Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (13)

Шеста сцена
Репетиция в древногръцкия амфитеатър

Бенедикт: В дните след сватбата в Сиракуза почти не виждах лейди Беатриче.

От една страна, прекарвах безброй часове в служба на Дон Педро в двора на вицекраля в Палермо. Осъществяваше се велико влизане и излизане, и срещи, и разговори, и постоянна смяна на благородни персонажи на сцената. Масивните мраморни зали бяха достоен декор за истински антични пиеси, но понякога се получаваше по-скоро фарс от комедия дел арте. Докато една важна особа напускаше сцената през едната врата, от противоположната влизате друга, обикновено смъртният му враг. И през цялото време нито един от двамата не знаеше, че другият също е в двореца.

Така задълженията ми ме задържаха дълго в Палермо, но и когато бях в дома на Леонато, на вечеря или на литургия, забелязах, че лейди Беатриче се старае да се отдалечи от мен колкото е възможно повече. На няколко пъти ми се стори, че зървам русата й глава, докато се разхождаше по плажа или береше портокали с братовчедка си в градината. Ала нито веднъж не успях да се доближа до нея достатъчно, за да й кажа, че съжалявам.

Защото наистина съжалявах. Онази вечер в Сиракуза бях много ядосан. Преди нямах никаква представа, че на въпросната сватба няма да бъда свободен, а ще трябва да работя за Дон Педро. Вярно е, че докато знатните особи се бяха събрали при фара, аз нямах какво друго да правя, освен да наблюдавам и пазя, но след това се наложи да включа в действие уменията си. Дон Педро ме натовари с мисията да проведа разговор с херцог Егеон, привидно приятелски и изобилстващ на хумор, но с основната цел да науча размерите и разпределението на флотата му. И докато намеря време да се върна на дансинга, Беатриче вече беше затънала здраво с онзи млад драскач, с когото се беше запознала. Изгарях от ревност, а езикът ми, напълно неканен, беше изговорил пред нея онези горчиви думи, които изобщо не мислех.

Нямам представа дали бях повлиян от проповедта на архиепископа, или възненавидях свободата, която леля й и чичо й бяха благоволили да й позволят — угаждане към племенница, което не би било допуснато за дъщеря. Но важното бе, че именно тази свобода й беше предоставила възможност да изгради близост със синьор Кролаланца за недопустимо кратко време. Бащините очи, които щяха да бдят над дъщерята така, както ястреб следи мишка, само биха намигнали на една племенница, решила да се облече като рицар и да участва в турнир. Но тогава изобщо не ми беше хрумнало, че същата свобода, която й бе позволила да се сближи толкова бързо с онзи поет, й бе предоставила простора да се сближи и с мен. А в известен смисъл аз бях съучастник в тази свобода, защото имах шанса да изложа на показ истинското й лице по време на турнира, но не го сторих. Тогава можех просто да повдигна визьора й и да я оставя на общественото презрение и на гнева на чичо й. Но собствената ми липса на последователност не беше никакво успокоение за душата ми.

Поне през онази вечер се бях доказал като полезен за Дон Педро при разговора си с Егеон. Стана ясно, че херцогът имал огромна флота, при това не само в Сиракуза, но — и това беше още по-важно — в пристанището на Марсилия, на южния бряг на Франция. Освен тази флота очевидно разполагал с флотилия от търговски кораби във всички пристанища на картата. Дон Педро ми бе поръчал да разбера дали херцогът дава под наем корабите си и накъде клонят политическите му симпатии. Според принца някои местни лордове не били големи приятели на испанската корона и макар външно да се държали приятелски, да подслонявали цели полкове под покривите на къщите си и да канели знатните особи на сватбите на синовете си, ако имали шанса, като нищо биха скочили по вечерня с ножове в ръце, за да върнат Сицилия на сицилианците.

