Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (43)

Първа сцена
Дворецът на Леонато, Месина, Сицилия

Беатриче: Не трябваше да идвам. Защото сега, когато бях отново в Сицилия, Бенедикт беше навсякъде. И никъде.

Веднага щом оставих пътническия си сандък в дома на чичо ми и прегърнах скърбящата си братовчедка, въпреки прежурящото обедно слънце аз се отправих към могилата, където беше гробницата на леля ми. И макар че пътешествието беше кратко, по пътя ме връхлетяха един след друг спомени за Бенедикт. Плискането на морските вълни звучеше като гласа му, приятните ветрове шептяха името му. Птиците напяваха любимата му песен от олеандрите, щурците имитираха смеха му откъм дюните.

Гледах право пред себе си, докато се катерех по хълмистия некропол Чимитерио Монументале. Стараех се да не се поддам на ширналата се във всички посоки панорама, която се откриваше зад гърба ми. Не исках да гледам. Засега. Не исках да оглеждам тази земя на крайности — мястото, където се бях смяла най-силно, но и където бях плакала най-горко. Мястото, където бях открила любовта, само за да я изгубя. Мястото, където бях подарила на Бенедикт сърцето си. И сега, когато отново бях тук, осъзнах, че със заминаването си той бе оставил това сърце точно тук. А когато се бях върнала, за да си го поискам обратно, то се бе оказало безполезно — самотно сърце вместо двойно такова.

Накрая стигнах до семейната гробница на фамилията Леонати, където мъртвите й членове се бутаха между студените стени, за да бдят над живите си роднини долу. Беше ми трудно да си представя, че леля ми Иноджен, сестрата на майка ми, вече лежи зад тези бледи камъни. Сплетох пръсти в извивките на вратите от ковано желязо на входа, символизиращи портала между живите и мъртвите, през който, веднъж преминал, никой не се завръщаше. Около цветята от ковано желязо бръмчаха земни пчели, но никоя от тях не минаваше през решетката. Дори такива низши създания знаеха, че да влезеш в една гробница означава никога да не излезеш.

— Приветствам те, лельо! — изрекох и извадих от ръкава си комат хляб.

Бях дошла да изпълня един ритуал. Ритуал, който преди се бе сторил доста странен на мен, севернячката. Струваше ми се непонятно как в Сицилия могат да почитат мъртвите не чрез букети цветя, молитви и църковни песнопения, а като повеждат със себе си хлапетата си, кучетата си и дори бабите си, натоварени с кошници с храна, и си правят пикник върху гроба на покойния. Зачудих се дали приятелството и близостта не продължават и под земята, дали зад каменните мемориали и скръбните епитафии семействата не се прегръщат в приятелска размяна на кокали, за да спорят после кой пищял или плешка на кого е.

Докато разчупвах хляба пред портата, изведнъж си спомних, че в тази конкретна гробница лежат всъщност две жени. Леля ми беше положена тук по право и традиция. Но Гулиелма Кролаланца — или поне шепа въглени от нея — беше положена също тук преди една година.

И това сложи край на апетита ми. Захвърлих последната хапка от хляба през железните решетки към мъртвите и изтупах решително трохите от полите си. Всичко си има край. Не можеш да започнеш отново. Засвидетелствах почитта си и вече можех да си вървя. На Херо щеше да й се наложи да се оправя сама. Тя нямаше нужда от мен. А аз щях да грабна и без това неотворения си сандък и да се върна на пристанището, откъдето да взема кораб, който щеше да ме върне обратно при баща ми. Сицилия се беше променила до неузнаваемост. Защото Бенедикт не беше тук, а без него нещата нямаше как да бъдат такива, каквито бяха преди една година.

Жуженето на пчелите се превърна в далечен звук на тромпет.

Сякаш призовала видение, поглеждайки надолу, зърнах процесия от войници, която се виеше по крайбрежния път откъм пристанището. Броните им блестяха, алените им знамена се вееха под топлите южни ветрове. От това разстояние не бях в състояние да различа герба върху знамената, но сърцето ми ги позна много преди очите ми. Това бяха парадните знамена на царската династия Арагон.

Истина ли беше това? Или беше извикано от спомените ми отпреди година? Защото именно тази процесия ми бе довела тогава Бенедикт. И всичко друго беше забравено, когато, точно както и преди година, зърнах в строя една руса глава, която подскачаше леко на коня си. Но този кон беше сив. А любимият жребец на Бенедикт — Бабиека, беше дорест. Щом конят беше различен, дали същото важеше и за ездача?

