Алис Клейтън
О като оргазъм (9)

10.

Седях в кабинета си и се взирах през прозореца. Пред мен лежеше списък от задачи — и не беше малък. Налагаше се да изтичам до къщата на Никълсън. Ремонтът бе почти завършен. Спалнята и банята бяха готови, оставаха само някои подробности. Нужно бе да взема няколко каталога от декораторския център. Имах среща с нов клиент, за когото ми бе споменала Мими, и на всичко отгоре трябваше да обработя пълна папка с фактури.

И все пак се взирах през прозореца. Навярно Саймън бе обсебил ума ми. И то не без причина. След избухването на тръбите, след блъскането на главата му и безкрайните съобщения цял ден с искания за още хляб с тиквички, мозъкът ми просто не бе способен да го заличи. А снощи извади тежката артилерия: пусна ми Глен Милър. Дори почука на стената, за да се увери, че слушам.

Отпуснах глава на бюрото си и я ударих няколко пъти, за да проверя дали помага. Изглежда, на Саймън бе помогнало.

 

 

Същата вечер след работа отидох направо на йога и докато се качвах по стълбите към моя апартамент, чух над мен да се отваря врата.

— Карълайн? — извика ме той.

Усмихнах се и продължих нагоре.

— Да, Саймън? — отговорих.

— Късно се прибираш.

— Какво, да не наблюдаваш вратата ми? — Засмях се, стигнах последната площадка и го видях. Беше се надвесил над парапета, косата надвисваше над лицето му.

— Да. Чакам си хляба. Нахрани ме с тиквички, жено!

— Ти си луд. Знаеш си, нали? — Изкачих последните стъпала и застанах пред него.

— Казвали са ми. Ухаеш приятно — измърка той и се наведе над мен.

— Душиш ли ме? — Не повярвах и отворих вратата.

— Аха, много приятно. От тренировка ли се връщаш? — попита той, докато влизаше след мен и затваряше вратата.

— Бях на йога, защо?

— Прекрасно миришеш, след като си тренирала — отбеляза той и размърда вежди като самия дявол.

— Сериозно, с този ли жест сваляш жени? — Обърнах му гръб, за да си сваля якето, и лудешки стиснах бедра.

— Не е жест. Наистина ухаеш великолепно — чух го да казва, затворих очи и заличих от съзнанието си Саймън, черния магьосник, който караше малката Карълайн да се свива като охлюв.

Клайв тържествено излезе от спалнята, като чу гласа ми, но когато видя Саймън, замръзна на място. За нещастие, загуби равновесие на дървения под и тромаво се пързулна под масата в трапезарията. В опит да възвърне достойнството си изпълни труден скок с четирите си лапи от неподвижно положение към рафта с книги, откъдето ми помаха. Искаше да отида при него — типичен мъжкар.

Пуснах сака си за йога и бавно се приближих.

— Здравей, сладуране. Как мина денят ти? Игра ли? Подремна ли си?

Почесах го зад ушите и той гръмогласно замърка. Погледна ме сънливо с котешките си очи, а после изгледа Саймън. Бас държа, че по котешки му се ухили самодоволно.

— Хляб с тиквички, а? Да разбирам ли, че искаш още? — попитах и хвърлих якето си на облегалката на един стол.

— Зная, че имаш още. Саймън казва да ми дадеш — съвсем сериозно заяви той и насочи показалеца си към мен като пистолет.

— Май си пристрастен към печивата. Обърни се към анонимните лакомници — посъветвах го и влязох в кухнята да намеря последното хлебче. Навярно го бях запазила за него.

— Да, пристрастен съм към печивата. Срещаме се в една фурна в Пайн — поде шегата той и седна на стола до кухненския плот.

— Сполучлива ли е групата?

— Доста сполучлива. Има една по-добра на пазара, но повече не мога да ходя там — рече тъжно и поклати глава.

— Изритаха ли те? — попитах, облягайки се на плота срещу него.

— Всъщност сам се изритах — отговори, после подви показалец, да ме прикани да се приближа.

— Намерих си белята с кифличките с глазура — прошепна.

Засмях се и лекичко го пернах по бузата.

— Кифлички с глазура — повторих, а той избута ръката ми.

— Само лъжичка върху тестото на никого не вреди — изтъкна той.

Вдигнах ръце в знак, че се предавам, и сграбчих винени чаши от шкафа над главата му. Вдигнах вежда към него и той кимна.

Подадох му бутилка мерло и тирбушон, после извадих чепка грозде от панера в хладилника. Той наля, чукнахме се и без повече думи започнах да приготвям вечеря.

Останалата част от вечерта премина естествено, дори без да осъзная. В първата минута обсъждахме новите чаши за вино, които бях купила от „Уилям Сонома“, а трийсет минути по-късно седяхме на масата в трапезарията със спагети пред всеки от нас. Още бях облечена с екипа за тренировки, а Саймън бе с джинси, риза и само по чорапи. Бе свалил суитчъра си с надпис „Станфорд“, преди да прецеди спагетите, нещо, което дори не бях го помолила да направи. Той просто се мотаеше из кухнята, остави ги да се отцедят и ги върна в тенджерата, докато аз привършвах със соса.

Говорихме за града, за неговата работа, за моята, за предстоящото пътуване до Тахо и накрая се настанихме на дивана с по чаша кафе.

Аз се облегнах на възглавниците и подгънах крака под себе си. Саймън ми разказваше за пътуването си до Виетнам, което предприел преди няколко години.

— Не прилича на нищо, което си виждала — планински селца, разкошни плажове, а храната! О, Карълайн, каква храна! — Той въздъхна и отпусна ръка на облегалката на канапето. Усмихнах се и се помъчих да не обръщам внимание на спазмите в стомаха, когато произнесе името ми с възклицанието „О“ пред него… О, велики боже!

— Звучи прекрасно, но мразя виетнамската кухня. Не мога да я понасям. Да донеса ли фъстъчено масло?

— Познавам един човек — прави най-вкусната юфка в дома си на лодка насред залива Ха Лонг. Една хапка и ще изхвърлиш фъстъченото масло право през борда.

— Господи, защо не мога да пътувам като теб. Някога омръзва ли ти? — попитах.

— И да, и не. Винаги е чудесно да се върна вкъщи. Обичам Сан Франсиско. Но задържа ли се дълго, започва да ми пари под краката да хвана пътя. Да не говорим за паренето — там си ми напълно ясна, Нощничке. — Той нежно ме потупа по ръката.

Опитах да се престоря на обидена, но истината бе, че възнамерявах да се пошегувам. Забелязах, че ръката му е още върху моята и разсеяно рисува кръгчета с върховете на пръстите. Наистина ли толкова отдавна не бях полудявала от докосването на мъж? Или защото точно този мъж ме докосваше? Боже, връхчетата на пръстите му. Както и да е, успяваше да ми въздейства. Ако затворех очи, О щеше да ме връхлети — още бе далеч, но не толкова, както преди.

