Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (20)

Шеста сцена
Нощ край вулкана

Беатриче: Станах още на зазоряване и се облякох в петънцето от позлатена светлина, прокапващо като кръв през щорите.

Херо спеше спокойно и непробудно, дългите й черни мигли се бяха отпуснали като паяци върху бузите й. Не исках да я будя. Казвах си, че вчера беше преживяла твърде бурни моменти на Варата и сега се нуждаеше от почивка, но истинската причина беше съвсем друга — ако й кажех, че отивам на поклонение пред Мадоната, колкото и да е уморена, тя щеше да започне да ме умолява да дойде с мен, защото Мария вече се беше превърнала в нейна лична богиня, неин крайъгълен камък и основен светец. Благодарение на Клавдио, Херо се беше сдобила с добродетелта на… ами, добродетелта.

Излизането ми от стаята вече беше съвсем друга работа — налагаше се да пристъпвам изключително тихо и на всичко отгоре да внимавам да не събудя Маргарита, която спеше свита на кълбо върху рогозка пред вратата. Затворих беззвучно вратата зад гърба си и поех боса по хладните мраморни стъпала към двора, където най-сетне се осмелих да се обуя. За съжаление пантофките ми бяха с кръстосани каишки и с тези треперещи ръце обуването им ми отне доста повече време, отколкото ми се искаше. Бях изпълнена със страх, че Урсула ще се появи внезапно отнякъде, а Урсула беше голяма клюкарка и любимото й занимание беше да си пъха носа в хорските работи. Все пак извадих късмет и никой не ме видя. Измъкнах се от портичката на покрития с мозайка двор и се насочих към параклиса. Прекосих малката зелена градинка пред него и вътре заварих отец Франциск да подготвя нафората за сутрешната литургия.

— Лейди Беатриче! — възкликна изненадано той, когато ме зърна. — Много рано сте станали на този свят ден!

Изгледах го виновно изпод миглите си и промърморих:

— Решила съм да изкарам този ден в покаяние.

Той изтри ръце в расото си и излезе иззад паравана на олтара, загледан внимателно в мен под светлината на пъстроцветните стъкла.

— Какво покаяние по-точно? — попита.

— О, едно местно поклонение — отговорих небрежно. — Местни жени с добра репутация ме поканиха да се поразходя заедно с тях към хълмовете. Било символично представяне на пътя на Христос към кръста.

Свещеникът почеса рехавата си брада и очите му проблеснаха.

— Предай от мен на добрите жени, че са подранили значително с това свое поклонение. По-точно с шест месеца, защото подобно поклонение обикновено се прави преди Великден!

— Имах предвид възнесението на Мария към небесата — изломотих объркано, а после побързах да го уверя: — Грешката е в моето писание, не в тяхното!

— Може би трябва да се старая повече в проповедите и наставленията си — отбеляза замислено на глас той и на мен ми се стори, че поне сега говореше сериозно.

— Не исках да будя леля ми толкова рано…

— Колко съобразително от ваша страна…

— Така че, ако започне да ме търси, вероятно бихте могли да й предадете, че съм добре и че до вечерта ще се върна?

Той сви загрижено устни и изрече:

— Чул ви Господ! — и лешниковите му очи, обикновено светли и благи, сега ме пронизаха като две шила. Обърнах се и поех по пътеката към вратата, преди да съм му казала всичко. — Лейди Беатриче!

Спрях, но не се обърнах.

— Всички действия имат последици! Надявам се, че сте сигурна в онова, което правите!

Гулиелма Кролаланца беше казала абсолютно същото. Аз продължих да вървя, но на излизане виновно се прекръстих по посока на статуята на Мария. Докато се измъквах през малката странична портичка към крайбрежния път, си дадох сметка, че май вече бях свикнала да наричам Мадоната с малкото й име. Като прислужница. Като перачка. Като жена.

На Виа Катания се присъединих към групата, която ме чакаше. Оказаха се весело сборище от жени на всякакви възрасти, от съвсем малки девойчета, на които първото причастие все още им предстоеше, до тежки матрони. Всички бяха облечени точно като мен, в сицилианска носия — червена пищна пола с кринолин, бяла блуза с буфон ръкави, плътно прилепнала черна жилетка и черни пантофки с кръстосани каишки. Поздравих Гулиелма с целувка, което ми се стори нормално след размяната ни на тайни. И отново почувствах зърнестата й като пясък кожа.

Двете поехме към хълма рамо до рамо. Тя беше донесла пръчка от трънка и сега я размаха като меч, и през смях извика:

— Пътят е труден, момиче!

