Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (37)

37

Само един час, след като говори с приятеля си, Ара се срещна с репортера, който беше дал на приятеля му двайсет хиляди за няколко нескопосани снимки от обикновен обир на автомобил за транспортиране на ценности. Те се срещнаха в града, намериха се на тиха странична улица в Сьодер^[1] с помощта на мобилните си телефони и седнаха в колата на репортера, за да обсъдят най-важното.

— Според вашия приятел имате хубави неща за това как адвокат Ериксон си е отишъл — започна новият познат на Ара.

— Въпрос на възнаграждение — отвърна Ара и вдигна рамене, вече поумнял от опита си по-рано през деня.

— Ами тогава няма да има проблеми — каза репортерът и се усмихна. — Разказвайте.

— Добре — започна Ара. — Почти сигурен съм, че видях онзи, който го е направил. Не когато се е случило, но непосредствено след това, когато напускаше местопрестъплението. Освен това видях колата, с която той и аверът му се изнесоха.

— Познаваше ли го? За този, когото видя, питам?

— Както вече казах, не искам да навлизам в подробности. Въпрос на възнаграждение. Това, което мога да ви дам, е следното. Първо, мога да докажа, че бях там. Можете да получите копие от касовата бележка от таксито с времето, адресите и всичко. Второ, мога да посоча извършителя само ако видя хубава негова снимка. Не беше никой, когото познавам, лично, искам да кажа. Трето, мога да ви посоча колата, с която той и аверът му се ометоха. Не регистрационния номер, него не можах да видя, но едва ли ще е голяма философия да се разпознае точно тази каруца. Не беше някое обикновено „Волво“, ако това си мислите.

— Чакайте малко — възрази репортерът. — Ченгето вече ви е разпитало. Значи, трябва да сте изгледали цял куп снимки.

— Не — отвърна Ара и вдигна рамене.

— Извинете, но това звучи зверски странно. Трябва да са ви показали куп снимки.

— Не — каза Ара. — Този, с когото говорих, беше страшно отегчен полицай и каза, че пак ще ме повика. Само ми дайте хубава снимка. — Ара отново вдигна рамене.

— Добре, добре — съгласи се репортерът. — Казвате, че можете да ми покажете колата, с която те са си отишли, и ако видите, вярната снимка, можете да разпознаете извършителя.

— Да. — Ара кимна. — Въпрос на възнаграждение, както казах.

— Но как можете да сте така сигурен, че този, когото сте видели, е извършителят?

— Ако бяхте го видели, нямаше да питате — отвърна Ара. — Ако искате подробности, въпросът е на възнаграждение, както…

— Пет бона — прекъсна го репортерът.

— Моля? — отвърна Ара.

— Пет бона, ще получите пет хиляди на ръка, ако разкажете какво се е случило, дойдете да погледате снимките, които имам, и ми кажете за колата. Освен това не е необходимо да се тревожите, тъй като ще ви водим като анонимен информатор.

— Пет хиляди? Забравете — каза Ара и поклати глава.

За повече не можаха да се споразумеят. Когато се разделиха, репортерът обеща да се обади веднага щом говори с шефа си и при условие че Ара не говори с някого друг. После се разделиха с ръкостискане и споразумение за скорошно ново обаждане. „Не беше добър денят, въпреки че започна обещаващо“, помисли си Ара, когато седна зад волана и написа „Свободна кола“ на компютъра си.

Не беше добър денят, а продължението му май се очертаваше още по-лошо. Още по време на първия си курс след срещата с журналиста, на мобилния му телефон се позвъни и въпреки че го търсеха от скрит номер и имаше клиент в колата, той прие разговора. Беше млада полицайка, която очевидно бе поела случая след Алм. Звучеше любезно, искаше само да му покаже малко снимки и най-лесно би било той да се яви в полицията в Сулна възможно по-скоро, а най-добре незабавно. Ара обясни, че няма време. Бил принуден да работи, ако не иска да умре от глад. Ако искаха да го обезщетят за загубеното му работно време, той, разбира се, би могъл да намине. В противен случай не би било зле да му се обадят утре, когато ще е свободен цялата сутрин. Най-лесно би било да вземат със себе си всички свои снимки и да дойдат у дома му, за да му спестят ходенето в полицията. После той завърши разговора, като изключи телефона.

Те очевидно не се бяха отказали. Когато го включи отново след два часа, на гласовата му поща имаше две съобщения. Първото от същата полицайка, с която вече бе разговарял. Толкова любезна, колкото и първия път. Второто от неин колега, който звучеше значително по-сурово и искаше да го види незабавно за заключителен разпит с показване на снимки. Ара въздъхна дълбоко и реши, че е крайно време да сложи нещо в стомаха и да премисли ситуацията на спокойствие. Затова отиде до обичайното му място за хапване. Поръча си един кебап, диетично безалкохолно и чаша ментов чай, за да хапва, докато размишляваше.

„Здраво момиче“, помисли си Ара точно когато оголваше първия залък от кебапа си. Не беше я виждал преди. Тя просто се появи на вратата, внезапно. Разкрачена, с широки рамене, отпуснала ръце по начина, по който ги държат някои мъже. Късо подстригана тъмна коса, мокасини, дънки и кожено яке, измерваше с поглед седящите в стаята.

„Здраво момиче“, повтори си Ара, като единственият проблем беше, че тя имаше същия израз в очите, като онзи, когото едва не прегази предишната нощ. И че очите й се спряха точно на него.

Двайсет минути по-късно той седеше в една от стаите на полицейския участък в Сулна. Таксито му остана пред заведението в града, а преди да седне на задната седалка на полицейската кола, която го откара, двама полицаи го обискираха и изпразниха джобовете му. После същата жена, която стоеше на вратата, го хвана за ръката и му кимна.

— Добре, Ара — каза Аника Карлсон. — Прокурорът реши, че ще бъдеш отведен за разпит без предизвестие, защото ти явно въртиш номера на мен и колегите ми. Така че сега правилата са следните. Никакво бръщолевене на глупости, никакви маймунджилъци, очаква се единствено да бъдеш любезен и услужлив и ако помогнеш на мен и колегите ми, обещавам да ти помогна и аз.

— Разбрах — каза Ара и кимна. „Имам ли избор“, рече си наум той.