Алис Клейтън
О като оргазъм (13)

14.

В черния рейнджроувър на път за Сан Франсиско…

Карълайн: Добре де, мога да се справя с това… До града са само няколко часа. Тук мога да бъда зряла. Способна съм да се държа сякаш не е бил отбой снощи при възможността да види циците ми — и какво, по дяволите? Кой мъж казва „не“ на цици? Мисълта ми е, че са хубави цици. Бяха щръкнали, красиви и твърди, и бяха мокри, за бога… Защо не пожела моите цици? Успокой се, Карълайн… Усмихвай се и се дръж сякаш всичко е наред. Чакай, той гледа насам. Усмихни се! Добре, усмихва ми се в отговор… Глупав цицомразец… Искам да кажа, що за идиотия? А се беше надървил!

Саймън: Тя ми се усмихва… Мога и аз да й се усмихна, нали така? Мисълта ми е, че се държим естествено, нали така? Готово. Надявам се, че изглеждаме по-непринудено, отколкото ми се струва. Господи, кой да знае, че грамаден пуловер ще стои така добре на едно момиче… Но на Карълайн всичко й отива — най-вече онези зелени бикини. Наистина ли я отблъснах снощи’? Боже, толкова лесно щеше да бъде… Но не можех. И защо? За бога, Саймън, та ние бяхме пияни… Поправка, тя се беше напила. Щеше ли да съжалява? Може би. Не биваше ли да рискувам? Можеше да стане малка злополука… Или заради момичетата ми? Вече не бива да го правя с тях. Пък и напоследък с тях не се получава толкова добре. Не се сетих за тях нито веднъж през този уикенд… защото не можех да престана да мисля за Карълайн. Отново ме гледа… За какво ще си говорим по целия път до града? Раян дори не забелязва. Копеле. Казах му, че имам нужда да ми обърне внимание… Обръща внимание на себе си, като гушка Мими. Яд ме е, че с Карълайн положихме такива усилия да ги съберем. Хм… Карълайн и аз… двамата с Карълайн в джакузи, където бикините падат… Божичко, чакай — да, сега почти…

Карълайн: Защо ли се мръщи така? Господи, да не му се пикае? Може би и аз трябва да пусна една вода. Не е ли време да предложа пиш-пауза… Тогава ще мога да хвана Мими и да се уверя, че знае, че причината да са в колата с нас не е да си смучат езиците по целия път, а да счупят леда между мен онзи цицофобик. Ами да, помоли го да спре на следващата бензиностанция. Брей, наистина ми се пикае. Надявам се, че на тази бензиностанция имат крекери асорти.

Саймън: Слава богу, че тя поиска да спрем. Сега мога да се запаша, без да приличам на идиот… кого заблуждавам? Аз съм си идиот. Пътувам в една кола с жена, която ме обяздваше снощи, и само при мисълта за нея се надървям. Идиот, идиот, идиот. Дано на тази бензиностанция имат крекери асорти.

Мими: Виж ти! Спираме! Надявам се на тази бензиностанция да имат дъвки!

Раян: Да му се не види, нима вече спираме? Няма да стигнем до града преди мръкнало. Мими иска да разгледам апартамента й и вярвам, че това означава да се поразходим голи и да ме остави да я гледам… Дано на тази бензиностанция имат презервативи.

Карълайн: Можеше да се справиш и по-добре. Предложението на Мими да си разделим със Саймън онзи голям плик с крекери не бе кой знае какво попадение. Не съм ли свръхчувствителна днес? Предполагам… Но съм сигурна, че Саймън ми гледаше дупето, докато се отдалечавах от колата. Защо, по дяволите, ще ми гледа задника? Снощи дори не искаше да надникне под бикините ми. Действително ли е толкова объркан? И защо, да му се не види, ме гледа? Протяга ръка. Стой мирна. Карълайн, не мърдай… О, имам сусам по брадичката. Ако не фиксираше устата ми, тъпако, нямаше дори да забележиш. Няма да получиш този сусам, друже. Дяволите да го вземат! Защо този пуловер ухае толкова приятно? Надявам се, не е забелязал, че го душа през целия път.

Саймън: Днес доста подсмърча. Дано не се е простудила. През този уикенд доста време бяхме навън. Ще ми е неприятно, ако се разболее. Ето, отново подсмръкна. Да й предложа ли носна кърпичка?

Мими: Хванах те, Карълайн. Абсолютно съм сигурна, че душиш този пуловер.

Раян: Дали Мими няма още дъвка? Надявам се, не е забелязала, че купувам презервативи. Мисълта ми е, че не искам да ме помисли за самонадеян. Но определено искам да легна под нея много, много скоро. Кой да допусне, че такава дребничка жена може да е така гръмогласна… и вече съм възбуден.

Мими: Раян Хол… Мими Рейес Хол… Мими Хол… Мими Рейес Хол…

Карълайн: Е, Карълайн, време е да проведеш онзи труден разговор — със себе си. Какво те накара снощи да се хвърлиш в обятията на Саймън? Виното ли? Музиката? Или неговата магия? Или съчетанието от трите? Добре де, стига глупости. Направих го, защото… защото… По дяволите, нужни са ми още бисквитки.