Погледнах Саймън и видях, че си гледа ръката, сякаш беше изненадан от усещането на кожата ми. Бързо поех дъх, с което привлякох очите му към моите. Спогледахме. Малката Карълайн реагираше, но сега и сърцето ми заби по-силно.

В същия момент Клайв скочи върху облегалката на дивана, тикна задницата си право в лицето на Саймън и умъртви вълшебния миг. И двамата се разсмяхме, Саймън се отдръпна от мен, докато обяснявах на Клайв, че не е учтиво да се държи така в компания. Котаракът бе необичайно доволен от себе си, затова разбирах, че се готви за нова беля.

— Брей, почти е десет! Обсебих ти цялата вечер. Надявам се, че не си имала планове — каза Саймън, стана и се протегна. Докато се протягаше, фланелката му се надигна и аз прехапах езика си с всички сили, за да не оближа кожата, показваща се над джинсите му.

— Щях да прекарам страшно вълнуваща вечер в гледане на кулинарния канал, дявол да те вземе, Саймън! — Размахах юмрук пред лицето му и се изправих до него.

— Дори ми сготви вечеря, между другото, много вкусна — добави той и затърси суитчъра си.

— Удоволствието беше мое. Приятно ми бе да готвя за друг, освен за себе си. Бих го направила за всекиго, който дойде на прага ми и поиска хляб. — Най-после му подадох парчето, запазено за него.

Той се усмихна, когато вдигна суитчъра си, захвърлен на пода до канапето.

— Следващия път нека аз да ти сготвя. Правя фантастични… странна работа — прекъсна сам себе си и изкриви лице.

— Какво странно има? — попитах, наблюдавайки го как разгъва суитчъра си.

— Влажен е. Всъщност не е само влажен, подгизнал е… — отбеляза и ме погледна объркано. Погледът ми се отмести от дрехата към Клайв, който невинно си седеше на облегалката на дивана.

— О, не — прошепнах, а кръвта се оттече от лицето ми. — Клайв, ти дребно нищожество! — Изгледах го кръвнишки.

Котаракът скочи от канапето и светкавично се стрелна между краката ми по посока на спалнята. Беше установил, че не мога да го стигна зад скрина, и точно там се криеше, когато направеше някоя беля. Но от доста време не бе вършил лошотии.

— Саймън, защо не го оставиш. Ще го изпера, ще го дам на химическо чистене — както поискаш. Много, много съжалявам — заизвинявах се, ужасно засрамена.

— О, нима го е направил? По дяволите, изпикал се е, нали? — Лицето му се сгърчи, докато вземах суитчъра от ръцете му.

— За беда, така е, Саймън. Толкова съжалявам. Има гадния навик да маркира територията си. Когато някой мъж остави дрехите си на пода — о, боже — той веднага ги препикава. Много съжалявам. Толкова, толкова съжалявам. Ужасно…

— Карълайн, няма нищо. Искам да кажа, отвратително е, но нищо. Случвали са ми се и по-неприятни неща. Всичко е наред, уверявам те. — Понечи да сложи ръка върху рамото ми, но явно размисли, навярно предвид последното, което беше пипал.

— Толкова съжалявам… — подхванах отново, когато той тръгна към вратата.

— Престани. Ако още веднъж повториш „съжалявам“, кълна се, че ще намеря твоя дреха и ще се изпикая върху нея.

— Е, това наистина е отвратително. — Най-после се разсмях. — Прекарахме толкова прекрасна вечер, а накрая ни я опикаха! — завайках се, докато му отварях вратата.

— Действително беше приятна, дори и препикана. Ще има и други. Не се безпокой, Нощничке. — Той ми намигна и прекоси площадката на стълбището.

— Пусни ми нещо мелодично тази вечер, може ли? — помолих, докато го наблюдавах как се отдалечава.

— Получаваш го. Спи спокойно — пожела ми той и едновременно затворихме вратите.

Облегнах се на моята, притиснала суитчъра в обятията си. Убедена съм, че най-глуповатата усмивка разтегляше устните ми, когато си припомних докосването на пръстите му. След това се сетих, че прегръщам опикан суитчър.

— Клайв, проклетнико! — викнах и изтичах към спалнята.

 

 

Пръсти, длани, топла кожа, притисната към моята в усилие да се слее с мен. Чувствах горещия му дъх и гласа му като мокър секс в ухото си:

— Ммм, Карълайн, хубаво ли ти е така?

Простенах и се претъркулих, оплетох крака в неговите, отвърнах на страстната му прегръдка, тикнах език в жадната му за целувки уста. Засмуках долната му устна и вкусих мента, горещина и обещание какво ще почувствам, когато за първи път проникне в тялото ми. И двамата стенехме и след миг се озовах прикована под него.

Устните му пълзяха от устата към шията ми, ближеха, засмукваха, намериха местенцето — онова под челюстта ми, което кара вътрешностите ми да експлодират, а очите ми да се кръстосват. Мрачно се засмя и разбрах, че съм негова.

Претърколих се върху него, тежестта му ми липсваше, но с наслада усетих тялото му с вътрешната част на бедрата си. Той потрепваше и пулсираше точно там, където исках. Отмахна косата от лицето ми и ме погледна с онези очи — очи, способни да ме накарат да забравя собственото си име, но да крещя неговото.

— Саймън! — извиках, чувствайки как ръцете му сграбчват бедрата ми и ме придърпват към него.

Седях изправена в леглото, сърцето ми препускаше, докато последните образи от съня бавно напускаха съзнанието ми. Стори ми се, че дочух тих смях откъм другата страна на стената, откъдето долиташе гласът на Майлс Дейвис.

Легнах отново, кожата ми гореше, а аз се мъчех да намеря прохладно местенце на възглавницата си. Замислих се какво ли става оттатък стената, само на сантиметри от мен. Бях го загазила.

 

 

По-късно на следващата сутрин седях на бюрото си и се готвех да посрещна нов клиент, който категорично бе пожелал да работи с мен. Тъй като бях млад дизайнер, получавах повечето си поръчки по препоръки и дължах много на похвалилия ме пред новия клиент. Всякакви вътрешни довършителни работи, прекрояване на луксозен апартамент — това за мен бе мечтаният проект. Винаги когато чаках нов клиент, изваждах снимки на други мои проекти и си приготвях скицници, но днес се подготвих с особено внимание. Ако допуснех и за секунда мисълта ми да се зарее, умът ми постоянно се връщаше към снощния сън. Изчервявах се всеки път, като се сетех какво бях позволила на Саймън от сънищата да ми направи и каква наслада бе почувствал той…

В съня ми Карълайн и Саймън бяха доста непристойни.

— Ехо — чух глас зад гърба си. Обърнах се и видях на вратата Ашли. — Карълайн, господин Браун е тук.

— Отлично, веднага слизам. — Кимнах, станах и пригладих полата си. Притиснах длани към бузите си с надежда да не са прекалено червени.

— А колко е сладък, сладък, сладък! — пропя тя и тръгна до мен надолу по коридора.

— Нима? Сигурно днес е щастливият ми ден. — Засмях се и завих зад ъгъла да го посрещна.

