Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (38)

Дванайсета сцена
Палацо Мафеи, Верона

Беатриче: През следващата седмица успях да опозная Парис доста добре.

Сутрин обикновено позирахме за нашия портрет върху сандъка и аз се изпълвах с все по-голяма възхита от картината, която излизаше изпод талантливата ръка на синьор Каляри. Следобедите, след като Парис беше отделил няколко часа за управление на имотите и делата си, излизахме в часа на паседжата^[1]. По този начин се смесвахме със знатните жители на Верона, кръстосващи бавно по улиците в най-красивите си премени. А аз винаги бях придружавана от младите братовчедки Капулети — Жулиета и Розалина.

Парис полагаше големи усилия да забавлява жените си — водеше ни в различни домове на свои познати, за да ни покаже някоя свещена реликва, уреждаше да ни пуснат в тайни градини, за да зърнем някой особено красив декоративен фонтан, или ни отваряше вратите към малки параклиси, за да се насладим на някой красив стенопис. Веднъж ни заведе в частна менажерия в една вила в Сант Амброджо, за да ни покаже камелопард — голямо, нежно създание на точки като арлекин, с толкова дълъг врат, че се чудех как успяваше да го държи изправен. На другия ден ни отведе да разгледаме колекцията от редки предмети на един от неговите германски чичовци. Надниквайки в тази „камера на чудесата“, ние зърнахме бълхи, които танцуваха на миниатюрна сцена под звуците на оркестър от миниатюрни инструменти. Така графът ни показваше чудеса от всякакви размери така, сякаш бяха негова зестра.

В друг ден ни качи на златна баржа по реката, за да вечеряме под моста на моята фамилия — Понте Скалиджери, под звуците на музиканти, които свиреха от арките, осветени от светулките, които танцуваха в такт с музиката. Парис правеше всичко възможно на мен никога нищо да не ми липсва — непрекъснато пъхаше в ръцете ми някакви лакомства като сочни скариди, тлъсти маслини, фини малки сладкиши. Осъзнах, че стомахът ми непрекъснато се чувства като преял, така че, когато съвсем естествено започна да ме прерязва, аз започнах да крия тези деликатеси в полите си и после дискретно да ги хвърлям на улицата или в реката.

И през цялото това време говорех. Беше изтощително. Поправях безмилостно горкия граф на всяка крачка, дори по въпросите за произведенията на изкуството, чийто собственик беше самият той. При обиколката ни из града преразказвах всичко, което бях чела в книгите на баща ми за историята и гражданската политика на Верона, изпреварвайки Парис всеки път, когато отваряше уста, за да ни разкаже за някоя сграда или друга забележителност.

В замъка Скалиджеро във Вилафранка имаше мрачна, влажна тъмница. Когато бях малка, Тибалт обичаше да ме влачи там и да ме кара да пищя, като ми показваше различните инструменти за мъчение, оставени да ръждясват там от варварските времена. За мен най-кошмарна сред всички тях, по-кошмарна и от уредите, които пронизваха плътта и разкъсваха крайниците, беше юздата, изкована от черно желязо и предназначена да затвори завинаги устата на много говорещите жени. Веднъж Тибалт успя да ми я сложи и аз хукнах из замъка, удряйки глава в стените наоколо като муха в бутилка, неспособна дори да изпищя, докато накрая дойката ми не ми я свали. След това дни наред усещах в устата си металния вкус на желязото и кръвта и имах чувството, че металният език на юдата все още притиска моя.

Ако сега разполагах с такава юзда, лично щях да си я сложа и със собствените си ръце щях да щракна ключалката. Гласът ми се беше превърнал в клепало и за първи път разбирах възраженията на мъжете, отказващи да бъдат обвързани с постоянно бърборещи жени.

Но търпеливият Парис понасяше възхитително нестихващите ми поправки и като че ли изпитваше удоволствие да чува нови неща в областта на музиката, литературата, архитектурата и изобразителното изкуство. Понякога скърцах със зъби. Планът ми изобщо не сработваше.