На следващия ден в Палермо, докато чакахме архиепископа на Монреале в обширна зала от порфир и злато, Дон Педро ме запита какво съм научил от херцога на Сиракуза. Така успях да му кажа, при това напълно искрено, че според мен старецът би бил податлив на всякакво влияние и че сега, след като и двамата му сина са се върнали при него, както и съпругата му, би проявил отзивчивост към всяка кауза, стига тя да не изисква синовете му отново да го напуснат. Дотолкова, че би приел крайно благосклонно идеята да позволи на корабите си да увеличат богатството му, докато той си седи вкъщи и се наслаждава на компанията на своето отново събрано семейство. Дон Педро не спести похвалите си към мен, но аз приех с известен срам тези благодарности — защото всъщност не бях сторил нищо повече от онова, което обикновено правех по време на вечеря: да се държа любезно с домакина си, да пусна няколко пикантни шеги и да го попитам за работата му.

Днес обаче Дон Педро ми постави задача, с каквато никога не бих могъл да се сблъскам в обичайния си живот. Беше ми възложено заедно с другите арагонци да извърша подготовката за един невиждан спектакъл за местните благородници. Една наумахия — пищно представление на морско сражение, която трябваше да се проведе в древния гръцки амфитеатър в градчето Таормина. Аз не разбирах особено целта на това представление, тъй като то изискваше много време и още повече усилия, а както схванах от случайно изпуснатите мрачни намеци на принца, имаше далеч по-важни и сериозни неща, с които да се занимаваме. Но заради приятеля си реших да отдам на тази мисия цялото си внимание. Ако трябва да бъда честен, интересът, от който бях воден, беше сигурността ми, че през въпросната вечер най-малкото ще мога да зърна лейди Беатриче.

Театърът се оказа много красиво място и второто, което би повдигнало духа ми, освен мисълта, че ще видя Беатриче. Сцената се намираше на дъното на приятната естествена купа на оголения хълм, а каменните редици от пейки се виеха една над друга в зашеметяващ полукръг. Отвъд сцената, или може би точно под нея се разкриваше заливът на Таормина, а зад него от синкавите сенки се издигаше вездесъщият вулкан Етна, дишащ кротко с белия си дъх.

Самата сцена — огромен плосък полукръг, покрит с плочи, се бе превърнала в ключов логистичен проблем за арагонците. На Дон Педро му бе хрумнала идеята да пресъздадем древна римска морска битка между провинциите Иберия и Албион. Трябваше да има две флоти дървени корабчета, плаващи в миниатюрен океан, но скоро се оказа, че няма такова нещо като лесен начин да напълним с вода дъното на амфитеатъра. Върху плочите бяха излети безброй бурета с вода, докарани от брега на морето от мулета с докачлив нрав и още по-докачливи мулетари, но само за да потънат моментално в сицилианския пясък. Дори и в този момент, от мястото ми на най-горната редица каменни пейки, виждах испанските инженери как крачат на сцената под мен като раздразнени актьори, забравили репликите си, как поглаждат нервно бради и чешат озадачено теметата си.

Очаквахме принца малко по-късно, но без вода не можехме да репетираме, така че нямахме какво да му покажем, а камбаните на катедралата в Таормина ми напомниха, че времето напредва. Инженерите бяха изпратили да доведат някакъв велик мореплавател, който да ни даде съвет — някакъв венециански адмирал, който обаче бил местен и живеел в покрайнините на Месина. Аз трябваше да го посрещна, когато пристигне, но засега от него нямаше ни вест, ни кост. Дотогава можех просто да си почивам необезпокояван от никого.

Очевидно същото беше решил и Клавдио, седнал няколко реда по-надолу от мен. Вятърът развяваше къдриците от лицето му и му придаваше напълно безгрижен вид, почти на момче, нямащо нищо общо със скования, сериозен младеж, когото бях видял да изниква на негово място в Сиракуза и Палермо, с неопитния държавник, опитващ се да проумее великите дела, от които, както ставаше ясно, щеше да бъде част. Въпреки че го бях довел жив и невредим при вуйчо му и на практика вече не му бях бавачка, както благоволи да се изрази лейди Беатриче за мен, все още не го изпусках от очи и доколкото ми беше възможно, се стараех да го развеселявам и да му позволявам колкото може по-често да се чувства като нормален младеж.

