Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (28)

Втора сцена
Дворът в дома на Леонато, Месина

Беатриче: Пробудих се посред нощ, без да знам защо.

Обърнах се в леглото си, простенвайки тихо. Това беше първата вечер от заминаването на Бенедикт насам, в която бях заспала в мига, в който бях отпуснала глава върху възглавницата. Четири седмици подред аз се въртях и хвърлях в леглото, неспособна да затворя очи до първи петли. Денем се придържах към решението си да живея и да говоря свободно, и да дарявам с презрение мъжете. Ала нощем предателският ми ум започваше да си припомня всяка дума и всеки жест от месеца, прекаран с Бенедикт. Като пиеса, бях гледала отново и отново в съзнанието си всяка весела размяна на хапливи фрази, всеки наш смях, обяснението ни в любов на плажа. Все още усещах устните му върху моите и тежестта на тялото му върху моето, притискащо ме в дюните. Но за съжаление театралният афиш включваше и друга пиеса — трагичното продължение на комедията. Неговите прощални думи към мен, с които той ме отхвърли. Картината как язди по крайбрежния път, следван от принца и кавалерията. В мечтите ми той обръщаше глава назад. А в реалността знаех, че не го направи.

Нямах с кого да споделя мъката си. Гордостта и взетото наскоро решение за независимост не ми позволяваха да си призная пред никого страданието си. А Херо — единствената ми останала компания, беше заета да лекува собственото си разбито сърце от загубата на Клавдио. Имаше още един, с когото бих могла да споделя, но Микеланджело Флорио Кролаланца така и не се беше върнал в къщичката. Каквото и да казваше Бенедикт, поетът трябва да бе напуснал острова заедно с баща си.

И така, аз си страдах сама, а тази вечер си мислех, че магията най-сетне е разрушена. Мислех си, че най-накрая ще мога да затворя очи, без да виждам непрекъснато Бенедикт, отпечатан зад клепачите ми, като блокче от печатарска преса. Затова беше особено дразнещо да се събудя по средата на нощта.

Свих се под завивката, призовавайки отново съня. Но един внезапен, неопределен звук ме накара да скоча като попарена, изпълнена с абсолютната увереност, че в двора има някой.

Метнах завивката на гърба си и се отправих боса към прозореца. Краката ми моментално замръзнаха върху студения под. Надникнах към двора. Там, в средата на мозайката, се виждаше човек, държащ запалена факла. Първоначално ми се стори, че го познавам и глупавото ми сърце побърза да се разтупти, нашепвайки ми, че Бенедикт се е върнал. Но още следващият му удар ми подсказа, че става нещо друго.

Факлата хвърляше топъл кръг светлина около приносителя си, осветявайки и мозайката. При други обстоятелства гледката щеше да бъде красива, но за мен огънят вече не беше символ на успокоение. Пламъците вече не ми говореха за дом и огнище, а за кладата, отнела живота на Гулиелма Кролаланца. Не виждах лицето на човека, който държеше факлата, но той стоеше напълно неподвижно и като че ли гледаше право към мен. Внезапно бях обляна в студена пот. Той не помръдваше, аз също. Движеше се единствено пламъкът — ужасяващ спомен за факлите, които някога подпалиха кладата на вярата.

Докато гледах, факлата описа дъга в мрака на нощта и докосна друга. Пламна втора факла, осветявайки втори човек, а тази факла докосна трета. Не след дълго насред двора се очерта кръг от мъже и всички делфини, русалки и морски чудовища в краката им светнаха в синьо, сякаш факлоносците вървяха по вода, а в центъра на всичко това се виждаше голямата глава на Медуза. Впрочем лицето на Медуза беше единственото, което успях да зърна, а очите й, направени от миниатюрни смолисточерни плочки, просветваха предупредително.

Без да помръдвам крака и без да свалям очи от мъжете на двора, аз приклекнах и разтърсих Херо, която спеше в леглото под прозореца. Не исках да я плаша, но знаех, че трябва да тръгваме. Още докато тя се изправяше, мърморейки, в стаята влетя леля ми.

— Бързо! — извика тихичко. — В двора нахлуха селяни! Тръгвайте!

