Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (16)

Втора сцена
Празнична процесия в Месина

Бенедикт: Месина се беше превърнала в море от синьо и бяло.

Днес беше Денят на възнесението, ден за празнуване на издигането на Дева Мария към небето. Отлично знаех, че това е важен ден за всеки град в Италия, но се осмелявам да се закълна, че през целия си живот не бях виждал такова пищно представяне на събитието, както в Месина.

По пътя от цивилизования си дом в Падуа дотук видях как венецианците забравят напълно за морала на Дебелия вторник^[1] от карнавала с боядисаните си лица и разпасаното си поведение. Видях също така и как на Луперкалиите^[2] гражданите на Рим се завръщат към времената на езичеството, тичайки по улиците на града като побъркани диваци. Но никога досега не бях зървал нещо от рода на празника Вара.

Както стана ясно, беше ми оказана голяма чест, като бях избран да помагам за дърпането на самата Вара — странна, огромна машина, която щеше да води процесията. Машината разказваше историята на възнесението на Дева Мария към небето чрез сложна апаратура във формата на пирамида. В основата на пирамидата имаше плосък сиво-кафяв надгробен камък, върху който беше изобразена смъртта на Мадоната, а над него следваха седемте небеса, символизирани от кръгли платформи във все по-малки размери, през които очевидно преминаваше душата й по време на възнесението. Вселената беше представена чрез изрисувани хартиени планети, в чийто център беше Земята, а около нея се въртяха Слънцето, Луната и останалите планети. На върха на тази импозантна структура се намираше Исус Христос, който с дясната си ръка издигаше майка си към небето. Както схванах, някоя бедна местна девица трябваше да застане в дървената ръка на Христос, докато машината се търкаляше по улиците. Огледах подозрително тясната платформа, оформена като дланта на Христос, и мислено благодарих на Бога, че не съм нито местен, нито девица. Имах чувството, че което и момиче да изберат, щеше скоропостижно да последва съдбата на Мадоната, но не чрез възнесение към небето, а като се строполи от тази невиждана височина.

За разлика от тази роля, моята беше лесна. Аз бях един от повече от хилядата стрелци и дърпащите въжетата, облечени в бели роби със сини ширити на кръста, които чакаха да изпълнят ролята си. При вика „Вива Мария“ Варата трябваше да потегли, дърпана от две дебели корабни въжета. Встрани щяха да ни ескортират помощници, бутащи дълги дървени валове под каруцата, за да не й позволят да се наклони настрани или да се отклони от правилния път. Пътищата бяха намокрени от стотици водоносци, за да може Варата да се плъзга върху металните си плоскости.

Докато чакахме сигнала за потегляне, вдигнах глава към импозантната апаратура. Всяка от кръглите платформи беше достатъчно голяма, за да побере по няколко от местните деца, облечени като светци и апостоли. Ето го там Петър със своите ключове и Яков с мидата си, Тома, държащ истинска риба, която беше започнала да вони под силното слънце, и всички до един въртящи се неспокойно и нетърпеливо хленчещи. Всички неженени и здрави мъже от града бяха привързани към страничните ремъци като коне или за да бутат приспособлението напред с огромни весла, или за да дърпат дебелите възлести въжета, всяко от които беше с дебелината на мъжка ръка. Днес бях изоставил испанските си одежди, защото традицията изискваше участващите в процесията да бъдат облечени единствено в цветовете на Дева Мария, поради което всички бяхме в бяло, на кръста с ширити в синьо и бяло и със сини шалчета, завързани на вратовете.

На всички ни беше съобщено обаче, че ако желаем, бихме могли да носим броеници или религиозните медали на съответния си светец, поради което аз бях поставил върху пелерината си в бяло и синьо, медалът на свети Яков — моя рицарски символ. Плюх върху медальона и го изтрих в кърпичката си, след което го сложих върху дланта си и го огледах. Аз ли си въобразявах, или той наистина беше изгубил част от блясъка си от наумахията насам? Спомних си с безпокойство сцената с касапницата на маврите — кръвта действително беше впечатляваща и цялата сцена беше изпипана перфектно. Самите маври загинаха достойно в битка, а на мен не ми беше работа да поставям под въпрос жаждата на апостола за мавърска кръв. Но след това, докато гледах как жените и децата се гърчат в мелето, ми беше прилошало. Благодарих на намиращия се върху дланта ми свети Яков, че днес живеем в по-цивилизовани времена, а след това закачих убиеца на маври обратно на врата си.

