Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (42)

Шестнайсета сцена
Корабът „Флоренция“, открито море

Бенедикт: В утрото след срещата ми с Дон Педро бурята в главата ми беше утихнала. Вече виждах ясно пътя напред.

Времето и умът ми бяха в синхрон. Вятърът бе заминал нанякъде много далече и морето след него бе станало гладко, спокойно и синьо. По хълмовете откъм десния ни борд се виждаха вятърни мелници — Да Суса, който бе плавал и преди през тези води, каза, че мелниците се намирали по бреговете на полуостров Бретан. Значи се намирахме недалече от френските брегове.

От този момент нататък аз започнах да се отбивам ежедневно в каютата на Дон Педро, за да го държа в течение на пътуването ни, както подобаваше на верен васал. И обикновено го заварвах станал от леглото, облечен и седнал на бюрото си — като че ли пишеше писма, и във всеки един детайл бе станал отново принц. Все още не излизаше от каютата си, но вече изпращаше съобщения на капитана и пишеше писма на брат си Дон Хуан — пазителя на имотите му в Арагон, които трябваше да бъдат изпратени при пристигането ни на сушата. Писа също така и на краля.

Информирах капитана, че порционите на принца трябва да се увеличат, и той само кимна. По-късно установих, че Лоренцо Бартоли, прецизен във всичко, касаещо командния ред, беше осигурявал порциона на принца всеки божи ден, откакто бяхме на вода — с изключение на деня на бунта, а и тогава не бил успял да му занесе храна само защото беше вързан.

Когато екипажът вдигна всички платна, а Да Суса обърна кормилото към Сантандер, аз вече бях взел решение какво ще правя по-нататък. Моят принц си беше все още мой принц, независимо от постъпките му на борда на „Флоренция“. Ако стигнем Испания, аз щях да прибера наградата си — Бог ми е свидетел, че си я бях заслужил. За Беатриче не хранех никакви илюзии — като нищо вече можеше да е омъжена. Така първата ми задача оставаше да служа на принца, втората — да се прибера у дома. Ала нощем, под звездата на Беатриче, нищо не беше в състояние да окове надеждите ми, нищо не беше в състояние да удържи полета на мечтите ми.

Фарук Сикандер работеше ефективно и безмълвно. Не бях го питал за нощта, когато беше надникнал в каютата на Дон Педро, но се чудех дали не би могъл да вижда греха така, както някога бе виждал скритата вода. Наблюдавах мавъра в ежедневните му пречиствания и молитви, съзерцавах писанията по ръцете му, докато ги обливаше с морска вода, и така, както бях решил вече веднъж, заключих, че е по-добре да не се бъркаме в някои неща.

А после, в деня на Сантяго, зърнахме Сантандер. И бордът на кораба ни бе залят от възторжени възгласи и победоносни викове.

Най-топлата ми прегръдка беше за Клавдио, защото сега той беше за мен много повече от приятел. Когато се откъснахме един от друг, очите му бяха влажни. Моите също.

— Вече имам брат — каза.

— И аз — отговорих.

Не си дадохме обети, нито смесихме кръвта си, както правят испанците. Просто си стиснахме ръцете — жест, който ни свързваше завинаги.

После се нахвърлихме като освирепели върху остатъците от порционите ни и с радост изпълнихме заповедта на капитана да изтъркаме кораба, да лъснем подпорите и въобще да приведем корпуса колкото е възможно в по-приличен вид за неизбежното празнично посрещане.

Едва когато наближихме брега, принцът се показа на палубата, успял да се стегне донякъде на вид, за да помаха на очакваните посрещачи. Но завръщането ни у дома беше жалко — никакви тромпети, никакви радостни тълпи, само един ранен кораб, навлизащ куцукайки в пристанището. Да Суса стори всичко по силите си да задържи кораба без котва и да забави спирането, но въпреки това се ударихме толкова силно във вълнолома, че пробихме дупка в носа. Изнизвайки се един по един от кораба, следващи Дон Педро, всички нападахме на сушата като бебета, защото бяхме забравили да вървим. И аз целунах твърдата земя.

