Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (141)

141

Когато Бекстрьом се събуди в големия си апартамент в „Гранд Хотел“, настроението му беше отлично. Той си поръча закуска в стаята и докато поемаше бърканите яйца, колбаса и бекона, стимулира допълнително и без това добрия си апетит с помощта на изпълнени с желание фантазии за глада, който към този момент би трябвало да е налегнал Исак.

След това той се обади на приятелката на Марио, Пита, и я попита дали е възможно да се срещне с нея. Имаше няколко въпроса, които би искал да й зададе, във връзка с една колекция от руско изкуство, за която тя вероятно вече е чела във вестниците.

Пита, изглежда, също беше в най-доброто си настроение. Комисар Бекстрьом бил „мнооого добре дошъл“ и тя можела да се срещне с него още след час в нейното и на Марио ново жилище в Карлберисканален, където тя от известно време беше изцяло заета със заключителните подробностите по оформянето на интериора.

Бекстрьом напъха всичко, което му беше необходимо, в старата чанта на Пиянкинг и поръча такси до наподобяващата дворец къща край Карлберисканален, където неговият стар приятел, строителят, понастоящем предлагаше най-сигурните жилища на избраната група от възрастни граждани, които притежаваха по-голямата част от Швеция и където очевидно Кръстника и Пита бяха сложили ръка на целия най-горен етаж в къщата. „Хамилтон — Грималди“, прочете Бекстрьом на голямата позлатена табела на външната врата. Което на свой ред би трябвало да означава, че Пита беше роднина на суперагента Карл Хамилтон от всички книги на единствения писател в тази страна, който с право можеше да се нарече такъв. Въпреки всички злонамерени слухове, които беше чул в последно време, че той сега започнал да пише гей романи. „Колко вярно можеше да е това? Също толкова вярно, колкото, че папата раздава нафора, сложил на главата си зелената шапка на Ян Ловеца“, помисли си Бекстрьом, поклати глава и натисна звънеца.

Пита беше също така чаровна, както предния път, с матов тен и обсипана с брилянти. След кратка разходка от само петдесет метра, тя и Бекстрьом се разположиха в огромна холна гарнитура с изглед и към двореца, и към канала по-долу. Той постави своя малък касетофон на голямата стъклена маса пред тях и я попита дали има нещо против да запише техния разговор. Понеже в последните години започнал да чувства проблеми с паметта.

Пита разбираше прекрасно какво имаше предвид той. Имаше определени дни, в които минаваше обяд, преди тя да успее да си спомни какво е първото име на Марио.

— Господи, колко вълнуващо — каза Пита, а очите и зъбите й проблеснаха, последвани от пръстените и огърлицата. Най-после истински полицейски разпит, и то с един от нейните най-големи идоли.

— Давай, детектив — каза Пита, запали цигара, качи един върху друг дългите си крака и се облегна във фотьойла си в густавиански стил.

Бекстрьом започна, като й показа снимки на всички икони, на това, което беше останало от ловния сервиз, двата комплекта сребърни прибори за хранене и една стара златна запалка. Единственото нещо, което липсваше, беше снимката на Пинокио с дългия нос, която той възнамеряваше да не показва колкото е възможно по-дълго, като за предпочитане беше да я запази за себе си за вечни времена. Първоначалният въпрос беше зададен. Знаеше ли тя случайно чия собственост бяха картините и останалите предмети, които се виждаха на снимките.

— Да, разбира се — каза Пита. — Всичко е мое. Получих ги от баща ми, Арчи, когато той почина. Той ги получил от майка си, Еба, моята баба, значи, която на свой ред ги получила от рускинята, Мария Павловна, когато тя се разделила с принц Вилхелм.

— Можеш ли да ми разкажеш малко по-подробно за това? — помоли Бекстрьом и се усмихна любезно. „Върви полека-лека“, помисли си той. Не само крале и кралици, принцове и принцеси, но дори и обикновени графове и барони нямаше да бъдат споменавани в тази връзка. Във всеки случай няколко милионери са по-добре от една сюрия напомадени брилянтиноси със смесен южняшки произход.

— Можеш ли да ми разкажеш малко повече за това? — повтори Бекстрьом, понеже Пита внезапно придоби вид на човек, който се беше пренесъл в един по-добър и отдавна изгубен свят.