Определено бе сладък и знаех защо. Беше бившето ми гадже.

 

 

— Велики боже! Що за съвпадение! — възкликна Джилиан два часа по-късно, докато обядвахме.

— Като се замисля, целият ми живот е диктуван от съвпадения, та допускам, че е в реда на нещата. — Отчупих парче питка и решително задъвках.

— И все пак, каква случайност? — отново се зачуди тя, докато ми наливаше втора чаша „Пелегрино“.

— Няма нищо случайно. Този тип не оставя нищо на случайността. Знаел е точно какво прави, когато ти се е представил на онзи благотворителен бал миналия месец.

— Не — въздъхна тя.

— Да. Той ми го съобщи. Видял ме и като разбрал, че работя за теб, какво? Бум! Нужен му бил интериорен дизайнер. — Засмях се, като се замислих как винаги урежда нещата точно както той иска. Е, почти винаги.

— Не се безпокой, Карълайн. Ще го прехвърля на друг дизайнер, дори мога да го поема самата аз. Не си длъжна да работиш с него — увери ме тя и ме потупа по рамото.

— По дяволите, остави! Вече се съгласих. Ще изпълня ангажимента си. — Скръстих ръце пред гърди.

— Сигурна ли си?

— Да. Нищо няма да ми струва. Не скъсахме по трудния начин. В сравнение с други нашата раздяла мина мирно и тихо. Не искаше да приеме факта, че го напускам, но след време се примири. Не допускаше, че има куража да го понесе, но се изненада от себе си. — Заиграх се със салфетката си.

Излизах с Джеймс през последната си година в „Бъркли“. Той вече учеше в юридическия факултет и вземаше изпит след изпит по пътя си към съвършенството. Боже мой, беше хубавец — силен и красив, и безкрайно очарователен. Срещнахме се една вечер в библиотеката, няколко пъти пихме кафе и връзката ни се циментира.

А сексът? Неземен.

Беше първото ми сериозно гадже и знаех, че в някакъв момент ще поиска да се ожени за мен. Имаше съвсем точна представа какво иска от живота си и в нея определено присъствах като съпруга. А той беше всичко, което си въобразявах, че желая от един съпруг. Годежът бе неизбежен. Но тогава започнах да забелязвам недостатъци, отначало нищожни, но с времето ми разкриха общата картина. Вечеряхме където той искаше. Не ми се даваше възможност да избирам. Дочух, че е споменал пред някого, че „декораторската“ ми фаза няма да продължи дълго, но било чудесно да има съпруга, способна да разкраси дома. Сексът продължаваше да е страхотен, но аз все повече и повече се дразнех от него и накрая престанахме да спим заедно, за да си събера мислите.

Когато започнах да осъзнавам, че той вече не е моето желано бъдеще, отношенията ни се обтегнаха. Постоянно се карахме и когато реших да преустановя връзката ни, той се опита да ме убеди, че изборът ми е погрешен. Но аз знаех, че съм права, и по-късно той се примири, че го напускам, а не проявявам „женски капризи“, както обичаше да нарича желанията ми. Не поддържахме връзка, но дълго време той играеше важна роля в живота ми, затова грижливо пазех общите ни спомени. Ценях какво ме бе научил за мен самата.

Това, че не ни провървя като двойка, не означаваше, че не можем да работим заедно, нали така?

— Сигурна ли си? Наистина ли искаш да работиш с него? — още веднъж ме попита Джилиан, но бях сигурна, че е готова да ме остави.

Замислих се отново, възстанових моментния спомен, когато го видях да чака във фоайето. Пясъчноруса коса, проницателни очи и чаровна усмивка: заля ме вълна от носталгия и му се усмихнах, когато се приближи до мен.

— Здравей, непознато момиче — каза той и ми протегна ръка.

— Джеймс! — ахнах, но бързо се окопитих. — Изглеждаш страхотно! — Прегърнахме се — за безкрайно изумление на Ашли.

— Да, сигурна съм — отговорих на Джилиан. — Ще ми се отрази добре. Да го наречем жизнен опит на зрелостта. Плюс това не искам да изпусна поръчката. Ще видим какво ще стане довечера.

При думите ми тя вдигна поглед от менюто.

— Довечера?

— Не ти ли казах? Ще излезем да пийнем и да си припомним старите времена.

 

 

Стоях пред огледалото, решех си косата и проверявах дали по зъбите ми не е полепнало червило.

Останалата част от работния ден бе минала бързо и сега бях вкъщи и се приготвях за довечера. Бяхме се разбрали само да пийнем, съвсем неангажиращо, въпреки че бях оставила отворена възможността за вечеря. Прилепналите джинси, черното поло и късото, сиво кожено яке бяха най-елегантното, което реших за уместно.

Прекараната сутрин с него в кабинета ми бе приятна и когато ме покани на по питие, за да си споделим новините, мигновено се съгласих. Нетърпелива бях да науча какво му се е случило, както и да се уверя, че можем да работим заедно. В миналото представляваше значителна част от живота ми и идеята да работя с човек, с когото съм била толкова близка, ми допадаше. Чувствах се зряла. Да сложа край? Не бях сигурна как да го нарека, но ми се струваше нещо естествено.

Щеше да ме вземе в седем и бях решила да се срещнем навън. Да паркира на моята улица бе абсурдно. Хвърлих поглед към часовника, който ме подсети, че е време да тръгвам, затова пратих бърза целувка за довиждане на Клайв, който беше света вода ненапита след инцидента с препикаването, и излязох на стълбището.

И се сблъсках със Саймън, застанал пред вратата ми.

— Я гледай, май си официалният ми преследвач! Няма повече хляб с тиквички, господинчо. Надявам се, че ти се е усладил, защото свърши — предупредих го и с показалец го избутах.

— Зная, зная. Всъщност тук съм по работа — засмя се той и разпери безпомощно ръце.

— Ще се поразходиш ли с мен? — попитах, кимайки към стълбите.

— И аз излизам. Ще си взема под наем филм — обясни ми, докато слизахме.

— Още ли ги дават под наем? — пошегувах се, докато завивахме зад ъгъла.

— Да, още ги дават. Само че ще се наложи да гледаш каквото избера — подчерта и вдигна вежди.

— Довечера ли?

— Разбира се, защо не. Дойдох да те поканя. Дължа ти вечеря след онази вечер, а и ми се гледа нещо страшно… — Той се впусна в темата на „Зоната на здрача“.

Не се сдържах и се засмях на ръцете му, изобразяващи нокти на граблива птица, и на събраните очи.

— Последният път, когато ме поканиха да гледам филм, бе шифрованото „що не си полегнем на канапето“. В безопасност ли съм с теб?

— Моля ти се! Сключихме примирие, не помниш ли? Ще го спазвам на всяка цена. До довечера?

— Ще ми се да можех, но имам планове. Утре вечер? — Изминахме последните стъпала и стигнахме до фоайето.

— Утре може. Ела у дома след работа. Само трябва да взема филма и да сготвя вечеря. Най-малкото, което мога да направя за моята малка страстоубийца. — Той се засмя, а аз го тупнах по рамото.

