Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (121)

121

Когато Тойвонен ги остави, Бекстрьом приключи заседанието и взе със себе си най-приближените си в кабинета, за да установи необходимия контрол над новосъздалата се ситуация. Както и да го направи възможно най-бързо, преди да умре от глад.

— Такааа — каза Бекстрьом, веднага щом Лиса Лам и Патицата заеха местата си от другата страна на бюрото му. — Какво ще кажеш да започваме, Лиса? Обясни текущата юридическа ситуация на нас, по-простите души.

Според начина, по който тя виждаше нещата, определено не можеше да се каже, че те са се озовали в някакво критично положение. Това, което тя възнамеряваше да направи сега, беше да допълни тяхното първоначално съобщение за убийство с алтернативното за насилие и причиняване на смъртта на друго лице.

— Твърде рано е да се изключи възможността да ги обвиним в убийство или най-малкото в непредумишлено убийство. Ако са извършили насилие над Ериксон със знанието в какво състояние се намира и просто са го оставили да умре, най-малкото ще оставя съда да прецени тази възможност — обобщи Лиса Лам.

— А по въпроса за това, че можем да отхвърлим Окаре като извършител — каза Бекстрьом. — Какво е това, което нашият финландски колега знае и което е убягнало на нас?

— Очевидно са следили Окаре онази вечер, когато Ериксон си е отишъл. А от нас, като обикновени полицаи, не се очаква да знаем тези работи — каза Патицата Карлсон.

— Кой би го допуснал — изрече Бекстрьом, комуто вече беше минала мисълта за подобна възможност.

— Е, това е — каза Лиса Лам. — Значи, продължаваме както обикновено. Аз лично мисля да продължа, като отида на обяд и ако искате да ми правите компания, би ми било приятно.

— Съжалявам — каза Бекстрьом и поклати глава в израз на съжаление. — Би ми било приятно, но имам среща и ме чакат, така че днес май ще се наложи да пропусна обяда.

— Дай ми само петнайсет минути — каза Аника Карлсон. — Ще сляза направо долу, в столовата.

На излизане от службата, по пътя към очакващото го такси и сериозно закъснелия му обяд, го спря Надя.

— Дано да е страшно важно — каза Бекстрьом, който чувстваше как гладът разяждаше червата му.

— Тъкмо говорих с Тойвонен. Той ми даде информация за онзи сребрист „Мерцедес“, който ние още търсим.

— Е, струва ли нещо, сведението имам предвид? — попита Бекстрьом.

— В самото начало съм — отвърна Надя. — Точно този автомобил не фигурира сред превозните средства, които проверявахме. Въпросът е, че колата е регистрирана в Малмьо. Регистрирана е на едно дружество там, но аз не намерих нищо необичайно при проверката, която успях да направя.

— Значи, намери регистрационния номер на колата — заключи Бекстрьом.

— Да — каза Надя. — И май точно това ме кара малко да се съмнявам. Това е регистрационна табела на личен автомобил. Трудно ми е да повярвам, че Окаре ще се разкарва наоколо с такъв. Освен това, не намирам никаква връзка между Окаре и дружеството, чиято собственост е автомобилът.

— Какво пише на табелата?

— Йенко.

— Йенко — повтори Бекстрьом и поклати глава. „Къде, по дяволите, съм чувал това?“, зачуди се той.