Съседът ми в ремъците — огромен мургав мъж с врат, широк колкото черепа му, и броеница, завързана на челото му — изрече нещо на толкова силен диалект, че изобщо не го разбрах. Само се усмихнах нервно и за моя радост той ми върна усмивката, показвайки ми уста, в която дупките бяха повече от зъбите. Осъзнавайки, че с него надали бих могъл да проведа сносен разговор, с който да запълня времето си, аз се огледах за лейди Беатриче. Но наоколо не се виждаха никакви жени и аз предположих, че те ще се присъединят към процесията на пристанището. Вицекралят, Дон Педро и останалите височайши особи от острова трябваше да ни чакат при позлатената статуя на Мадоната на Писмото край пристанището, водени — неизбежно — от архиепископа. Ала най-значимият персонаж в днешната пиеса щеше да бъде не принцът, не губернаторът, нито дори вицекралят, а младото момиче, което щеше да бъде избрано за Девицата на Вара и което щеше да бъде смятано за Кралицата на празника. Клавдио също имаше някаква роля в процесията — напоследък не минаваше ден, в който той да може да си отдъхне от заповедите на вуйчо си.

Намирахме се на красив площад — главният площад на Месина, до бляскава катедрала с назъбени купички и камбанария с остър връх, която милостиво хвърляше сянка над потящите се граждани. Имаше и красив фонтан с етажи точно като Варата и мистични зверове, приклекнали в основата му, които се радваха на водните пръски. Изпълних се със завист към тях. И тогава нещо привлече вниманието ми.

Край фонтана стоеше някакъв мъж. Въпреки горещия ден беше облечен в дълга черна роба с малка бяла якичка в падуански стил и прилепнала черна шапчица. Той беше единственото тъмно петно насред морето от синьо и бяло и изглеждаше мрачен като надгробната плоча на Мадоната. Имаше дълга бяла брада и умни очи и приличаше на натурфилософ, аптекар или адвокат, въобще на човек със сериозна професия. В обсипаната му с пръстени ръка се виждаше купчина кремави памфлети, които потрепваха, въпреки че нямаше вятър. Сигурно страдаше от някакъв тремор, което ме накара да се запитам дали не е болен от треска.

Сякаш призован от погледа ми, той се приближи до нашата редица и рече:

— Нещо за четене, докато чакате, господа?

Акцентът му беше сицилиански.

Благодарен за това средство за запълване на времето, аз му кимнах учтиво и огледах памфлета в ръцете си, докато той продължаваше да раздава екземпляри от него на останалите. Пожелах му успех в мисията му, защото можех да се обзаложа, че нито един от мъжете на моето гребло не би могъл да прочете и собственото си име, а какво остава — нещо по-сериозно.

Никога не съм бил голям любител на писмената, но този памфлет се четеше лесно, защото беше отпечатан със силен, черен шрифт. Първият раздел като че ли беше за религиозната толерантност. „Всички чада на обета — зачетох, — преродени от Бога, които са се подчинявали на заповедите на вярата и са действали чрез любов, са принадлежали на Новия завет, откакто свят светува.“ Това не беше предназначено за мен, защото аз съм най-толерантният човек по тези въпроси, когото познавах, затова продължих напред. Но в долната част на листа на вниманието ми се натрапи думата „испанци“ и там прочетох сурови обвинения — за незаконно присвояване и жестокост към сицилианския народ, за това как испанските господари карат сицилианските си васали да умират от глад, за съсипващия десятък и за другите данъци. Памфлетът завършваше, наричайки испанските господари „скверни кучета, които глупаво поглъщат всички богатства на земята с тяхната необуздана алчност“.

И като пълен глупак авторът се беше подписал с името си — без титла, само „Гарденио“.

Огледах се за мъжа в черно, но той беше изчезнал като същински некромант, на какъвто приличаше. Ако можех да разменя няколко думи с този синьор Гарденио, бих го посъветвал да изчезва, преди да са се появили испанците. Стражите на Леонато бяха сбирщина глупаци, но войниците на Дон Педро бяха съвсем друга работа — ефективни, облечени в стомана професионалисти, които щяха да го приклещят в мига, в който го зърнат, дори и само за едничка от обидите, изписани тук. Пъхнах памфлета в наметалото си, защото всеки би могъл да го прочете дори от земята, а аз не желаех да слагам на съвестта си ареста на този човек.