В нарастващото си отчаяние добавих към репертоара си на бъбривка и превземките — започнах непрекъснато да се оплаквам ту от горещина, ту от студ, изисквайки ту да ми донесат пелерината, ту да я отнесат, настоявайки ветрилото ми да бъде ту отворено, ту сгънато, изпращайки хората на графа ту за ледени сорбети, ту за греяно вино. Въобще стараех се максимално да си противореча. Но и в това отношение бъдещият ми съпруг продължи да угажда на всяка моя прищявка, без нито за миг да се оплаче или смръщи.

И в интерес на истината, въпреки всичко, аз започнах да го харесвам. И в не един и два случая от сърце си мечтаех да го бях срещнала преди Бенедикт. Защото, дори и с отсъствието си, въпросният благородник от Падуа продължаваше да ми бъде трън в петата, защото ме принуждаваше непрекъснато да правя сравнения между него и Парис. Парис беше висок, но не толкова висок, колкото Бенедикт. Беше забавен, но не чак толкова остроумен. Имаше красиви очи и приятно лице, но чертите му изобщо не можеха да се сравнят с единственото лице на този свят, за което си мислех. Единствената подробност, в която графът със сигурност би бил по-добър съпруг от Бенедикт, се състоеше в това, че неговата идея за развлечения и области на интереси съвпадаше напълно с моята. Парис обичаше четенето, изкуството и музиката, докато Бенедикт никога не отваряше книга, не поглеждаше картина и не желаеше да чува и тон. Парис беше точно онова, което говореха за него — беше восъчна фигура, мъж, който беше толкова перфектен във всяко едно отношение, че самият той би могъл да се подреди сред колекцията на чичо си от редки предмети. Но нищо повече.

Жулиета и Розалина бяха неотлъчно до мен, ревниви пазителки на честта ми. Всяка нощ спяха до мен, всеки ден вървяха само на няколко крачки след мен и Парис, докато се разхождахме из града. Почти не говореха, а ако изобщо кажеха нещо, беше толкова тихо, че понякога дори не ги чувах. На една тяхна дума аз изричах хиляда. Представляваха прекрасен баланс на моя развилнял се език, но въпреки това аз продължавах да копнея за жизнерадостната компания на леля ми или на горката Гулиелма Кролаланца. Защото Жулиета безсъмнено се бореше с някаква своя огромна мъка, а Розалина, която беше крайно набожна, непрекъснато си мърмореше молитви. Коленете й се бяха разранили от часове наред коленичене пред олтарите на църквите, а сред пръстите й непрекъснато се въртяха зърната на молитвената броеница.

Не можах да науча почти нищо за тези млади жени. Веднъж успях да чуя мнението им за брака — както и можеше да се очаква, Розалина възнамеряваше да влезе в манастир, а с отнесения си поглед Жулиета мечтателно отговори, че бракът бил най-висшето състояние на единство, към което един мъж и една жена биха могли да се стремят.

Седмицата ми във Верона свърши по-бързо, отколкото бих желала, и за мен беше пределно ясно, че пиршеството, което предстоеше тази вечер, щеше да бъде моят последен шанс да отблъсна бъдещия си съпруг. Утре пристигаше баща ми, за да присъства на брачната церемония, а аз си знаех, че под зоркия му поглед бе напълно изключено да се държа така, както се бях държала досега.

Докато с младите девойки се гласяхме за предстоящото веселие, аз бях мълчалива почти колкото тях, защото имаше доста неща, за които да мисля. Както подобаваше на възрастта и непорочността им, Розалина и Жулиета бяха облечени в бяло. Розалина носеше колан от маслинови клонки, напомнящи за гълъба на Ной, а роклята на Жулиета беше обшита умело с пера, напомнящи за оперението на лебед.

