Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (45)

Трета сцена
Градините на Леонато

Беатриче: Беше денят преди сватбата на Херо и аз обикалях градините, надзиравайки подготовката за събитието.

Подготовката за сватбата течеше както вътре в двореца, така и отвън, но мерките, които се вземаха вътре и отвън, бяха коренно различни. Вътре в двореца трансформациите бяха нежни и деликатни — гирлянди с цветя, букети от цветна хартия, панделки и конфети. Но отвън, по стените, подобно на броеница, беше подредена стражата. Леонато беше удвоил охраната както при портите, така и по целия периметър на двореца. И между плещестите професионалисти се бяха подредили десетки селяни от околността, с които губернаторът беше подсилил стражата. Униформените имаха големи проблеми в привеждането на тези новобранци във форма — куците и сакатите, младите и старите. Колкото и да не беше за вярване, тази импровизирана стража имаше заповеди да задържи и принца, ако се налага.

Единствените украси извън двореца бяха знамената, увиснали над главите на тези нескопосни новобранци. Десетки знамена Тринакрия, решително демонстриращи верността на Леонато към Силиция — три крака, подредени около главата на Медуза. Никъде наоколо не се виждаха флагове на Арагон, нито гербове на Испания, нито медали на свети Яков. От историята с испанските коняри насам не бе имало нито едно нападение над губернаторския дворец, но със завръщането на испанците се беше върнал и страхът. Според мен чичо ми имаше пълното право да се страхува — защото през последната седмица неведнъж и два пъти бях усещала онова особено гъделичкане в тила, което подсказваше, че ме наблюдават, но се бях обръщала твърде късно, за да зърна наблюдателя в сенките. В нощта на бала с маски пак бях имала такова усещане, но тогава бях забелязала фигура с качулка, носеща маска на врана. Фигурата беше наблюдавала гостите като черен хищник, преди да се стопи в мрака.

Изхвърлих привидението от ума си и поех бавно по розовата алея, плъзгайки ръка по фонтана. За пореден път ми се налагаше да гледам как по-млада братовчедка ме изпреварва пред олтара. Наблюдавах суетнята на градинарите с преднамерено безразличие — за нищо на света не бих си признала, че копнеех за точно такава сватба. Бях прехвърлила Парис на Жулиета без капчица болка, но докато гледах как закачат фенерите и как разхвърлят цветята, вече ме болеше, защото сега, когато правилният за мен жених се бе завърнал, аз исках сватбата.

Обичах много Херо, а след завръщането ми двете бяхме възобновили близкото си приятелство така, сякаш никога не се бяхме разделяли. Радвах се за нея, че ще има мъжа на мечтите си, но дори пред нея не можех да призная чувствата си към Бенедикт. Но мисля, че тя се досещаше — защото всеки път, когато попаднех на Херо и Маргарита или на Херо и Урсула, ги чувах как на висок глас си говорят колко достоен бил Бенедикт и как не бил никак лош избор за съпруг. Ала аз не можех да изоставя толкова лесно образа си на Беатриче самотницата, Беатриче умницата, Беатриче момата, която по-скоро би слушала как куче лае срещу гарга, отколкото мъж да й се кълне в любов. Ако тази Беатриче ме напуснеше, коя тогава щях да бъда аз? Трябваше да бъда напълно сигурна в Бенедикт — да го изгубя веднъж, беше най-трудното нещо, което ми се наложи да понеса, но да го изгубя втори път, щеше да ме убие. За пореден път той се беше появил в Месина, запленен от свой височайши другар — миналата година беше принцът, сега беше графът. И все така оставаше проблемът с горчивите му думи, които беше изрекъл на раздяла, и с картите, които открих в стаята му миналото лято. Нито една от тези две случки не беше обяснена, въпреки че му бях дала предостатъчно шанс, когато онази вечер го подкачих за сетебелото.