Въпреки съмненията ми скоро стана ясно, че някои от моите другари по ремъци не само можеха да четат памфлета, но дори се съгласяваха с настроенията, изложени в него. Чух сицилианската дума за „испанец“ да се издига над гълчавата десетки пъти и никак не ми се стори да беше изречена с особена любов към господарите. Атмосферата изведнъж се зареди с напрежение и кожата ми настръхна. Замолих се скоро да започнем да дърпаме, преди тези луди глави да са се разгорещили още повече, но знакът още не беше даден. Бих могъл да се закълна, че дочух стичането на детска урина по платформите на Варата — очевидно за някого от малките светци чакането беше дошло твърде дълго.

И тогава, откъм пристанището, по пътя, който тук наричат Виа Лепанто в чест на великата битка, зърнах приближаването на процесията. В мига, в който очите ми започнаха да различават отделните фигури, погледът ми падна върху лейди Беатриче. Тя изглеждаше забележително добре в цветовете на Мадоната. Бялата лента през челото й стоеше много хубаво на фона на русите й къдрици, а цветът на роклята й съвпадаше с цвета на очите й. Бях твърдо решен, че дотолкова, доколкото свобода ми позволеше този празничен ден, непременно ще разговарям с нея, ще прекарам известно време с нея въпреки суматохата наоколо и ще й призная истинските си чувства. Ще й се извиня за онези думи, които не бяха мои, и ще ги заместя със собственото ми, извиращо от сърцето вричане.

Беатриче вървеше заедно с леля си и чичо си точно зад Дон Педро и вицекраля. Първоначално не успях да зърна Херо, но скоро след това осъзнах, че тя се намира между родителите си — дребна, но могъща фигура, защото беше облечена като Мадоната. Така ми стана ясно, че честта да бъде централна фигура в днешната празнична процесия е била дадена на дъщерята на губернатора Леонато. С бледната си кожа и тъмната коса тя беше същинска Дева Мария, оживяла и слязла от фреските, в която и да е църква по тези земи. Огледах се за архиепископа, защото бях сигурен, че ще бъде в центъра на това събитие, но и него не успях да забележа веднага. Докато не разпознах фигурата, намираща се далеч пред парада, следвана от някакъв вестоносец в червено.

Когато фигурата приближи, онова, което съзрях, ме накара почти да забравя за Беатриче.

Беше архиепископът, облечен в проста бяла роба, но къса, до бедрата. Никога досега не го бях виждал по този начин — нямаше ги нито митрата, нито филонът, нямаше ги наметката от злато и жезълът. На главата си носеше проста корона от тръни, а когато наближи, забелязах, че остриетата им вече бяха проникнали в челото му и то кървеше, и което беше още по-зловещо, в ръка държеше нещо, с което непрекъснато шибаше бедрата и прасците си — предметът трябва да беше остър, защото и той беше пронизал кожата му така, че кръвта му се стичаше отвсякъде. Зад себе си архиепископът оставяше следа като добиче в кланица.

Точно зад него вървеше Клавдио, с лице, пребледняло като мляко под тъмните му къдрици, също с корона от тръни и роба, червена като кръвта на вуйчо му. В ръце държеше висок кръст, който хвърляше двойната си сянка над архиепископа.

Краката на архиепископа вече изглеждаха като драни, а когато приближиха Варата, забелязах, че по лицето му се стичаха прословутите му сълзи, смесвайки се с кръвта от тръните. Но изобщо не го съжалих, защото той безсъмнено беше в екстаз от собственото си страдание. Далеч по-притеснен бях за Клавдио, тъй като дървеният кръст, който той носеше, се поклащаше не на шега. Спомних си колко млад беше графът и че никога не беше виждал битка, и се притесних да не вземе да припадне от вида на кръвта.

Когато стигнаха до Варата, архиепископът се обърна към Херо, Дон Педро и вицекралят целунаха ръка на девицата, след което архиепископът я предаде на здравеняците при въжетата, които я вдигнаха от надгробния камък до първата платформа на съоръжението. Насъбралият се народ, гробовно притихнал от тази крайна проява на набожност, изведнъж се раздвижи и започна да приветства възнесението на Херо. Виковете се усилиха, а памфлетите бяха пуснати и стъпкани в прахта и кръвта.

Докато всички очи бяха насочени към Херо как се издига до самия връх на Варата, придружавана от все по-извисяващите се викове на тълпата, само аз гледах нещо друго — как Клавдио пада на колене в прахта. Но после започнаха да гърмят фойерверки и нашият началник, застанал върху надгробния камък, даде сигнала за тръгване. Всички, освен мен поставиха ръце върху греблата и натиснаха, и машината се люшна напред.

