Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (17)

17

Чак в петък чу камбанения звън на свободата, отначало слаб, но с напредването на деня ставаше все по-силен и както обикновено, в този ден той бе на конференция. Да не спира да се развива професионално, беше от решаващо значение, ако човек иска да е осведомен и адекватен полицай, служител на обществото, достоен за това име, и той не пропускаше случай да подчертае тази естествена необходимост пред своите служители.

Дори в организацията, към която принадлежеше, бяха наясно, че това е главината на колелото на борбата с престъпността. Тъкмо конференциите и останалите форми на вътрешно обучение бяха безспорно най-бързо развиващата се дейност в полицията. Жаждата за знания в професията изглеждаше неутолима и самият Бекстрьом беше пример за околните.

Една от причините за това беше неговата придирчивост при избора на курсовете и конференциите, които да посети. Далеч нелесна задача, тъй като разнообразието беше почти безкрайно и включваше най-различни дисциплини и сфери на познание. Самият той предпочиташе петъчните конференции, провеждани извън ежедневното полицейско обкръжение, което можеше да е ограничаващо както за речта, така и за мисълта. Най-добре беше, ако до мястото се стигаше пеш от жилището му на „Кунгсхолмен“.

Също така нито да започват твърде рано, нито да свършват прекалено късно през деня, тъй като това можеше да се отрази зле както на приготовленията му за предстоящото придобиване на умения, така и на потребността след това, в усамотение, да може да осмисли процеса, част от който е бил до преди малко. Особено важно беше още накрая всички участници да имат достатъчно време да разговарят и да дискутират разискваното по-рано през деня. Работа в малки групи и особено когато всеки участник имаше да реши и представи редица писмени задачи, беше от друга страна нещо неприятно, което сериозно би могло да ограничи творчеството на участниците по различни начини.

По отношение на тези важни аспекти днешната конференция изглеждаше особено обещаваща. Голяма конферентна зала в центъра, недалеч от жилището му — времето в началото на лятото беше слънчево, — начало с кафе и среща в девет сутринта и накрая обща дискусия, като всичко се предвиждаше да приключи до три следобед, така че пристигащите от по-далеч участници да не се притесняват, че няма да могат да се приберат при семействата си преди полунощ.

Дори и темата на деня беше интересна — за истината, лъжата и езика на тялото, — тъй като беше насочена към следователите в полицията и особено към тези, които работят като водещи разпитите при разследване на тежки престъпления.

„Приляга ми идеално“, установи Бекстрьом доволно, когато още в девет и четвърт влезе във фоайето на голямата конферентна зала, за да започне усвояването на нови умения с чаша силно кафе и два кроасана.

Встъпителната лекция бе изнесена от един професор по съдебна психология, който се явяваше и организатор на цялата конференция, а освен това беше написал дисертация на същата тема.

Професорът започна изложението си, като премина направо към същината на собствената си дисертация. А именно, че когато става въпрос за разграничаването на истината от лъжата, езикът на тялото казва значително повече от чисто вербалното послание, което разследваното лице дава. След това, с помощта на компютъра си, пауърпойнт, различни таблици, снимки, кратки видео клипове и неспирен поток от думи лекторът им в продължение на един час обясняваше нагледно какво е имал предвид.

Хората, които напълно избягват зрителния контакт и предпочитат да гледат коленете си, бяха следователно също толкова подозрителни, колкото онези, които гледат водещия разпита право в очите и започваха отговора на всеки въпрос с кимване и любезна усмивка, и това без значение дали седяха като вкаменени, или се опитваха да протрият седалката и облегалката на стола.

„Кафяви палави очи и две крачета, които се движат като барабанени пръчки по пода, никога не са за изхвърляне“, помисли си Бекстрьом и се намести удобно на стола си.

След тези встъпителни думи професорът съвсем се отприщи, от разследвани лица с нормални лицеви потрепвания и спазми до такива, които бяха съвсем кататонични, а основната част от времето той посвети на знаците и жестовете на тялото, които се вместваха някъде по средата. Хората се покашляха и тананикаха, подръпваха ушите си, пипаха носовете си, търкаха челата си или се чешеха по главите.

Когато се стигна до езика на тялото, който разкрива човека и злите му намерения, дори и напълно парализиран не би издържал едно научно изследване под ръководството на професора. Лекото трепване на клепача бе достатъчно за основателно подозрение, а разширената зеница разбиваше на пух и прах всякакво доверие.