Иначе през последните няколко дена се бяха изговорили много думи, но винаги публично, постоянно в конфликт. Чудех се дали и той си даваше сметка като мен, че просто играем, че не сме в състояние да се простим с публичните си образи на хора, които са непрекъснато във война. А всъщност онова, което исках повече от всичко на света, бе да остана насаме с него, за да го попитам с искрена тъга какво го беше накарало да ме изостави така. Бях дала дума на баща си, че ще се върна във Вилафранка след месец, а ето че половината от това време вече беше минало. Затова, докато вървях безцелно из градината, както правех напоследък, не спирах да се надявам, че случайно ще попадна на Бенедикт.

Но както изглеждаше, беше ми писано да срещна всеки друг, само не него. В тунела от зеленина попаднах на брата на принца — Дон Хуан, и неговата свита в лицето на Конрад и Борачио. Тримата разговаряха енергично за нещо, но когато ме видяха, прекратиха рязко приказките си и се поклониха учтиво. Аз ги поздравих, върнах се обратно и минах по другия път. Край подкастрените прасковени дървета зърнах Херо и Клавдио — гукаха си нещо един на друг като два гълъба. И накрая, облечен в износена дълга риза и стара сламена шапка, отнякъде се появи Леонато, раздавайки заповеди. Накрая видях един самотен мъж в цветовете на свети Яков да върви към мен и сърцето ми претупа. Но пак не беше той — когато човекът заобиколи алеята с лимоновите дръвчета, видях, че е Дон Педро. Пренаредих разочарованите черти на лицето си в изражение, подходящо за благовъзпитан поздрав. Винаги бях харесвала принца — изглеждаше ми благороден и достопочтен. Бях достатъчно честна, че да не го виня, задето Бенедикт беше предпочел да служи на него, отколкото да стои при мен.

— Лейди Беатриче! — възкликна принцът и се поклони, но когато се изправи, беше зачервен по начин, който не би могъл да се обясни само от навеждането му. Задиша толкова тежко, сякаш беше тичал дотук. Денят беше унищожително жарък, та вероятно това обясняваше състоянието му. — Лейди Беатриче — започна пак, но този път доста по-колебливо, отколкото някога го бях чувала да говори, — трябва нещо да ви питам и нещо да ви кажа.

— Какво ще кажете първо да потърсим подслон от слънцето, а? — попитах и посочих към римските бани от другата страна на розовата алея, сенчести зелени басейни, плоски като огледало, обрамчени от открита веранда с хладни каменни колони.

Насочихме се натам и седнахме край водата, върху камъни, по-древни от къщата. Някога леля ми беше разказвала, че по римско време тук са се къпали единствено младите неженени мъже, затова винаги ми беше доставяло удоволствие да седя на място, където преди векове никога нямаше да ми позволят да припаря.

Сега, когато вече бяхме седнали, принцът очевидно не бързаше толкова много да започне. Между колоните се носеха опиянени от цветовете на лятото пчели, между лилиите в езерото се стрелкаха водни кончета. Загледахме се в слугите от другата страна на баните, които сплитаха арки от върбови клонки в градината пред параклиса.

Накрая принцът заговори:

— Сватбата на братовчедка ви е утре, нали?

— Да — изрекох с шумна въздишка. — Това сполита всички останали по света, с изключение на мен и вас, нали, принце? А ние седим и ги наблюдаваме от този басейн на ергените — и веднага, щом изрекох тези думи, съжалих. Защото осъзнах истината в мига, в който те напуснаха устните ми. Сега вече разбрах защо Дон Педро ме наблюдава по този чудат, напрегнат начин. Разбрах смисъла на зачервените бузи, на тежкото дишане. Сведох очи към лишените от годежен пръстен ръце в скута си. — Това щеше да бъде въпросът ви, нали?

— Да — отвърна той. — Ще ме вземете ли, милейди?

И ето че там, върху камъните на римските бани, на мен ми предлагаха сватбата, за която мечтаех. За един-единствен миг си позволих да си представя физиономията на баща ми, ако се върнех във Вилафранка, следвана от Дон Педро. Но изобщо не се поколебах. Бях отказала на един граф на Верона, така че нищо не ми пречеше да откажа на принц на Арагон. Вгледах се в тъмните му очи — привидно излъчващи стеснителност, но с пламък в центъра на зениците. Възможно ли бе дори един принц да усеща онова, което бях усещала и аз тази сутрин — че целият свят навлиза по двойки в сенките на църквата, докато ние, ергените, оставаме да се пържим на слънце?