Дървените лостове, които започнаха да ме удрят в гърба, изведнъж ме вбесиха. Отказвайки се от честта, която ми беше оказана, аз пуснах греблото и се мушнах под въжетата на вече движещата се Вара. Сграбчих Клавдио под мишница, вдигнах го на крака, преместих го от пътя на машината и го затътрих към фонтана. Хванах ядосано тръните от главата му и ги захвърлих, а после наплюнчих палеца си и изтрих засъхналите петна кръв. Въпреки прежулящото слънце той трепереше.

— Беше парче корк — изломоти по едно време. — Вуйчо ми държеше в ръката си голямо парче корк с тринайсет парчета стъкло, забити в него. По едно за всеки апостол — зъбите му започнаха да тракат. — Не беше чудо… И ме накара да вървя в кръвта…

Граф или не, аз не можех да не му помогна. Сложих го да седне на ръба на фонтана и започнах да му мия краката така, сякаш бях Мария Магдалина пред Исус. Скоро водата почервеня. Внезапно над нас падна голяма сянка — човекът с памфлетите отново се беше появил. Застана до нас като страж, загледан сурово напред, като че ли решил да защити Клавдио от погледа на вуйчо му. Когато свърших с миенето на краката и вдигнах глава, за да му благодаря, видях само памфлетите му, разпръснати по паважа. Той беше изчезнал.

Обърнах се към Клавдио и рекох:

— Поне ти стъпваше по земята. А твоята приятелка Херо ще бъде ангел в небесата!

Той се усмихна бавно, цветът на бузите му постепенно се върна, а след това и ние се върнахме в процесията.

Междувременно Херо вече беше достигнала опасната тясна платформа на върха на Варата — дланта на гипсовия Христос. Махащата й ръка докосваше небето.

Виковете „Вива Мария!“ разлюляха тълпите и се понесоха в оглушителен напев. Стрелци със златни лъкове запратиха цветя към кулата и подадоха букет от бели рози, който трябваше да бъде предаден на Херо. Със синята си роба, бяла монашеска забрадка и цветен венец на главата младото девойче изглеждаше много по-миловидно, отколкото го бях виждал някога. Тъмната коса, която извираше изпод забрадката, се спускаше почти до коленете й, бузите й бяха разцъфнали като рози. Да, тя действително символизирате обещанието. В ръка държеше сърце от червен кристал — предполагам, че това трябваше да се тълкува като святото сърце на Христос.

А след това се задвижиха и две големи позлатени колела, върху чиито оси бяха поставени изображения на Слънцето и Луната. Все по-малките кръгли платформи на огромното съоръжение се завъртяха умопомрачително в посока, обратна на движението на машината. Небесните тела, планетите и звездите се задвижиха като планетарий и от това усложнение от суеверни въртележки, на горките малки апостоли им прилоша. Някои от тях заспаха от движението, голяма част започнаха по крайно мъчителен начин да повръщат, а на други им се случи и нещо още по-лошо. Ала тези неприлични изблици на телесни течности не повлияха ни най-малко на религиозния екстаз на народа. Малкият свети Яков, който като че ли беше най-жалният случай от всички, просто беше предаден на майка му в тълпата.

Засега не исках да изоставям Клавдио, а в неговата компания не можех да проведа разговора си с Беатриче, затова просто го придърпах в процесията, за да не я изпускам от поглед. Когато стигнахме до пристанището, следвайки кървавата следа на архиепископа, и обградихме позлатената статуя, най-сетне спряхме и пак зачакахме. Очевидно предстоеше още нещо.

Докато чакахме, по хълма към нас се затъркаляха два великана. За един наивен момент ги взех за съвсем истински, но почти веднага след това видях, че представляват две огромни статуи на колела — два коня с големината на Троянския, единият бял, другият черен, с ездачи на гърбовете. Ездачите бяха изработени от дърво, боядисани и лакирани. Белият кон носеше бяла дама със синя рокля със златни бродерии над кръста и бяла престилка. Черният кон носеше мавър в римска броня, с аленочервена мантия на раменете и лавров венец на победата на главата. Пристигането им беше призрачно — може и да се движеха на колела, но изглеждаха така, сякаш се носят по въздуха, защото виковете на тълпата заглушаваха напълно шума от машините им. Сякаш два гигантски левиатана бяха напуснали необятните си дълбини, за да поемат с конете си по пясъците.

