Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (26)

Дванайсета сцена
Дворът на Леонато

Беатриче: В утрото след пиршеството ние бяхме отново в двора, където преди един месец бяхме посрещнали испанците.

Стоях върху същите миниатюрни скъпоценни плочки, инкрустирани в мозайката под мен, и наблюдавах същите действащи лица, играещи под погледа на Медуза. От същите главни герои от испанска страна — Дон Педро, Клавдио, до епизодичните образи — кльощавият Конрад, внушителният Борачио. Само знамената бяха различни. Сега испанският флаг в червено и златно властваше навсякъде, сицилианската Тринакрия не се виждаше никъде. А аз присъствах тук по принуда, защото нямах търпение испанците да напуснат острова и да си вземат и верния помощник.

За разлика от мен Херо беше отчаяна. Хвана нежно ръката на своя приятел Клавдио и го целуна по бузата. Отдалечих се, за да ги оставя насаме. Както винаги, испанците изглеждаха величествено в своите червени плащове. От толкова много червено ме заболяха очите. Огледах се, но не зърнах никъде Бенедикт.

Дон Педро си взе сърдечно сбогом с Леонато, който не приличаше и наполовина на човека, който беше посрещнал кавалкадата преди един месец. Принцът беше чаровен както винаги, но непрекъснато поглеждаше към небето, където прежурящото слънце вече се беше вдигнало високо сред валмата на облаците. Оглеждаше се, пристъпваше притеснено от крак на крак и почукваше с ръкавица по зъбите си.

В този момент към него се приближи заместникът му и му пошепна нещо в ухото. Бях достатъчно близо, за да чуя:

— Сир, трябва да потегляме! Приливът не чака!

Дон Педро поклати едва забележимо глава и отвърна:

— Още съвсем малко, капитане. Той ще дойде!

Бях напълно сигурна, че въпросният „той“ наистина ще дойде, защото никой, който бе чул вдъхновената реч на синьор Бенедикт от снощи, не би могъл да се съмнява, че сърцето му е изцяло отдадено на неговия полк. Просто снощи господинът беше обърнал достатъчно чаши, за да не може да надигне глава тази сутрин. Но аз внезапно осъзнах, че с всеки следващ момент се надявам все по-силно той да не замине. Да остане.

Кавалерията яхна конете си — всички, с изключение на Дон Педро — и пазачът отвори големите порти на двореца. В мига, в който светлината нахлу в двора и подхвана жадно златото в мозайката, на стълбите се появи една фигура.

Той беше висок, облечен до последния детайл в аленочервената със златно униформа на Рицарите на свети Яков. На кръста му, в ножниците си, висяха рапирата и мечът му. Около лицето косата му беше влажна и леко накъдрена, бузите му бяха гладко избръснати. Това беше синьор Бенедикт.

Във внезапно настъпилата тишина той се насочи право към Дон Педро. А после войниците отново се развикаха възбудено, а конете започнаха да цвилят и да удрят с копита по земята, заливайки красивата мозайка с пресни изпражнения. Аз се примъкнах по-близо до принца и Бенедикт, защото в мелето никой не ми обръщаше внимание и можех да чуя лесно какво си говорят.

— Е, Бенедикт? Ще останеш ли, за да се ожениш за дамата, или ще тръгнеш с мен, за да се обкичиш със слава?

С разтуптяно сърце аз побързах да се скрия зад едрия тип, когото наричаха Борачио.

— По-скоро бих живял в ада, отколкото да се оженя за нея! Всъщност чудя се какъв грях бих могъл да извърша най-лесно, за да бъда изпратен моментално там, далече от очите й!

— Сигурен ли си? — запита меко принцът.

— Напълно! — дойде бързо отговорът. — Защото по-скоро бих живял спокойно сред Велзевул и всичките му демони, отколкото да остана близо до нея!

Не можех да повярвам какво толкова съм направила, че да заслужа подобно отрицание. Защото аз бях тази, която беше измамена, аз бях тази, която откри неговата измамническа колода карти, аз бях тази, която беше спечелена фалшиво, с номер, който сигурно е използван върху всяка девица от Тренто до Неапол.

