Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (24)

Десета сцена
Дворът в дома на Леонато

Беатриче: Трябваше непременно да се срещна с него, преди да замине.

Трябваше да му върна картата от скопа, да му кажа, че в крайна сметка той се оказа най-достойният рицар. Малката пъстроцветна карта беше най-скъпият ми спомен, но с радост щях да се разделя с нея — за мен беше по-ценна и от реликвария, дори от хиляди реликварии. Тя беше уникален символ на нашата любов.

Да, любов! Повтарях си тези две срички безброй пъти, докато се носех през градината, замаяна като пумпал. Бях сигурна в чувствата си, а от сигурността ми ставаше невероятно хубаво. След като бях утешила Микеланджело, той ми беше казал, че той и баща му са невероятно задължени на Бенедикт, задето ги е извел от площада и ги е довел живи и здрави в къщичката. Не бил казал и думица, само бил сложил в ръката на поета заплатата си от армията, за да могат да заминат за Неапол. След това Микеланджело ми беше показал златната монета, все още носеща белезите от захапката на Бенедикт. Преди да му върна монетата, я целунах. Скъпият Бенедикт! Не трябваше да слушам единствено думите му, а да гледам постъпките му.

— Сега ще му дадеш ли сонета, който написа за него? — бе попитал Микеланджело.

Аз кимнах и сега смятах да приведа думите си в действия.

Сонетът ми и картата бяха само за Бенедикт и за никого другиго. Но нямах никаква представа дали той е наясно накъде го води неговият приятел Дон Педро, дали знае, че великото начинание на краля ще го отведе право в челюстите на английската флота — флота, която се славеше като най-добрата в целия свят. Но както и да стояха нещата, той трябваше да знае какви са чувствата ми, преди да потегли. Хукнах през градините. Денят проблясваше. С отпътуването на двамата Кролаланца сякаш мракът от смъртта на Гулиелма изведнъж се вдигна. Смятах да й отдам почитта си, като изживея своя в пълна мяра. Щях да се втурна към любовта и да я прегърна. Да прегърна него!

Любезното слънце проблясваше по фонтаните на чичо ми, лъчите му си играеха с водните пръски, спорейки коя от тях е по-ярка. Плодните дръвчета, натежали от летния си товар, простираха огромните си клони сякаш за прегръдка. Знаех, че тази вечер ще видя Бенедикт, защото чичо ми и леля ми бяха организирали голямо прощално пиршество за испанците — последното събитие от техния безкраен календар на забавленията. Но не можех да чакам до вечерта, не можех да чакам дори час, дори една минута. Не можех да понеса мисълта, че той ще замине, не можех да си представя, че трябва да се върна към стария си живот. Вече не познавах онази Беатриче отпреди месец, живееща тихо и незабележимо като компаньонка на Херо, чийто единствен по-интересен момент от живота беше да види обречения мавър и съпругата му на плажа. Те си бяха заминали, светът се беше променил и аз също се бях променила.

Поех към конюшните, защото знаех, че там войниците се подготвят за отпътуването си. Огледах се за Бабиека, дорестия кон на Бенедикт, но никъде не го забелязах. Разочарована, аз излязох от конюшните и на прага се сблъсках с Дон Педро.

Принцът ме задържа за раменете и ме изгледа озадачено. През изминалия месец не бях успяла да го опозная много добре, но иначе той винаги се беше държал галантно с мен. А един или два пъти по време на разнообразните ни срещи по забавленията суетата ми беше подсказала, че гледа на мен с очи, различни от войнишките.

Сега той се усмихна широко както винаги и ми целуна ръка. Беше купил три великолепни жребци като прощален подарък за Леонато, Херо и Иноджен, и оставяше трима от най-добрите си испански коняри, за да се грижат за тях. Зачаках нетърпеливо, докато той бърбореше нещо за качествата на конете (защото никой не може да прекъсва принц), но междувременно установих, че тези негови дарове намирисват на неизказана вина — по време на пребиваването си тук той беше счупил нещо, като непохватно дете — играчка, и сега правеше несръчни опити да се реваншира. Държеше се галантно както винаги, но очите му бяха прихлупени, а изражението — затворено. Нещо не беше наред. Едновременно с това изглеждаше изненадан, неспокоен и изпълнен с някакви свои мисли, нещо, което нямаше нищо общо с породисти коне и коняри. Направи пауза в хвалебственото си слово и аз се възползвах от шанса си.

