Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (102)

102

За да не изплаши ненужно до смърт техния заподозрян, Аника Карлсон седна в контролната стая, която се намираше в един и същ коридор със стаята, в която се водеше разпита. На един телевизионен екран, окачен на стената, можеше да се следи какво казваше разпитваният и как изглеждаше, когато отговаряше. Без той самият да има и най-малка представа за това. Барон Фон Комер явно беше магнит за публиката. Всички столове в стаята вече бяха заети, когато Аника влезе.

— Няма ли по-важни неща за теб? — попита Патицата и впери поглед в Йени Рогерсон, която беше застанала в обичайната си, наклонена напред поза с листове и химикалка на коленете.

— Заповед от шефа — усмихна се Йени. — Той поиска да го уведомя по-късно за езика на тялото на Фон Комер. Затова…

— Донеси още един стол — прекъсна я Патицата Карлсон с втренчен в нея поглед. „Проклета кукла“, си каза наум тя.

— Няма проблем — изчурулика Йени, стана и изчезна в коридора. „Проклета войнстваща лесбийка“, додаде наум тя.

„Този човек просто си няма еша“, възхити се Аника Карлсон четвърт час по-късно, докато Бекстрьом играеше внимателния и разсеян полицай, който през цялото време караше разпитваната си жертва да казва неверни неща. „Нито една вярна дума не казва този човек. Той е толкова истински, колкото монета от три крони“, разсъждаваше Аника Карлсон и в същия миг получи кратко съобщение по мобилния от най-високопоставения си началник, Анна Холт, която очевидно искаше да я види незабавно. „Хубаво е, че вече съм загряла“, помисли си Аника, тъй като се досещаше за какво Холт ще иска да си говорят.

Анна Холт седеше зад голямото си бюро, а на единия от двата стола за посетители седеше една бледа и много добре облечена блондинка. Слабичка, добре сложена и в онази неопределима възраст между трийсетте и четирийсетте.

— Как е при теб? — попита Холт с угрижена усмивка. — Чух, че граф Дракула фон Дротнингхолм се опитал да те повали на земята.

— Шибна ми един — отвърна Аника Карлсон и сви рамене. — Всички документи са вече подписани, така че всичко е наред.

— Не се притеснявам за това ни най-малко — увери я Холт. — Не за това исках да говоря с теб. Не зная дали сте се срещали преди, но това тук е Лиса, Лиса Матей, която работи в Шведската служба за сигурност. Ние сме стари приятелки и бивши колежки. Освен това аз съм кръстница на малката й дъщеря.

— Зная коя сте — каза Аника Карлсон и кимна на Матей. — Но не вярвах, че някога ще се срещнем. — „Любимката на легендата Ларш Мартин Юхансон, така че няма как да си много глупава“, уточни тя наум.

— И аз се радвам да се запознаем, Аника — отвърна Лиса Матей с хладна усмивка като същевременно отвори тънката си кожена чанта, която лежеше пред нея на бюрото и извади оттам един лист хартия, който подаде на Аника.

— Имам няколко въпроса, но първо искам да прочетете това тук. И да го подпишете, веднага щом го прочетете — продължи тя, като сложи една химикалка на бюрото.

„Не е обикновено споразумение за неразкриване на информация — помисли си Аника Карлсон, докато го четеше. — Според шведския закон в днешна Швеция, това си напълно безсмислено.“

— Един въпрос от любопитство — каза Аника, веднага след като написа името си на листа хартия, който Лиса Матей бързо си прибра обратно и го пъхна в чантата си.

— Да — каза Лиса Матей. — Ако мога, с радост ще ти отговоря.

— Да предположим, че се обадя на един вестник и им разкажа за това, което току-що подписах.

— Да…

— Какво ще се случи тогава? С мен, имам предвид?

— Тогава, за съжаление, ще бъдем принудени да предприемем действията, относно които току-що потвърдихте, че сте информирана — отбеляза Лиса Матей. — В същото време обаче съм сигурна, че няма да се озовем в тази ситуация. Вие изглеждате както умна, така и почтена, което също така е и причината аз да съм тук, а не вие горе при мен.

— Но Холт… — каза Аника Карлсон и поклати глава. — Защо трябва тя да е тук?

— Единствената причина е, че и тя подписа същия лист като вас, преди да дойдете — заяви Матей.

— За което аз не бива да говоря — добави Анна Холт с радостна усмивка.

— Но това е абсолютно безсмислено — каза Аника Карлсон и поклати глава.

— Не съм дошла, защото службата за сигурност възнамерява да поеме разследването на убийството, по което работите вие и вашите колеги. Причините да искам да разговарям с вас са съвсем други. Първата е, че искам да се информирам относно подозренията срещу Фон Комер. Каква е силата им, искам да кажа. Втората е, че съм притеснена от изтичането на информация към медиите от вашето разследване по начин, който е показателен за нещо повече от обикновена бъбривост или че някой просто иска да изкара някоя пара. Третата е, че имам един конкретен въпрос. От кой или от кои ваши колеги изтича информацията?