Искаше ми се поне от време на време да захвърля пурпурното, което носеше, и да облича различен цвят. Но наскоро за него беше пристигнал цял сандък с флорентинско платно и от седмица насам шивачките не спираха да се суетят около него, за да приготвят премяната му за тази вечер, защото той щеше да играе важна роля в това представление. Довечера трябваше да бъде граф, обаче днес му бях намерил туника от памучно кадифе и му бях направил фионда — прашка, каквато имах, когато бях малък, изработена от цепната в единия край пръчка и ремък от ботуш. По лицето му беше заиграла колеблива усмивка, докато му демонстрирах колко далече този катапулт можеше да хвърля камък, и оттогава насам цяла сутрин графът сновеше между редовете на амфитеатъра, събираше камъните, изхвърлени от небрежните гърци, и изстрелваше тези древни снаряди към нищо неподозиращите чайки. Усмихнах се, когато го видях най-сетне да се забавлява.

Слънцето вече прежуряше, в разцъфналите храсти жужеше пчела и аз усетих, че очите ми започват да се затварят. Мигове или може би часове по-късно дочух зад гърба си скърцане на ботуши и над главата ми падна огромна сянка, предоставяща ми краткото удоволствие на прохладата. Отворих очи с мисълта, че това трябва да е пристигналият адмирал, но не беше той — беше някакво странно привидение, каквото никога досега не бях зървал.

Непознатият беше на около петдесет години, със съсухрена кожа и измършавяло лице. Беше облечен в броня, покрита с плесен и петна от ръжда, очевидно прекарала години наред забравена в някой ъгъл. По-голямата част от шлема липсваше — от оригиналния беше останала само горната част за главата, но човекът беше наваксал липсата с изобретателност, изработвайки нещо като полушлем от твърда хартия, която придаваше на шлема завършен вид. Предположих, че е някой от актьорите, вече облечен в костюма си, защото имаше чудата външност на древен рицар. Впечатлението се подсилваше от факта, че страдаше от липса на пълен комплект ръце — имаше само една. Затворих отново очи, но привидението се обърна директно към мен:

— Вие ли сте синьор Бенедикт от Падуа?

Пак отворих очи и примижах срещу него. Испанският му акцент беше много по-тежък от този на Дон Педро, архиепископа и вицекраля, взети заедно, но въпреки това го разбрах.

— Да — отговорих аз, но не станах, защото той не ми беше равен по ранг. Но пък напредналите му години събудиха състраданието ми и аз го поканих да седне до мен и да си почине, защото дишаше много тежко и дробовете му издаваха хриптящ звук подобно на мишка, прегризваща акордеон.

Той се отпусна тежко до мен със силно дрънчене на бронята си, а аз не бях в състояние да отлепя очи от мястото, където би трябвало да бъде лявата му ръка. Не ми се стори склонен да достави някакво съобщение, нито да си тръгне, затова се наложи да започна разговор.

— Очевидно доста си се бил на времето по кръчмите, старче — изрекох.

Беше на шега, разбира се, но непознатият моментално настръхна.

— Какво? — изломоти, силно докачен.

— Съжалявам! — побързах да се извиня и вдигнах ръце, но после побързах и да ги сваля, за да не би той да реши, че се хваля с наличието на две ръце. — Съвсем естествено е с натрупването на годините да се натрупат и раните от кавгите и боевете. Не се обиждай!

