Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (41)

41

От местопрестъплението Бекстрьом отиде направо в кварталния си ресторант, за да си поръча заслужена вечеря, и веднага щом влезе вътре, бе посрещнат от любимата си финландска сервитьорка, която тъкмо се беше върнала от почивка в Тайланд. Бекстрьом седна на бара, за да разучи на спокойствие менюто, докато разквасваше гърлото си със студена бира. В заведението имаше само няколко посетители и нито един познат, което беше идеално за него, когато имаше нужда да разпусне, а освен това искаше да размени няколко думи с финландката. Едрогърдеста блондинка, която той познаваше от няколко години и която освен това обикновено чистеше апартамента му, срещу което после получаваше подобаващ рунд в леглото му от „Хестенс“. „Вероятно затова е толкова добре запазена, макар че трябва да е минала четирийсетте“, помисли си Бекстрьом.

— Е, как беше в Тайланд? — попита Бекстрьом и пое порядъчна глътка бира.

Било невероятно прекрасно, според запитаната. На третия ден скъпият й съпруг задрямал на слънцето, получил слънчево изгаряне и се озовал в болницата в Банкок. Останал там цяла седмица, докато тя се отморявала на спокойствие.

После тя и съпругът й се завърнали у дома, а що се отнася до цената на болничния престой, тя била покрита от застраховката, така че и тази тревога й била спестена.

— Какъв късмет, че не е умрял — каза Бекстрьом съчувствено.

— Не се безпокойте — отвърна финландката и се усмихна. — На истински мъж като вас няма да се наложи да поеме грижите за една вдовица. Какво ще поръчате, впрочем?

След известно размишляване Бекстрьом реши да си поръча лека вечеря, защото щеше да става рано, и така и стана. Наденица от Смоланд, червено цвекло и задушени картофи с магданоз. Две големи бири и два силни шнапса, за да подсигури доброто храносмилане. После завърши с чаша кафе и един малък коняк, плати и си тръгна.

— Звъннете, когато искате да почистя. Трябва да се е събрало доста, докато бях на почивка — каза финландката, усмихна се и кимна многозначително към чатала на Бекстрьом и му даде прегръдка на прощаване.

„Луди са по теб и стават все повече и повече“, зарадва се Бекстрьом, когато излезе на улицата.

„Най-сетне у дома“, каза си Бекстрьом и пет минути по-късно вече беше успял да облече японския си копринен халат, да си направи освежаваща водка с тоник, да се отпусне на големия черен кожен диван пред телевизора и да качи краката си на старинната китайска масичка, като огледа одобрително стаята.

„Добре живееш“, заключи той доволно и единственото, което в действителност го дразнеше, беше позлатената клетка за птици, поставена на една маса пред прозореца. Крайно време е да продам тоя боклук — помисли си той, понеже този, който живееше вътре, беше в болницата за животни от почти три седмици, където се очакваше да умре. Нежален и нечакан от никого, най-малко от Бекстрьом. За разлика от Егон, любимата му златна рибка, която почина преди близо десет години в резултат на немарливото отношение на колегата му Ян Рогерсон, докато Бекстрьом разследваше убийство в Южна Швеция.

Бекстрьом обаче никога не бе имал насекомо пръчка. Беше преднамерена лъжа, която изрече пред шантавата си колежка, криминалният инспектор Росита Андершон-Триг, с цел да я обърка още повече и възможно по-скоро да сложи край на поначало безсмислената дискусия.

Една златна рибка на име Егон и един папагал, когото бе кръстил Исак, това беше всичко, а що се отнася до приказките за всички онези кучета и котки от детството, те също бяха пълна измишльотина. Неговата слабоумна майка наистина имаше цял куп саксийни растения, на които тя ежедневно посвещаваше грижите си, поливаше ги, бършеше прахта от листата им и не спираше да им говори, но друг живот около него нямаше, докато растеше. Лудата му майка, която общуваше със саксийните си растения. Баща му, силно алкохолизираният офицер от полицията, при когото нещата бяха още по-прости, понеже той дълбоко ненавиждаше както хората, така и растенията и животните и никога не бе имал проблем с избора между литровата бутилка и единородния им син, Еверт.