И подбра Херо с дрехите и одеялата, сякаш беше дете. С разтуптяно сърце аз ги последвах. Бях наясно, че не можем да напуснем двореца, тъй като всички изходи към външния свят тръгваха от двора, а дворът вече беше завладян от факлоносците.

— Розовата кула! — заповяда леля ми и аз я последвах по тясната виеща се стълба към розовата кула с бойниците на върха.

Докато се изкачвахме, пак си спомних думите на баща ми за нашата фамилия Дела Скала. Стълбите са власт. Стълбите са богатство. Те ни издигат над бедните. Стълбите ни отделят от обикновените хора. А сега аз си допълних наум тази мантра: Стълбите са убежище. Онези господари от Сан Джиминяно, със стоте кули на двореца си, е трябвало да имат къде да се скрият от селяните. По същата причина беше построена и стълбата от червен камък в нашия замък във Вилафранка. „Аз съм Беатриче на Стъпалата — казах си сега. — Ако успея да се изкача до розовата кула, ще бъда в безопасност.“

С невероятна сила и издръжливост леля ми изнесе Херо като бебе по стоте стъпала. Тъмната копринена коса на братовчедка ми беше толкова дълга, че метеше стъпалата пред мен. Изкатерихме се чак до малката стаичка с камбаната, която беше празна, с изключение на кожа от животно на дъските и бронзовата камбана. Имаше само едно сводесто прозорче, през което нахлуваше вятърът и превръщаше кулата в каменна флейта. Призрачният звук не допринесе с нищо за успокоението ни.

Леля ми отговаряше на прошепнатите въпроси на Херо, сред които най-често се повтаряше един: „Какво искат?“.

— Не знам. Но скоро ще си заминат, скъпа — успокояваше я леля ми с гальовен глас, сякаш тя отново беше дете.

Надникнах през прозореца. Вятърът грабна косата ми и я вдигна, а аз проточих врат, за да погледна надолу. Обръчът на факлоносците си стоеше все още там, неподвижен, а пламъците хвърляха вихрени сенки върху слънчевия часовник под прозореца на кулата. Беше всички часове едновременно, а после нито един.

Дворецът под мен беше тъмен, но нащрек. Усещаше се напрегната тишина, която ме убеди, че всички в къщата са будни и наблюдават факлоносците от всеки прозорец. Но никой не отвори прозорец, никой не извика, никой не се опита да предизвика натрапниците. Зачудих се защо чичо ми не излезе и не се изправи очи в очи с тези бандити, но никой не изпрати стрела, никой не размаха кинжал. По някакъв странен начин факлоносците като че ли си бяха присвоили цялата власт над това място. Запитах се защо, тъй като те бяха като омари във врящ казан — стражите на чичо ми досега можеха да ги обградят поне десет пъти и да им видят сметката още на двора.

И тогава видях защо. Портите на двореца се отвориха, а зад тях имаше още народ. Една още по-голяма тълпа факлоносци започна да си предава пламъка. Приведох се още повече, за да видя колко са — бяха в градините, по алеите, край фонтаните, в много по-широк кръг. Оказа се, че кръгът в двора е само оста и че ние сме обградени от огромно колело огън.

И изведнъж се изпълних с ужасната увереност, че допуснахме огромна грешка, като се изкачихме на кулата. Защото така тъкмо ние се оказахме омарите във врящия казан. Всички щяхме да изгорим в този дом, всички щяхме да се сблъскаме със смъртта на Гулиелма. Преглътнах и за един кошмарен миг си казах, че трябва да избера между това да се изпека като пържола или да си счупя всички кокали, скачайки от кулата. Но докато гледах, кръгът в двора като по чудо се разкъса.

Все така безмълвно факлоносците се заизнизваха от двора.

— Тръгват си! — възкликнах изумена.

Леля ми и Херо се присъединиха към мен на амбразурата и трите мълчаливо проследихме с погледи мъжете как минават през портите. Вече навън, всички се събраха и факлите им образуваха сякаш един огън. „Сега! — казах си. — Сега, когато са вече извън стените, ще хвърлят факлите си и целият дворец ще пламне като купчина съчки.“ И една неповикана мисъл изплува в съзнанието ми — образът на Бенедикт. Никога повече нямаше да го видя.