Не ми е много ясно как бива посрещан обикновено кораб, завръщащ се от дълго пътуване, но истината е, в този ден нямаше почти нищо, което да ни зарадва. Представителите на Короната липсваха, затова ние оставихме мъжете в кръчмата, а мавъра — пред нея, и се запътихме да намерим кмета на града. В огрените от слънцето кристално бели улици децата ни посрещнаха с подигравки и започнаха да ни замерят с изгнили зеленчуци. Само преди ден-два аз бих уловил тези зеленчуци, за да ги изям, благодарен на всичко, което ми хвърлят. Само невероятната радост, че сме живи и че крачим, макар и нестабилно, по твърда земя, успяваше да смекчи срама от посрещането ни у дома. Кметът отсъстваше от кметството, но неговият секретар ни запозна с жалката истина — че разбити кораби са започнали да пристигат в пристанището им още от октомври и затова хората отдавна били спрели да обръщат внимание на подобни гледки. Заповедите били да се явим пред краля в Ел Ескориал колкото ни бе възможно по-скоро.

На пристанището купихме няколко мулета и натоварихме на тях моето съкровище, и през седмицата, която ни отне, докато стигнем до Ел Ескориал, светът окончателно си дойде на мястото. Земята стана отново твърда земя, дните на седмицата си върнаха истинските имена, но ми бяха необходими години наред, докато отвикна да наричам срядата Сантяго.

И там, в двореца на краля много месеци, след като го бях напуснал, за мен беше удоволствие да изпълня единствената задача, с която се чувствах горд от цялото това пътуване. Събрах отново Фарук Сикандер със сина му, който носеше същото име. Двамата се прегърнаха в градините под арка с вода, която тъкмо те бяха открили.

Оставих ги да се наговорят и се отправих към параклиса „Свети Яков“ за благодарствената литургия, където седнах между Дон Педро и Клавдио. Капитан Бартоли не беше с нас — беше починал в крайбрежната кръчма в Сантандер на следващия ден след пристигането ни. Изпълнил докрай дълга си да докара кораба, той просто беше заспал, за да не се събуди никога повече. А последният кораб, който беше управлявал — „Флоренция“, гордостта на херцога на Тоскана, трябваше да бъде превърнат на трески.

Дон Педро седеше и слушаше литургията с блажена усмивка на лице. Още по пътя насам бях научил от Клавдио, че принцът бил измъкнал същата клетва и от него още на кораба — да не говори с никого за онова, което се бе случило на борда. В знак на благодарност към чичо му, великия херцог, и като компенсация за загубата на красивия му кораб Клавдио щеше да бъде обявен за героя на тази експедиция. Сега, когато двамата с флорентинския граф бяхме положили обет за мълчание, а капитанът беше мъртъв, Дон Педро можеше отново да се превърне в принц — славен, красив, добре облечен и добре нахранен. Лицето му се беше сдобило с някаква бляскава лъскавина, като че ли беше лакиран — като грейналите лица на светците навсякъде около нас. Вдигнах очи към свода на църквата, където между колоните се виждаше розетка на свети Яков. Свети Яков Велики — Матаморос. Извърнах очи от изображението. Нямаше нищо, за което да му благодаря.

Не лелеех никакви надежди, че Дон Педро ще изпълни обещанията си, но за всеобща изненада той удържа на думата си, която беше дал в онази буреносна нощ в моята каюта. Докладва подвизите ми на краля и така Филип ми дари една десета от съкровището, което намерихме на „Сан Хуан де Сицилия“. Установих, че е щяло да бъде голям срам, ако сандъците със заплатите на армадата са били изловени от Елизабет, така че благодарността на краля за намирането им не знаеше граници. Удостои ме с благородническата титла херцог на Леон, тъй като предишният херцог много удобно бил загинал при бягството на армадата. Така аз вече бях аристократ със солидна титла и което беше още по-важното — доста богат.