— Ако обичаш, престани да ме наричаш така. Иначе няма да донеса десерт — заплаших го с нисък глас, докато примигвах като побъркана.

— Десерт ли? — попита той, държейки вратата отворена, докато излизах в нощта.

— Да. Вчера взех няколко ябълки, а цяла седмица копнея за пай. Как ти се струва? — попитах, докато оглеждах улицата за Джеймс.

— Ябълков пай? Домашен ябълков пай? Боже, жено, да не се опитваш да ме убиеш? Ммм… — Той примлясна с устни и ме изгледа лакомо.

— Виж ти, сякаш си видял някого, когото искаш да изядеш.

— Ела ми утре вечер с ябълков пай и може да не те пусна да си тръгнеш — въздъхна той. Бузите му бяха порозовели, а косата — разрошена от студения вятър.

— Това може да се окаже трудна работа — прошепнах. Ти да видиш. — Добре, върви да вземеш филма — отсякох и игриво побутнах двуметровата грамада пред себе си. Спомни си за харема! — извиках наум.

— Карълайн? — долетя безпокоен глас зад мен, обърнах се и видях Джеймс да идва към нас.

— Здравей, Джеймс — извиках, отдалечавайки се от Саймън със смях.

— Готова ли си да тръгваме? — попита той, оглеждайки подозрително съседа ми. Саймън се възправи с целия си ръст и отвърна на погледа му също толкова подозрително.

— Да, хайде да вървим. Саймън, запознай се с Джеймс. Джеймс — Саймън.

Те се приближиха да се ръкуват и забелязах, че и двамата излъчват някаква излишна енергия, сякаш никой от тях не искаше да бъде първият, подал ръка. Извъртях очи. Ехо, момчета. И двамата можете да напишете имената си в снега. Въпросът е кой ще оформи по-големи букви.

— Приятно ми е да се запознаем, Джеймс. Бяхте Джеймс, нали. Аз съм Саймън. Саймън Паркър.

— Точно така. Джеймс. Джеймс Браун^[1].

Видях как устните на Саймън се разтеглят в усмивка.

— Добре, Джеймс, да тръгваме. Саймън, ще поговорим по-късно — прекъснах ги аз, и сложих край на ръкостискането на века.

Джеймс тръгна към колата си, паркирана така, че запушваше друга спряла кола, а Саймън ме изгледа.

— Браун? Джеймс Браун? — само с устни произнесе той, а аз едва сдържах смеха си.

— Тихо — отвърнах му също само с устни и се усмихнах на Джеймс, когато той се обърна към мен.

— Радвам се, че се запознахме, Саймън. Ще се виждаме — извика Джеймс и ме подкара към колата си, хващайки ме за врата. Не се изненадах особено, понеже в миналото така се движехме, но Саймън доста се опули от видяното.

Ти да видиш…

Джеймс ми отвори вратата, после мина от неговата страна. Когато потеглихме, Саймън още стоеше пред нашата сграда. Потърках ръце пред радиатора и се ухилих на Джеймс, докато той се смесваше с трафика.

— Сега накъде?

 

 

Настанихме се удобно в избрания от него лъскав бар. Типично в стила на Джеймс: модерен и изискан, излъчващ скрита сексуалност. Тъмночервените кожени канапета с тънки елегантни възглавнички ни приютиха и започнахме да се опознаваме след толкова години на раздяла.

Докато чакахме сервитьора, оглеждах лицето му. Все още изглеждаше същият: ниско подстригана пясъчноруса коса, остър поглед, слаба фигура, която се движеше като котка. Възрастта само го бе разхубавила, а изкуствено изтърканите му джинси и черният кашмирен пуловер прилепваха към тяло в прекрасна форма. Джеймс беше алпинист, неумолим в стремежа си към постижения. Гледаше на всяка морена, на всяка планина като на препятствие, което трябва да преодолее, да завоюва.

Към края на връзката ни ходех да се катеря с него, въпреки че височините все повече ме плашеха. Но да го наблюдавам как се изкачва, да гледам как жилавите му мускули се разтягат и поставят тялото му в наглед неестествени пози бе опияняващо преживяване и онези вечери в палатката го чуках като обезумяла.

— За какво мислиш? — попита той, прекъсвайки спомените ми.

— Сетих се колко обичаше да се катериш. Продължаваш ли?

— Да, но нямам толкова свободно време като преди. Фирмата не ме оставя със скръстени ръце. Винаги щом мога, ходя в Биг Бейсин^[2] — каза той и се усмихна на приближаващата сервитьорка.

— Какво да ви донеса? — попита тя и постави салфетки пред всеки от нас.

— За нея сухо мартини с водка с три маслинки, а за мен — три пръста уиски „Макалън“ — поръча той.

Сервитьорката кимна и се отдалечи.

Гледах го, докато се облягаше, внезапно той обърна поглед към мен.

— Съжалявам, Карълайн. Все още ли пиеш това?

Присвих очи.

— Както изглежда, да. Ами ако тази вечер не исках мартини? — попитах надуто.

— Грешката е моя. Какво би желала да пиеш? — Той помаха на сервитьорката да се върне.

— Ще взема мартини с водка и три маслинки, ако обичате — казах и й намигнах.

Тя доби объркан вид.

Джеймс гръмко се разсмя и жената се отдалечи, клатейки глава.

— Право в целта, Карълайн — отбеляза той и отново ме загледа.

— Е, кажи ми какво се случи с теб през последните няколко години. — Сложих лактите си на масата и подпрях брадичка с длани.

— Как да обобщя години в няколко изречения? Завърших правния факултет, постъпих във фирма тук, в града, и две години работих като вол. Понамалих темпото, сега опъвам само шейсет и пет часа седмично, но признавам, че е приятно да видиш дневната светлина. — Ухили се и не се сдържах да се усмихна в отговор. — Разбира се, работата ми оставя съвсем оскъдно време за обществен живот, така че си е чист късмет, че те срещнах на благотворителния бал миналия месец — завърши той и също се подпря на лакти. Джилиан присъстваше на много обществени мероприятия из целия град и понякога и аз я придружавах. Беше полезно за бизнеса. Трябваше да се сетя, че ще налетя на Джеймс на някое от тях.

— Значи си ме видял, но не дойде да поговорим. А сега, седмици по-късно, искаш от мен да работя по апартамента ти. Защо точно аз? — Поех питието си, което тъкмо пристигна, и отпих дълга глътка.

— Повярвай ми, исках да разговаряме. Но не посмях. Толкова време мина. После разбрах, че работиш за Джилиан. Нея ми я препоръча един приятел и си помислих „направо идеално“. — Той поднесе чашата си към моята.

Поколебах се за миг, после чукнах чашата му.

— Ти сериозно ли искаш да работя за теб? Нали не е някаква машинация, за да ме вкараш в леглото?

Джеймс ме изгледа равнодушно.