Саймън: Толкова е красива. Хубава, красива, чудесна… А аз съм идиот. Каква ти красива — тя е неповторима… идиот… И ухае така прекрасно… идиот такъв… Защо някои момичета миришат по-приятно? Ароматът на някои момичета е като на цветя, плодове… дрън-дрън. Искам да кажа, защо някое момиче ще иска да мирише на манго? Защо момиче ще ухае на манго? Ако се съсредоточа върху мангото, няма повече да мисля за писанчето й. Карълайн… манго… Карълайн… писанче… Господи! Пак съм се надървил…

Карълайн: Отново дава вид, че му се пикае… Пие прекалено много кафе. Вече е изгълтал шест чаши от термоса. Странно… У дома никога не пие втора. Откъде, по дяволите, зная колко чаши кафе пие? Признай си. Карълайн, знаеш толкова много за него, защото… защото…

Раян: Пак ли спираме, пич? Никога няма да се приберем. Малкият Раян има сериозни задачи днес… ще видим дали няма да поиска бира, когато се върнем — в случай че реши да си признае всичко за случилото се снощи. Да кажа ли? С тези панталони Мими изглежда фантастично… Интересно, дали ще си купи още дъвки?

Мими: Престани да си душиш пуловера, Карълайн! Сериозно, момиче. Само да я хвана насаме… Виж ти, Саймън като че тръгва към тоалетната. Междувременно ще я пипна насаме.

Карълайн: Уф… Не допусках, че Мими е видяла, че си душа пуловера. Питам се дали и Саймън е забелязал.

Саймън: Тя се чувства по-добре… Вече не посмърча.

Мими: Трябва да изпратя съобщение на София. Нужно е да знае, че ситуацията между Саймън и Карълайн не се подобрява. Какво, по дяволите, ще правим с тези двамата? Думата ми е, че понякога хората не виждат по-далеч от носа си. Охо. Раян иска да си почеше гърба. Обожавам го… Я чакай да му помогна…

Раян: О, колко е хубаво да те почешат…

Карълайн: Не бягай от мислите си, Рейнолдс. Сериозна съм, защото използвам фамилното си име. Слушай сега, Рейнолдс… Хе-хе-хе… Звуча толкова превзето!

Саймън: Я, тя се смее? Навярно си мисли нещо смешно. Сигурно е доволна след случилото се — уф, взех нейното пликче с чипс. Дали не ми изръмжа?

Карълайн: Обърна гръб на циците ми, а сега ми краде чипса? Няма го майстора, приятелче. Добре, Рейнолдс, край с кикотенето. Не можеш да бягаш вечно, дори от мислите си. Я отговори на тези въпроси:

1. Защо снощи се хвърли в обятията на Саймън? Не ти се разрешава да виниш алкохола, музиката, ваканционното настроение, нервите, сърцето или нещо странично.

2. Защо той ме отблъсна? Ако не е искал да дойде, защо флиртуваше с мен седмици наред, и то съвсем не по съседски? Има харем, за бога. Изобщо не е аскет. Уф!

3. Това, че Саймън те отблъсна, има ли нещо общо със срещата, която си уговори с Джеймс?

4. Как, по дяволите, със Саймън можем да продължим да бъдем приятели, като знаем вкуса на устните си? А неговият аромат е страшно съблазнителен. Ами хубаво. Можеш още веднъж да подушиш пуловера — стига никой да не те види.

Саймън: Трябва да си изясня тази чудесия с Карълайн. Тя е страхотна, истинска страхотна… Имало ли е някога жена, която да притежава всички качества, които търся? Я чакай, търсил ли съм изобщо подобна жена? Не. Нито имам време, нито възможност — а моите момичета нямат подобни претенции. Дори избягват претенциозните. Карълайн твърди, че не търси обвързване… Кейти си намери постоянен партньор и се радвам за нея. Кога да последен път съм разговарял с Надя и Лизи? Може би вече не ми допадат. Не ги желая така, както вероятно желая… навярно желая Карълайн. Какъв страхливец си, Паркър… Карълайн — тя е необикновена… Я почакай. Какво, по дяволите? Действително ли ти допада идеята за… обвързване? И откъде изобщо ми хрумна думата „обвързване“? Излишно се увличаш, Паркър. Само помисли… Тия покани в Испания! Не се измъквай. Ха, тя помириса ли пуловера си?

Раян: Ммм! Момичето ми обича пастърма — има ли как да съм по-голям късметлия? Чеше ме по гърба и яде пастърма. Сигурно съм умрял и съм отлетял в рая.

Мими: Не мога да повярвам, че е изял всичката ми пастърма. Какъв лакомник. Ха-ха.

Карълайн: Първият въпрос е прекалено труден. Няма как да започна с него. Ще карам отзад напред.

4. Не зная можем ли да сме приятели, но със сигурност искам — и то да сме истински приятели. Определено харесвам Саймън и въпреки че случилото снощи бе огромен гаф, мисля, че ще го преодолеем…

3. ЕСТЕСТВЕНО, ЧЕ СЕ СЪГЛАСИХ ДА ИЗЛЯЗА С ДЖЕЙМС ЗАРАДИ СТАНАЛОТО СЪС САЙМЪН! Странно как дори в ума ми тази мисъл се изписва с главни букви.