Борачио се помести и Дон Педро ме забеляза. Усмихна се и ме погледна леко засрамено, със същото изражение, с което го бях уловила вчера. После промърмори под нос на Бенедикт:

— Внимавай! Идва!

Нямах друг избор, освен да се престоря, че отивам право при тях, за да се сбогувам.

Но Бенедикт просто се обърна и ме изгледа така, сякаш бях непознат човек. После извиси глас и се обърна към принца, но без да сваля очи от мен:

— Сега ще отплавам с ваше височество ако ще и до края на света, на всяко пътешествие, което решите! — вече играеше ролята си за народа в галерията. — И не желая да чувам и думица повече от тази харпия! Кажете ми, че имате работа за мен!

— Знаеш, че имам — отговори тихо Дон Педро. — Хайде, тръгвай!

Но Бенедикт очевидно имаше още една обида за мен, която изрече право в лицето ми:

— С удоволствие! Защото не мога да понасям повече тази госпожица Празнодумие!

Стоях вцепенена на мястото си, сякаш пуснала корени. Горещите сълзи вече пареха под клепачите ми. Всички очи в двора изведнъж се бяха обърнали към мен, всички уши чуха как ми се подиграват.

В този момент леля ми, безсъмнено схванала отчасти какво става, се спусна към мен. Беше достатъчно висока, за да погледне синьор Бенедикт право в очите, и аз очаквах да се застъпи за мен. Но очевидно тя беше на различно мнение относно виновника за всички горестни изпитания от последния месец.

Сведе очи към Дон Педро, с презрение, което напълно разми ранговете им, и изрече твърдо:

— Принце, напуснете този дом и докато съм жива, кракът ви да не е стъпил тук!

Дон Педро отстъпи назад като ударен. И дори вдигна ръце, като че ли да се предпази от шамар.

— Госпожо… — започна, но не успя да довърши. Испанците до един млъкнаха и сведоха засрамено глави като виновни момченца. Дори синьор Бенедикт си глътна езика.

Погледнах лицето на леля ми — неумолимо, безстрашно — и от очите й видях да наднича Гулиелма Кролаланца. И тогава разбрах, че с Херо всичко ще бъде наред.

Със слисано изражение и без да каже думица повече, Дон Педро се метна на коня си. Бенедикт стори същото. После двамата едновременно пришпориха конете си и се гмурнаха под арката на двореца, като двама тамплиери, следвани плътно от цялата кавалерия. В своята пурпурна мантия Клавдио се обърна и помаха на разплаканата Херо, но Бенедикт не помръдна от седлото си — изпънал гръб, дори не се обърна.

Стиснах отчаяно юмруци. Трябваше да получа своя отговор!

Хукнах през портата толкова бързо, колкото ме държаха краката, а оттам поех по пътеката с кактусите, която беше пряк път към завоя с параклиса. Там застанах върху скалната издатина високо над пътя. И кавалкадата скоро мина под мен.

Не знаех какво искам да кажа, но знаех, че последната дума трябваше да е моя. Зърнах златорусата глава на синьор Бенедикт и се развиках като рибарска жена:

— Хей, върви, върви! — той вдигна глава и Бабиека се препъна. — Обещавам ти да изям всичко, което убиеш!

Но той извърна обратно каменното си лице към пътя и пришпори коня си, за да настигне заклетия си брат Дон Педро. Беше направил своя избор.

Слязох до параклиса и се загледах след конниците, докато не изчезнаха от погледа ми. Изпълнена с дълбока покруса, аз започнах да бръскам прахта от полите си. Изведнъж почувствах, че някой ме наблюдава, и се обърнах към иконата на Мария. Тя ме гледаше изпитателно с бадемовите си очи.

Изпънах гръб и вирнах брадичка. Нямах нужда от съпруг. Можех да живея свободно, да казвам, каквото мисля, и оттук нататък да танцувам сама.