Имаше също така интересни връзки между вербалните послания на подследствените и езика на тялото им. Лицата, които започваха всичко, което искаха да кажат, с „честно казано“, „право да си кажа“, „с ръка на сърцето“ и „между нас да си остане“, като същевременно подръпваха ушите си и търкаха носа си с показалец, се причисляваха към най-изпечените лъжци. В света, в който живееше и действаше професорът, „комбинаторното поведение“ беше равносилно на пълно признание.

„Още малко и ще повярвам на приказките ти“, помисли си Бекстрьом. Понеже самият лектор правеше впечатление на много съмнителен субект. Дребна дрипава фигура със смачкани дънки и неугледно сако, чието основно действие беше да мести дебелите си очила между носа и челото си, когато не дърпаше ушите си и не търкаше с показалец носа си.

„Този малък глупак ни предложи само брътвежи и мънкане — заключи наум Бекстрьом. — Ако седеше на разпит пред мен, първо щях да натрия плювалника ти със сапун, преди да те хвърля в затвора.“

После направиха пет минути почивка, за да се разтъпчат преди заключителното време за въпроси, и когато слушателите се завърнаха след обичайните двайсет минути, отново се възцари пълна тишина.

— Имате ли въпроси? — попита лекторът за трети път, като шареше с очи из публиката, преди да подхване ново изречение.

— От списъка с присъстващите се вижда, че имам удоволствието сред слушателите да са някои от най-опитните водещи разпити в страната. Забелязах, че комисар Еверт Бекстрьом е тук. — Професорът кимна любезно към Бекстрьом, който седеше най-отзад в залата.

„Кои ли са останалите? — запита се Бекстрьом, като също само кимна в отговор. — Какво, по дяволите, става с обяда?“ Въпрос, който впрочем изглежда занимаваше не само него, ако се съдеше по израженията на колегите.

— Би било интересно да споделите вашия опит, от бойното поле, така да се каже, що се отнася до езика на тялото като средство за разграничаване на истината от лъжата.

— Уви, не е толкова просто — отвърна Бекстрьом и кимна подчертано. — Значи, по този въпрос сме на едно мнение. Макар че някои неща човек научава с годините. Неща, които показват кога лъжат, имам предвид. — Бекстрьом кимна отново. Още по-подчертано този път, за да наблегне на току-що казаното.

— Някакви съвети? Ще ни споделите ли опита си, господин комисар?

— Да, лично аз разчитам на един знак, който работи безотказно. Стопроцентово доказателство, че лъжат.

— Извънредно интересно — каза професорът и погледна жадно Бекстрьом. — Не бихме ли могли да…

— Разбира се — прекъсна го Бекстрьом, като направи с ръка жест, призоваващ към внимание. — При условие обаче, че си остане между събралите се тук.

Професорът кимна нетърпеливо и ако се съдеше по мълчанието в залата, не само той беше нетърпелив.

— Носът — продължи Бекстрьом и за всеки случай посочи собствения си нос с цел да избегне недоразумения. — Носът им започва да расте, когато лъжат.

— Носът? Като на Пинокио? На Пинокио носът започва да расте, когато лъже.

— Именно — отвърна Бекстрьом, като наблегна на думата. — Неоспоримо е. Единственият ни сигурен знак, ако питате мен. И вие сте мислили за това, нали?

— Моля да ме извините, но…

— За носа им, че расте, когато лъжат — прекъсна го Бекстрьом. — Със собствените си очи съм го виждал, много пъти. Спомням си конкретен разпит, той беше убил обичната си съпруга и като последно сбогом я закопал в старо торище. Искал да спести разходите по погребението. Във всеки случай лъжеше толкова ужасно, че си помислих, спомням си, какъв късмет има, че не е настинал, понеже щеше да му трябва чаршаф, за да си издуха носа.

— Подигравате ми се, Бекстрьом — отвърна професорът с огорчено изражение. — Поднасяте ме, нали?

— Не разбирам как можете да го допуснете — отговори Бекстрьом и поклати глава. — Погледнете носа ми, ако не ми вярвате. Не е пораснал и милиметър, откакто отговорих на въпроса ви.

„Голям му дойде май залъкът на лапнишарана лектор“, помисли си Бекстрьом, когато излезе на улицата и пое курс към дългоочаквания обяд.

„Пинокио, ето, значи, как се казваше той, онова гейче от приказките, чийто нос пораства, щом излъже. В такъв случай Питър Пан трябва да е другият лапнишаран. Онзи, с крилата на гърба си“.