2. Ако знаех защо ме отблъсна, щях да съм истински гений. Заради лошия дъх? Не. Защото се бях напила? Може би… Но ако е, защото бяхме пияни, ще е най-лошият пример за дивотия в историята на вселената. Все повтаряше „не мога“ и че било „грешка“. Е, стават грешки. Но понякога си струват… А може би е верен на харема си? Което по някакъв перверзен начин е очарователно. Зная, че наистина са му скъпи. Мътните да го вземат, с тях е като лъв! Но зная, че „не мога“ не е точно. „Не мога“ подсказва някаква импотентност. Нали усетих нещото му до бедрото си. Въздишам и пак ще въздишам. Този пуловер ми размътва мозъка. Подсмрък.

Саймън: Пак подсмръкна — защо продължава? Докато го носех, не долових да мирише на друго, освен на вълна. Момичетата са странни… странно възхитителни… Писанче… Писанчето на Карълайн… И съм надървен. Защо, по дяволите, се преструвам, че не съм влюбен до уши в това момиче? И това няма нищо общо с нейната писанка… и съм още по-възбуден.

Карълайн: Престани да се измъкваш и да не отговаряш на този въпрос. Приеми го и отвърни! Защо се хвърли в прегръдките на Саймън, забрави за приятелството ви, харема, пресъхналия О и всичките разумни причини да стоиш далеч от него и сексуалната му магия??? Хайде, Карълайн. Изплюй камъчето. Какво ти отговори, когато го попита защо те е целунал онази нощ? „Защото нямах друг избор.“ Дори в главата ми гласът му звучеше възхитително, докато изричаше думите… Такъв е и твоят отговор, Карълайн: защото нямаше друг избор. Аз го целунах, той ме целуна, защото нямахме друг избор. И изборът, който бяхме направили, беше наш и единствено наш… А фактът, че той спря и каза, че не може? Дори след всички абсурдни седмици на флирт? След като ме покани в Испания? Шибаната Испания! А аз искам да замина за шибаната Ис… я чакай, искам ли да отпътувам за Испания с него? Испания — дрън-дрън. Както и да е, той сигурно има основателна причина, защото съм апетитна плячка — с О или без него аз съм апетитна плячка. Точно това си, Рейнолдс. Колкото и налудничаво да прескачаш от първо в трето лице и обратно в мисловните си монолози, въпреки че… Благодаря ти, Господи, Бей Бридж! Стига самоанализа…

Саймън: Мамка му. Бей Бридж! Почти сме вкъщи, а представа нямам как да продължа с Карълайн. Почти не си проговорихме през целия път — все пак се радвам, че почти стигнахме. Мириша на вкиснало, а и съм се вкиснал, та не е за вярване…

Мими: Ура! Бей Бридж! Питам се дали Раян ще има нещо против да прекара нощта у нас!

Раян: Слава богу, Бей Бридж. Почти сме у дома. Чудя се подозира ли Мими, че ще остана у тях за през нощта — и съм си наумил утре да се пиша болен? Малка моя, какво съм ти намислил… Но повече няма да ям пастърма. Това беше най-мълчаливото пътуване.

 

 

Оставихме новоизлюпената двойка пред входа на Мими, не че те обърнаха особено внимание — живееха в балон, чужди за останалия свят — и продължихме към нашите апартаменти. Въпреки че бяхме потънали в мислите си, по време на пътя напрежението между нас бе нараснало и сега бе много по-осезаемо, че сме сами в колата. Със Саймън почти винаги имахме за какво да си говорим, но сега, когато имахме повече отвсякога какво да обсъждаме, мълчахме. Не исках отношенията ни да се обтегнат и знаех, че именно аз трябва да му покажа, че не се сърдя. Той вече изпълни своята част да поведе сериозен разговор, но още веднъж деликатността ми като на слон в стъкларски магазин взе превес.

Споменът как на висок глас заявявам от верандата, че съм скочила на Саймън, изплува в съзнанието ми и въпреки че бузите ми видимо пламнаха от срам, също се засмях наум колко смешно съм изглеждала: размахала ръце, сипеща огън и жупел. А след това да излая на Саймън да дойде с мен на плажа. Сигурно се е боял дали няма да го пребия и да хвърля трупа му в езерото.

Като наблюдавах ръцете му на волана, същите онези ръце, които съвсем недвусмислено ме притискаха към него, се удивявах на способността му да се спре, защото съм убедена, че ме желаеше. Поне с тялото си, ако не с мисълта си.

Истината обаче е, че ме желаеше и в съзнанието си, докато не размислеше прекалено много. Погледнах го още веднъж и забелязах, че спираме на нашата улица. Докато паркирахме до бордюра, той ме изгледа и прехапа същата долна устна, която преди двайсет и четири часа аз имах щастието да хапя.

Изскочи от колата и тичешком заобиколи откъм моята страна, дори преди да си разкопчая колана.

— Ще… сваля саковете — заекна той и аз го огледах отблизо. Той прокара лявата си ръка през косата, а с дясната барабанеше по колата. От нерви ли?