А аз отвърнах:

— Във Верона има една приказка за моето семейство — казват, че Скалиджерите никога не се страхуват от планина, стълба или стъпалата към девиче легло, защото винаги си носят стълба. Стълбата е основният знак от герба на моята фамилия — Дела Скала.

Тя кимна, издишвайки шумно.

— По-късно може и да опрем до твоята стълба, защото отиваме чак на върха — рече. — Това се налага заради секретността. В старите дни жените са извивали танца си пред катедралата, пред очите на всички свещеници. От тях разбрах обаче, че откакто се появил сегашният архиепископ, се наложило всичко това да протича в пълна тайна. Той никак не долюбва нашите ритуали и ако можеше, би ги забранил — и при тези думи ми намигна, нещо, което до този момент не бях виждала да прави жена. И през цялото време се усмихваше. — Но подобни неща тук не могат да бъдат забранени толкова лесно. Сицилианските жени са танцували тарантелата си още откакто островът е бил част от Древна Гърция.

Погледнах надолу към пристанището на Месина. Денят беше слънчев, заливът — син и позлатената статуя на Мария проблясваше като маяк, сякаш благославяше начинанието ни.

— И всичките ли жени тук искат да се отърват от някой мъж? — попитах.

Тя отново се засмя безгрижно и отговори:

— Не, разбира се. Първоначално танцът е започнал с лечебна цел, за да отърве тялото от ухапването на паяците. Когато потта започне да тече от порите ти, което ще стане, гарантирам ти, изхвърля навън всичката отрова от ухапването на паяците или каквато и да било друга болест. Отдаваш на планината всичко онова, което не желаеш. А ти специално ще изхвърлиш от себе си твоя мъж — удари пътечката пред себе си с пръчката си от трънка и добави: — Аз пък ще благодаря, че отново получих своя.

Заковах се на място и възкликнах:

— Съпругът ти се върна?

— Да. Както се опасявах, испанците са го разпитвали, но не е имало нищо, което да го свърже с памфлетите, които е раздавал, защото ги подписва с псевдоним, а и не може да се открие нито един човек, който да го разпознае със сигурност като автор на тези послания. А аз, както винаги, изиграх ролята си у дома, като се постарах доказателствата да изчезнат — тук тя сниши глас, защото това беше разговор между приятелки, а и нещо ми подсказваше, че през последните двайсет години потайността се беше превърнала за нея в навик. — Веднъж прочетено, едно послание никога не може да бъде забравено, така че думите му са постигнали целта си! Мъжете, които дърпаха Варата, изобщо не били склонни да говорят по този въпрос, защото Джовани Флорио е сицилианец и по рождение, и по диалект, и по акцент, а сицилианците никога не изоставят своите! — потупа с пръст носа си, което беше жест за секретност, и продължи: — В онзи ден са били раздадени шейсет памфлета, но нито един от тях не е бил предаден на Инквизицията, нито пък е бил открит на земята, за да се използва като доказателство. Улиците били чисти като на Лазаровден!

Куражът й ме изпълни с непонятно смирение. Както и огромното й доверие, защото информацията, която споделяше с мен, беше много опасна.

— Джовани е постъпил много глупаво, естествено, но той си е такъв — не е в състояние да се сдържи, когато види някаква неправда — вдиша дълбоко от разреждащия се въздух наоколо, а после бавно издиша. — Мисля, че няма да се задържим още дълго на този остров.

Не се зарадвах да чуя това. Не исках да я изгубя, както и не исках да изгубя компанията на сина й. Зачудих се какво ли е да си омъжена за човек, за когото, където и да отиде, сгорещяването му е гарантирано. Имах чувството, че Гулиелма и нейното семейство щяха да бъдат постоянно в движение. Нищо чудно тогава, че разполагаха с толкова малко мебели — мисля, че щеше да им бъде най-добре в циганска покрита каруца или просто да носят малкото си покъщнина на гърбовете си, като костенурките.

Склонът стана още по-стръмен и за известно време ни накара да замълчим. Пръстта по склоновете на вулкана беше очевидно богата на минерали, защото не само беше оцветена с ивици охра, но и поощряваше развитието на растителността. Доволни пчели жужаха над главите ни, а жълтите храсти бяха избуяли толкова много, че бяха по-високи от всички нас — тоест от всички, с изключение на една. Върлинеста перачка държеше лицето си скрито — сигурно имаше някакво заболяване на кожата, което искаше да отдаде на вулкана.

Минахме през пищна горичка от златни кестени, а отвъд нея, с височината растителността драстично се промени. Тревата вече не беше зелена, а изгоряла, цветята станаха рядкост, а имаше някакви, които изобщо не познавах. Въздухът изведнъж се изпълни с миризма на сяра и камъните под краката ни станаха черни и шупливи. Слънцето се сниши зад хребета и дори и най-малките сипеи започнаха да изпращат плоски ивици сенки откъм върха. Вече виждах отлично кратера на вулкана — назъбена пропаст, от която непрекъснато се виеше бял дим.