В допълнение към всичко това Дон Педро повтори намерението си да се върне в Сицилия през именията му в Арагон, защото стана ясно, че някакви нови обстоятелства му били отворили обратния път към двореца на Леонато.

— Майката на лейди Херо ми забрани да се връщам там, докато е жива — изрече той с такава жизнерадост, сякаш пътуването ни около остров Британия никога не се беше случвало. — Но наскоро получих вест, че тя се разболяла от треска и се споминала, така че ние сме отново добре дошли там!

Не ми харесаха нито чувствата му, нито новините, защото питаех най-топли чувства към лейди Иноджен. Но се бях примирил с този нов Дон Педро, защото бях установил, че човек не е длъжен да харесва някой друг, за да му служи.

В деня, в който трябваше да потеглим към Сицилия, аз издирих Фарук Сикандер, за да му връча един от сандъците със съкровища. Имах доста от тях, а и смятах, че си е заслужил парите.

Но той само изгледа подозрително сандъка в ръцете ми така, сякаш щеше да го изгори.

— Щом не искаш да приемеш парите ми — рекох, — може ли поне да ти дам един съвет?

Той кимна и по устните му премина лека усмивка.

— Вземи сина си и заминете за Верона! Там хората се прекланят пред един черен светец и в негово име защитават живота на всички маври на тяхна територия!

Бях наясно, че в Испания маврите бяха изложени отново на огромна опасност, защото тъкмо в този ден кралят беше издал декрет, обявявайки, че армадата се била провалила, защото му е отнело твърде дълго време да прогони маврите от Гранада. Така с първия реал, който похарчих от богатството си, аз купих на бащата и сина по едно муле и ги изпратих по живо, по здраво към Верона. Докато гледах как Фарук се отдалечава по северния път със сина си, му помахах, но той не се обърна нито веднъж назад и не видя поздрава ми. Не можех да му се сърдя. Ако и аз бях видял онова, което беше видял той, и аз не бих искал никога повече да зървам човек, който е бил някога на борда на „Сан Хуан де Сицилия“.

Защото вече знаех отговора на въпроса на Клавдио. Знаех как Фарук бе оцелял на борда на онзи мъртвешки кораб. Бил е принуден да прави онова, което разправяха за него. Трябвало е да се вживее в ролята на онези черни диваци, за които моряците разказваха, че поглъщали човешка плът, и да си я приготвя като яхния в казана. Трябвало е да прави онова, което е правел, сам, в отчаянието на мрака, и това цял живот щеше да го преследва.

— Бенедикт! — подвикна неуверено Клавдио. — Идваш ли? Сицилия ни очаква!

Сицилия. А сега вече можех да мисля за Беатриче и най-сетне да дам воля на надеждите си. Но не хранех никакви илюзии — в крайна сметка тя наистина може да се е омъжила за поета, след като аз я отхвърлих така грубо. Или да се е върнала у дома си, във Верона и там да е намерила някой друг. Единствената ми надежда сега беше, че тя се е върнала в Сицилия, за да отдаде почит на паметта на леля си и че все още е свободна.

И тогава? Тогава бях напълно наясно какво ще направя. Нито ще хленча, нито ще се мотая, нито ще въздишам като романтичен любовник. Приключих с натруфените дрехи и превзетите маниери. Ще бъда просто себе си, онзи Бенедикт, който се научих да бъда. И сигурно отново ще започнем словесните си битки, но аз тайничко ще се надявам ударите да се превърнат в целувки — така, както стана и преди.

Обърнах коня си и застанах до коня на Клавдио и после двамата се срещнахме с принца при портите на двореца Ескориал. Дон Педро пришпори коня си пред нас, развял високо своето знаме. И така, както бях сторил преди година, аз отново последвах принца, Клавдио и слънцето — към Сицилия.