— Та така — смънка отново и изчезна отзад.

Да, беше притеснен, точно колкото и аз. Припряно извади сака ми от колата и тежко изкачихме трите етажа до нашите апартаменти. Все още не разговаряхме, затова единствените шумове идваха от ключовете ни, дрънкащи в ключалките. Не биваше да оставя положението така. Трябваше да се изясним. Поех дълбоко дъх и се обърнах.

— Саймън…

— Виж, Карълайн…

И двамата се засмяхме.

— Ти първи.

— Не, ти първа — настоя той.

— Не. Какво се готвеше да кажеш?

— Ти какво се готвеше да кажеш?

— Изплюй камъчето, юнако. Трябва да спасявам котката си от две кралици от втория етаж — уведомих го, чувайки как Клайв ме зове от долния апартамент.

Саймън въздъхна и се облегна на своята врата.

— Ами… исках да кажа, че прекарах чудесен уикенд.

— До снощи, така ли? — Облегнах се на собствената врата и го видях как трепна, когато споменах гафа в джакузито.

— Карълайн — изохка той, затвори очи и отпусна глава назад.

Лицето му се изкриви сякаш изпитваше физическа болка. Дожаля ми. Не беше редно, но какво да правя.

— Можем ли да забравим случилото се? — попитах.

— Мисълта ми е, знам, че не можем, но поне да се преструваме. Казват, че нищо не е фатално, но всъщност е така. Как можем да попречим на събитията да станат фатални?

Отвори очи и ме изгледа настойчиво.

— Трябва да опитаме. Да попречим на случилото се да стане съдбоносно. Съгласна ли си?

— Добре — кимнах и бях възнаградена с първата искрена усмивка, откакто разопаковах пуловера си в Тахо. Той вдигна сака си.

— Пусни ми нещо приятно довечера, става ли? — помолих и тръгнах да влизам.

— Задължително — обеща той и затворихме вратите си.

Но тази нощ не ми пусна оркестъра.

И не си проговорихме до края на седмицата.

 

 

— Какво си се вкиснала?

Вдигнах очи от бюрото си и видях Джилиан, елегантна както винаги с небрежния си кок, черните тесни панталони, бялата копринена блуза и малиновия кашмирен шал. Как познах, че е кашмир от отсрещния край на стаята? Защото го носеше Джилиан.

Измъкнах един от петте молива, забучени в импровизирания ми кок, и съсредоточих вниманието си върху бъркотията върху бюрото. Беше сряда, а седмицата едновременно летеше и се влачеше. От Саймън — ни вест, ни кост. Никакви съобщения. Никаква музика.

Но и аз не го бях потърсила.

Бях погълната от последните подробности около къщата на Никълсън, поръчвах скъпи джунджурии за апартамента на Джеймс и бях започнала рекламен проект, който щях да завърша идния месец. Приличаше на хаос, но това бе единственият ми начин на работа. Някои дни предпочитах да ми е подредено, в други — безредието на бюрото ми отразяваше бъркотията в главата ми. Този беше от вторите.

— Какво има, Джилиан? — попитах по-остро от необходимото и прекатурих чашата си с цветни моливи, докато посягах към кафето си.

— Колко кафета изпи днес, госпожице Карълайн? — засмя се тя, настани се срещу мен и ми подаде моливите, които се бяха разпилели по пода.

— Трудно е да се каже… колко чаши се събират в кана и половина? — Погледнах я въпросително и преместих някакви книжа, за да отворя място за чашата й с чай. Тази жена се разхождаше и пиеше от китайски порцелан, но й подхождаше.

— Виж ти, да разбирам ли, че днес няма да се срещаш с клиенти? — продължи тя, облегна се на бюрото и избута чашата ми с кафе. Изсъсках насреща й и тя я върна на мястото й.

— Не, никакви клиенти — отговорих, събрах новите си скици в ярки цветове и ги прибрах в съответните чекмеджета.

— Казвай, сестро, какво има?

— Какво имаш предвид? Работя — за което ми плащаш — отвърнах, посегнах към текстилните мостри и прекатурих вазата. Тази седмица бях избрала тъмнолилави лалета, а сега всичките бяха на пода. Въздъхнах тежко и се насилих да се успокоя. Ръцете ми трепереха от кофеина, с който се бях наблъскала, но докато седях и оглеждах състоянието на кабинета си, почувствах как две едри сълзи напират в очите ми.

— По дяволите — промълвих и скрих лице в шепи. Останах неподвижна за минута, докато слушах тиктакането на старинния часовник на стената и чаках Джилиан да каже нещо. Тъй като тя продължи да мълчи, надникнах между пръстите на ръцете си. Беше застанала до вратата със сакото и чантата ми в ръце.

— Гониш ли ме? — прошепнах и сълзите ми рукнаха. Тя ми помаха да се приближа към вратата. Неохотно станах, а тя ме наметна със сакото и ми подаде чантата.

— Хайде, слънчице. Ще ме черпиш един обяд. — Намигна и ме задърпа по коридора.