Очите му бяха толкова сериозни, че предпочетох да го обърна на шега.

— Принце, опасявам се, че престоят ви на кораба е бил толкова дълъг, та да ви наведе на мисълта, че всички създания трябва да се качват на борда по двойки. Моята братовчедка се омъжва за вашия приятел, затова сега всички трябва да се хващаме двама по двама за танца на Хименей, така ли? Не, милорд, но благодаря!

Този път беше ред на принца да сведе очи към ръцете си. И аз не пропуснах да забележа на тях герба на Арагон в червен и жълт емайл, украсяващ пръстена с печата — пръстен, който, ако отговорът ми беше различен, сега щеше да краси моята ръка.

— Бихте ли могли да ми приведете една причина за този отговор?

Не бих могла. Замълчах сконфузено.

— В такъв случай ще отговоря вместо вас — изрече той и устните му потрепнаха в горчива усмивка. — Обичате Бенедикт.

Първата ми реакция беше да излъжа, да се пошегувам, да изтъкна някакво възражение. Но прецених, че му дължа истината.

— Да — прошепнах. Облекчението беше невероятно.

И той го забеляза.

— Като че ли се освободихте от голям товар, нали?

Кимнах.

— Вие сте първият човек, на когото го казвам — поясних, но после си спомних и друго. — С изключение на… един друг… миналото лято.

— Да, поетът — кимна Дон Педро. — Микеланджело Флорио Кролаланца.

Изрече името така, сякаш рецитираше стих.

— Но вие откъде… — започнах, но после си спомних. Конникът на плажа. Бил е принцът. И внезапно бях обзета от непонятен хлад. — Започнахте с това, че имате да ме питате нещо и да ми кажете нещо. Е, какво ще ми кажете? — завърших с непривично висок и равен глас.

Той си пое дълбоко дъх и отговори:

— Отнася се до същия този човек. Миналото лято въведох Бенедикт в заблуждението, че вие сте влюбена в онзи поет. Заведох го на плажа, за да ви види как се прегръщате. Аз знаех, че вие го утешавате заради загубата на майка му. Ала Бенедикт не го знаеше. Точно затова той ви отблъсна.

Вторачих се във водните кончета насред басейна, без да ги виждам. Значи Бенедикт е бил там. И ни е видял. Това вече обясняваше странното му поведение по време на прощалното пиршество и публичния начин, по който ме отхвърли на сбогуване. Осъзнах, че имам нужда от пространство и тишина, за да подредя мислите си, но засега очевидно нямаше да ги получа, защото Дон Педро заговори пак:

— И картите за скопа в стаята му — онази мръснишка колода. Бяха мои. Оставих ги с нарочната цел вие да ги намерите. Картата, която той ви подари, не беше измамническа. Беше си съвсем истинска.

Песента на пчелите зажужа в ушите ми в унисон с кръвта.

— Но защо, за бога, сте го направили? — отроних едва чуто.

— Защото исках той да дойде с мен, за да изпълни дълга си към своята рицарска клетва и към блажения свети Яков!

— А сетихте ли се за неговата клетва към мен? — извиках, преди да бях успяла да се спра. Глупачка!

— Каква клетва?

Отново беше мой ред да замълча. Нямаше никаква клетва. Нямаше никакъв предварителен договор, нито ред мастило, който да ни обвързва. Бенедикт не беше нарушил никакво обещание. Единствено клетвата, дадена чрез целувка от неговите устни на моите в онази нощ на дюните, клетвата между две тела, подписана от звездите и подпечатана от пясъка. Но нямах право да говоря за това, поради което предпочетох да задам на принца въпроса, който от няколко минути бе започнал да ме изгаря.

— Но защо не започнахте с това? Имам предвид, преди да ми предложите брак?

— Щяхте ли изобщо да обмислите предложението ми след подобно признание? — отговори той на въпроса с въпрос, гледайки ме право в очите.

Като че ли нямах отговор. Или по-точно — отговорът ми се преля в свеждането на очите ми.