— Онова, за което не мога да не се обидя — изрече старецът, — е, че ме обвинявате в това, че съм стар и еднорък, като че ли е било по силите ми да спра времето за себе си или загубата на ръката ми е станала в някоя долнопробна кръчма, а не в най-великото събитие, което са виждали миналото и настоящето, а бъдещето може само да се надява да види. Но все пак ще се смиля да ви уведомя, че изгубих ръката си във великата битка при Лепанто, когато страните от Свещената лига се изправиха срещу турчина неверник! — при тези думи докачливият рицар се наежи и поизпъна рамене, но развали достойнството на момента, като почеса потната коса под импровизирания си шлем с мръсните си нокти. — Ако моите рани не притежават никаква красота в очите ви, то знайте, че поне за онези, които знаят къде са получени, те носят огромна чест!

Сега беше мой ред да се изправя, защото неговият ранг се оказа по-висш от моя и му дължах уважение като на достоен рицар. Поклоних се и изрекох:

— Простете, господине. Взех ви за свадлив селянин, а вие се оказахте истински герой!

Той ми се ухили с изпочупените си зъби и ми направи знак отново да седна. После рече:

— Може би съм и двете. Доста войници са точно такива.

— Значи вие сте адмиралът, когото ми беше заръчано да посрещна?

— Не съм — отговори той. — Но мога да ви предам съобщение от вашия адмирал. Той не е тук и няма да дойде. Никога няма да дойде.

— Нещо го е забавило, така ли?

— Вечността. Мъртъв е.

Изгледах го смаяно и отбелязах:

— Изглеждате ми много спокоен за такова съобщение!

— Нямам навика да се правя на скръбна баба. Но можете да ми вярвате, когато ви казвам, че наистина много скърбя за него. Защото той беше най-добрият сред мъжете и ветеран от същата онази битка при Лепанто, за която ви казах. Още оттогава, а и след това съм се бил до него и за Свещената лига.

— Дълбоко съжалявам, че светът е изгубил такъв войник! — отбелязах съвсем искрено. — Но сега нямам представа какво да правя, защото той трябваше да ни каже къде да сложим корабите, за да изобразим морска битка в колкото е възможно по-автентична формация!

Странният рицар ме плесна по рамото и извика:

— Не се косете! Вашият господар Дон Педро изпрати да ме повикат тъкмо с тази цел. Засега съм се устроил на острова, защото след Лепанто прекарах доста време в болницата в Месина.

Погледнах надолу към сцената и отбелязах:

— Най-големият ни проблем засега обаче е, че нямаме дори локва, а какво остава — езерце!

— Вече го разрешиха — отсече старецът и се изправи с дрънчене на бронята си. — В момента прокарват канал от реката и изграждат резервоар. Някой с повечко ум в главата се е сетил да им напомни, че водата обича да тече надолу, а не нагоре, следователно е по-добре да отклонят водата от реката, която изтича от вулкана, отколкото да товарят нещастните мулета със задачата да изпразнят морето, което открай време ми се е струвало невъзможна задача.

Аз също се изправих и поех бавно надолу по стъпалата след стария рицар, придържайки се към умерената му стъпка.

— Но предполагам, че тази идея е хрумнала за първи път на някогашните гърци — продължи старецът, — защото мулетарите откриха вече съществуващ канал и акведукт под основите на колоните. Май гърците са обрали всички велики идеи хилядолетия преди нашето време.

Подадох му ръка, за да слезе от ниската стена в самото дъно на амфитеатъра.

— Когато резервоарът се напълни, аз имам задачата да ви помогна с подредбата на корабите, а освен това съм написал няколко стиха за хора. Този актьор си пада доста многословен, но за театър с тези размери бива. А каква е вашата роля във всичко това, господине?

— Когато корабите се срещнат, трябва да се проведе импровизирана битка, в която аз трябва да поведа атаката и да организирам боя. Знам, че за тази моя роля е виновно представянето ми на турнира, но иначе никога не съм се качвал на кораб по-голям от гондола.

— Импровизирана битка, така значи? Участвали ли сте някога в морска битка, господине?

— Не — въздъхнах аз, уморен да чувам този въпрос. — Нито в каквато и да било друга битка.

— Но трябва да умеете да въртите добре меча, щом са ви избрали за тази роля, нали?