— Пряма както винаги. Но става въпрос за професионалните ти умения. Без съмнение не ми допада как се разделихме, но уважавам твоето решение. Ето какво. Действително ми е нужен декоратор. Точно като теб, не мислиш ли?

— Дизайнер — поправих го тихо.

— Моля?

— Дизайнер — повторих по-силно. — Аз съм интериорен дизайнер, а не декоратор. Има разлика, господин адвокат. — Отпих отново.

— Разбира се, разбира се — съгласи се той и помаха на сервитьорката.

Изненадана, погледнах към чашата си и установих, че е празна.

— Искаш ли още едно? — попита ме Джеймс и аз кимнах.

След като поговорихме за дреболии през следващия час, започнахме да обсъждаме от какво се нуждае за новия си дом. Настояваше да се заема с всичко: от килимите до осветителните тела. Щеше да бъде огромна поръчка и дори се съгласи да снимам готовия апартамент за местно списание за дизайн, в което публикуваше Джилиан. Джеймс произхождаше от богатото семейство Браун от Филаделфия и родителите му щяха да поемат по-голямата част от сметката. Младите адвокати не можеха да си позволят жилище като неговото, да не говорим в един от най-скъпите градове на Америка. Но парите под попечителство съществуваха, а неговите бяха доста. Едно от предимствата да се срещаме в колежа бе, че можехме да си позволим истински срещи, а не само евтина храна за вкъщи през цялото време. Допадаше ми тази страна на връзката ни. Няма защо да лъжа.

Допадаше ми същата страна и на този проект. По същество неограничен бюджет. Нямах търпение да започна.

В края на краищата вечерта бе приятна. Стара любов ръжда не хваща. Познавахме се и изпитвахме носталгия, която можеш единствено да споделиш с човек, който те е познавал отблизо — особено във възраст, когато все още си се оформял като личност. Беше страхотно да го видя отново. Джеймс имаше силен характер, силен и самоуверен, който ми напомни защо преди всичко ме е привлякъл. Смяхме се, докато разказваше истории за преживяванията ни като двойка, и се зарадвах, че чарът му не е отмрял. Можехме с лекота да общуваме по работа. Нямаше го вече смущението.

Когато вечерта напредна и той ме докара до нас, Джеймс повдигна въпроса, който знаех, че напира на езика му.

— Срещаш ли се с някого? — попита тихо.

— Не. Но това едва ли е въпрос, който би ми задал клиент — пошегувах се и погледнах към сградата. Видях Клайв на прозореца към улицата на обичайния си пост и се усмихнах. Приятно беше някой да те чака. Не се удържах и хвърлих поглед към съседния апартамент, за да видя свети ли при Саймън, а стомахът ми направи салто, когато видях сянката му върху стената и синия отблясък от телевизора му.

— Като клиент в бъдеще ще се въздържам от подобни въпроси, госпожо Рейнолдс — засмя се той.

— Отдавна прекрачихме границата на връзката между дизайнер и клиент. — Тържествувах, когато видях червенина да загрозява безупречното му лице.

— Мисля, че ще бъде забавно.

— Добре, обади ми се утре сутринта в офиса и започваме. Ще те оскубя, приятелю. Вкарай в действие кредитната си карта — заплаших го, докато излизах от колата.

— По дяволите, разчитам на това. — Той отново ми намигна и ми помаха за сбогуване.

Изчака, докато си вляза, и още веднъж ми помаха през затворената врата. Радвах се, че присъствието му не ме тревожи. Горе, докато завъртах ключа в ключалката, дочух нещо. Погледнах през рамо, но не видях никого. Клайв ме повика отвътре, така че се усмихнах и влязох, взех го в ръце, а докато шепнех в ухото му, по котешки ме прегърна с лапите си през врата.

 

 

На следващата вечер точех кората за пая, когато пристигна съобщение от Саймън.

„Заповядай, когато искаш. Ще започна с вечерята, когато си тук.“

„Още работя върху пая, но скоро ще е готов.“

„Имаш ли нужда от помощ?“

„Как си с беленето на ябълки?“

Почти веднага чух почукване на вратата. Отворих с набрашнени ръце, и я избутах с лакът.

— Здравей — казах, докато задържах вратата с крак.

— Тук прилича на финала на „Скархейс“ — отбеляза той и се пресегна, за да докосне носа ми и да ми покаже брашното на върха му.

— Стигне ли се до кора за пай, ставам неудържима — поясних и затворих вратата.

— Уместна забележка. Полезна за мен информация — промърмори той и избута ръцете ми, когато понечих да го плесна.

Изгледа ме продължително, очите му от лицето ми се плъзнаха по тялото.

— Не си се шегувала за престилката. Не зная колко дълго ще мога да стоя като статуя, без да те сграбча за задника.

— Влизай и сграбчвай една ябълка, приятелю — наредих и тръгнах към кухнята, като умишлено разлюлях бедра. Чух го тежко да въздиша. Хвърлих поглед към облеклото си и забелязах овехтялата фланелка, старите джинси, босите крака и готварската престилка.

— Като каза „сграбчи една ябълка“, какво точно имаше предвид? — попита той откъм кухнята, където си съблече пуловера.

Поклатих глава при вида на черната фланелка на Саймън и избелелите джинси. Отново бе по чорапи и се изумих колко непринудено се държи в кухнята ми.

Заобиколих плота и взех точилката.

— Знаеш ли, изобщо няма да се замисля, а ще те цапна по главата с нея, ако не престанеш с това сексуално насилие — предупредих го и похотливо погалих точилката.

— Ще те помоля да се въздържиш, ако наистина искаш да обеля ябълките — отвърна той с ококорени очи.

— Никога не се шегувам за пая, Саймън. — Поръсих още малко брашно по мраморното приспособление.

Той мълчеше, докато ме наблюдаваше как потупвам кората и дишам през уста.

— Какво възнамеряваш да правиш? — попита той с нисък глас.

— С това ли? — Посочих към дъската.

— Да — потвърди той.

— Ще разточа кората. Виждаш ли, ето така — подразних го отново, като забутах точилката напред-назад и всеки път се навеждах, та гърдите ми да изпъкват.

— Божичко — прошепна той, а аз дръзко му се усмихнах.

— Нали ще имаш търпение, голямо момче? В момента обработвам горната кора, а после ще се потрудя и върху долната — подхвърлих през рамо.

Ръцете му се вкопчиха в ръба на плота.

— Ябълки. Ябълки. Ще обеля няколко ябълки — промърмори той и се завъртя към пълния с ябълки гевгир на умивалника.

— Нека ти подам белачката — предложих, изникнах зад гърба му и се притиснах към него, за да взема белачката за зеленчуци от мивката. Беше забавно.

— Беля ябълки. Просто си беля ябълки. Изобщо не ти усещам циците. Не, не и аз — пропя той, когато съвсем открито се засмях.

— Ами бели — отвърнах и понеже го съжалих, се отдръпнах. Може и да съм си навряла носа във фланелката му.

— Ти да не би да ме помириса? — попита той, все още обърнат с гръб.

— Може и да съм — признах и отново силно стиснах точилката.