— А ако бях приела предложението ви? Тогава щяхте ли изобщо някога да ми кажете останалото?

И пак върнах погледа си върху неговия, ала този път той сведе очи. И аз разбрах. Щях да стана принцеса на Арагон, но до сетния си дъх щях да смятам Бенедикт за измамник.

Загледах се в спокойните води на римските басейни. Мислите ми бяха тяхна пълна противоположност — като буреносни вълни. Не знаех как да се чувствам. Дали да бъда щастлива и благодарна, че двамата с Бенедикт просто сме станали жертва на подла заблуда, или да се ядосвам, че бяхме разделени от подобен номер. Дали да порицая Дон Педро за презрените му дела отпреди година, или да го поздравя за закъснялата откровеност. Дали да скърбя за годината, която бяхме изгубили с Бенедикт, или да се възрадвам за времето, което ни предстои.

Но преди да успея да изрека каквото и да било, пред портите се появи в галоп ездач и дръпна юздите на коня си сред огромен облак прах. Докато пратеникът се опитваше да обясни мисията си на стражата, Дон Педро скочи на крака и хукна натам.

— Каква работа ви води насам? — провикна се към ездача.

Аз също се изправих и последвах принца, изпълнена със злокобни предчувствия.

— Аз съм принцът на Арагон — изрече Дон Педро. — Можете да предадете съобщението на мен!

Пратеникът изгледа принца от горе до долу и бързо взе решението си.

— Много добре, ваше височество — кимна. Коленичи и му поднесе някакъв свитък. — Тази нощ архиепископът на Монреале е бил убит в постелята си, сир. Или по-точно е бил отровен.

* * *

Сега, когато вече нямаше никакви пречки за повторното ни събиране с Бенедикт, можех веднага да го издиря, за да се разберем. Ала богинята Фортуна, с жестока ирония и без никакво съчувствие към една своя посестрима, беше решила той да отсъства от двореца до края на деня.

Той трябваше да придружи принца и графа до Монреале, за да научат подробностите около ненавременната смърт на вуйчото на Клавдио. В тяхно отсъствие Дон Хуан, братът на принца, се прояви като изключително грижовен гост и с готовност предложи помощта си на Леонато за подготовката за утрешния ден. На чичо ми изобщо не му мина през ум да отложи венчавката — тъкмо обратното, изглеждаше по-скоро нетърпелив да я ускори. И Дон Хуан се втурна да му помага. Нито един детайл не беше твърде незначителен за този господин. Настояваше дори да разбере къде ще спи всеки от гостите на сватбата, а мен ме попита кой бил прозорецът на Херо, защото искал да уреди музикантите да й направят серенада. Изненадах се много, когато видях колко добре се справя с организацията и управлението на събитието, защото бях дочула, че се проявил като толкова лош пазител на именията на Дон Педро, че накрая провалът му като управник всял раздор между тях там, където дори незаконното му раждане не било успяло.

С прискърбие съм длъжна да призная, че кончината на архиепископа ни най-малко не се отрази на нас, дамите, и не хвърли и най-дребна сянка върху предстоящата сватба. Ако изобщо се сетих за този прелат, то беше само за да отчета мрачно, че днес той си плати за смъртта на Гулиелма Кролаланца. Даже Херо, която беше искрено набожна, само отбеляза, че се надявала Клавдио да не скърби чак толкова горко за своя родственик, че да опорочи общата им радост от брака.

Следобед се заех да помогна на Херо и Маргарита с финалните щрихи на булчинската рокля, но едва се сдържах на едно място. Беше ми ту горещо, ту студено и ту се втурвах към прозореца, за да подложа глава на повея на вятъра, тук потрепервах на шивашкото си столче. Изобщо не ме интересуваше разговорът им за най-новата рокля на херцогинята на Милано или кое ребато^[1] щяло да стои по-добре на булчинската рокля. Когато зърнах отражението си в огледалото зад Херо, забелязах, че бузите ми са трескаво поруменели, устните ми са червени и плътни, а очите ми са изгарящо сини. Нищо чудно, че момичетата започнаха да се страхуват за моето здраве.