Може би достатъчно добре, след като сразих всички испанци на турнира. Но предпочетох да не го изричам на глас. Вместо това отговорих предпазливо:

— Само толкова, колкото да създам впечатлението за великите морски битки на Албион и Иберия.

— Албион и Иберия значи — промърмори той и срита жълтия пясък на арената с обувната част на бронята си. — Е, някои ще го преглътнат — добави и завъртя глава. Огледа тълпите инженери, които пълнеха резервоарите, а след това отправи критичен поглед към морето, вулкана и камъните, сякаш всички тези природни създания ни подслушваха. Накрая сниши глас и изрече: — Знаете ли истинската цел на това пищно представление?

Не схванах напълно този енигматичен коментар, но предадох инструкциите си на странния дребен старец така, както ги бях получил.

— Знам единствено, че силите на Албион трябва да изглеждат като напълно съкрушени, а аз трябва да водя битката и да скачам от кораб на кораб с меч в ръка — последното, което исках, бе да се намокря пред Беатриче, но предпочетох да не споменавам този свой каприз и довърших само: — Получих инструкции да изглеждам героично!

— Аха! — дълга, провлачена втора сричка. — Да изглеждате героично! Е, героичният вид е наполовина спечелена битка, както казват. Да не мислите, че когато войникът скача в зейналата паст на смъртта, не е ужасен? Коленете му омекват, орехчетата му се свиват, червата му се отварят. И това е всеки път, при всяка битка. Но тайната — натърти и вдигна един мръсен пръст пред лицето си — в това да изглеждаш храбър е да замениш сърцето си на заек със сърце на лъв!

Мисля, че разбрах какво иска да каже.

— Е, ще имаме и храбри костюми — отбелязах. — Шивачите на принца се занимават с тях вече цяла седмица.

Той поклати глава и изрече:

— Премяната, бронята и труфилата не означават абсолютно нищо! Очевидно не схванахте какво искам да ви кажа. Можете да отидете на война и със стар чайник вместо шлем и оловна чиния вместо нагръдник. Ето, вижте мен! — и обгърна с широк жест на единствената си ръка древната си броня. — Не е необходимо да бъдете изрисуван на ивици като тигър, за да повтаряте движенията на тигъра. Защото рицарят живее ето тук! — и се прасна по бронята, зад която беше сърцето му. — Както и тук! — плесна и опърпания си шлем, който изкънтя като чан. — Ако ще и навлечен със зебло да се биете, важното е въображението ви! Помислете си само от какви примери за рицарски подвизи изобилства италианската история! Нима сте забравили вашия маркиз от Мантуа, Бесния Орландо? Е, спомнете си ги и ги въплътете в ролята си! При всяка кръчмарска свада със собственика измамник, взел ви за чаша бира два реала вместо един, вие се превръщате в рицар, отвръщащ на грабителя господар. Дори падналата уличница трябва да изправите на крака така, сякаш е принцеса, и да кажете: „Как сте, госпожо? Надявам се, че не се ударихте много зле!“. И всичко това можете да сторите даже в ежедневните си дрехи!

Седяхме един до друг и гледахме как пълнят основния резервоар, а после инженерите бутнаха един от бутафорните кораби върху водата. Стори ми се тревожно неустойчив.

— Когато довечера застанете в онази черупка, направена от корк и платнище — продължи новият ми събеседник, — си представете, че сте начело на огромна флота в протока Патрас, както бях аз някога, а турците са се надвесили от позлатените носове на техните кораби и размахват извитите си ятагани. Усетете миризмата на барут в носа си — изкрещя, привличайки вниманието на инженерите, които го помислиха за актьор, — усетете екота на оръдията в ребрата си, чуйте пищящите греди, когато корабите се сблъскват, и тогава ще осъзнаете, че нямате друг избор, освен да размахате меча си и да скочите!

Обърнах се и го изгледах, опитвайки се да си го представя по време на битка.