Детството съвсем накратко. Щастливо детство, понеже беше свършило отдавна, а сам човек е силен чак когато порасте дотолкова, че да може да се защитава — разсъждаваше Бекстрьом философски, докато кимаше замислено. Егон обаче още му липсваше, въпреки че бяха минали десет години, откакто си беше отишъл. Егон — помисли си той и вдигна чашата си в тиха наздравица за заминалите приятели.

Бекстрьом беше получил Егон заедно с аквариума като подарък от една жена, която беше забърсал в мрежата. Беше отговорил на съобщение за запознанство и това, което го беше накарало да се реши, беше отчасти представянето на подателя на съобщението, но най-вече подписът й, „Най-добре сроден“.

До едно време работите вървяха отлично. Описанието й за себе си като освободена и отворена жена не беше изцяло подвеждащо. Не беше такова в самото начало наистина, но след две седмици изведнъж стана ясно, че тя е досущ като всички останали бъбриви жени, дефилирали в живота му. Така че той й даде зелена светлина, но не и на Егон. Той остана и не след дълго Бекстрьом започна да се привързва към него.

Когато той най-после се прибираше от работа след дълъг и изморителен работен ден, сядаше на дивана, посръбваше от заслужения си вечерен грог и усещаше как покоят се разливаше в тялото му, докато гледаше Егон да плува напред-назад и нагоре-надолу в своя малък свят и сякаш пет пари не даваше за злото и коварството, които дебнеха току зад ъгъла на блока, в който той и Бекстрьом живееха.

Егон беше подаръкът на живота му и единственият му приятел в същия този живот — мислеше си Бекстрьом и допълни почти празната си чаша. Исак обаче беше най-обикновен оперен хулиган с криле и крив клюн. Резултат на една много несполучлива, импулсивна покупка, която той направи преди няколко месеца, случайно минавайки край магазин за домашни любимци на път за работа. На витрината имаше папагал, приятно оцветен в синьо и жълто^[1], което много допадна на кандидат-стопанина му по очевидните идеологически причини, и когато Бекстрьом се спря, за да го погледне по-отблизо, той накриви глава и му каза нещо, което Бекстрьом, за съжаление, не можеше да чуе.

„Трябва да е от онези, които могат да говорят“, каза си Бекстрьом. След това влезе в магазина, обясни специалните си желания на продавача, в замяна получи обичайните гаранции и петнайсет минути по-късно всичко беше приключило. Бекстрьом стана собственик на папагал, клетката получи като подарък, а неприятностите, в които скоро щеше да се озове, още не бяха започнали. „Да се надяваме, че негодникът скоро ще си отлети“, помисли си Бекстрьом доволно и пусна телевизора, за да гледа късните новини по ТВ4.

След десет минути го изключи, разтърси уморената си глава и се видя принуден да си налее един гигантски грог, за да не загуби съвсем вярата си в човечеството. Всичко, за което говореха, беше бруталното убийство на известния адвокат Тумас Ериксон.

Очевидно той липсваше и за него жалееше, общо взето, цялото човечество. Бяха дори интервюирали една невероятно кльощава и глупава дама, която, ако се съди по табелата на прозореца, беше председател на адвокатската колегия. Не само че беше загубила близък приятел и изключително компетентен колега. Убийството на Ериксон било също така посегателство към цялото правно общество, а заплахата и насилието срещу адвокатите били голям и нарастващ с бързи темпове проблем, който изискваше незабавни действия от страна на законодателя.

„Какво, по дяволите, става със старата Швеция“, запита се Бекстрьом. В ден на радост като този трябва всеки честен човек да празнува. След това той се изправи с известно усилие, отиде в банята, изми зъбите си, облече новоизгладената си копринена пижама и си легна.

И точно когато се унасяше в сън, истината му просветна изведнъж, разгада загадката със странното петно от кръв и видя какво се беше случило, когато все още неизвестният му извършител е избил с удар живота от адвокат Тумас Ериксон. „Логичен край за негодник като Ериксон“, отсъди Бекстрьом. Малко общо с некролога му и достоен завършек на най-хубавия ден в живота му. Той нямаше обаче ни най-малка представа, че най-хубавото тепърва предстоеше.