— Болна ли си, Беатриче?

Ако беше сама, щях да й кажа — за това как всичко вече е изяснено и как всичко би могло да завърши добре между мен и Бенедикт. Но на Маргарита изобщо не вярвах, защото беше лукава хитруша. Затова потвърдих, че страдам най-печално.

— Аз съм съвсем болна! — обявих. — Мисля, че главата ми е настинала.

И задържах погледа на братовчедка си, за да не й позволя да се обърне и да види прекрасния ден навън. Преди време й бях казала, че главата ми никога не изстива, защото съм отгледана във ветровит замък, така че сега щеше да ми бъде доста трудно да й обясня как съм се сдобила с подобна болест насред горещ летен ден. И прекарах останалата част от следобеда в имитиране на кихавици, а после се престорих, че не мога да помириша изящния парфюм на сватбените ръкавици, които Клавдио беше изпратил за Херо. Утешавах се с мисълта, че съвсем скоро и аз може би щях да получа подобни ръкавици.

— Може би имаш нужда от нещо тонизиращо — обади се невинно Маргарита. — Чувала съм да казват, че бенедиктинът е могъщ цяр!

Сразих я само с един поглед, но иначе тя казваше истината — Бенедикт действително беше моето лекарство. С наближаването на вечерта започнах да се тревожа, че той няма да се върне — че убиецът на архиепископа ще се разправи и с него, че конят му ще стъпи в канавка по пътя и ще го хвърли, че ще го причакат разбойници, за да го ограбят и убият. Този кратък следобед се оказа по-агонизиращ и от годината, която Бенедикт беше прекарал на борда на кораба от армадата.

Мъжете не се прибраха и за вечеря, така че, след като хапнахме набързо, не ни оставаше нищо друго, освен да се разотидем по леглата. Като главна шаферка, аз трябваше да спя в едно легло с Херо, както изискваше традицията в нощта преди сватбата. Не че очаквах да заспя — защото и без мислите за Бенедикт да държат сърцето ми разтуптяно, беше твърде горещо за завивка. Но по някое време трябва да бях заспала, защото сънувах дъжд — благословени тежки капки дъжд падаха по лицето и тялото ми. Събудих се в топлата нощ. Херо спеше блажено до мен. А после върху плочите на пода падна малко камъче и подскочи напред, след него друго падна върху завивката ми.

Отидох до прозореца, а оттам излязох на балкона. От мрака изплува фигура и за момент сърцето ми подскочи от страх — по същия начин се беше появил и непознатият с факлата в нощта, когато испанските коняри бяха разчленени. Но страхът ми бързо се изпари, заменен от облекчение. Там, долу стоеше Бенедикт, познавах дори силуета му.

— Лейди Беатриче! — повика тихо той. — Звездите изгряха! Слезте!

Наведох се над перилата и прошепнах:

— Не мога! Маргарита спи край вратата!

Той удари дланта си с юмрук и отвърна:

— Чаках цяла година, но вече не мога да чакам дори до зазоряване!

— Почакай! Идвам!

Върнах се обратно на пръсти в стаята на Херо и се приближих тихичко до вратата. Веднъж вече бях успяла да надхитря Маргарита и да я прескоча — в нощта, когато бях избягала, за да участвам в тарантелата. И сега дръпнах внимателно резето и вдигнах бравата. Когато вратата се открехна, зърнах веднага рогозката на Маргарита, но не и нея. Къде ли се беше покрила хитрата лисичка?

Не че това имаше значение — изчезването й просто ме улесняваше. След секунда вече хвърчах надолу по стълбите. Втурнах се към Бенедикт. Той ми подаде ръка. Поех я.

Плъзнахме се тихичко през градината. Вървях по същите пътеки и алеи, по които бях минала днес, толкова щастлива сега, колкото тъжна бях през деня. Бенедикт ме поведе към римските бани, до същото място, където тази сутрин бях седяла с Дон Педро.

— Виж! — посочи.

И пред очите ми се разкри чудо.