Двайсет минути по-късно ме бе настанила удобно в богато украсено червено сепаре, деликатно скрито зад златни завеси. Беше ме довела в любимия си ресторант в Китайския квартал, поръча ми чай от лайка и зачака да обясня защо страдам. Всъщност не цареше пълна тишина, бяхме си поръчали цвъртяща китайска супа.

— Излиза, че уикендът ти на Тахо е бил отвратителен? — попита накрая тя.

Засмях се.

— Може да се каже.

— Какво стана?

— Ами София и Нийл най-после се събраха и…

— Чакай малко. София и Нийл. Останах с впечатлението, че София е с Раян.

— Да, беше, но истината е, че от началото е искала да е с Нийл и накрая така и стана.

— Бедните Мими и Раян. Сигурно тежко са го преживели.

— О, да! Горките Мими и Раян. Направиха го в съблекалнята, за бога — изсумтях.

Джилиан ококори очи.

— В съблекалнята… ти да видиш — ахна тя и кимна.

И двете зацвърчахме.

— И Саймън дойде на Тахо, така ли? — подхвърли тя няколко минути по-късно, поглеждайки навсякъде другаде, но не и към мен. Позасмях се на неумелото й лукавство. Джилиан притежаваше много качества, но хитростта не бе от тях.

— Да, и Саймън беше там.

— И как мина?

— Отначало прекрасно, после не и сега е странно — споделих, избутах настрани супата си и отпих от чая. Беше успокояващ и не съдържаше кофеин.

— Значи за вас нямаше упражнения в съблекалнята? — попита тя, като все още се озърташе из ресторанта, все едно въпросът й е съвсем маловажен.

— Не, Джилиан, никаква съблекалня. Киснахме в джакузито, но не стигнахме доникъде — отсякох категорично, после си излях душата и й разказах цялата абсурдна история.

Тя слушаше, ахкаше и охкаше на подходящите места, възмущаваше се, когато бе уместно. Докато свърша, отново бях в сълзи, което оправдавано ме вбеси.

— А най-гадното е, че не биваше да започвам, но той спря, а не съм сигурна, че искаше! — изпъшках и изтрих сълзите си със салфетката.

— И защо мислиш, че е постъпил така?

— Може да е гей? — предположих и тя се засмя. Поех си дъх и се овладях.

Джилиан ме изгледа, замислено и накрая отбеляза:

— Ние сме две интелигентни жени, които в момента не се държат особено интелигентно.

— Моля?

— Прекрасно знаем, че няма как да разберем този мъж. Ще стане, когато му дойде времето. А твоите сълзи? Това са сълзи от напрежение, сълзи на безсилие — нищо повече. Обаче ще ти кажа едно.

— И какво е то?

— Доколкото познавам Саймън, никога не е канил някоя на снимки, ама никога. Мисълта ми е: да те покани в Испания? Твърде невероятно за него.

— Кой знае още ли съм поканена — театрално въздъхнах аз.

— Но нали сте все още приятели? — попита тя и повдигна вежди. — Защо просто не го попиташ? — Когато не отговорих, добави: — Натъпчи го в лулата и го изпуши.

— Според мен поканата се е издимила. Натъпчи го в лулата и го изпуши.

— Изпуши го, изсмучи го, все едно. Изяж си бисквитката с късметче, скъпа. — Тя се усмихна и побутна през масата бисквитката към мен. Разчупих я и извадих късметчето.

— Какво пише на твоето? — попитах.

— Уволни всички служители с повече от един молив в косата — сериозно заяви тя.

Заедно се засмяхме и почувствах, че тялото ми се освободи от част от напрежението.

— А на твоето какво пише? — поинтересува се тя.

Разгънах го, прочетох посланието и извъртях очи към тавана.

— Глупава курабийка — въздъхнах и й го подадох.

Тя го прочете и очите й отново се разшириха.

— Господи, точно като за теб! Хайде, да се връщаме на работа.

Засмя се, хвана ме под ръка и ме поведе навън от ресторанта. Върна ми късметчето, аз понечих да го изхвърля, но после го пъхнах в чантата си.

„ВНИМАВАЙ КАКВИ СТЕНИ ГРАДИШ И КАКВО МОЖЕ ДА ИМА ОТ ДРУГАТА СТРАНА.“

Конфуций, убиваш ме.

 

 

Съобщение от Джеймс до Карълайн:

„Здравей.“

„Здравей и на теб.“

„Все още ли важи уговорката за петък вечер?“

„Категорично. Къде ще вечеряме?“

„Има прекрасен виетнамски ресторант, който искам да изпробвам.“

„Забрави ли, че не съм страстна любителка на виетнамската кухня?“

„Хайде, знаеш, че ми е любима. Можеш да си поръчаш супа!“

„Добре, нека да е виетнамска. Ще си избера нещо. Между другото, ще доставят последните ти мебели в понеделник. Ще дойда да ги приема и наредя.“

„Кога ще приключиш с проекта?“

„Ако изключим някои дреболии в спалнята, ще е готов до следващия уикенд. Мога да добавя, доста преди крайния срок…“

„МНОГО добре. Ще дойдеш ли да приключиш дреболиите в спалнята?“

„Престани, Джейми.“

„Мразя да ме наричаш Джейми.“

„Зная, Джейми. Ще се видим в петък вечерта.“

 

 

Денят ме беше изтощил. Буквално не ставах за нищо. Бях планирала да отида на йога, честно, но с наближаването на вечерта единственото, което исках, бе да се прибера. Исках Клайв, а не бях способна да се преструвам, че не искам и Саймън. Навярно си беше вкъщи. Докато се качвах по стълбите, чух през вратата телевизора му. Вече превъртах ключа в ключалката, когато се сетих за бисквитката с късметчето. Можех да почукам на вратата му, нали така? Можех просто да му кажа „здрасти“, нали? Докато се колебаех, чух телефона му да звъни, последван от гласа му иззад вратата.