Накрая застанахме на ръба му и погледнахме надолу към долчинка, която не беше нищо друго, освен гол, черен кратер. Осъзнах, че освен ако някой не предприеме трудното и мъчително изкачване дотук и не надникне през ръба, действията ни щяха да останат скрити за очите на всички останали.

Вероятно беше от миризмата на сяра, не знам, но изведнъж ме изпълни необясним страх, като че ли в този кратер живееше някакво неназовано зло. Имах чувството, че ни предстои да танцуваме на гърба на голям спящ дракон, който би могъл всеки момент да се събуди от неспокойния си сън, да ни сграбчи в каменните си обятия и да ни погълне с огнения си дъх. Но какво изобщо правех аз тук?!

Музикантите, до една жени, се събраха на място, малко по-високо от кратера. Видях жена, която носеше мандолина, а друга държеше някакъв местен инструмент, наречен китара. Зърнах още и акордеон, флейти, цигулки, тромпети и кларнети, а онези с по-посредствени музикални умения си бяха донесли дайрета. Гулиелма ме хвана за ръка и отчасти с плъзгане, отчасти с препъване, двете слязохме по покрития с дебел слой пепел хълм и образувахме кръг с останалите танцьори в дъното на кратера. И зачакахме, вдишвайки парливия въздух.

Изведнъж сред кратера отекна странният вибриращ звук на еврейската арфа^[1], която отмерваше такта и задаваше тоналността, и веднага след нея музикантите започнаха. Нашият танцов кръг се задвижи и страховете ми бързо се изпариха. От какво толкова се страхувах? Музиката беше заразителна — сърцето ми заби в такт със завладяващия ритъм, краката ми последваха послушно стъпките, показвани от другите. Ако трябва да бъда честна, много бързо забравих защо сме тук — преживяването беше щастливо, весело, жизнено. За първи път участвах в танц, изпълняван само от жени, и това ми доставяше безкрайна наслада. Бяхме освободени от необходимостта да спазваме приличие, да се опитваме да не губим от поглед кавалерите си насред тълпата. Бяхме освободени и от тревогите за тоалетите си, и от мисълта, че трябва да спазваме точно стъпките, и от необходимостта да помним последователността на всяко завъртане или смяна на партньорите. Сега аз се движех във всички посоки, освен в правилната, и ако успявах да изпълня добре стъпките, то беше по чиста случайност. Но бях направлявана от приятелски ръце, които бяха стиснали моите и ме въртяха, направлявайки ме чрез докосвания по лакътя или по гърба. През тази нощ си спечелих много нови приятелки, макар и без думи, защото тук танцът беше нашият разговор. Получавах само усмивки и одобрителни кимвания както от момичета на годините на Херо, така и от достолепни старици, развяващи буйно полите си, показвайки без свян косматите си пищяли.

Докато се въртях за пореден път, зърнах за миг Гулиелма, която ме сграбчи за ръка и прошепна в ухото ми:

— Кажи на музиката, кажи на планината от какво искаш да се отървеш! Името й е Етна!

А после, докато музиката ставаше все по-бърза и по-бърза, и все по-силна и по-силна, жените започнаха да падат по дъното на кратера. И едва тогава разбрах защо танцът беше кръстен на паяк — те всичките лежаха и се гърчеха в екстаз на земята, размахващи крака във въздуха. Пепелта почерни дрехите им и под неясната светлина те заприличаха на Тринакрия — емблемата на техния остров, с много крака и една женска глава.

Макар и чувствайки се ужасно глупаво, изтръгнала се от екстаза на момента, аз паднах на земята и започнах да се въргалям като останалите. Скоро бях покрита цялата с пепел и горчивият му мирис изпълни носа ми, но се чувствах силно превъзбудена. Не се бях държала така необуздано, откакто бях дете. Аз бях музиката и музиката беше аз. Аз бях планината и планината беше аз. Смеех се на глас. Въргаляща се до мен, Гулиелма изкрещя:

— Виждаш ли сега?

— Да! — изкрещях в отговор. Нямах нужда от никой мъж на света. Аз бях Беатриче дела Скала и по-скоро бих слушала как псе лае по гарга, отколкото мъж да ми се кълне, че ме обича. Навсякъде около себе си чувах как жените се молят на планината. Етна, помогни ми да не обичам доктора, защото е женен… Етна, помогни ми да се освободя от джелепина Анджело… Нека никога повече да не се сещам за Салваторе… — Етна, помогни ми да се освободя от него! — изкрещях по-силно от всички останали. — Нека да се освободя завинаги от синьор Бенедикт!