— И на мен така ми се струва.

— След като ти можеш да миришеш, и аз мога — изстрелях в отговор, докато изкарвах сексуалната си незадоволеност върху горкия блат.

— Имаш право. И как ти се струвам?

— Миришеш приятно. Всъщност доста апетитно. На гладиатор?

— На атлет. Изгубих гладиаторските си способности — призна той.

Засмях се и продължих да точа, а той да бели. След петнайсет минути разполагахме с цяла купа обелени и настъргани ябълки и разточени кори и двамата пиехме първата си чаша вино.

— Какво следва сега? — попита той, след като избърсахме брашното и почистихме.

— Сега ще добавим подправките и малко лимон — отговорих, докато поръсвах канела, индийско орехче, захар и лимон.

— Добре, къде ме искаш? — попита той и ми показа покритите си с брашно ръце.

През ума ми пробягаха образи и се наложи да прехапя устни, за да не се възползвам от поканата му и да му покажа точно къде искам да ги сложи.

— Първо се избърши, после ще започнем. Можеш да бъдеш мой асистент.

Той се озърна да потърси кърпа, а аз понечих да посоча онази, която бях извадила. Бях вече тръгнала към плота, когато почувствах две много силни ръце, поставени на точно определено място — на задника ми.

— Здрасти — възкликнах и замръзнах на място.

— Здрасти — отговори жизнерадостно той, без да отдръпва ръцете си.

— Обясни, ако обичаш — наредих, като се стараех да не обръщам внимание как сърцето ми се стреми да изхвръкне през устата ми.

— Каза ми да намеря къде да си изчистя ръцете — избъбри смутено, полагайки всички усилия да не се разсмее, като едновременно леко ме стисна.

— И ти избра задника ми? — Засмях се и избутах ръцете му.

— Какво да кажа? Позволявам си волности със своите съседи — призна той, а погледът му се стрелкаше от бедрата към очите ми и обратно.

— Имаме да правим пай, господинчо. Ще съм ти благодарна, ако възвърнеш добрите си маниери. Никакво докосване на задника ми без покана. — Почувствах как палецът му рисува кръгчета по дланта ми и главата ми олекна. Този пич щеше да ми донесе само гибел. — Отдръпни се, красавецо, и се дръж прилично — изкомандвах го аз.

Той самодоволно се усмихна, което ми даде възможност да промълвя:

— Велики боже — съвсем безадресно, преди да се присъединя към него при купата с ябълките.

— Добре, схвана ли какво ти говоря? — попитах и поръсих плодовете със захар.

— Схванах.

Започнах да разбърквам ябълките с ръце, а Саймън следваше инструкциите ми буква по буква. Когато поисках още захар, той я наръси. Когато помолих за още канела, той се подчини. Когато поисках да изцеди лимон, той така го стисна, че едва смогнах да удържа езика си в собствената си уста, а не да го натикам в гърлото му.

Подхвърлях и опитвах, а когато най-после бе готово, поднесох парченце към устата му.

— Зяпай — подканих го и той се наведе към мен. Поставих ябълката на езика му, но той бързо затвори уста, преди да имам възможността да издърпам пръстите си.

— Вкусно — прошепна.

— Радвам се — отговорих, вперила очи в олицетворението на секс на два крака, изправило се пред мен.

Той задъвка.

— Сладка, сладка Карълайн.

— А — успях да продумам. Мозъкът ми знаеше, че това не предвещава нищо добро, но сърцето ми щеше да изхвръкне.

— Приятно ли ти беше? — попита Саймън и многозначителната му усмивка опасно се превръщаше в самодоволна.

— Приятно — отвърнах, възпламенена от устните му върху пръстите си. По дяволите и примирието, и харема. Кого го е грижа, ако няма истински О? Исках да опозная този мъж по доста неприличен начин.

Сексуалната ми граница бе прекрачена и бях готова да разкъсам дрехите и да разголя тялото му, да го хвърля на земята и да го обяздя сред купчината ябълки и канела, когато телефонът ми иззвъня.

Благодаря ти, боже.

Погледнах синеокия дявол и се втурнах през стаята, далеч от подлудяващия ме магьосник. Докато тичах, зърнах лицето му и ми се стори леко разочарован.

— Момиче, какво ще правиш тази вечер? — изписка Мими в телефона. Отдръпнах го, преди да ми е пукнала тъпанчето. Мими имаше три нива на говор: нормално силен, развълнувано силен и пиянски силен. В момента изоставяше развълнувания и преминаваше към пиянския.

— Готвя се да вечерям. Ти къде си? — попитах и кимнах на Саймън, който беше започнал да пресипва ябълките в тавата за печене.

— Излязохме да пийнем със София. Ти какво правиш? — изкряска тя.

— Току-що ти казах, приготвям се да вечерям! — засмях се.

Саймън се подаде във всекидневната с пая в ръце.

— Да го пъхна ли във фурната? — попита.

— Почакай, Мими. Не още, искам да му добавя малко сметана — отговорих и той отново влезе в кухнята.

— Карълайн Рейнолдс, това беше мъж! Кой беше? С кого ще вечеряш? И къде ще слагаш сметана? — изстреля, а гласът й ставаше все по-пронизителен.

— Успокой се. Ще ме проглушиш! Ще вечерям със Саймън и си приготвяме ябълков пай — обясних, а тя незабавно го повтори на София.

— По дяволите — промърморих, когато чух как изтръгват телефона от ръцете на Мими.

— Рейнолдс, какви ги вършиш? Със съседа си ли печеш пай? Гола ли си? — извика София, започвайки на свой ред да ме пече на шиш.

— Не съм, а вие и двете трябва да се поуспокоите. Сега затварям — успях да я надвикам.

Въздъхнах, върнах се при Саймън и го открих с ръце, пълни с пай. Напук на себе си се засмях.

 

 

— О, господи, колко е вкусно — простенах, затворих очи и се оставих на възприятията си.

— Знаех, че ще ти хареса, но нямах представа, че толкова ще ти се услади — прошепна той и съсредоточено ме изгледа.

— Замълчи, ще развалиш магията — въздъхнах, протегнах се, отзивчива към всичко, което ми подаваше.

— Искаш ли още едно — предложи Саймън и се надигна на лакти.

— Ако хапна още едно, ще се пръсна.

— Давай, бъди лоша — заслужаваш го. Зная, че искаш, Карълайн — подразни ме и се надвеси към мен.

— Добре — едва издумах и отворих очи. Затворих ги отново и го чух да тършува, преди да ми го подаде. Въздъхнах, поемайки го, и обгърнах с устни хапката.

— Никога не бях виждал жена да яде толкова много на едно сядане — удиви се той, докато ме наблюдаваше.

— Не си срещал и жена, която да обича кюфтета колкото мен — простенах с пълна уста. Чувствах се претъпкана донемайкъде, но не исках яденето да свършва.

Господи, правеше страхотни кюфтета.

Изядох почти половин кило спагети сама, както и всичките си кюфтета и половината от неговите.

