Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (76)

76

Печено телешко филе на скара, една порция запечено пюре от кореноплодни зеленчуци, сос от червено вино с говежда пача и един Бекстрьом, който се хранеше с апетит. Той си пийваше водка и бира, докато се отдаваше на приятни мисли за големия кафяв плик, до който познатият му, беше убеден в това, скоро щеше да стигне. Самият той никак не бързаше. В момента не му липсваше нито храна, нито напитки, а въпросът с парите понякога трябваше да почака да му дойде времето.

Най-накрая изглежда неговият домакин събра кураж. Първо се покашля дискретно, подкрепи се, като отпи от своето италианско червено вино, после докосна със салфетката тънките си устни и кимна в знак, че времето е настъпило.

— Запознат ли си с понятието „провенанс“, Бекстрьом? — попита Йегура и се покашля още веднъж.

— Ами, да, в общи линии — каза Бекстрьом и сви рамене. — Но с удоволствие ще чуя обяснението ти — добави той. Просто така, за всеки случай, понеже и представа си нямаше за какъв „Прованс“ говореше Йегура.

— В тази връзка, когато говорим за предмети на изкуството, може да се каже, че „провенанс“ се отнася до историята на произведението на изкуството. За самия творец, разбира се, за различни събития, свързани със създаването на творбата. Не на последно място… и особено когато се стигне до определянето на цената, за която едно произведение на изкуството може да бъде продадено… говорим също така за тези, които са притежавали творбата. Първоначалния собственик, както и тези, които идват след него. Може да изглежда като нямащо отношение към въпроса, но понякога нещата стоят така, че ако собственикът е много известен, това може да означава много повече за стойността на произведението на изкуството или предмета, за които говорим, отколкото творба сама по себе си.

— Разбира се, точно така е — съгласи се Бекстрьом, който вече беше получил няколко анонимни предложения в мрежата да продаде малкия Сиге за цена, далеч надхвърляща тази, която неговият работодател, Управлението на полицията, беше платил за същото това служебно оръжие. „Няма ли да стигнеш до същността, многословен досаднико“, помисли си той, като в същото време провери дали Сиге все още си стои на сигурно място до левия му глезен. „Не се притеснявай, момчето ми“, рече си той наум и потупа кобура, тъй като никога не би си помислил да продаде единствения си приятел.

— Най-добрият шведски пример за това е, когато преди няколко години се продаде имотът на нашия световноизвестен шведски режисьор, Ингмар Бергман — каза Йегура и се поклати неодобрително, като се подкрепи с глътка червено вино.

— Не беше ли той, който направи онзи филм за Фани и Александър? — попита Бекстрьом, тъй като една късна вечер пред телевизора съвсем по погрешка беше изгледал част от него, преди да осъзнае, че това не беше продължение на любимия му от детинството „Фани Хил“.

— Именно — потвърди Йегура разчувствано. — Той е човекът, за когото говоря, а когато неговото наследство отиде на търг, това беше една много тъжна история. Стари, провиснали дивани от „Дуке“, мръсни и протрити, надраскани бюра, които онзи стиснат смоландец е пробутал на половината човечество, разнородни окачващи се етажерки, медни съдове с вдлъбнатини по тях, скъсани овчи руна и нащърбени чашки за кафе от „Рьорстранд“. Мога да продължа до безкрай и ако би се опитал да харижеш тази покъщнина на „Мравките“^[1], с право биха те изхвърлили с парцалите.

— Всеки знае как живеят такива хора — съгласи се с Бекстрьом. — Посетих в дома му един известен актьор веднъж. Ако това място беше обикновено наркоманско свърталище, социалните веднага щяха да го запечатат.

„Дори един циганин отказа да живее там“, добави наум Бекстрьом.

— Но този път не стана така — въздъхна Йегура, който изглежда не слушаше госта си. — Парцали, чупелещини и всякакви боклуци, но този път за тях се плащаха милиони. Разказах ли ти впрочем за онези пантофи, които той получил от Хариет Андершон, знаеш, онази известна шведска актриса, във връзка с някакви снимки на архипелага през петдесетте?

— Не — отвърна Бекстрьом и поклати глава, понеже филмите от архипелага, които обичаше да гледа, във всеки случай не бяха режисирани от Ингмар Бергман. „За щастие“, помисли си той, като се има предвид малкото, което бе имал случай да види.

— Ужасна история. Разказват, че валяло през цялото време и очевидно ставало течение по пода в къщата, където те играели, така че тя претичала до съседа, който бил някакъв местен рибар, живеещ в обичайната нищета сред купища утайка от кафе, планини от балтийска херинга и разкъсани от четене броеве на „Сеяча“^[2], и купила старите му пантофи от тюленова кожа, така че на Бергман да не му мръзнат краката. Знаеш ли за колко се продадоха? На „Буковски“?

— Не — отвърна Бекстрьом и поклати глава. „От къде, по дяволите, бих могъл да знам това“, зачуди се той.

— Осемдесет хиляди крони — простена Йегура. — Осемдесет хиляди шведски крони — повтори той. — За няколко протрити кожени парчета, които се състояха предимно от изсъхнала пот от крака.

— Звучи прекалено — съгласи се Бекстрьом.

— Нека да си представим за миг, че Грета Гарбо му беше подарила тези същите чехли. Колко, мислиш, щяха да получат за тях ненаситните Бергманови наследници?

— Без съмнение повече — предположи Бекстрьом, въпреки че той съвсем слабо си спомняше Гарбо. „Не беше ли онова, мургавото момиче, което отишло в Холивуд и станало лесбийка?“

— Със сигурност един милион — въздъхна Йегура и поклати тъжно глава.

— Извинявай, един малък въпрос — каза Бекстрьом. — Защо ми разказваш всичко това? — „Какво стана с кафявия плик?“, питаше се наум той.

— За да разбереш същината — каза Йегура разпалено. — Какво значение може да има провенансът за цената — поясни той.

— Добре, това го разбрах — каза Бекстрьом. — Това, което не съм разбрал, е онзи, предишният собственик, за когото говореше. Кой е той?

— Ще стигна до това — каза Йегура. — Това, което ме насочи по следата, за сведение, беше един от онези предмети, които адвокат Ериксон беше получил като задача да продаде.

— И какъв беше той? — запита Бекстрьом. „Вероятно портретът на дебелия монах, когото хванали на местопрестъплението да бърка в буркана със сладко на нашия Господ“, предположи той.

— Един ловен сервиз за морска употреба — каза Йегура и кимна.

— Един какво? — попита Бекстрьом.