Ала пламъците извън портите се раздвижиха отново и един виещ се златен дракон се отправи надолу по хълма, по Виа Катания, по посока на Месина.

Всички имахме чувството, че е минала цяла вечност. Аз стоях и втренчено наблюдавах все по-смаляващите се в далечината светлинки, неспособна да повярвам на очите си. Накрая, хванали се една за друга, заслизахме по стълбите. Не след дълго ни пресрещна чичо ми.

— Добре ли сте, милейди, дъще, Беатриче?

Иноджен хвана лицето му с две ръце и го целуна по бузата — най-ярката проява на интимност между тях, която някога бях виждала.

— Съвсем добре, милорд. А останалите? — попита тихо.

— Както изглежда, всичко и всички са наред.

— Но защо дойдоха тук, татенце? — обади се Херо, прибягвайки в страха си към детските думички.

— Просто театър, миличка — отговори баща й, но гласът му трепереше.

Последвахме го на двора. От всички посоки се чуваха хора, които все викаха. Лоренцо! Тук, господарю! Маргарита! Тук, майко! Все едно си разменяха пароли, за да се уверят, че най-близките им са добре.

Облекчението ме стопляше все повече, докато Херо не се насочи към центъра на мозайката, където беше изобразена главата на Медуза. Първоначално ми се стори, че върху горгоната е проснато тяло, може би някой слуга, решил да се отблагодари. Но когато се приближих, видях страховитата истина — три човешки крака, изрязани до тялото, бяха подредени около главата в мозайката, пресъздавайки заедно с нея знамето на Сицилия.

Кръвта се втурна в главата ми и, сякаш под вода, чух Херо да изрича с необичайно писклив глас:

— О! Но това е Тринакрия! Какво означава това?

А после, осъзнала най-сетне какво вижда, тя се разпищя. Чичо ми се озова до нас като вихър.

— Вътре! — изкрещя в лицата ни. — Веднага влизайте вътре!

Дворът моментално се изпразни. Леля ми и Херо хукнаха към двореца, но в тъмнината и объркването аз се оказах сред мъжете извън портите, които се въоръжаваха с пики и вили. Зарадвах се на случайността. В подобен момент не бих могла да понеса да не правя нищо. Трябваше да помогна. Трябваше да знам какво се е случило.

Започна масирано издирване на жертвите. По едно време установих, че вървя през среднощните градини до отец Франциск. Той носеше тънка жилава пръчка и с нея биеше ожесточено по растенията, покрай които минавахме. Тази нощ обаче не изглеждаше толкова склонен да търпи присъствието ми, както обикновено и беше твърде груб в отговорите си.

— Трябва да се приберете в къщата, лейди Беатриче — изрече не след дълго. — Никой не би могъл да остане жив след подобни рани. Това не са обикновени порязвания, които да бъдат зашити с тънка нишка! Търсим трима мъртъвци, ако още не сте разбрали!

Това съобщение охлади значително ентусиазма ми и стъпките ми се забавиха. Но въпреки това упорито продължих напред.

Кимнах на момчетата на винаря, които наскоро се бяха присъединили към нас откъм винарната — близнаци, но все още голобради.

— Не виждам причина една жена да не може да издържи на подобна гледка, след като момчета като тях могат! — извиках по едно време.

Свещеникът се обърна и хвана грубо ръката ми. Очите му бяха черни като бездни под светлината на факлите.

— Лейди Беатриче, чуйте един съвет от човек, който е бил на война — веднъж видени, някои гледки никога не могат да се забравят! — вкамених се от потрес. Той никога досега не ми беше говорил по такъв начин. Посочи с пръст към групата хора пред нас и добави: — Тези мъже са на работа при чичо ви, така че аз съм длъжен после да се погрижа за бедните им души, каквото е задължението ми като свещеник на нашия господар — погледна към небето и бързо се прекръсти. — Но знайте, че човек, който капи нарочно в ума си подобни картини чрез безсмислено бабаитство, независимо дали е мъж или жена, е голям глупак!

Едва тогава се заковах на мястото си и останах така, докато не изпратих с поглед всички мъже. Обърнах се отново към двореца и за първи път от заминаването на Бенедикт насам усетих сълзи, напиращи в очите ми. А после чух сърцераздирателни писъци — но не момичешките писъци на Херо, а писъците на момчета, които още не бяха готови да бъдат мъже.