— Какво стана със защитата на информатора? — попита Аника Карлсон. — Поправете ме, ако греша, но доколкото си спомням, това е записано в Конституцията.

— Да, записано е там съвсем ясно, както и изключението за случая, в който тя не е в сила, а именно при заплаха срещу сигурността на страната. Освен това то беше ясно записано и на листа, който току-що подписахте.

— Но ако все пак аз съм била тази? От която е изтекла информацията, имам предвид.

— Не — каза Лиса Матей и поклати глава. — Разбира се, че не сте вие. Това също е една от причините да седя тук и да говоря с вас.

— Значи, така мислите. Сигурна ли сте?

— Да — отвърна Матей без ни най-малък намек за усмивка. — Сигурна съм. Ако се питате откъде съм толкова сигурна, ще ви кажа, че го виждам в очите ви. Не сме подслушвали телефона ви, нито пък сме използвали някой друг технически фокус-мокус от този род.

— Добре — съгласи се Аника Карлсон и сви рамене. — Тогава ще ви кажа какво мисля и какво е положението според мен.

„Ти си вероятно най-неприятният човек, когото съм срещала през целия си живот, ти, гадна кучко от горния клас“, помисли си тя.

Двайсет минути по-късно тя беше приключила. Подозренията срещу Фон Комер? Че той се е опитал да измами Ериксон във връзка със сделки с произведения на изкуството, беше съвсем очевидно. Че той също би могъл да бъде подстрекател или съучастник в убийството му, не беше толкова сигурно. Но пък беше възможно да се разследва предвид доказателствата, с които те вече разполагаха. А той лично да е убил Ериксон, беше обаче изключено и в това Аника Карлсон беше твърдо убедена.

— Той е твърде хилав, чисто и просто. Освен това смятам, че това съвсем скоро ще се разбере. До каква степен той е замесен в самото убийството, искам да кажа — обобщи Аника Карлсон. — В най-лошия случай той е искал да вземе обратно онези картини и е взел със себе си Окаре или някой друг на неговия акъл, за да му помогне с практическите подробности. И е бил в дома на Ериксон, когато всичко това се е случило. Той да е онзи, който е разбил черепа му? Забравете. Той не притежава необходимото, за да го направи по този начин. Повярвайте ми.

— Добре — каза Лиса Матей. — А какво мислите за изтичането на информация към вестниците?

— Наистина не знам — каза Аника Карлсон и поклати глава. — Що се отнася до случилото се днес, не съм видяла всъщност нищо, което да се е появило в медиите. Нищо повече от репортерите, които вече бяха там сутринта, когато пристигнах, а след това целият ми предиобед беше запълнен с други неща. Освен това твърде малко знам за начина, по който работят медиите. Бих искала да използвам възможността и да попитам.

— А онзи портрет по описание на Гарсия Гомес? Който сте направили миналата седмица и който се появи във вестниците вчера сутринта. Имате ли представа как се е появил там?

— Почти сто процента съм сигурна, че поне не е Бекстрьом — отвърна Аника Карлсон кой знае защо.

— Защо считате така?

— От една страна, поради това, че побесня, когато го узна. А от друга, мисля, че се досещам как се е случило.

— И как се е случило?

— Колежката Андершон-Триг реши, че колегите от „Защита на животните“ биха могли да ни помогнат с идентифицирането му по портрета. Някой от колегите от „Защита на животните“ е разказал на медиите, след като тя им е дала портрета. Лоша преценка, обусловена от амбиция, и никой не е получил никакви пари от вестника. Случват се такива работи.

— А за случилото се днес, нямате ли някакво по-определено мнение?

— Дали информацията не е изтекла от Бекстрьом ли питате? — каза Аника Карлсон и вдигна очи към Матей, без да отклонява поглед.

— Да. Вие, лично, какво мислите?

— Наистина не знам — каза Аника Карлсон. — Но ако случайно положението е толкова зле, лошо му се пише.

— Лошо му се пише? Какво искате да кажете?

— Ами с оглед на този лист хартия, който ми дадохте да подпиша — поясни Аника Карлсон.

— Какво ще кажете, момичета? — попита Анна Холт в желанието си да смени темата. — Не смятам, че можем да постигнем по-голям напредък в момента. И така, мога ли да ви поканя на обяд?

— Аз, за жалост, не мога — каза Аника Карлсон. — Твърде много работа имам.

— Аз с удоволствие бих обядвала с теб — каза Лиса Матей и се усмихна. — Покрай стреса тази сутрин претупах закуската. Впрочем малката Елин ти праща много здраве.

„Така ли се чувства човек, когато срещне някого, когото никога преди това не е срещал?“, питаше се Аника Карлсон, след като се върна в контролната зала за разпит, за да види как Бекстрьом, по своя любезно разсеян начин, въртеше барон Ханс Улрик фон Комер. Поне никой от колегите й не бе посмял да свие стола й, а това винаги е добър знак.