— Какво си мислехте тогава, при Лепанто? — попитах.

Той се замисли. Чудатият му шлем не ми даде възможност да видя очите му. Накрая отговори:

— Че за един войник е по-добре да умре в битка, отколкото да спаси живота си чрез бягство. Когато скочих от нашия кораб в кораба на врага, изобщо не допусках, че ще се върна тук.

През останалата част от този горещ следобед ние репетирахме усилено за тържественото представление довечера. Ако трябва да бъда честен, аз не схващах напълно посланието на пиесата, нито имах представа за някоя друга роля, освен за своята — бях прекалено притеснен за морската битка, за да отдавам мисъл на реториката или алегорията. Никога не съм си падал по класиците — на мен ми дайте една хубава сценка от комедия дел арте, нещо смешно за слуга и господар или за Арлекино и Коломбина, а не тези надути превъзнасяния.

Обаче знаех, че освен битката има и един кон. Защото видях силен бял боен кон да се носи наоколо из тунелите под сцената, подмятайки като кукли на конци конярите, които се опитваха да удържат юздите му. Знаех също така, че Клавдио има много по-важна роля от моята, както и че хорът, който започваше пиесата, ръсеше големи глупости. Но иначе нямах никаква представа за значението на драмата, която трябваше да представим пред височайшата ни публика.

Малките кораби, измайсторени в Таормина и изнесени по склона от мулетата, бяха подредени по повърхността на езерото и образуваха приятна гледка. Въпреки първоначалните ми страхове те се оказаха издръжливи нещица, от дърво и платнище и ние стояхме върху тях съвсем спокойно, макар че не ми беше много ясно, как едновременно щяхме и да ги управляваме, и да се бием. Корабите на Иберия бяха от лъскаво, покрито с лак дърво и с копринени аленочервени платна, обаче лодките на Албион, макар на практика също толкова издръжливи, колкото и испанските кораби, бяха състарени нарочно и направени да изглеждат като изгнили старомодни морски съдове. Тук-там дори се виждаше по някой нос във формата на дракон, каквато е била някога модата сред северните племена.

Стана ясно, че Клавдио, щеше да играе краля на испанските сили и да стои на носа, обаче нямаше да взема участие в битката. Аз трябваше да скоча през него и да се приземя върху дървената палуба, на боядисания в синьо разнебитен флагмански кораб на Албион, за да вляза в битка със силите на врага, които, както стана ясно, щяха да бъдат водени от червенокоса царица на амазонките. Както преди, така и за тази сцена притесненията ми се въртяха не толкова около значението на въпросната алегория, а относно скока, който би трябвало да изпълня. Два пъти успях да се намокря, когато корабите не бяха достатъчно близо, за да успея да прескоча разстоянието между тях, а веднъж възседнах оръдието, увесил крака в изкуственото море, докато моят учител, старият испански рицар се превиваше от смях в края на сцената. Гордостта ми беше наранена и единственото, което ми оставаше, бе да се моля да не се изложа по този начин и пред Беатриче.

Когато слънцето пое по пътя си към хоризонта, беше време да се превърна в Бенедикт актьора. Нахлузих леката си римска броня от фолио и платнище, която не беше предназначена за оглед отблизо, но изглеждаше достатъчно достоверна от пейките на амфитеатъра. Арагонските войници на Дон Педро бяха преоблечени било като храбри иберийци, било като езичници с големи уши или като мръсни маври. Нахлуха даже местни жени и деца, които срещу обещанието за няколко реала, се бяха съгласили да бъдат облечени в пъстроцветни дрехи и лицата им да бъдат почернени с орехи.

При основните актьори се появи личният бръснар на Дон Педро, за да нарисува очите и лицата ни. Примигнах, докато той разнесе по лицето ми въглен, а после с четчица, фина като опашката на земеровка, обрамчи очите ми с черни линии и изрисува извити мустаци под носа ми. Един поглед в огледалото ме увери, че приличам на една от куклите, които бях видял на кукленото представление в Монреале, но се надявах, че от високите редове на амфитеатъра ефектът няма да бъде чак толкова абсурден.