С приближаването им тълпата утихна. Огледах се и побързах да придърпам Клавдио по-близо до себе си — атмосферата отново се бе нажежила, докато народът на Месина оглеждаше смръщено великаните. Черният мъж и бялата дама им отвръщаха с неумолими погледи. После някой изкрещя: „Мата морос!“. Огледах се, защото ми се стори, че разпознах този глас — и наистина, беше един от знаменосците в полка на Дон Педро. Останалите подеха вика — или по-точно я подеха всички испанци, защото думата, която крещяха, беше на испански. Но аз я бях чувал и преди — това беше прозвището, с което те наричаха своя медал на честта, изобразяващ техния патрон свети Яков Велики. Мата морос — „Убий мавъра!“.

Войниците, подредени зад нас, започнаха да замерят черния ездач. Хвърляха над главите ни към великаните лимони и пръчки с такава точност, сякаш изпращаха стрели. След това дойдоха и камъните.

— Ела! — прошепнах на Клавдио и го задърпах към вратата на катедралата. Облечен отново в позлатените си труфила, пред нея стоеше архиепископът и наблюдаваше сцената безстрастно и без никаква изненада. Веднага разбрах, че именно той е виновникът за този обрат на тържеството. Бутнах Клавдио към него и без изобщо да се впечатля от ранга му, изсъсках: — Приберете го вътре!

Архиепископът само кимна и подхвана племенника си под мишница. Изчаках ги да влязат вътре и да залостят вратата, като че ли бяха наясно, че приближава буря.

Втурнах се през тълпите само с една мисъл в главата — Беатриче. Хората пищяха и бягаха. Някои от тях обаче се бяха събрали около краката на дървения кон на мавъра и вече крещяха заедно с испанците: „Мата морос!“. Конят се клатеше застрашително и скоро щеше да бъде съборен. Погледнах към Варата зад конете — децата вече бяха започнали да скачат в обятията на майките си. И тогава се озовах лице в лице с Беатриче.

Без изобщо да се замислям, аз я притиснах крепко в обятията си, изпълнен с облекчение. Когато се отдръпнахме за малко един от друг, зърнах по лицето й същото облекчение. Което, за съжаление, скоро беше заменено от панически ужас.

— Бенедикт! — извика тя и аз осъзнах, че никога досега собственото ми име не беше звучало така сладко. Но тя посочи нагоре: — Херо!

Обърнах се и веднага видях причината за нейния ужас. Варата се клатеше застрашително, хартиените планети падаха една по една, като че ли беше настъпил краят на вселената. Херо се беше хванала за платформата си, но постепенно губеше опора. Венецът й от рози беше паднал на една страна, по бузите й се стичаха сълзи. И като че ли времето изведнъж забави своя ход и аз видях как дървеният мавър и конят му бяха съборени бавно на земята, стъпкани и наплюти от арагонците. Беатриче все още беше до мен, но аз я избутах и изкрещях:

— Махай се оттук! Бягай! Аз ще те намеря!

Не очаквах от нея да ми се подчини, а тя не излъга очакванията ми — стоеше и гледаше с ням ужас как насред писъците и водовъртежа от тела Херо се изплъзна от дясната ръка на Христос и полетя към земята като камък. Накрая все пак се приземи в ръцете ми и ме събори, но Беатриче веднага ни подаде ръка и ни изправи. Сграбчих ръцете им и ги повлякох дружно към катедралата, след което заудрях с юмруци по подсилените с големи гвоздеи врати. Херо беше предадена по живо, по здраво на майка си и баща си, а аз щях да натикам вътре и Беатриче, обаче тя дръпна многозначително ръката ми.

Без думица повече двамата се върнахме обратно в мелето. Хванати ръка за ръка, поехме през хаоса. Мавърът лежеше напълно разбит в прахта — черната боя беше излющена, разкривайки отдолу лице, оказало се чисто бяло. Но небето, сякаш решило да обърне равновесието на силите, изведнъж бе погълнато от мрака на вечерта. Над главите ни започнаха да гърмят фойерверки, а аз се зачудих какво изобщо празнуват. Голямата Вара лежеше на една страна, а хората се бяха заели да режат с ножчета дебелите въжета на дребни парчета, които после раздаваха на стрелците и на онези, които бяха участвали в дърпането. Това може и да беше част от обичая на този ден, но точно сега изглеждаше по-скоро в синхрон с общата анархия. Двамата с Беатриче напуснахме тази лудост и докато завивахме в една малка уличка, усетих, че под крака ми нещо изхрущява.

Червеното кристално свято сърце на Исус Христос лежеше разбито в съсирената кръв на архиепископа.