Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (11)

11

— Какво мислиш за това? — попита Фелисия, когато седнаха в служебната кола във вторник сутринта.

— Чувства се зле — отвърна Аника Карлсон. — Много зле, така че ни остава само да се надяваме на най-доброто. Приеми ситуацията, нали знаеш — каза тя, кимна към по-младата си колежка, усмихна се и я бутна леко.

— Дали ще можеш да наблюдаваш как реагира, когато й показвам снимките — предложи Фелисия.

— Точно това си мислех да направя — каза Аника. „Ако имаш късмет, го виждаш в очите им, преди да започнат да клатят глава“, помисли си тя. Четвърт час по-късно бяха на работното място на Фрида Фриденсдал и Аника Карлсон, която беше идвала и по-рано, отбеляза, че рецепционистката сега имаше компания, охранител от „Секуритас“, който им кимна с усмивка, когато влязоха.

— Ние сме от полицията — каза Аника Карлсон и показва легитимацията си. — Имаме среща с Фрида.

— Тя ви очаква — рецепционистката кимна и се усмихна. — Коридорът вляво, третата врата — продължи тя и посочи пътя. — Има кафе и вода, ако желаете.

— Благодаря — каза Аника.

Никой не желаеше нито кафе, нито вода. Най-малко пък жертвата на престъплението. Тя само поклати глава, когато Аника й ги предложи.

— Не, искам само да свършим това тук и после да ме оставите на спокойствие — каза тя.

— Добре, тогава — отвърна Аника и я потупа леко по ръката. — Ще свършим работата — добави тя.

После седнаха на масата за срещи. Фелисия пред преносимия си компютър, жертвата на престъплението до нея, толкова близо, че чуваше дишането й и долавяше страха, който се излъчваше от тялото й. Аника Карлсон отстрани на масата, така че да може да наблюдава както проявата на страх в очите на Фрида, така и снимката, която тя гледаше.

„Как да те опиша?“, запита се Фелисия, когато отвори екрана на компютъра и го включи. На средна възраст, слаба, неотличаваща се на външен вид и облекло. Но не и в този момент. Не и в този момент, когато пред себе си виждаше само една жена, която още малко и щеше рухне.

— Добре — каза Фелисия. — Да започваме. Опитайте се да гледате колкото може по-внимателно. Не се притеснявайте и ако искате да продължа нататък, просто поклатете глава. Ако разпознавате лицето или искате да погледнете по-отблизо, може да кажете.

— Добре — каза Фрида, като същевременно притисна кокалчетата на лявата си ръка към устата си.

Първите снимки бяха посрещнати с бързи поклащания на главата, но колкото повече снимки показваше Фелисия, толкова по-трудно ставаше за пострадалата да ги гледа.

„Как, по дяволите, ще се справи със сто и двайсет“, помисли си Аника Карлсон и в същия миг го съзря в очите й. Освен това тя го потвърди.

— Това е той — изкрещя Фрида и закри лице с ръцете си. — Боже мой, махнете го. Махнете го, казвам ви — изкрещя тя, изправи се, обърна гръб на компютъра и избухна в плач така, че гърбът и раменете й се разтресоха.

„Номер 25 — рече си Аника Карлсон, и понеже беше тя, а не някой друг, не й беше необходима помощта на компютъра на Фелисия, за да разпознае човека на снимката. — Анхел Гарсия Гомес, и ако това беше лотария, той беше най-гадната печалба, която можеше да се падне.“

Фелисия също го разпозна. Не защото го беше виждала на живо, а във връзка с това, което беше правила предния ден и благодарение на отличната си памет. Анхел Гарсия Гомес, помисли си тя. Дете имигрант с чилийска майка, пристигнала като политически бежанец в началото на седемдесетте, и неизвестен баща, на трийсет и пет, известен сред своите, при които прекарваше живота си, като Ел Локо, Лудия.

„Чудя се защо се нарича така“, беше си помислила, когато го качи в компютъра, но кой знае защо информация за това не можеше да се намери в регистрите им. Освен това той изглеждаше добре, дори се беше подсмихнал срещу камерата на полицията, когато са го снимали. В сравнение с останалата компания той дори не беше особено обременен с престъпления в чисто формален смисъл. Почти всички подозрения, повдигнати срещу него, бяха отхвърлени.

Отне им половин час, солидно количество хартиени носни кърпички, сестринско докосване и успокоителни думи, за да върнат що-годе спокойствието на потърпевшата. Веднага щом успяха с тази задача, те разбраха, че разследването им току-що е приключило.

Фрида Фриденсдал пое дълбоко дъх няколко пъти. После се обърна към Аника Карлсон, погледна я право в очите и кимна, за да подчертае думите си.

— Искам си обратно сигнала — каза тя. — Не искам да имам нищо общо с това повече. Искам спокойствие.

— Няма защо да се страхувате — успокои я Аника Карлсон. Клекна пред нея, хвана ръцете й, като ги притисна между своите. Точно както правят малките деца.

— Майната ви. Оставете ме на мира. Не мисля да се занимавам с това и секунда повече. Разговарях с адвокат. Той каза, че не можете да ме принудите да сътруднича.

После пак започна да плаче. Сломена, тя хлипаше и клатеше главата, както правят взелите твърдо решение.