— Разбира се — отвърна Пита. В това отношение нямаше никакъв проблем с паметта й. По родословното дърво на аристокрацията тя можеше да се разхожда напред-назад дори да я събудеха посред нощ, тъй като беше роднина с, общо взето, всички, които бяха част от него, и се беше срещала с повечето от тези, с които можеше да се говори. Баба й била родена през 1880 година, моминското й име било Левенхаупт, графиня по рождение, а когато навършила двайсет години, сключила брак с два пъти по-възрастния от нея граф Густав Йилберт Хамилтон. Глава на вестготския клон на големия род Хамилтон, голям земевладелец, рицар, ловец, придворен, а също така и личен приятел както на Оскар II, така и на Густав V.

— Дядо ми е бил много красив мъж — заключи Пита. — Той имал типичната Хамилтонова осанка, както обичаме да казваме в семейството. За съжаление, той също така имал и типичния Хамилтонов ум, така че на милата ми баба Еба невинаги й е било много лесно.

— А тя какво е правила? Еба, имам предвид?

— Тя правела, каквото са правели всички — каза Пита, която не можеше да скрие изненадата си от въпроса. — Общувала с всички останали, както правели хората по това време. Тя дошла в двора, когато Густав V наследил трона след Оскар. Била включена в свитата на неговата съпруга, кралица Виктория, въпреки че тя била значително по-млада от останалите придворни дами. Именно тогава се озовала при принц Вилхелм и Мария. Мария Павловна била обаче още по-млада от баба. Освен това Еба вече имала три деца и можела да дава съвети на Мария, когато дойдело време да си има бебе. Баща ми, Арчи, бил най-възрастният впрочем. Той е роден през 1901 година, в това съм напълно сигурна. Тази година е лесна за запомняне.

— Случило ли се е нещо специално през 1901? — попита Бекстрьом. — В семейството, имам предвид.

— Не — отговори Пита. — Защо да се е случило?

— Каза, че тази година е лесна за запомняне. Затова попитах.

— Винаги ми е било лесно с тези години, които се намират в началото — обясни Пита. — Като 1901, която е съвсем в началото. Ако ме попиташ кога почина татко Арчи обаче, за това нямам никаква представа. Знам, че трябва да е беше някъде през седемдесетте години, но кога точно, не помня. Тази година не е в началото, ако господин комисарят разбира какво искам да кажа.

— Разбирам — каза Бекстрьом, на когото до този момент беше станало ясно, че и Пита беше благословена с типичния Хамилтонов ум.

— Разбрах, че твоята баба Еба и Мария Павловна са станали много добри приятелки — продължи Бекстрьом, който не искаше да заседне в задънената улица на Хамилтонови.

— Защо мислиш така? — попита Пита.

— Като се имат предвид всички подаръци, които тя е получила от Мария, когато Мария се завърнала в Русия — поясни Бекстрьом и посочи към снимките на масата пред тях.

Не било чак толкова чудно, според Пита. Това били предимно дреболии и Мария ги подарила по простата причина, че не можела да ги мъкне със себе си обратно в Русия. За чак толкова горещо приятелство между Еба и Мария Павловна едва ли някога е можело да става въпрос.

Нито семейство Хамилтон, нито Левенхаупт обичали чак толкова руснаците. По напълно човешката причина, че те, общо взето, се били срещали с тях във връзка с различни сражения през един период от три столетия и най-вероятно хиляди от нейните роднини били загубили живота си по време тези мъжки срещи.

Не изглежда да са завързали някакви по-близки лични връзки. Наистина в началото, когато Мария пристигнала в Швеция, те се състезавали да се пързалят със сребърен поднос надолу по стълбите в голямата зала в Оукхил, но след като баба Еба я била три пъти подред, Мария изгубила интерес към нея и я заменила с една от своите камериерки, която била толкова плашлива, че обикновено се спускала заднешком и закривала очите си, когато потегляла.

Бабата на Пита била изключително умела ездачка, забележителна както в скачането, така и в дресурата, а освен това се грижела и за здравето си. Еба нито пушела, нито пиела, докато Мария пушела като съдрана печка и пиела като всички членове от мъжки пол на династията Романови.

— Да вземем тази запалка например — каза Пита. — Почти съм сигурна, че тя я е дала на баба, за да я дразни, понеже знаела, че не пуши.