— Надя? Здравей, как си? — говореше той и аз взех решение. Той имаше своя харем и мястото ми не беше там. Ако желаех Саймън, желаех го целия. Зарекох се повече да не се заблуждавам. Почувствах как за хиляден път през този ден сълзи напират в очите ми. Влязох, открих, че Клайв ме чака, и му се усмихнах през сълзи. Вдигнах го и го гушнах, а той ми разказа за деня си на котешки език. Преведох си думите му и разбрах, че денят му се е състоял от лека закуска, дрямка, около трийсет минути тоалет, още една закусчица, още една дрямка, след което е наблюдавал квартала през останалата част от следобеда и вечерта. Хапнах изостанала храна за вкъщи, гледайки кулинарно предаване от канапето, взех набързо душ и рано се мушнах в леглото. Просто не можех да допусна този ден да продължава.

С Клайв, сгушен между краката ми, заспах, отново без музика от другата страна на стената.

 

 

На следващата вечер стоях пред огледалото и изпробвах различни обувки за рандевуто ми, не деловата среща — всъщност, разбира се, рандевуто с Джеймс. През деня на два пъти се канех да му се обадя и да го отменя, но накрая се примирих и се облякох. Понякога едно момиче има нужда да се издокара, а тази вечер бях убийствена: впита черна блуза, червена тясна пола и обувки с високи до небето токове.

Цяла седмица се двоумях, но исках да отида. Дали мъничко не използвах Джеймс? Може би. Но наистина в миналото си прекарвах приятно с него, та не беше най-лошото на света да възобновим отношенията си.

— Карълайн Рейнолдс, ти, разбивачко на сърца — прошепнах си срещу огледалото. Наистина бях смайваща. Клайв се засрами и за двама ни и скри нос под лапата си. Още се смеех, когато чух да се чука на вратата. Качих се на токовете си и тръгнах да отворя, а Клайв ме следваше по петите.

Поех дълбоко дъх и отключих.

— Здравей, Джеймс.

— Карълайн, изглеждаш прекрасно — промълви той, влезе и ме прегърна. Потънала в обятията му, мигновено разбрах. Беше рандеву.

Той ухаеше апетитно. Не зная защо момичетата твърдят, че мъжете миришат апетитно, но за някои е вярно. Приятно е: топлина и аромат. Но не на розови листенца…

Отвърнах на прегръдката му, радостна, че телата ни още си прилягат. Открай време ни биваше в прегръдките.

— Готова ли си да тръгваме?

— Да, нека да си взема чантата. — Коленичих, за да целуна набързо Клайв. Той гневно размаха опашка и не ми позволи да го целуна.

— Какво ти става? — попитах го, а той се извъртя и ми показа задницата си.

— Да знаеш, това се превръща в много груб навик, господинчо — предупредих го и взех чантата си от масата. Изплезих се на котарака, хванах Джеймс под ръка и заключих вратата зад нас.

— Да вървим да вечеряме — подканих го, докато стояхме отпред.

— Ами хайде — отговори той и застана на сантиметри от мен. Гледахме се — навярно само няколко секунди, но ми се сториха цяла вечност. Той пристъпи още по-близко и дъхът ми спря. Разбира се, точно тогава Саймън реши да си отвори вратата.

— Здравей, Карълайн! Аз тъкмо… О, здрасти, Джеймс, нали така ти беше името? — Усмивката му помръкна, когато видя кавалера ми за вечеря. Кавалер, рандеву и пак рандеву.

— Шелдън, нали? — попита Джеймс и протегна ръка.

— Всъщност Саймън. — Той вдигна чувала си със смет като по този начин избегна ръкостискането. — След вас. — Кимна към стълбите и тримата заедно заслизахме.

— За къде сте се запътили тази вечер, веселяци? — попита Саймън, докато вървяхме пред него.

Чувствах погледа му с тила си и когато стигнахме площадката, се извърнах. Беше изкривил лице в изкуствена усмивка, а гласът му бе по-студен от всякога.

— С Карълайн отиваме на вечеря — възвести Джеймс.

Усмихнах се през рамо.

— Да, в един симпатичен, малък виетнамски ресторант — изгуках, преструвайки се на възхитена.

— Ти не обичаш виетнамската кухня — отбеляза Саймън и се намръщи.

Думите му ме накараха да се усмихна.

— Ще опитам супата им — отговорих.