Саймън беше безупречен домакин, настоя да си седя, да пия вино и да го гледам, вместо да помагам. Развличаше ме с разни истории от пътешествията си, докато готвеше, и въпреки че храната беше обикновена, беше вкусна.

— Удобно ли ти е там? — Той повдигна вежди и стана да разтреби.

— Да, само ми е нужна глътка въздух — простенах и се надигнах от масата.

— Не, не, няма нужда да помагаш — възпротиви се той, втурна се и грабна чинията ми.

— Нямах и намерение. Само щях да я отнеса и да припадна на канапето — отвърнах и кимнах към всекидневната.

— Върви да почиваш. Всеки, който е поел с уста толкова топки, има нужда от отдих — пошегува се той, а аз го пернах по ухото.

— Казах, никакви шеги с топки повече! Позабавлява се, остави ме да почина в мир. — Затътрих се към всекидневната. Вече се бях направила на прасе, но бе невероятно вкусно. Отпуснах се и откопчах още едно копче на джинсите си, настаних се на възглавниците и си припомних някои от най-приятните моменти от вечерта.

Да наблюдавам как Саймън готви, с една дума, бе секси преживяване. В кухнята си се чувстваше като у дома си, та забравих за суетенето му около пая. Дори и салатата му — маруля с лук, леко подправена с лимон, зехтин, сол, пипер и апетитен пармезан — бе лесна, но безупречна.

— Розова хималайска сол — гордо оповести той, и извади торбичка от килера си. Беше я донесъл от някое от многобройните си пътувания и ми предложи да я опитам, преди да поръси салатата. Може би беше претенциозно, но на Саймън му подхождаше. Разнообразните страни на този човек бяха изумителни. Първата ми представа за него се оказа напълно погрешна. Мнението ми, изглежда…

Чувах го как мие чиниите и въпреки че навярно бе редно да стана и да му помогна, не можех да помръдна от дивана. Сгуших се на една страна и отново огледах всекидневната му, а погледа ми привлякоха шишенцата с пясък от целия свят. Удивявах се колко беше пътувал и как още му беше интересно. Загледах снимката на жената от Бора Бора — тъмната й красива кожа и стегнатото й тяло — и се замислих колко са различни жените в харема му. Уф, останаха две, откакто Кейти — Плесни дупе, е с новия си приятел.

Ненадейно долових мириса на ябълковия пай и чух вратичката на фурната да се затръшва. Веднага щом дойдох, го сложих в неговата печка, за да бъде готов за десерт.

— Не смей да ми поднасяш пай сега. Натъпкала съм се до горе, казвам ти, нямам грамче място! — извиках.

— Тихо, още изстива — скара ми се той. — Трябва да се поразбудиш, сестро. Време е за филма — припомни ми и ме побутна, докато с усилие се изправях.

— Какво ще гледаме?

— „Екзорсистът“ — прошепна той, изгаси лампата на крайната маса и стаята потъна в мрак.

— Ти да не ме вземаш на подбив? — повиших глас и се пресегнах да я включа.

— Не ставай пъзла. Ще го изгледаш — настоя той и отново я изгаси.

— Не съм пъзла, но е глупаво да гледаме филм като „Екзорсистът“ на тъмно! Все едно си търсим белята — изсъсках в отговор и посегнах да я запаля отново.

Тук започваше да прилича на дискотека…

— Добре, да се договорим. Гасим светлината, но… — Постави показалец пред устните си, понеже разбра, че се готвя да го прекъсна. — Ако много се изплашиш, светваме. Разбрахме ли се?

Все още се бях протегнала отново да запаля лампата, когато забелязах колко е близо лицето му. И как съм се надупила, като момиче, чакащо да го напляскат. А знаех, че той няма да се поколебае…

— Добре — изпъшках, когато започнаха началните надписи. Надигнах се и седнах нормално.

Той победоносно ми се усмихна и вдигна палци.

— Ако още веднъж ми покажеш палци, ще ги отхапя — изръмжах, издърпах вълненото одеяло от облегалката на канапето и се завих, все едно да се предпазя. Едва-що започнал филмът, а вече бях ужасена.

До времето, когато свещеникът дойде за краткото си посещение, на практика седях в скута на Саймън, дясната ми ръка стискаше в смъртоносна хватка бедрото му, а одеялото изцяло покриваше главата ми.

— В действителност буквално те мразя, че ме караш да гледам такъв филм — прошепнах в ухото му. Дори го придружих до тоалетната, когато си дадохме почивка. Той настоя да остана в коридора, но аз се присламчих до вратата и поглеждах крадешком, все още с одеялото върху главата.

— Искаш ли да го спра? Не желая да сънуваш кошмари — предложи той.

— Само не блъскай по стената ми няколко нощи, ако обичаш. Няма да го понеса — отвърнах, поглеждайки го през една от дупките в одеялото.

— Да си чувала блъскане напоследък?

— Всъщност не съм. И защо така? — полюбопитствах.

Той въздъхна.

— Ами аз… — започна и тогава най-необузданите звуци гръмнаха от телевизора и двамата подскочихме.

— Може би този филм е наистина малко страшничък. Искаш ли да седнеш по-близо? — попита той и натисна паузата на дистанционното.

— Боях се, че никога няма да ме попиташ — извиках и се настаних изцяло в скута му. — Искаш ли част от одеялото? — предложих и той се засмя.

— Не, ще се държа по мъжки. Ти си стой отдолу обаче — подразни ме.

Присвих очи, погледнах през дупките и пъхнах пръст в една от тях.

— Познай кой пръст е този — казах и го размахах пред лицето му.

— Тихо, гледаме филм. — Прегърна ме и ме притисна към гърдите си.

Беше топъл и силен, но не можеше да се пребори с ужаса, който ми вдъхваше „Екзорсистът“. За какво говорехме? Сега изобщо не бях в състояние да мисля за блъскане по стените, освен за онази, която Ригън удря в изстъпленията си и я облива с грахова супа. Изгледахме остатъка от проклетия филм, усукани един около друг като гевреци, а той най-после прибягна до лъжливата сигурност на одеялото.

 

 

Цък, цък, цък.

Какво, по дяволите, е това?

Цък, цък, цък.

О, не.

Лежах парализирана в леглото, а всяка крушка в апартамента ми ослепително грееше.

Цък, цък, цък.

Издърпах нагоре завивката, покрих се чак до очите, които не преставаха лудешки да оглеждат спалнята ми. Мозъкът ми знаеше, че съм на сигурно място и в безопасност, но едновременно с това си припомнях ужасяващи и противни сцени от филма, заради които беше невъзможно да се отпусна и заспя. Нервите ми бяха опънати до крайност, а огнен адреналин препускаше във вените ми. Мразех Саймън за състоянието на всяка клетка от тялото ми. Също така копнеех да е тук.

Цък, цък, цък.

Какво е това?

Цък, цък.

Нищо.

В същия момент Клайв скочи върху леглото и изпищях като заклана. Опашката на котарака бухна и той ми изсъска, чудейки се защо, мътните го взели, мама пищи насреща му. Разбрах. Цъкането идваше от проклетите му котешки нокти по пода.