Погледнах към Клавдио — изражението му беше измъчено и сериозно, лицето му пребледняло от напрежение. Бръснарят изрисува и него — неговите очи също бяха описани с черни кръгове, а за по-голямо внушение получи спретната брадичка и мустаци. Ала той не се разсмя — само се загледа в далечината. Умиращото слънце обагри очите му в жълто като на лъв. След това му метнаха великолепното наметало, което този път не беше пурпурно, а в испанско червено, и тежестта на това наметало легна върху раменете му като непосилен товар. Предметът в предната част на пелерината, който беше виновен за тежестта й, защото беше изработен от перли и скъпоценни камъни с огромна цена, беше кръст. А после и още нещо го отличи окончателно от всички нас — помощниците поставиха на главата му тежка златна диадема.

Внезапно в гърдите ми се надигна грозно предчувствие, точно на мястото, където върху гърдите на Клавдио лежеше кръстът. Какво всъщност пресъздавахме ние тук?

Някой ме потупа по рамото. Беше странният, зле облечен испански рицар.

— Трябва да тръгвам — каза той и подаде единствената си ръка.

Разтърсих я, силно озадачен. Той беше посветил целия си ден на подреждане на нашите бойни формации, на насочване на всеки удар на мечовете, а сега, когато всички актьори бяха облечени за ролите си, бе решил да си тръгне?

— Но ние всеки момент ще започнем! — възроптах аз. — Няма ли да останете, за да видите спектакъла?

Той поклати глава и погледът му се плъзна покрай мен по посока на крал Клавдио.

Усетих, че той би могъл да ми каже нещо, което искам да зная.

— Предполагам — започнах да увъртам, — че след всичко, което сте видели, ви изглежда глупаво да наблюдавате подобно нещо на сцена.

Той сви рамене и бронята му изтрака при врата.

— Обичам театъра не по-малко от всеки друг и с удоволствие бих седял в галерията, за да пляскам, да дъвча фъстъците си и от време на време да замерям с тях актьорите. Ала тази вечер не желая да остана, защото това не е представление — очите му, впити в момчето крал, се върнаха върху мен. — Това е съвсем истинско!

И с тези думи той се обърна и куцукайки, се отдалечи, преди да бях успял да го попитам какво точно има предвид.

Докато слънцето слизаше все по-ниско към хоризонта и засипваше морето с пламъци, забелязах как старецът със смешния шлем се спуска по хълма с удивително чевръста за куция му крак походка. Срещу него вървеше Дон Педро, който бе дошъл да гледа генералната ни репетиция, и въпреки разликата в ранга двамата се прегърнаха като братя. Спомних си как бях позволил на принца да ме придума и да ме наконти за вечерта на маскения бал. Но тогава бях в много по-голяма степен кукла на конци, отколкото сега. Заешкото ми сърчице се сви. Нищо чудно, че лейди Беатриче се беше смяла толкова много. Загледан в двамата мъже надолу по пътя, аз се запитах кой ли от тях би бил тигърът — старецът в ръждясалата броня или напереният принц в аленочервеното и златното.

Приближавайки към нас, Дон Педро поздрави първо мен, като негов най-близък приятел, даже преди Клавдио. Затопленото ми от този жест сърце укроти потракващите ми зъби, опасенията ми се изпариха.

— Разбрахте ли се с Дон Мигел? — попита принцът. — Уникална фигура, нали?

Замислих се, загледан в отдалечаващия се старец.

— Действително уникална фигура — отвърнах.

Но от страх да не обидя височайшия си приятел, предпочетох да не изричам на глас онова, което всъщност си мислех. А то бе, че този Мигел — ако това беше истинското му име — само за един следобед ме беше научил на много повече неща за рицарството, отколкото всичките натруфени кабалерос на Дон Педро, взети заедно, за целия дълъг път от Венеция дотук.