Погледите на Джеймс и Саймън се пресякоха, докато бившият ми отваряше вратата. Пусна я и тя се люшна към Саймън и торбата със смет в ръцете му, но аз я хванах навреме.

— Приятна вечер — пожелах, докато Джеймс ме отвеждаше към колата си, сложил ръка на тила ми.

— Приятна да е — отвърна Саймън, стиснал устни. Познах, че е ядосан.

Прекрасно.

Джеймс ме натика в колата и тръгнахме.

 

 

Вечерята беше чудесна. Поръчах си пържен ориз и когато ми го донесоха, за миг си представих как ям юфка със Саймън на джонка насред залива Ха Лонг.

Но както казах, вечерята беше вкусна, разговорът — интересен, а мъжът, с когото бях — приятен. Беше хубавец, когото очакваха блестящо бъдеще, вълнуващи приключения и планини за изкачване. А тази вечер планината бях аз. Чаках го да ме покори.

Изкачи се по стълбите до апартамента ми, въпреки че беше редно да го спра. Докато ровех за ключовете си, чух, че телефонът на Саймън иззвъня и той отговори.

— Надя? Здравей. Да, готов съм за теб. — После се засмя.

Сърцето ми се сви. Обърнах се да пожелая лека нощ на Джеймс, смайващо красив и точно пред мен. На половин метър от носа ми. О си беше отишъл отдавна, а някога с Джеймс бяха близки. Би ли могъл да го върне? Ще поиска ли? Щях да разбера. Поканих го вътре.

Докато вадех бутилка вино от хладилника, той огледа стаята, обръщайки внимание на всичко: стереото ми, старинния стол пред писалището. Дори огледа чашата, когато му я подадох. Благодари ми, а очите му ме изгаряха, докато преплиташе пръсти с моите.

Природата взе връх. Ръцете ни се познаха, телата ни припомниха допира си, а устните се докоснаха и си спомниха миналото. Усещането беше едновременно старо и ново и ще излъжа, ако заявя, че не ми е било приятно. Той се освободи от ризата си. Полата ми падна на пода, изритах обувките, а ръцете ни се прегърнаха. Неминуемо и спонтанно тръгнахме към спалнята.

Метнах се на леглото, докато гледах със замъглени очи как той коленичи пред мен на пода.

— Липсваше ми.

— Зная. — Придърпах го върху себе си. Всичко беше прекрасно, всичко — както трябваше да бъде, машинално обгърнах с крака кръста му и докато катарамата му се впиваше в бедрото ми, той се взираше в очите ми и се усмихваше.

— Толкова се радвам, че имах нужда от декоратор.

И все пак не бе достатъчно приятно.

— Не, Джеймс — въздъхнах и го избутах от себе си.

— Какво, бебче?

Мразех, когато ме наричаше „бебче“.

— Не, не. Просто не. Стани. — Въздъхнах отново, докато той продължаваше да ме целува по врата. От очите ми избликнаха сълзи, когато осъзнах, че онова, което в миналото ме караше да чувствам нещо, сега ме правеше абсолютно безчувствена.

— Шегуваш се, нали? — промълви той в ухото ми, а аз го избутах отново.

— Казах да станеш, Джеймс — подканих го този път по-високо.

Той схвана. Но не беше щастлив да го чуе. Изправи се, а аз си пригладих блузата, която с благодарност забелязах, че все още е почти закопчана.

— Време е да тръгваш — успях да продумам, а по лицето ми се застичаха сълзи.

— Карълайн, какво по…

— Тръгвай си, става ли? Просто си тръгвай! — извиках. Не беше честно към него, но длъжна бях да съм честна към себе си. Нямаше как да се върна назад, не и сега.

Притиснах длани към лицето си, чух го да въздиша, да се отдалечава и да затръшва вратата. Не го винях. Сигурно се чувстваше като в ада. Бях тъжна, ядосана, леко пийнала и мразех моя О. Очите ми попаднаха на обувките ми „ела ме начукай“ и ги метнах с всичка сила във всекидневната.

— Уф! — чух да промърморва глас, но той не принадлежеше на Джеймс Браун. Беше на мъжа, когото наистина исках в леглото си, на когото точно сега бях най-сърдита. Хванал обувката като някакъв среднощен чаровен принц на моята уличница Пепеляшка, на която й липсва О, Саймън се появи на вратата ми, бос и по долнище от пижама. Гледката на могъщите плочки на гърдите му накара яда ми да премине в бяс.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — креснах и ожесточено избърсах сълзите от лицето си. Не исках да ме види, че плача.

— Ами чух ви с Джеймс… По-точно чух теб да викаш и исках да се уверя, че си добре — заекна той.

— Нали не си дошъл да ме спасяваш? — отвърнах на удара, наблягайки на думата „спасяваш“.

Той тръгна да се отдалечава, а аз пропълзях в леглото си, уплашена от надигащата се в мен буря. Дори аз съзнавах, че щеше да е грозна.

— Защо всички мъже си въобразяват, че трябва да спасят една жена? Не сме ли способни сами да се защитим, по дяволите? Нямам нужда някой мъж да ме спасява и категорично нямам нужда да ми блъска по стената, докато чука Котарана, и да слухти като някакъв проклет психопат, за да тича да ме спасява! Схвана ли, господинчо?