А аз извадих от раклата край леглото си моята звездна рокля. Девойките ми помогнаха да се облека, а аз със задоволство забелязах, че въпреки лакомията ми от последната седмица роклята ми стоеше все така добре, както и преди. Пригладих с обич тъмносиния копринен корсет със съзвездието му от диаманти и проследих трона на Касиопея с пръст. Водопадът от поли се спусна към пода, разливащ се във всички нюанси на синьото — нежното като патешко яйце бледосиньо на обеда за най-долната пола, следвано от синьото на следобеда за средната пола, а накрая вечерно синьото за най-горната, завършващо с полунощно синьото за корсета. Дори мълчаливите ми помощнички възкликнаха хорово, оценявайки красотата на роклята. Според традицията косата ми трябваше да бъде спусната свободно до сватбата, така че сега двете братовчедки се заеха да я решат продължително, докато накрая тя не падна на големи златисти вълни върху гърба ми. Обух на краката си чифт пантофки със сребърни върхове и сякаш подканена за танц от тях, аз се завъртях така, че роклята ми се изду в красив кръг.

От гънките й, заедно с клончетата лавандула, поставени между тях от прислужниците на Парис, изпадаха картата сетебело и сонетът, който бях написала за Бенедикт през онзи ден на плажа с Микеланджело Кролаланца. Картата пъхнах в корсета си, по-скоро по навик, отколкото нарочно, но сонета оставих настрани, преди момичетата да са успели да го прочетат. Вече се срамувах от него. Мисълта за тези думи, толкова страстни, че едва не изгаряха хартията, извика буйна руменина по бузите ми. За мое голямо раздразнение обаче огледалото веднага ми показа, че тази руменина ми подхожда — по някаква превратна причина споменът за Бенедикт ме бе направил по-приятна за Парис. Искаше ми се да можех да прикрия тази червенина с маска, но Парис беше постановил, че гостите му имат пълната свобода да си изберат облекла, но са длъжни да дойдат на тържеството без маски. Може би човекът от восък смяташе чертите си за твърде прекрасни, за да бъдат крити. Уверила се, че всички сме напълно готови, аз поведох момичетата надолу по виещата се стълба — същинска падаща звезда.

* * *

Голямата зала изглеждаше така, както никога досега не я бях виждала. В чест на фамилията Капулети и като хитроумна игра с името им^[2] тя бе подредена като параклис. Във всяка по-голяма и по-малка ниша горяха свещи, а по някакъв изобретателен начин от тавана бяха провесени още толкова, разположени на различни височини, осветяващи кръстокуполния свод като същински съзвездия. Восъкът им капеше върху гостите, дарявайки ги с бели петна, достойни да съперничат на онези на каните, които живееха между гредите на тавана в нашата червена кула. Вече нямаше никакво съмнение, че Капулетите са богове.

Тук се беше събрал каймакът на веронското общество или поне онази част от него, свързана по някакъв начин с Капулетите. Баща ми никак не обичаше светските събирания, но ролята му на посредник бе изисквала от него да присъства на всички семейни събирания и на Монтеките, и на Капулетите, така че аз познавах повечето от тях още от детството си. Ето там беше синьор Мартино със съпругата и дъщерите му; граф Анселме и красивите му сестри; вдовицата на Витравио, синьор Плаченцио и прекрасните му племенници — Ливия, Лучия и веселата Елена. Зърнах също така и чичо ми Капулети със съпругата му — родителите на Жулиета, седнали един до друг на централната маса на два позлатени стола. Високи и кльощави, и двамата гледаха презрително към насъбралите се гости над дългите си носове. Все едно бяха брат и сестра както по външен вид, така и по маниери — вдигаха едновременно напълно еднаквите си бокали и съзерцаваха надменно веселието около тях. Поздравиха ме най-почтително, но усмивките им не достигнаха до студените им като кремък очи. Гледаха ме така, сякаш им бях отнела трофей, който след година-две е можело да договорят за дъщеря си.

