Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (75)

75

Херинга и сьомга с пресни шведски картофи, пушена змиорка и салата от скариди с майонеза, пастет от гъши черен дроб, кашкавал, хляб и светла бира… а питиетата, с които Бекстрьом поливаше тези божествени дарове, отдавна беше спрял да брои. Както толкова често преди, след като хапнеше нещо, той беше изпаднал в изпълнено с покой, възвишено и почти философско състояние, при което мислите прииждаха в главата му, а те можеха да бъдат за всичко, което се намираше между небето и земята. Като онези хленчещи французи например, които непрекъснато се оплакваха от лошата си икономика. Освен това имаха нахалството да искат почтените и трудолюбиви шведи да участват в плащането на дълговете, които те сами са направили. От какво се оплакваха всички тези ядящи охлюви гноми, когато можеха да се тъпчат с колкото искат от същия този гъши дроб, който той самият твърде рядко имаше повод да вкуси дори.

Или пък онзи тайнствен барон Фон Комер, който очевидно е имал нещо общо с жертвата на убийството, въпреки че Бекстрьом бе готов да се обзаложи на сметката за вечерта, че на един гей като него никога не би му стискало да убие Ериксон по начина, по който го е направил извършителят на престъплението. Вероятно е седял на дивана му и се е насрал, когато откаченият адвокат, който до този момент само го е налагал с тръжен каталог, направил сериозна крачка напред по широкия път на извършителите на престъпления, извадил револвер и започнал да стреля по него.

„Тази работа, между другото, е добре да се изясни“, помисли си Бекстрьом и с кого би било най-подходящо да започне, ако не с домакина на вечерта, който седеше срещу него на същата тази отрупана маса. Крайно време за малко обща полицейска работа. Довърши последното си питие, изплакна устата си с няколко глътки бира, сключи ръце на стомаха си и се облегна назад, за да има по-добър изглед.

— Този Фон Комер — започна Бекстрьом. — Що за птица е той? Разкажи ми за него.

Ако се съдеше по описанието, което Йегура му направи, Фон Комер не беше от близките му приятели. Определено не беше човекът, когото той самият би използвал като посредник, макар и за по-незначителни начинания, свързани с изкуството, от тези, с които Ериксон очевидно се е захващал. Като изкуствовед той знаел съвсем малко повече от някой интересуващ се любител, според Йегура. Нищо че имал известни познания по шведска живопис от деветнайсети и двайсети век, а също така и разбирал нещичко от мебели и антики от по-стари времена. Освен това не бил особено симпатичен като човек. Горделив, ограничен, а на всичко отгоре и недискретен. И, разбира се, беден като църковна мишка.

— Нито пари, нито имущество, нито земи — обобщи Йегура. — Още един от тези мизерни благородници, които се размотават напред-назад с вирнат нос и бръщолевят небивалици.

— А мошеник? — попита Бекстрьом. — Той би ли могъл да се опита да измами такъв като Ериксон?

— Напълно съм убеден, че вече го е направил — каза Йегура. — Видях го в очите на Ериксон, докато му разказвах как стоят нещата с иконата на Верешчагин.

— За колко пари става въпрос? — попита Бекстрьом, кимна и отпи глътка бира.

— Един милион — отвърна Йегура, — с толкова го е излъгал, имам предвид. Грубо — повтори той и избърса тънките си устни с ленената си салфетка.

— Защо мислиш така? — попита Бекстрьом, който по някаква причина в същия миг се сети за онзи плик с почти един милион в брой, който колегата му Ниеми беше открил в бюрото на Ериксон. Дали това не беше третата сламка, която старият му познат Йегура добавяше към нарастващата купа?

— Трите предишни икони, които той е продал — каза Йегура. — Проверих какво е получил за тях. Първата е продадена в Тръжната камара в Упсала миналата есен за малко над двеста хиляди шведски крони. Втората е продадена в „Буковски“ в Стокхолм точно преди Коледа за седемдесет хиляди. А третата, значи, сега в началото на годината на един специален търг за руско изкуство, проведен в Хелзинки. Спомням си, че достигна цена от над двеста и петдесет хиляди шведски крони, което ни дава средна цена за тези три предмета от около сто хиляди шведски крони след приспадане на комисионите на тръжната фирма. За посоченото ценово ниво стандартната комисиона е двайсет процента без ДДС, за сведение.

— А свети Теодор?

— Ударили му чукчето на сто четирийсет и пет хиляди и петстотин английски лири, което съответства приблизително на един милион и четиристотин хиляди шведски крони според актуалния курс към тогавашния момент. След приспадане на комисионата, ДДС и другите разходи по продажбата, слизаме до един милион и сто хиляди шведски крони. Ако предположим, че Фон Комер е забравил за тази малка подробност с лирата и е решил да отчете сделка за сто и петдесет хиляди шведски крони, когато е уреждал сметките си с Ериксон, то неотчетената разлика възлиза на почти един милион — обобщи Йегура.

„Направо от извора“, помисли си Бекстрьом, като се задоволи само с кимване.

— Сега сигурно скъпият брат се пита как просто и практично се решава чисто технически счетоводната част — каза Йегура.

— Да, обясни ми — каза Бекстрьом и се намести удобно на стола си. „Става все по-добре и по-добре“, установи той.

— Ако на мен самият ми дойдеше наум да направя нещо подобно, което ми е нещо много далечно, бих се погрижил англичаните да изпратят сметката за изплатени суми по електронната поща на мен. Защото най-лесно е тя да се манипулира директно в компютъра, а дори и за човек с ограничени умения за боравене със съвременната компютърна техника не би било кой знае каква философия да промени лирите стерлинги в шведски крони и да разпечата едно копие на тази сметка, която после да даде на адвокат Ериксон. Въпреки че самият аз никога не бих си помислил да правя такива комбинации — уточни Йегура с красноречиво вдигане на елегантно костюмираните си рамене.

— Значи, по такъв начин може да се изкара един милион — заключи Бекстрьом.

— Да, или деветстотин шейсет и две хиляди шведски крони, ако си спомням добре — каза Йегура. — Като се махнат няколко банкноти по сто за тук или там.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Бекстрьом. „Какви, по дяволите, ми ги говори този“, зачуди се той.

— Защото аз бях този, който наддаде за иконата на Верешчагин, така че, естествено, имам достъп до същите икономически данни, както и продавача — каза Йегура и кимна. — Останалото беше съвсем елементарно пресмятане.

— Ти си купил картината със свети Теодор. Но защо?

— Обяснението на това защо го направих, мисля да направя, докато се наслаждаваме на печеното телешко филе на скара — каза Йегура. — Във връзка с това мислех също да попитам дали не бих могъл да те изкуша с чаша или две от изключителното вино на заведението. Това е великолепно червено италианско вино, съставено от класическата френска комбинация от каберне совиньон, мерло и каберне франк. Макар че точно това грозде е пораснало в Тоскана, а не в Бордо — каза Йегура.

— Бирата и водката са достатъчни — каза Бекстрьом. „Останалото може да ми дойде малко в повече“, прецени той.

— Може би е разумно — съгласи се Йегура. — Човек трябва да внимава, когато налива гроздов сок върху малц и пшеница. Мисля, че имаш право, Бекстрьом.

— Ериксоновият доверител, онзи, който притежава колекцията от предмети на изкуството, кой е той? — напомни Бекстрьом.

— Има време — каза Йегура и кимна любезно. — Ще стигнем и до това. Ако мога да си позволя да ти дам един малък съвет, докато чакаш, не би било зле да си вземеш още една малка водка, за всеки случай. За да не паднеш от стола, когато чуеш какво мисля за този човек.