И в този момент зърнах при устието на кратера някакъв проблясък и спрях, изтръгната от истерията си сякаш чрез шамар. Седнах, уплашена от изреченото, и като виновно дете ми се прииска да си взема думите обратно. Да не би точно моите думи да бяха подпалили вулкана, да бяха пробудили дракона от дрямката му? Навсякъде около мен лудостта продължаваше, музиката ставаше все по-силна и по-бърза. И само аз единствена видях как пламъците стават два, после три и накрая обкръжиха цялата паст на кратера, осветявайки всичко наоколо, и всяка факла разкриваше зад себе си по един испански войник.

И тогава към дъното на кратера, на бял кон като свети Яков, се появи архиепископът на Монреале, като че ли беше планирал появата си на сцената като актьор. Той сведе поглед към сборището, но прикова очи единствено върху Гулиелма Кролаланца. Музикантите един по един замлъкнаха. Музиката спря. Във внезапно възцарилата се тишина заповедта му се чу така ясно, сякаш изнасяше проповед:

— Арестувайте мавърката!

И после настана всеобща паника. Някои от жените побягнаха, други се разпищяха, моментално превърнати в кудкудякащи кокошки от появата на мъжки авторитет в такива количества. Всички, с изключение на Гулиелма, която продължаваше да стои гордо и мълчаливо, очаквайки съдбата си в центъра на оста — неподвижният център, около който се въртеше хаосът. Аз направих крачка, за да се присъединя към нея, но нещо ми попречи — един железен захват върху рамото ми.

Обърнах се, готова да окажа съпротива, защото си мислех, че ме е хванал войник. Но се оказа високата перачка.

— Напусни веднага това сборище! — изсъска тя с дълбок и много познат глас. И докато ме тикаше нагоре по склона към кратера и към обръча от факли, дрехите й се разлетяха около нея като огромни сенчести птици, и докато стигнем върха, перачката се беше превърнала в Бенедикт.

И въпреки далеч по-големите неприятности, единственото, за което обърканият ми ум се сети, беше каква част от думите ми бе чул.

— Капитано Ескобар — обърна се Бенедикт към най-близкия до нас конник, — мисля, че познавате добре лейди Беатриче. Тя ме доведе до това място и няма никаква вина за заговора. Моля, погрижете се да стигне жива и здрава до дома си!

Капитанът слезе от коня и ми поднесе галантно ръка.

— Такава приятелка на Испания може да пътува дори в каретата на архиепископа, защото негово преосвещенство предпочита да язди.

И ме ескортира до каретата, зад която видях как жените в сицилиански носии слизат бързо по хълма, бързайки да се слеят с нощта, преди испанците да са успели да ги разпознаят. Всъщност можеше да бъдат хванати много лесно, но кавалерията просто ги пусна. Архиепископът бе изловил единствения паяк, който го интересуваше.

Опитах се да възразя. Обърнах се назад и извиках:

— Бенедикт!

Той ни изгледа безстрастно. Погледът, който ми отправи под светлината на факлите, беше твърд като кремък. Поклони се отсечено и ни обърна гръб и тогава разбрах, че бе чул всяка моя дума в кратера.

През целия път надолу по планината в каретата на архиепископа аз бях разкъсвана от ужас и от вина. Ръцете ми трепереха толкова силно, че се наложи да ги стисна. Изобщо не мислех за неприятностите, които ме очакваха у дома — за срама на чичо ми, за промяната в отношението на леля ми и за разочарованието на братовчедка ми. Единственото, което ме измъчваше, беше въпросът какво правеше тази вечер Бенедикт на тарантелата. Толкова ли голям испански блюдолизец беше станал, че да се реши да шпионира Гулиелма заради архиепископа? Или просто ме беше видял да се измъквам от къщата и беше тръгнал след мен, за да ме защити, и така за пореден път ме беше спасил? Вече не знаех какво да мисля.

Тръскането на каретата беше непоносимо. Стомахът ми се преобърна, догади ми се. Бях обляна в потта на танца и на ужаса — ужас не само от онова, което бях изрекла пред Бенедикт, а и от този злокобен обрат в историята. Тази пиеса все повече се превръщаше в трагедия, достойна за най-добрите театрални традиции на Древна Гърция. Какво беше навлякло присъствието ми на главата на Гулиелма Кролаланца, какво беше това мое високомерие, което позволи нейният немезис^[2], архиепископът да я хване по такъв начин? Тя беше паяк, да, но паяжината беше негова.