Бистрият зелен басейн от тази сутрин се беше трансформирал в звездно поле. Беше истинска карта на съкровищата, ярък турски килим от звезди, уловени и свалени на земята, отразяващи се съвършено в правоъгълния басейн. Нощта се бе просмукала в едно огледало. Бенедикт бе наредил тези скъпоценни камъни там за мен, подобно на конквистадор, достигнал до Америките и зашеметил горките местни жители с богатствата си. Беше преплавал множество морски мили, за да стигне до този остров и до мен. Аз бях неговият рай и той ми беше поднесъл съкровище.

Но всъщност ми беше върнал онова, което вече ми принадлежеше — защото там, насред всички съзвездия, се виждаше тронът на Касиопея и моята звезда под него. Можех да се закълна, че ако пожелаех, щях да стъпя върху този килим и да премина по него така, сякаш крача по небето, за да се настаня в този сребърен трон и да се разговоря с Касиопея и останалите божества в небесата.

Седнахме на ръба на басейна, на същото място, където бяхме седели с принца. Но сега се бяхме обърнали в другата посока — не към градината, а към басейна. Защото Бенедикт за пореден път беше трансформирал всичко — беше сменил едно небе за друго и беше преобърнал вселената. Камъкът беше все още топъл от слънцето през деня и ние поклащахме крака над водата, като внимавахме да не докоснем тази свещена повърхност. Защото и най-невинната вълничка би могла да създаде небесна вихрушка, а сега, когато звездите се бяха подредили, не желаех да ги разбърквам.

Бенедикт отвори уста, за да заговори, но аз поставих пръст на устните му. Трябваше да му кажа всичко, да изтрия училищната плоча и да започна наново.

— Дон Педро ми разказа как те е заблудил преди една година.

— Така ли? — изгледа ме слисано той. — Дон Педро лично ти го е казал?

— Да. Как нарочно те е довел на плажа и как после скрил едно тесте фалшиви карти за скопа в стаята ти.

Той млъкна и мълча толкова дълго, че реших, че е гневен на приятеля си. Затова се опитах да смекча престъплението на принца, като рекох:

— Признанието поправя първоначалната простъпка. Той се оказа не само почтен, но и храбър мъж — струваше му много да ми каже всичко това.

Бенедикт се усмихна през стиснати устни. Помислих си, че ревнува. Колко ли още щеше да ревнува, ако знаеше онова, което премълчах? Че принцът първо ми беше предложил брак?

— Но стига за другите мъже и за добрите им качества! — възкликна най-сетне Бенедикт с познатата веселост в гласа. Стисна леко ръката ми, която изобщо не беше пуснал. — Кое беше първото от моите прекрасни качества, в което се влюби?

— Кой е казал, че те обичам? — попитах с усмивка.

Той ме погледна по начин, от който се разтреперих.

— Казват го очите ти, защото са по-ярки и от онези храбри звезди там!

Днес бях признала пред принца, че обичам Бенедикт. Защо сега да лъжа пред него самия?

— Няма да го отричам тогава — отвърнах.

— Е, кажи тогава! Кое от добрите ми качества плени първо сърцето ти?

— Нищо, което другите мъже биха определили като такова.

Той се престори на отчаян.

— Тогава кое от лошите ми качества те накара да се влюбиш в мен?

Изгледах го с престорена сериозност и отговорих:

— Този въпрос е много по-лесен. В твоята глупост, твоята бъбривост, твоята суетност, твоята наивност, твоята сговорчива природа — направих пауза, за да си поема дъх, и добавих: — А ти в кое от добрите ми качества се влюби първо?

— Не мога да се сетя за нито едно такова.

Усмихнах се.

— Тогава кой от недостатъците ми привлече вниманието ти?

— О, това е лесно! Твоята самонадеяност, твоето презрително отношение към всички, упоритата ти гордост, инатливата ти природа, хапливият ти език — отговори той и също се усмихна.

Бих предпочела да слушам и други подобни обиди от неговия език, отколкото хиляди комплименти от когото и да било другиго.

— Ние двамата с теб май никога няма да можем да се държим любезно един с друг, а? — подметнах.