Настаних се до Парис без никакъв апетит за изобилието от блюда, които се изреждаха пред мен. Трябваше да действам сега или никога. Но за първи път се сблъсках с големи трудности, когато реших да му привлека вниманието. Той почти не ме забеляза, защото от другата му страна се бяха подредили всички чичовци и вуйчовци Капулети, които като че ли в един глас му крещяха все една и съща история — някакви новини от Англия. Скърцаща със зъби от нетърпение, аз все пак си казах, че трябва да изчакам. Вляво от мен беше Жулиета, затова сега се обърнах към нея, макар да не хранех големи надежди за провеждане на разговор. Но като никога тя се оказа нетърпелива да говори.

— Отдавна чакам подходящ момент, за да поговоря с теб, братовчедке — изрече тихо момичето, — но досега Розалина все се влачеше с нас, а тя е твърде набожна, за да понесе онова, което искам да ти кажа. Искам да ти благодаря!

— Да ми благодариш ли? — изгледах я слисано. — И за какво?

Тя се огледа предпазливо и с още по-тих глас отвърна:

— Защото спаси живота на един човек! Чрез милостта си ти прости на най-добрия сред мъжете!

Бях в пълно неведение за онова, което ми говореше, а изобщо не бях в настроение за загадки. Имах си твърде много проблеми и сама.

— Не съм сигурна, че…

— Ти прогони един… млад мъж в Мантуа! Баща ти щеше да го осъди на смърт!

Сега вече разполагаше с цялото ми внимание. Спомнях си добре младия Монтеки — интелигентен, красив и което беше най-примамливото в него, напълно забранен плод за момиче от рода Капулети.

— Жулиета, да не би да имаш някакви отношения с този младеж?

Мълчанието й беше повече от многозначително. Не беше от типа мълчание, което я бе придружавало цяла седмица. Това не беше мълчанието на покорна девица, а упоритото мълчание на категоричното потвърждение. Очевидно си бях направила погрешен извод за нея — привързаността й не е била към Тибалт, а към неговия убиец, и не само към убиеца му, а към един Монтеки! Но това момче щеше да й донесе само отчаяние и смърт! Ако кракът му стъпеше пак във Верона, баща ми моментално щеше да поиска главата му. Наложи се да се направя на строга и изрекох:

— Жулиета, не можеш да слушаш сърцето си, а единствено баща си! Само той може да ти избере подходящия съпруг! А онзи Монтеки по-добре го забрави веднъж завинаги!

Тези думи едва не ме задавиха, особено като знаех по себе си колко е трудно да забравиш избора на сърцето си.

Жулиета ме изгледа. Благодарността все още не беше избягала от тъмните й очи, но вече беше примесена с разочарование. Очевидно беше търсила в мое лице съюзник, а аз й бях казала нещо, което тя изобщо не желаеше да чува. Затова окончателно млъкнах. Та коя бях аз, че да й давам съвети? При това съвети, каквито самата аз отказвах да слушам! Ето, моят баща бе направил за мен превъзходен избор — Парис, годеник, който ми подхождаше както по ранг, така и по характер, но аз бях твърдо решена да му откажа. Всъщност къде ми беше умът?

Огледах величествения Палацо Мафеи, красивите му орнаменти, прекрасните фрески по стените. Погледнах и Парис — особено красив в синьото си кадифе, за да бъде в тон с мен. Дръпнах го лекичко за ръкава. Трябваше да му кажа нещо. Решението ми не ме правеше щастлива, но събуденият ми разум ми подсказваше, че е за добро.

Бях готова да му се предам.

