останах длъжен аз.

— Аз съм компаньонка на моята братовчедка — поправи ме тя. — Освен това я уча на английски, малко латински и още по-малко старогръцки.

Тук вече ми се наложи да сменя темата, защото не бях особено добър ученик и не бих могъл да й бъда равностоен опонент в нито един от тези езици.

— Присъединих се към свитата на граф Клавдио във Венеция, тъй като неговият баща помоли моя да го придружа до Сицилия. Така че аз бях негов компаньон — добавих леко натъртено — и се стараех да го разсмивам през целия път.

— Значи освен това сте платен шут? — изгледа ме тя и кораловите й устни се извиха в усмивка.

— Това не е ли почтена професия?

Вдигнах чашата си по посока на джудже в пъстър шутовски костюм, което въртеше колела между масите, а накрая се поклони дълбоко на принца. Но глупакът беше обърнат в противоположната посока и по негов знак тромпетите изреваха, сякаш той току-що ги беше напълнил с въздух. Дон Педро започна да си тактува, като си вееше на лицето с дългите си пръсти. Беатриче се обърна към мен.

— Наистина много почтена — изрече с глас, гарниран с щипка ирония. — В такъв случай сте шутът на принца, така ли?

— Почти не познавам Дон Педро. И с него съм едва от Венеция насам. Присъединихме се към неговата свита, когато избираше кораби за своя крал. С него съм разменил не повече от две думи, но сега, като се замисля, и на двете той се засмя.

Започнах да ровя разсеяно в новото блюдо, което бе поставено пред мен — някакво месо, но толкова недоизпечено, че все още пускаше кръв. Пускането на кръв продължаваше и в разговора ни.

— Щом като нямате никаква професия, значи би трябвало да имате други развлечения. Нямате ли някакви интереси или хобита, с които да запълвате часовете си? Харесвате ли музика например? — и кимна по посока на празното пространство между масите, където музикантите на чичо й продължаваха да измъчват инструментите си за наше удоволствие.

— Намирам за необичайно да ни изнасят серенада с овчи черва, докато ние ядем бутовете на овцата! — отсякох и добавих: — Не, не мисля, че в музиката им има и една нота, която да си струва да бъде чута!

— А какво ще кажете за поезията?

Свих рамене и отговорих:

— Аз съм човек, който говори простичко. От десет думи на чичо ви разбирам най-много една. Думите му са още по-странни и от блюдата му!

И тогава тя се разсмя. И този звук беше като манна небесна за ушите ми не само заради приятния му тон, но и заради почивката от нейното нападение, която ми предостави. Вече бях започнал да се чувствам като мъж с мишена на гърдите, докато цяла армия е насочила мускетите си към мен.

— Яздите ли добре?

— Знам кой край на коня е напред, кой — назад.

— В такъв случай сте пилигрим и вървите по сребърния път с мида в шапката си^[1], така ли? — това вече прозвуча като истинска подигравка.

— Звучите като младия ми приятел Клавдио, който е истински набожен. Но ще ви отговоря така, както отговорих и на него.

Господ не е влизал в разпра с мен, нито пък аз с него, и по принцип двамата предпочитаме да не се закачаме — заговорих басово и мелодично като чичо й, изричайки: — Богът на любовта, който седи над нас… Бързо, задайте ми пак онзи въпрос за поезията!

Тя се усмихна, но ми зададе друг въпрос:

— А можете ли да въртите меч?

— Ще ви препратя отново към отговора си във връзка с ездата — различавам единия край на меча от другия — след това обаче се смилих и отговорих искрено: — Учил съм се, разбира се, но ако ми дадете рапира и кама, а на моя враг ряпа и стрък целина, победителят от двубоя със сигурност ще бъде той.

— Значи никога не сте служили като войник?

— Не, но мисля, че за вас няма да е зле да опитате. И на брат си ли изнасяте такъв катехизис?

— Синьор Бенедикт, ние двамата с вас не сме брат и сестра!

— Така е, това е повече от сигурно — отвърнах, загледан в прекрасното й лице и в раздвижените й от препирнята ни черти.

— Значи животът в броня не ви привлича, така ли?

Вдигнах ръце, за да й покажа, че се предавам.

— Много сте сурова с мен, лейди Беатриче! Питам се обаче дали щяхте да бъдете по-мила, ако пътувах, за да бъда посечен от някой размахващ брадва германец или въртящ ятаган сарацин?

Тя като че ли обмисли въпроса и отвърна:

— Това е един от начините да оцениш един мъж — по продължителността на дните му на бойното поле.

— И ме намирате за недостоен, така ли?

Тя ме погледна право в очите и отговори:

— Още не съм взела решение.

Прямотата й ми затвори устата и аз предпочетох да я запълня с малко вино. Оказа се гъсто, червено и кисело като кръв. Все пак го изпих, треснах чашата на масата и изрекох:

— В повечето случаи войници стават отегчените от домашния уют по-млади синове на семействата, които се чудят къде да си търсят белята. Разбойниците, онези с горещата кръв. Ако искам да изпусна малко пара в железен обков, по-скоро ще сложа чайник на огъня.

— Е, жалко — въздъхна шумно тя и сви рамене. — Значи не мога да ви дам никакъв залог, след като не сте рицар.

— Какво?

— Залогът за победа е знак за благоволение, който дамата поднася на рицаря, влизащ в битка. Обикновено е панделка или цвете. Или карта за игра! — допълни многозначително.

Най-сетне! Най-сетне спомена картата сетебело, обаче аз вече бях изгубил предимството на първия ход. Тя я бе държала през цялото време в ръката си, майсторски изчаквайки, за да я разиграе едва след като ме види порядъчно вбесен. Изгубих ума и дума и изрекох:

— Лейди Беатриче, имал съм достатъчно голям късмет да се родя в заможно семейство. Не ми се налага да работя на полето в студ и пек като прост селянин. Затова споделям виждането, заради което вие може и да не ме харесате, че стига да не причинявам неприятности на никого, мога да правя каквото си поискам! Ям, когато ми се яде, спя, когато ми се доспи, и се смея, когато ми се смее. Накратко казано, доволен съм да живея младостта си в безцелна леност!

В този момент осъзнах, че цялата зала се бе смълчала и всички бяха насочили вниманието си към нас. Тя ме изслуша в пълно мълчание, с усмивка, играеща по красивите й, проклети устни. Беше спечелила и го знаеше. С глас, снишен до тихо съскане, изрекох:

— Но следващия път, когато събират рицари за война, ще дам вашето име!

Щях да кажа и още много неща, но на масата настана раздвижване. Принцът започна да се надига от стола си. Поради късния час, дъщерята на домакина бе поискала да се оттегли и Клавдио придържаше кавалерски стола й. Моята лейди Беатриче се изправи грациозно, за да я придружи, но аз, непохватен и закъснял, успях единствено да издърпам нейния стол, с грозно стържене по пода. Тя се обърна и на сбогуване произведе заключителния си изстрел:

— След като аз съм рицарят, благодаря ви за залога! — дари ме с войнишко ухилване. — Но сега, след като дойде краят на турнира и победителят съм аз, имам честта да ви го върна! — кимна към чинията ми и подметна през рамо: — Ако вече не ви се яде, милейди, по-добре обърнете чинията си! Сбогом!

Силно обезпокоен, аз обърнах чинията си, както изискваше обичаят, след като си се нахранил.

И под нея ме гледаше моето сетебело — седмицата монети.