— Никога — съгласи се той. — И по тази причина утре ще помоля отеца да свърже и нас, когато свързва моя брат и твоята братовчедка. Така ще можем да се държим нелюбезно един с друг през всеки ден до края на живота ни!

Това беше второто предложение за брак, което бях получила през този ден, при това на съвсем същото място. Но този път си знаех, че всичко беше така, както трябваше да бъде. Бенедикт отново бе върнал небето на мястото му. Сватбата на Херо щеше да бъде и моя сватба, точно както си бях мечтала.

— Да! — изрекох и тази едничка, твърде пестелива сричка струваше повече от всичките ми предишни разгулни остроумия. Щастието ми беше пълно. Можех да лежа на рамото му завинаги.

Доста по-късно се сетих нещо.

— Наричаш Клавдио свой брат? Как така?

Той вдиша и шумно издиша.

— Свързано е с една клетва, която си дадохме на борда на кораба — отговори, докато гърдите му се повдигаха и спускаха под бузата ми. — След като разбрахме, че ще живеем — допълни.

Надигнах се, за да го погледна в очите, и попитах:

— Какво изобщо се случи там?

Погледът му се насочи не към мен, а към небето и звездите по него, като че ли не искаше да ги гледа във водата.

— Неща, които трябва да си останат там, където ги оставихме. Единственото, което мога да ти кажа, че в това приключение нямаше никаква слава, никакво благородство и никаква храброст. Но в Клавдио ги открих — и благородството, и куража. Истинският, неподправеният кураж — и отново не спомена нищо за принца. — Двамата с Клавдио си помагахме, за да се задържим над водата.

— Той ли те върна тук?

— Не, ти го направи — отговори той и посочи към трона на Касиопея. — Някога ти ми показа една малка звезда и ми каза, че двете сте родени в един и същи час. И когато всичко беше сякаш изгубено, тази звезда ми остана вярна, така, както вече знам, че си ми била и ти — защото принцът призна всичко това и пред мен.

През небето на щастието ми премина мъничък облак — не трябваше ли да ми вярва просто защото ме познава? Защо е трябвало да чака потвърждение от господаря си, за да го направи? Но тогава той докосна лицето ми и аз забравих всичките си съмнения.

— Твоята звезда беше мой водач! Не откъсвах очи от нея от залез до зори, през всяка следваща нощ от Шотландия до Сантандер.

— Много се радвам, че съм ти била от такава помощ. Бих се скрила и на борда на кораба ти, ако можех, само и само да бъда с теб!

— Ти и без това беше с мен, през всеки ден от това пътуване! — изрече. — А сега вече няма да има повече плавания под звездите — хвана лицето ми в двете си ръце. — Защото съм си вече у дома!

Струваше ми се, че се целувахме часове наред, защото тъмният басейн постепенно стана по-блед, по-син, като пластовете на моята звездна рокля. Звездите вече не бяха като диаманти върху кадифе, а по-скоро като млечните перли върху плаща на Дева Мария.

— Ще трябва да се върна в стаята си — отбелязах по едно време с огромно съжаление. — Само след няколко часа Херо ще трябва да тръгне към църквата, а аз почти не съм мигнала!

Върнахме се бавно през нощните градини, а в цветния двор пак го целунах.

— За последен път като ерген! — прошепна той и ми върна целувката.

Не беше прав — неговите очи бяха най-ярките сред звездите.

По стълбите се разминахме с Борачио. При други обстоятелства щях да се усъмня значително в присъствието му тук, защото тези стълби водеха единствено към стаята на Херо. Но тази нощ бях в състояние да мисля единствено за Бенедикт и за нашето щастие. Когато се изкачих по стълбите, Маргарита отново се бе свила на рогозката си. Бузите й бяха поруменели, очите й бяха здраво стиснати, дишането й — равномерно. Преструваше се на заспала.

Поколебах се, застанала над нея. Безсъмнено беше ходила да върши някаква пакост, защото беше спала толкова, колкото и аз. Но ако сега се престорех, че съм се хванала на измамата й, после може би тя нямаше да ми задава безочливи въпроси. Прескочих я най-нагло и влязох в стаята на Херо, оставяйки я да се прави на заспала.