Налагаше се да се уверя. С разтуптяно сърце аз се спуснах надолу по склона, разпръсквайки стадо мършави овце, които после се заковаха на място и ме проследиха с погледи, докато не им омръзнах и не се върнаха към любимото си занимание — да пощипват трева.

Когато най-сетне слязох от хълма, хукнах колкото сили имах обратно по Виа Катания към двореца на Леонато.

Минах под тунела от преплетена зеленина, покрай фонтаните и през прекрасните градини. Изрядно подкастрените плодни дръвчета стояха на стража като войници. Изведнъж ме обзеха лоши предчувствия — защо полкът се връщаше в Месина? Да не би да предстоеше нова война?

Втурнах се в пъстроцветния двор, където заварих чичо си, облечен в черните копринени роби на траура. Беше застанал в самия център на римската мозайка, точно върху лицето на Медуза. В едната си ръка държеше писмо близо до старите си очи, с другата поглаждаше побелялата си брада. Пред него беше коленичил вестоносец в алена ливрея, вперил почтително поглед в мозайката. Когато ме видя, чичо ми вдигна глава и размаха писмото към мен.

— Както изглежда, ти няма да бъдеш единствената ни гостенка, племеннице — рече. — От това писмо научавам, че Дон Педро от Арагон пристига в Месина. Клавдио също е с него, след като се е покрил с голяма слава в последната война.

Усетих, че някой стиска ръката ми. До мен беше застанала Херо. Не я бях усетила да влиза в двора, нито я бях забелязала — досега. Очевидно се бе научила да се слива перфектно със сенките през последните дни и да стои, потънала в благоприлично мълчание, точно както искаше чичо ми. Погледнах я. Траурните одежди не й подхождаха — тъмните цветове изпиваха и без това бледия й тен, от скръб бузите й бяха хлътнали. Но сега тя изведнъж сякаш пламна отвътре — по пепелявото й лице плъзна руменина и очите й блеснаха като на чайка. Името на Клавдио беше напълно достатъчно, за да я върне към живот.

Чичо ми пак заговори:

— Вуйчото на Клавдио ще се зарадва много на завръщането му! Трябва веднага да му проводя вестоносец!

„Значи архиепископът на Монреале е все още жив“ — помислих си аз, свивайки презрително устни. Надявах се за тази една година да е умрял, но сега предпочетох да изхвърля прелата от ума си. Не ме интересуваше нито принцът, нито Клавдио, нито неговия зъл вуйчо. Интересуваха ме само новините за един-единствен човек — но сега, когато се стигна до това, не успях да събера сили да изрека думите.

— Кажи ми, чичо — започнах и се замислих, преструвайки се, че не помня името му, — дали и синьор Моунтанто се е върнал от войната?

Чичо ми ме изгледа сащисано — както и би трябвало.

— Но кой е този, за когото ме питаш, племеннице?

— Братовчедка ми има предвид синьор Бенедикт от Падуа — подсказа колебливо Херо, като че ли се страхуваше да говори пред хора.

Чичо ми се засмя тихичко — звук, който беше в ярък контраст с меланхоличните му одежди.

— О, върнал се е и още как! — възкликна. — И безсъмнено отново ще кръстосате шпагите на вашето остроумие!

Облекчението заля гърдите ми така, както топлият прилив заливаше бреговете на Месина. После се чу сигнал на тромпет и сърцето ми скочи в гърлото ми. Кавалкадата приближаваше.

Войниците яздеха в боен ред, водени от знаменосеца, пред който, както обикновено, се намираше тъмнокосият Дон Педро. Всички бяха облечени в ливреите на свети Яков и медалите им потракваха върху броните на гърдите им, докато вървяха в тръс, но аз не срещнах никакви трудности да различа сред този строй един конкретен рицар. Беше Бенедикт, наистина беше Бенедикт. Вдишващ и издишващ, повдигащ се и отпускащ се на седлото. Това беше най-прекрасният миг в живота ми — за първи път от цяла година имах сигурно доказателство, най-неоспоримото от всички доказателства — това на очите ми, че той е жив!

