Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (40)

40

Веднага щом Ара седна в колата, за да се прибере у дома си в Шиста, той включи телефона си. В гласовата поща имаше три разговора по същата тема от оня журналист, с когото се бе срещнал само няколко часа по-рано. Той очевидно беше говорил с шефа си и искаше да даде на Ара нова оферта за описанието на мъжа и колата, която беше видял, при условие че погледне и няколко снимки, които неговият вестник беше направил. Десет хиляди крони за безпокойството и също така оставаше анонимен. Ако искаше да направи пълна крачка и да се яви на интервю с име и снимка, вестникът можеше да помисли за съвсем друго обезщетение. Най-малко двойно, а ако освен това може и да покаже човека, когото без малко да прегази с таксито си, биха могли да помислят отново да го удвоят.

„Какво, по дяволите, правя? Петдесет бона на ръка“, представи си Ара. Два месеца в Тайланд или Дубай, докато ченгетата свършат работата си и се погрижат да успокоят нещата, така че той да може да се завърне у дома.

Когато влезе в малкия си апартамент в Шиста, реши да си направи чаша чай, преди да си легне, за да преспи с въпроса. Имаше нещо у тази полицайка, днешната, което го беше впечатлило. Тя изглеждаше като онзи тип хора, които знаят какво говорят и освен това отстояваше думите си. Петдесет хиляди в сравнение с петстотин — помисли си Ара и се усмихна иронично. После вдигна каната за кипване на вода и в същия миг, в който наливаше врящата вода в голямата си чаена чаша, някой позвъни на вратата му.

„По дяволите, какво става?“, зачуди се Ара. После пъхна ръка в джоба си, извади визитната картичка на Аника Карлсон и набра ръкописния номер на телефона си, преди тихо, на пръсти, да иде до входната врата и да погледне госта си през шпионката.

Новият му познат от най-големия вечерен вестник изглежда беше човек, който не се отказваше, без значение какви отговори му даваха. Накрая го пусна в апартамента си, преди съседите да започнат да се питат защо го търсят посред нощ и да му даде да разбере, че не иска да има повече контакти нито с него, нито с неговия вестник. Не и за пет или десет хиляди, във всеки случай.

Това обаче не му се удаде толкова лесно, въпреки че каза за листа със споразумението за неразкриване на информация, което беше подписал.

— Това са само празни приказки, които си дрънкат дежурно — поясни гостът му и вдигна незаинтересовано рамене. — В най-лошия случаи може да платите някоя и друга надница като глоба, но в такъв случай обещавам, че ние от вестника ще ви я платим. Освен това ще ви уредим адвокат, ако започнат да се заяждат с вас.

— Разбрах — каза Ара. — Съжалявам, но не проявявам интерес.

— Добре — каза репортерът. — Ще направим така. Оставате си анонимен, напълно анонимен, тъй като аз лично никога не бих си помислил да накисна някого от информаторите ми. Разказвате ми за оня, когото сте видели, и колата му. Получавате десет хиляди направо на ръка. Още сега. Видях, че има банкомат съвсем наблизо.

— Не проявявам интерес — повтори Ара.

— Ако ли пък го разпознаете на снимките, които нося със себе си, обещавам да ви дам петдесет хиляди за безпокойството и пак може да си останете анонимен. Ще отнеме най-много пет минути, обещавам. Обещавам още, че няма да ви притеснявам повече.

— Добре — отвърна Ара. „Петдесет хиляди“, помисли си той.

Репортерът от най-големия вечерен вестник носеше в себе си двайсетина снимки с половин дузина различни лица и всички изглежда бяха направени във връзка с различни репортажи. Шест човека в сравнение с почти двестате, които му беше показала полицайката. Той ги разстла пред Ара на кухненската маса, така че да може да ги вижда едновременно. Нужен му беше само един бърз поглед, за да разпознае мъжа, когото за малко да сгази преди по-малко от едно денонощие.

Той беше погледнал право в камерата. Същият поглед, който беше хвърлил на Ара на улицата пред къщата, в която адвокатът е бил убит. Сега той го гледаше отново, за втори път в един и същи ден, а в очите му имаше нещо, което накара Ара мигновено да осъзнае за какво го предупреждаваше Аника Карлсон.

— Не — каза Ара и поклати глава. — Съжалявам, но не е никой от тях. Не е никой от тези тук, във всеки случай.

— Добре — каза репортерът и го потупа по рамото. — Ще държим връзка. И се обадете веднага, ако промените мнението си.

След това той най-после си тръгна и го остави на мира.