Парис беше добър човек, мил и търпелив. А през изминалата седмица ме беше видял в най-отвратителната ми светлина. Не хранех никакви илюзии — мъжът е в състояние да изтърпи подобно поведение у една жена по-скоро докато я ухажва, отколкото след като тя стане негова съпруга. Но от онова, което бях видяла досега, смятах, че от графа щеше да излезе добър и съобразителен съпруг. Ако не го приемех, тогава какво ме очакваше? Да вляза и аз в манастир заедно с Розалина? Никога не съм си падала особено по религията, а посещенията ми по църквите и параклисите винаги са били изцяло по задължение. А единственият си шанс за любов бях изгубила при една ръка на скопа. И носех губещата карта в корсета си. Бенедикт беше на война, биейки се за крал, който дори не беше негов, а дори и точно в този момент да беше до мен, си оставаше напълно изгубен, все едно беше в Индиите — защото при последния ни разговор той ме беше направил на пълна глупачка, отхвърляйки ме по най-груб начин. Ако сега отхвърлех Парис, баща ми със сигурност щеше да ми намери нов съпруг — веднъж решен на нещо, той никога не се отказваше. И като го познавах, можех да бъда сигурна, че следващият кандидат щеше да бъде стар или жесток, напълно глух за музика, изкуство и поезия и въобще за всички неща, които обичах. Ако станех графиня на Верона и принцеса на Вилафранка, със сигурност щях да разполагам с някаква власт. А баща ми нямаше да е вечен.

Беше настанало време да приема съдбата си.

Когато най-сетне се опитах да заговоря Парис, той постави ръка върху моята, за да ме помоли да изчакам, и не я свали. Бях длъжна да изчакам търпеливо мъжете да свършат разговора си. Загледах се в ръката, която бе отпусната върху моята, в пръстена с герба на графа — същият пръстен, който до края на вечерта щеше да се озове върху моята ръка. А после чух една-единствена дума.

Армада.

Всички наоколо се заливаха от смях и странна възбуда, затова не успях да чуя нищо повече. Необичайната дума изскачаше, потъваше и отново се появяваше на повърхността на буреносното море на разговора. Приведох се по-близо към Парис, а той потупа ръката ми със своята. След малко, скъпа, бъди търпелива! Мъжете говорят! И тогава един от чичовците ми, плюещ пилешки кокали, докато говореше, успя да надвика останалите. Току-що се бил завърнал от Норич, където тази „армада“ била в устата на цялото графство. Филип Испански се бил опитал да нападне Елизабет Английска с огромна флота кораби.

Ръката ми се скова под ръката на Парис. Значи това било Великото начинание на краля, заговорът, за който Микеланджело Кролаланца веднъж ми разказа на сицилианския бряг. Наострих слух, за да чуя повече, защото днес за първи път през живота си ставах свидетел на това как новини от големия свят са успели да достигнат до нашия малък свят, наречен Верона. Безсъмнено нещо се е объркало, при това много. И се оказа точно така.

— Корабите на Филип попаднали в буря и английските оръдия ги направили на парчета. Херцогът на Парма се оказал твърде голям страхливец, за да им се притече на помощ, и флотите били разпръснати като карти при скопа!

— Побягнали са, така ли? — възкликна Парис.

— Дори и това не успели да направят! — извика чичо ми. — Синьор Хауърд блокирал южния изход на Ламанша и всички испански кораби, които успели да се спасят, били принудени да поемат на север към замръзналите земи на Шотландия! — Отпи голяма глътка вино. — Сигурно вече всички са мъртви — дори и да са успели да избегнат острите подводни скали и морските чудовища, разполагали са с порциони само за месец. Говори се, че бреговете на Шотландия били затрупани с испански трупове, изхвърлени от северното море като черупки — тук лицето на чичо ми се озари от щастие и той победоносно възкликна: — Представяте ли си? Великото начинание на испанския крал е било направено на пух и прах от английските ветрове! — изплези език и издуха вулгарно през устни.

Парис избухна в неистов смях.

И тогава аз разбрах, че не мога да се омъжа за него.

Изправих се и напуснах бавно залата. Той изобщо не забеляза.