— Милорд — изрекох задъхано, защото все още не се бях успокоила от тичането си през градината. — Виждали ли сте синьор Бенедикт? Трябва да говоря с него.

Той се огледа така, сякаш никога досега не беше чувал за този господин. Забелязах, че през лицето му преминаха десетки различни изражения, а очите му ми подсказаха, че междувременно през главата му преминават същият брой отговори, докато не се спря на един.

— Мисля, че е в стаята си — рече. — А ако не е, значи изпълнява някаква задача и скоро ще се върне — втренчи се в мен и добави: — В неговата стая има една много приятна ниша в прозореца. Бихте могли да го изчакате там. Тъкмо ще го видите как идва по пътя.

Благодарих му, а той ми се ухили — този път с искрена, брилянтна усмивка, която ме накара да се изпълня с леко безпокойство. Това беше усмивка на победител.

Тръгнах по стъпалата по посока на войнишкото крило на двореца. Никога досега не бях ходила в стаята на Бенедикт, нито дори се бях разхождала по коридорите тук, защото благоприличието не позволяваше на една дама от благороден произход да се мотае из крилото на войниците без придружител. Но в течение на месеца бях разбрала къде точно се намира стаята му, защото често се взирах към нея през нощта, опитвайки се да отгатна по златистия квадрат светлина дали чете, или се занимава с нещо друго.

Отгатнах коя трябва да е неговата врата и докато натисках бравата, изричайки името му, нито веднъж не ми хрумна защо Дон Педро, след като беше израснал с етикета още от люлката, ще смята за напълно уместно една дама да чака мъж в стаята му.

Стаята беше празна и точно толкова разхвърляна, колкото очаквах да бъде. Но иначе имаше същото приятно излъчване като нашата стая с Херо, с голям сводест прозорец и балкон, гледащ право към крайбрежния път. В момента Бенедикт не беше тук, но Дон Педро ми беше обещал, че той скоро ще се върне. Затова се настаних доволно в нишата и зачаках.

Загледана в проблясващата вода на залива, аз прехапах устни и пощипах бузите си, за да ги зачервя, но всъщност вътрешностите ми се бунтуваха, а сърцето ми биеше толкова лудо, че сигурно и без това бях поруменяла достатъчно. Дори оправих корсета си, за да пада прилично, и потупах къдриците си. Но какво изобщо ми ставаше? Докато приглаждах платката над корема си, шумолене на хартия ми напомни за сонета, който бях написала за него. Извадих го и разтворих листа, за да го прочета за последен път, преди да стане негов. От гънките му изпадна нещо. Сетебелото.

Поместих се малко на възглавниците в нишата и се пресегнах към празното пространство между касата на прозореца и тапицираната седалка, за да извадя картата. Но извадих не една карта, а цяло тесте карти за скопа в малка кутийка. Отворих кутийката бавно и с дълбока нега — това трябва да беше колодата, от която той беше извадил сетебелото, за да ми го подари. Разтворих тестето. Смръщих се. А после с треперещи пръсти започнах една по една да ги поставям в скута си, докато не се разпиляха по пода.

Всяка една от тях имаше по седем монети върху лицевата си страна, изрисувани в червено, жълто и синьо.

Всяка една от тях, всяка отделна карта беше седмица монета — сетебело.

Обърнах кутията, за да видя производителя. Там пишеше „Тревизо“. Значи беше купил картите на север, още преди да знае, че съществувам. Беше купил от Тревизо измамническо тесте.

Сърцето ми се разтуптя като лудо, мозъкът ми забави ход. Значи той беше спечелил сърцето ми с фалшиви зарове. На колко ли други жени беше подарявал такава карта от дворовете на Падуа и дворците на Венеция насам? Колко ли други глупави девойки бяха носили картата си навсякъде с тях, като мен? Символ на любовта ни, как пък не! Открих моята карта и я поставих до една от съвсем новите. Моята карта беше с омекнали ръбове, едното й ъгълче беше леко скъсано и подгънато, монетите се бяха зацапали. Беше обичана и беше предавана между нас на вечери, сватби и турнири, значима при всяка смяна на собственика. А всъщност не е означавала нищо.

Почервеняла от гняв, аз се изправих с моето опърпано сетебело в ръка, а останалите оставих да се свлекат на земята — истински порой от червени, сини и жълти монети. После минах с мръсните си пантофки по разпръснатите по пода карти и напуснах стаята.