Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (98)

98

Във вторник сутринта Аника Карлсон се събуди в четири и половина сутринта. Слънцето беше вече високо в небето, термометърът минаваше петнайсет градуса и по всичко изглеждаше, че ще бъде един истински летен ден.

„Поне с времето има късмет барон Ханс Улрик фон Комер“, помисли си Аника и поклати глава.

После тя подхвана обичайните си дейности, тези, които й даваха сигурността и спокойствието, необходими й за извършването на работа, която понякога можеше да бъде доста чепата. За да може в ден като този да бъде в състояние да отговори на всички очаквания на шефа си, Еверт Бекстрьом.

Като за начало, уводните йогистки упражнения, да разпусне мускулите и ставите, да въдвори спокойствие в главата си, да постигне равновесие между тялото и душата си. После под душа, прилична закуска, никога не биваше да проявява нехайство към първото хранене за деня. Чисти дрехи, практични дрехи, в нейния случай дънки, тънък пуловер, лятно яке, което се спускаше достатъчно надолу под талията, така че да не излага ненужно на показ служебното оръжие, което тя беше взела със себе си още предната вечер. Последна проверка пред огледалото в антрето. Готова за тръгване и крайно време да приеме ситуацията, обобщи Аника Карлсон с иронична усмивка.

Когато излезе на улицата, двамата й колеги от полицията седяха и я чакаха в своята радиокола, а четвърт час по-късно, те спряха пред къщата на Фон Комер, която се намираше само на няколкостотин метра от портите на двореца „Дротнингхолм“. Шест часа без пет минути, съвсем навреме, но Надя Хьогбери и нейните колеги от техническия отдел вече бяха там. Граждански автомобил, дискретно паркиран от другата страна на улицата, очакваше Аника Карлсон да направи първите стъпки.

„За съжаление, не сме единствените“, установи Аника, която вече беше забелязала първия фотограф, който клечеше в подстъпа към гаража три къщи по-нагоре по улицата.

— Добре — каза Аника и излезе от колата. — Дръжте онези лешояди настрана, та да можем да си свършим работата на спокойствие. Повикайте един патрул за всеки случай.

След това тя отвори градинската портичка, отиде направо до входната врата и натисна звънеца на вратата. Наистина четири минути по-рано от заплануваното, но с оглед на това, че тя вече беше преброила най-малко двама фотографи и още един, вероятно журналист, тъй като той поне не носеше фотоапарат, това беше най-малката й грижа в момента.

Този, който живееше в къщата, се позабави доста. Чак след пет минути звънене Фон Комер отвори вратата. Безупречно облечен с халат и червена копринена пижама, ако се съдеше по крачолите. Сресан прилежно, с язвителна усмивка на лицето си и всичко, което той каза и направи, беше погрешно от самото начало. Въпреки че най-малкото трябваше да е забелязал полицейската кола, която стоеше паркирана до собствената му пощенска кутия.

— За какво става въпрос? — попита Фон Комер и я погледна с повдигнати вежди и очи, които бяха прекалено бдителни, за да може да му се има доверие.

— Казвам се Аника Карлсон и работя в отдела за криминално разследване в Сулна — каза Аника и показа легитимацията си. — Налага се да разговарям с вас. Може ли да влезем и да поговорим?

— В такъв случай предлагам полицаят да ми се обади и да определи час, за да не се налага да будите хората посред нощ — отговори фон Комер.

— Може ли да влезем и да поговорим? — повтори Аника, усмихна се любезно и кимна.

— Не, всъщност не, никак не е удобно — добави Фон Комер и когато понечи да дръпне вратата, тя вече нямаше никакъв избор.

Първо я запречи с крака си, после го хвана здраво за лявата ръка, бутна го пред себе си вътре, в собственото му антре, и там нещата съвсем излязоха от контрол.

— Какво, по дяволите, правите, човече — извика Фон Комер и със свободната си дясна ръка шумно я зашлеви по лицето.

— Сега ще се поуспокоим — каза Аника Карлсон, въпреки че вече усещаше вкуса на кръвта от носа си в устата. После тя подсече краката му, просна го по лице на собствения му килим в антрето, сложи ръцете му на гърба и ги заключи с белезници.

— Какво, по дяволите, правите, що за гнусни хитлеристки прийоми? — ревеше Фон Комер.

— Работата ми — отвърна Аника. — Върша си работата, а ти просто ще държиш устата си затворена.