Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (100)

100

Осемчасов възстановителен сън, порядъчна закуска и най-малко половин час за личната хигиена и за външния вид. „Никога не бива да се проявява небрежност, когато ще се работи на открито“, помисли си Еверт Бекстрьом, когато точно преди девет часа сутринта излезе от жилището си в „Кунгсхолмен“, за да се качи в очакващото го такси, да отиде в полицейския участък в Сулна и да проведе един прям и откровен разговор с най-добрия приятел на краля.

Щом седна в таксито на път за там, първият глас от хвалебствения хор се обади. Той принадлежеше на неговия личен репортер, който се обади по личния му мобилен телефон. „Един щастлив човек, много щастлив човек“, отбеляза си Бекстрьом.

— Бекстрьом, Бекстрьом — простена репортерът. — Не знам как да го кажа, но от това може да излезе нещо много, много голямо.

— Това ще го обсъдим по-късно — каза Бекстрьом отсечено. — Не ми звъни, аз ще те потърся.

„Какво, по дяволите, очакваше?“ — додаде наум той.

После нещата си тръгнаха едно след друго. Всичко, без изключение, премина като по вода. Първият човек, когото той срещна, след като влезе в службата, беше колегата Карлсон. „Усмихната и позитивна както винаги“, помисли си Бекстрьом, щом забеляза колко ядосана изглеждаше тя.

— Нека да позная — каза Бекстрьом. — Когато му каза, че работиш в полицията, той пребледня като платно и попита дали не се е случило нещо ужасно с жена му и децата.

— Не — каза Аника Карлсон и поклати глава. — Той поиска да узнае за какво става въпрос и след като не пожелах да му обясня, той опита да затвори вратата в лицето ми.

— Ау, ау, ау. Какъв мрачен тип — измърмори Бекстрьом.

— После ми залепи една здрава плесница — продължи Аника Карлсон и посочи с десния си показалец червенината под лявото си око.

— Страхотно — каза Бекстрьом. — Значи те е помилвал. По-добре не би могло да бъде. Направо летящ старт.

— Ако искаш повече подробности, предлагам да прегледаш някой от вечерните вестничета — каза Аника Карлсон. — Кой знае защо, там гъмжеше най-вече от журналисти, когато пристигнахме.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — попита Бекстрьом с изненада. — От тази сграда изтича като през сито. Това е много неприятно, ако питаш мен.

— Именно — каза Аника. — Чудя се само дали все още искаш да присъствам на разпита?

— Разбира се — каза Бекстрьом. — Защо да не присъстваш?

— Първото нещо, което той стори, когато пристигнахме тук, беше да ме докладва за насилие — обясни Аника. — Та затова питам.

— Естествено, че ще присъстваш — каза Бекстрьом.

— Забрави — каза Аника Карлсон. — Вече говорих с Лиса Лам и се споразумяхме.

„Та това си е чист бунт“, помисли си Бекстрьом. Имаше, обаче, и нещо в очите на й, което му подсказа, че сега не е моментът да обсъжда този въпрос. Някой друг път, може би, но не и днес, въпреки че слънцето грееше от ясносиньото небе над полицейския участък в Сулна и над всички полицейски служители, които работеха там.