Но беше значително променен. Лицето му беше обветрено и загоряло като на моряк. Косата му беше по-дълга и в близост до лицето му изрусена до цвят на зимна пшеница. И беше доста по-слаб, всъщност тънък като вейка. Ахнах тихичко, ругаейки наум Парис, задето ме угои като коледна гъска. Елегантното тяло на Бенедикт го правеше да изглежда по-висок, а раменете му бяха някак си по-широки. Конят, който яздеше, не беше старият му кон Бабиека и аз се запитах какво ли се е случило с любимия му жребец. Нямаше помен и от безгрижната усмивка, която помнех, но когато се приближи и ветрецът повдигна къдриците от челото му, затаих дъх. Сега видях, че очите му изглеждат по-зелени от всякога на фона на загорялото му лице. Не можех да отлепя очи от него. Жизнеността бликаше от цялото му същество.

Дон Педро слезе от коня си върху римската мозайка и поздрави чичо ми:

— Драги, синьор Леонато — възкликна, прегръщайки топло стареца, — приемайки ме повторно, вие отваряте вратите си за грижата!

— Никога грижата не е посещавала дома ми, скрита под образа на ваша светлост — избърбори традиционните любезности чичо ми.

Но това беше далече от истината, защото си спомнях много добре събитията от предишното лято. Надигнах се на пръсти, опитвайки се да зърна Бенедикт, но за жалост предстояха още представяния. Напред излезе някакъв злочест и меланхоличен на вид човечец, който беше представен като Дон Хуан — братът на Дон Педро. Като че ли между двамата братя имало някакъв раздор, който впоследствие бил разрешен, но техните проблеми не ме интересуваха. Сега напред излезе Херо и принцът топло й целуна ръка, но над сведената му глава тя и Клавдио си размениха щастливи погледи. Това ме подсети, че преди да заминат на война, графът я харесваше. И едва сега си дадох сметка защо кавалкадата се беше появила отново тук — те не бяха дошли да обявяват война, а да ухажват. Което щеше да рече, че сърцата им бяха точно толкова в опасност, колкото и преди една година.

После тълпата се раздели като Червено море и аз зърнах Бенедикт в мига, в който той зърна мен. Той се усмихна — с толкова сладостна и щастлива усмивка, че облаците се отвориха и от тях нахлуха ангели. Аз също се усмихнах. И после двамата се втурнахме един към друг, защото знаехме, че това ни е писано. Сигурна съм, че щяхме да се прегърнем, ако не се беше намесил чичо ми, пляскайки го толкова силно по гърба, че едва не го събори на земята.

— Драги, синьор Бенедикт, ето ви тук една дама, която поиска новини конкретно за вас! Обзалагам се, че тя веднага ще ви подкани да изберете оръжията си, за да продължите дуела, който започнахте преди една година, и съм сигурен, че ще изберете същото оръжие, което има и тя — езика си.

Хората наостриха уши в очакване като тълпа, събрала се да гледа мечка. Очевидно всички се надяваха на някакъв спектакъл, поради което намерението ми да посрещна Бенедикт с любезност и усмивка се налагаше да претърпи промяна. Изтрих щастливата усмивка от лицето си и свих рамене като боксьор.

— Аз ли, чичо? Аз не подканвам синьор Бенедикт за нищо по-различно от онова, за което бих подканила готвача си — да ми съобщи какво има за вечеря!

Насъбралите се изкискаха и Бенедикт се смръщи. Тъмните му вежди почти се срещнаха така, както ги помнех.

— Лейди Беатриче, радвам се да ви заваря все така жизнена и непроменена! Ала нямам удоволствието да ви разбера.

— В такъв случай вие сте този, който не се е променил, защото и преди не можехте да ме следвате.

— Не и с този език, така си е. Защото вашият бърз и неуморен език би накарал дори Бабиека… — замълча и се поправи — дори и най-бързият кон да изглежда като заседнал на едно място. Защото вашите приказки са само смях и никакъв смисъл, както е било винаги. И аз не съм готвач, а войник!

— Намесвам смеха само тогава, когато обещанията не са се сдобили със смисъл! И особено съм доволна, че наричате себе си войник, защото ми се искаше да ви попитам колко мъже сте убили в тези ваши войни! Ако си спомняте, бях ви обещала лично да изям всеки, когото вие сте убили! А аз държа на обещанията си, за разлика от вас! И да си кажа правичката, пропуснах закуската, така че очаквам с нетърпение какво ще ми сервирате за вечеря!

Той пребледня като морска пяна. И аз веднага съжалих за думите си, когато видях каква промяна предизвикаха у него моите въпроси за убитите. Да не би да бе убил двайсетима в тази тяхна армада? Или може би стотина? Какви ли гледки беше видял, че да го уплашат толкова много и да потиснат веселата му природа?