Миг по-късно телефонът ми завибрира, разтърси цялото нощно шкафче и изтръгна нов писък от гърдите ми. Беше Саймън.

— Какво, по дяволите, става? Защо крещиш? Добре ли си? — извика той, когато вдигнах. Чувах го и от телефона, и през стената.

— Веднага си докарай задника тук, ти негодник и мъчител със страшни филми — изригнах и затворих. Ударих по стената и изтичах да отключа. Почти по същия начин изкачвах стълбите от мазето, когато бях дете, хуквах обратно към стаята си, изминавах с подскоци няколкото останали метри и се приземявах по средата на леглото. Увих се с одеялата и надникнах навън в очакване. Той почука и чух вратата да се отваря.

— Карълайн — повика ме.

— Тук, вътре съм — извиках. Радвах се да го видя.

— Донесох ти пай — оповести той със смутена усмивка. — Също и това — добави, измъквайки вълненото одеяло иззад гърба си.

— Благодаря — усмихнах му се иззад възглавницата, която ползвах за щит.

Няколко минути по-късно седяхме на леглото ми, като всеки от нас балансираше с чиния и чаша мляко. Бяхме твърде сити, а после прекалено ужасени, за да ядем пай по-рано. Клайв се оттегли с призрачните си нокти в другия край на стаята, след като извъртя очи към Саймън и опашката му бухна.

— На колко си години? — попитах и си отрязах парченце от сладкиша.

— На двайсет и осем. А ти?

— На двайсет и шест. Съвсем зрели хора, а се ужасяваме от някакъв си филм — размишлявах, докато дъвчех. Паят беше вкусен.

— Не бих казал, че съм ужасен — възпротиви се той. — Уплашен? Да. Но дойдох само за да престанеш да пищиш.

— И да опиташ пая ми — добавих и му намигнах.

— Я тихо — предупреди ме той, после вкуси пая ми.

— Боже, великолепен е — въздъхна със затворени очи и задъвка.

— Зная. Заради ябълките и домашно опечената кора. Има ли нещо по-хубаво?

— Ако го ядяхме голи, щеше да бъде по-хубаво — отвърна той и отвори едното си око.

— Никой няма да се съблича тук, приятелю. Просто си яж пая.

Задъвкахме.

— Чувствам се по-добре — отбелязах няколко минути по-късно, след като отпих от млякото си.

— И аз. Вече не съм толкова уплашен.

Той се усмихна, а аз взех чинията му и я оставих на нощното шкафче. Доволно въздъхнах и се отпуснах върху възглавниците, сита и поуспокоена.

— Иска ми се да те попитам… за Джеймс Браун. Джеймс Браун? — Той се засмя, а аз го ритнах. Извъртяхме се настрани с лице един към друг.

— Не мога да повярвам, че толкова време се сдържаш!

— Сериозно, кой е този пич? — попита той.

— Нов клиент.

— А, ясно — кимна той с доволно изражение.

— И старо гадже — добавих, наблюдавайки неговата реакция.

— Разбирам. Нов клиент и старо гадже — чакай, адвокатът ли? — Досети се и опита да запази равнодушно изражение, но без успех.

— Аха. Не съм го виждала от няколко години.

— Как ще се сработите?

— Не зная. Ще видим.

Наистина не знаех как ще потръгне с Джеймс. Приятно ми беше да го видя, но щеше да е трудно да запазим професионалните си отношения, ако той поискаше нещо повече. А интуицията ми подсказваше, че случаят е точно такъв. В миналото имаше повече власт над мен, отколкото ми бе приятно да призная. Беше ме всмукала черна дупка, наречена Джеймс Браун — адвокат, а не Кръстника на соул музиката.

— Както и да е, ще работим заедно. Ще бъде чудесен проект. Той иска да обнови целия си апартамент. — Въздъхнах, обмисляйки вече цветовете. Обърнах се по гръб и се протегнах. Издевателствах над стомаха си тази вечер и започваше да ми се доспива.

— Не го харесвам — ненадейно се обади Саймън след дълго мълчание.

Обърнах се към него и се намръщих.

— Дори не го познаваш! Как е възможно да не го харесваш?

— Просто не ми допада — натърти той и ме изгледа със сините си очи.

— О, моля те, недей да смърдиш. — Засмях се и разроших косата му. Погрешно движение. Беше толкова мека…

— Не смърдя. Сама каза, че мириша приятно — запротестира той, вдигна ръка и се подуши.

— Вярно, Саймън, ухаеш възхитително — казах привидно сериозно и помирисах въздуха наоколо.

Той отпусна ръката си в горната част на възглавницата и разбрах, че само малко да се претърколя, ще се озова в трапчинката под рамото му. Погледна ме и незабележимо повдигна вежди. Дали не мислеше същото като мен?

Дали не искаше да ме гушне?

А аз исках ли да го гушна?

Мътните да го вземат…

— Идвам да се гушна — обявих и уютно се настаних: главата в трапчинката, лявата ръка на гърдите му, а дясната — под възглавницата. Краката си оставих далеч от него — не бях пълна глупачка.

— Ехо, я виж кой е тук — промълви той с изненада. Веднага ме прегърна. Отново въздъхнах, потънала в мъжките му обятия, в магията му.

— На какво дължа това, приятелко? — прошепна в косата ми и аз потръпнах.

— Закъсняла последица от Линда Блеър^[3]. Имах нужда да се гушна. Нали приятелите могат да се гушкат?

— Разбира се, но ние приятели, които се гушкат, ли сме? — попита той и започна да рисува кръгове по гърба ми. Той и демоничните му кръгове…

— Аз нямам нищо против, а ти? — Притаих дъх.

— Нямам против каквото и да е, но… — започна той, после спря.

— Моля? Какво се готвеше да кажеш? — попитах и се надигнах, за да го погледна. Кичур от косата ми се измъкна от конската опашка и падна помежду ни. Бавно и много внимателно той го преметна зад ухото ми.

— Ще го кажа така: ако беше облечена с онази розова нощничка, нямаше да ти се размине.

— В такъв случай е хубаво, че сме приятели, нали? — насилих се да изрека.

— Приятели сме, да.

Той се взря в очите ми.

— Само ме гушни, Саймън — помолих тихо и той се усмихна.

— Легни тук — прошепна и ме приласка до гърдите си. Плъзнах се надолу и се отпуснах там, където можех да чувам сърцето му. Той метна отгоре ни вълненото одеяло и отново усетих колко е меко. Приятно ме стопли тази нощ.

— Завивката ми допада, но не подхожда на твоя апартамент — на духа на железния пич, витаещ из него — разсъждавах. Беше в оранжево и светлозелено, и много ретро. Тъй като мълчеше, си помислих, че навярно е заспал.

— Беше на майка ми — каза тихо той и прегръдката му стана едва доловимо по-крепка.

Нямаше какво да отговоря.

Саймън и аз спахме тази нощ с навсякъде включени лампи.

Клайв и ноктите му бяха далеч.