Близнаците на винаря.

Побягнах от онова, което те трябва да са видели, изкачих бързо стъпалата до стаята на Херо и веднага се скрих под завивките — така, както бях правила като дете, като че ли завивките можеха да ме защитят от демоните и дяволите, които бях видяла по стените на нашата църква.

Тази нощ сънят не ме посети отново. Виждах отново и отново трите отрязани крака, но също така — и като че ли още по-стряскащо — мъжа с факлата, който ме беше погледнал, и после ме гледаше ли, гледаше, и отказваше да извърне поглед. Не бях в състояние да се отърся от чувството, че този факлоносец е бил Микеланджело Флорио Кролаланца.

На сутринта научих новините от Урсула — в конюшните били открити тримата испански коняри, оставени от принца. Всеки от тях бил завързан за по една греда, а след това, докато били все още живи, им били отрязани левите крака. Кръвта им изтекла върху сламата като прасета, а единият дори бил все още жив, когато ги намерили. Но не живял много дълго. Нито една капка сицилианска кръв не била пролята, добави Урсула, така че сега островът бил напълно прочистен от испанци. И всичко това беше издекламирано с въодушевление и плам, които ме накараха да се замисля много сериозно. Започнах да наблюдавам по-отблизо чичо ми Леонато — носеше се из дома си като призрак, сив и кух призрак. Само за една нощ косата му беше побеляла напълно.

Издирих свещеника в малкия параклис, където той се подготвяше непоколебимо за литургия, като че ли нищо не беше станало. Седнах на студените пейки на първия ред и попитах:

— Какво означава всичко това?

Той се намираше пред олтара, с гръб към мен. Нито се обърна, нито избра да си губи времето, за да ме пита какво означава „това“.

— Чичо ви престана да вдига знамето Тринакрия — рече. — Затова разбойниците му го донесоха на крака, така да се каже. Това беше предупреждение — нещо, в което сицилианците са ненадминати майстори.

Замислих се. После попитах:

— Заради Гулиелма Кролаланца ли?

— Да. Лорд Леонато осъди една сицилианка на смърт, предаде своите. И не коя да е сицилианка, а една Аркирафи! Семейството на синьора Кролаланца е старо колкото времето, все благородници и разбойници. Много опасни, ако станат твои врагове — наля вино в бокала и аз извърнах очи. Имах чувството, че налива кръвта на конярите. — А вашият чичо предпочете знамето на Арагон пред това на Сицилия. Заложи на испанците, обаче сега тях ги няма тук, за да го защитят — остави на олтара нафората и виното и приседна до мен на пейката. — Лейди Беатриче! — и докосна ръката ми със своите груби пръсти с къси, квадратни нокти. Под копринената ми рокля се криеше синината, която ми беше направил през нощта. Но днес отново ми беше приятел, очите му отново бяха лешникови, а не черни, и бръчиците отново струяха настрани от тях като слънчеви лъчи, знаци за един живот, пълен с усмивки. Ала днес той не се усмихваше. — Трябва да се приберете у дома — рече тихо.

Думите бяха същите като снощните, но този път ми се стори, че влага в тях друго значение.

— Обратно в двореца? — попитах смръщено.

— Не. Обратно в родния ви дом, във Верона!

Вцепених се. Вече считах за свой дом само Сицилия. Не казах нищо, но поклатих глава. Като последна глупачка свързвах острова с Бенедикт. И дълбоко в себе си осъзнавах, че очаквам завръщането му.

Свещеникът въздъхна и усмивката му се върна.

— Не съм се и надявал да се съгласите лесно — отбеляза. — Но може би на този свят има поне един мъж, който е в състояние да ви заповяда!

И до края на деня отец Франциск изпълни онова, което си беше наумил. Говори с леля ми, която на свой ред писа на баща ми. И в рамките на седмица аз вече държах в ръцете си писмо от единствения мъж на този свят, на когото не можех да противореча.

„Дъще — започваше писмото. Умилителните думички не бяха в стила му. — Държа и ти заповядвам да се върнеш у дома колкото е възможно по-скоро!“