Ужасена, аз исках да му се извиня, но колкото той бе в състояние да върне изстреляното гюле от оръдието си, толкова и аз можех да върна непремереното си остроумие. Но той бързо дойде на себе си и зае отбранителна позиция.

— Е, скъпа ми госпожице Презрение, освобождавам ви от клетвата ви! И се надявам, че ще запазите здравето си в прилично състояние и без подобна страховита вечеря!

Усмихнах се сладко — но с пародия на усмивката, която всъщност исках да му даря.

— Сърдечно ви благодаря! Но смятам, че презрението ми ще се засити доволно, след като има такава чудесна храна в лицето на синьор Бенедикт!

Тълпата се разсмя, от което ми прилоша. Тази фалшива размяна на удари не ми доставяше никакво удоволствие.

— Госпожице, опасявам се, че презрението ви ще умре от глад, защото аз повече няма да нахлувам неканен в пространството ви, нито ще ви поставям в неприятната необходимост да ми говорите подобни учтивости. Защото учтивостта е ветропоказател, при това не първият, който съм виждал!

При тези думи той стрелна с многозначителен поглед принца, който обаче разговаряше с брат си и като че ли пропусна шегата — ако изобщо беше шега.

Но Клавдио видя всичко и дръпна Бенедикт за ръкава.

— Ела! — рече, сякаш разговорът беше започнал да става твърде опасен. — Трябва да се подготвим за вечерята! Госпожици! — обърна се към нас и се поклони.

Бенедикт не си направи труда и двамата последваха господаря си към своите покои.

Това беше майсторски удар, перфектна стратегия. Както правеше и преди година, така и сега Бенедикт беше спрял рязко като тичащ в галоп жребец и ме беше прехвърлил през юздите си. Лишени от забавления, останалите започнаха да се разотиват, говорейки помежду си. Останала сама в центъра на двора, аз се загледах след Бенедикт и мислено го целунах.

Чичо ми плесна с ръце и възкликна:

— Тази вечер ще имаме пиршество и маскен бал в чест на принца, точно както направихме преди една година! И в името на забавленията постановявам всички да свалят траура си!

Изгледах бързо Херо, за да проверя как ще приеме тази проява на неуважение към майка й. Леля ми Иноджен беше легнала в земята преди не повече от седмица и с това темпо ястията за погребението съвсем спокойно биха могли да се използват за банкетните маси. Но братовчедка ми прие новините доста спокойно и поглеждайки я още веднъж, внезапно осъзнах, че тъкмо тя беше причината, поради която чичо ми Леонато беше постановил свалянето на траурните одежди. Очевидно аз не бях единствената, която беше забелязала копнежа в погледите, разменени между нея и Клавдио. И Леонато беше преценил, че е най-добре за дъщеря му да я изкара от черните дрехи и да я облече в пъстрите, защото една райска птичка имаше по-големи възможности да щракне в капана си благороден съпруг, отколкото обикновен черен кос.

— Ела, братовчедке, да се приготвим!

Оставих се на Херо да ме извлече от двора, защото знаех, че ще настане голяма суетня, докато успеем да се приготвим до залез-слънце. Последвах я през пъстроцветния двор със сърце, биещо от вълнение. Сега, когато Бенедикт се беше завърнал жив и здрав от пътешествието си из моретата, и сега, когато знаех, че ще го срещна довечера и утре и че двамата ще продължим да се срещаме толкова дни и нощи, колкото сме тук, се налагаше да призная истината поне пред себе си. Аз може и да се бях научила да го обичам през тази една година, но това не означаваше, че и той е обикнал жена, която толкова жестоко беше отхвърлил. Колко истинска беше тази внезапно грейнала усмивка, с която ме дари, когато ме видя? Изобщо не бях забравила горчивите думи, с които ме беше нарекъл, когато за последно седяхме в този двор. Беше умолявал Дон Педро да го отведе далече от мен. Беше казал, че не може да ме търпи. А сега се беше измъкнал с Клавдио, оставяйки ме да си отговарям на въздуха. Мръснишки номер, с който аз самата бях запозната много отдавна.

Тръгнах след Херо по стълбите към стаята й с доста по-изтрезнял ум. Бенедикт имаше нов кон и нов заклет брат. Силно се опасявах, че се е превърнал в Рицар на огледалото, с огледална броня, за да отразява всеки другар, до когото избере да застане.