— А онзи големият сервиз? — настоя Бекстрьом.

О, за него обяснението било още по-просто, защото нейната баба го получила от принц Вилхелм, а не от Мария. Сред всички семейни документи имало и едно писмо за дарение, което потвърждавало този факт. Принц Вилхелм бил много деликатен и чувствителен млад мъж. Няколко години по-млад от нейната собствена баба Еба. Разводът с Мария дълбоко го наранил. Да се храни от сервиза, който бившата му съпруга му подарила на сватбата, било немислимо за него.

— Не можел и залък да сложи в уста, горкият — въздъхна Пита. — Така че го дал на Еба, която той харесвал значително повече, отколкото смеел да си признае. Ето така сервизът се озовал в порцелановата стая у дома във Вестерьотланд. Чинията, от която се хранят, никога не е била от голямо значение за Хамилтонови.

„Време е да обърнем посоката“, помисли си Бекстрьом и смени темата, като заговори за адвокат Ериксон. Как се е случило така, че тя му е възложила да продаде нейната колекция от произведения на изкуството? С оглед на всички неприятности, които се случили по-късно.

Ако Пита трябвало да прехвърли вината на друг, това най-вероятно би бил нейният баща или дядо й. Хамилтонови винаги са били бойци, което в техния случай означавало да стрелят с оръдия, пушки, пистолети, да се бият с мечове, саби и рапири. Когато опирало до битки за документи и пари обаче нещата стояли коренно различно. Тази борба изисквала съвсем друг вид войници, не такива като тях.

— Дядо Густав бил много внимателен в това отношение. Просто трябвало да се повика някой еврейски адвокат веднага щом станело въпрос за документи и пари, а в семейството ние винаги сме се ползвали от услугите на адвокатската фирма „Голдман“. Отначало старият Алберт, а след това и синът му Йоаким. Изключителни хора. Само един евреин да имаш на своя страна и опонентът ти е безвъзвратно загубен. Затова се обърнах към адвокат Тумас Ериксон и го помолих да продаде нещата вместо мен. Аз нали се местех. От голяма къща в малък апартамент с пет стаи и кухня. За тях нямаше място дори на тавана. Така че помолих Тумас да ги продаде вместо мен.

— Значи Тумас Ериксон е евреин? — Типично, помисли си Бекстрьом.

— Не, разбира се, че не — отвърна Пита. — Де да беше.

Според слухове, които се носели в семейство Хамилтон, Тумас Ериксон бил незаконен син на адвокат Йоаким Голдман. Което обяснява защо Ериксон е започнал работата си като млад, новоизлюпен адвокат именно в адвокатската фирма „Голдман“ и когато той после, след смъртта на Голдман, променил името на фирмата, това се схванало като израз на още един от всичките бунтове срещу бащата.

— За съжаление, положението беше значително по-лошо — заключи Пита. — Малкият Ериксон нямаше нищо еврейско в себе си. Иначе аз никога не бих се озовала в тази плачевна ситуация.

Ериксон бил най-обикновен шведски шмекер и крадец, освен това Марио го бил намерил. Онзи слух, че адвокат Голдман бил негов баща, сигурно е нещо, което той сам е измислил.

— Но едва ли е необходимо да казвам на господин комисаря това — каза Пита. — Че човек трябва да бъде много внимателен с такива като Ериксон. Всички тези Андершон, Ериксон, Свенсон, Першон и останалите от този род. Ние от семейство Хамилтон винаги сме се били с открито лице.

„Марио Кръстника Грималди си е намерил майстора“, отбеляза си Бекстрьом, като се задоволи само с кимване.

— Да — каза Пита. — Тъкмо се сетих за нещо — повтори тя и посочи право нагоре с дългия си, украсен с маникюр показалец. — Картината с дебелия гръцки свещеник, онази, която помогна на Марио да разкрие мошеника Ериксон, нея получих всъщност от татко Арчи. Той я придобил на търг за предмети на изкуството в „Кристис“ в Лондон. Живял там около две години към края на войната. Работил като морски аташе в шведското посолство.

— Разкажи ми — каза Бекстрьом, отпусна се назад и сключи дебелите си длани върху кръглия си корем. „Още една плочка от пъзела идва на мястото си.“