Сочех към него и размахвах ръце като обезумяла. Имаше пълното право да се изплаши.

— Искам да кажа, какво, по дяволите, ви става на всички мъже? Имам един, който иска да ме върне, и друг, който не иска да има нищо общо с мен! Един, който иска да ми бъде гадже, а дори не помни, че съм интериорен дизайнер. Дизайнер! А не шибан декоратор!

Набирах скорост. Виках и опявах. Обикалях в кръг около Саймън, крачех и крясках, когато той понечи да ме последва, докато най-после застанахме неподвижно и той ме загледа с широко отворени очи.

— Мисълта ми е, че не бива да насилваш човек да яде виетнамска храна, ако не я обича, нали? Не бях длъжна да я ям, нали, Саймън?

— Не, Карълайн, не мисля, че си била длъжна — започна той.

— Не, разбира се, че не бях длъжна, затова си взех пържен ориз! Пържен ориз, Саймън! Никога повече няма да ям виетнамска храна — нито заради Джеймс, нито заради теб, нито заради никого! Ясно ли е?

— Добре, Карълайн, мисля…

— И за твоя информация — продължих — нямаше нужда да ме спасяваш тази вечер! Погрижих се за себе си. Той си отиде. Зная, че според теб Джеймс е някакъв психопат, но не е — добавих, ала започвах да губя инерция. Долната ми устна отново потрепери, опитах се да я овладея, но не успях. — Той не е лош човек. Той просто… просто… просто не е подходящ за мен — въздъхнах и се отпуснах на пода до леглото си.

Разплаках се, а Саймън стоеше над мен като вкаменен. Най-после вдигнах очи към него.

— Ехо? Тук едно момиче плаче — профъфлих.

Той потисна една усмивка и седна пред мен. Издърпа ме от пода и ме прегърна. Напълно му се оставих. Настани ме в скута си и ме притисна към себе си, а аз плачех на гърдите му. Беше топъл и нежен и макар да знаех, че не бива — о, колко добре го знаех — се сгуших в него и му позволих да ме утеши. Ръцете му се плъзгаха нагоре-надолу по гърба ми, а пръстите му рисуваха малки кръгчета върху плешките ми, докато вдъхвах аромата му. Толкова отдавна не бях прегръщана, просто прегръщана от мъж, че сред мъничките кръгчета и уханието на омекотителя му за пране се предадох на усещанията си.

Накрая хлиповете ми започнаха да затихват, докато ме държеше в обятията си, седнал по турски на пода.

— Защо тази седмица не ми пускаше музика? — подсмръкнах.

— Игличката на грамофона ми се счупи. Трябваше да го дам на поправка.

— О, помислих, че може би… липсваше ми — добавих срамежливо.

Той приглади косата ми назад, хвана ме за брадичката, вдигна я и ме накара да го погледна в очите.

— На мен ти ми липсваше. — И нежно се усмихна.

— И ти на мен — въздъхнах, а сапфирените му очи се превърнаха във водовъртеж. О, не. Стига магии. — Как беше Котарана? Обзалагам се, че си липсвал и на нея — прошепнах и видях, че изражението му се промени.

— Защо постоянно споменаваш Надя?

— Чух те да говориш с нея по телефона. Стори ми се, че се уговаряте.

— Да, срещнахме се на по питие.

— Стига. Да не очакваш да ти повярвам, че не ти е гостувала? — попитах и забелязах, че още седя в скута му.

— Попитай котарака си. Лудя ли тази вечер? — Той посочи Клайв, който се беше върнал и сега ни гледаше иззад канапето.

— Всъщност, не.

— Защото не е идвала. Срещнахме се на по питие, за да се сбогуваме. — Саймън предпазливо ме погледна.

Сърцето ми заби толкова силно, че нямаше как да не го чуе. Защо сърцето ми реагираше така?

— Да се сбогувате ли?

— Да, тя се връща в Москва, за да се дипломира.

Сърцето ми се поусмири.

— О, значи сте се сбогували, защото тя заминава, а не поради някаква друга причина. Колко съм глупава. — Понечих да стана от скута му, но той ме задържа. Задърпах се.

— Заминава, да, но не затова се сбогувахме. Аз…

Продължих да се дърпам.

— Брей, остана ти само Смехораната! Само една. Формално не може да се смята за харем, така че или тя ще се нагърби със задълженията на останалите, или трябва да организираш кастинг и за други жени — сопнах се аз.

— Всъщност съвсем скоро ще разговарям и с Лизи. Решил съм оттук нататък да останем само приятели — изтъкна той и ме изгледа отблизо. — Каквото в миналото съм харесвал, вече ми е чуждо.

Светът спря да се върти. Моля?

— Вече ти е чуждо? — прошепнах, без да смея да повярвам.

— Да — потвърди той, пъхна носа си точно зад ухото ми и вдиша дълбоко.

Щеше ли да забележи, ако го близна по рамото? Съвсем мъничко?

— Карълайн?

— Да, Саймън?

— Извинявай, че тази седмица не ти пусках музика. Съжалявам… нека кажа, че съжалявам за много неща.

— Добре — прошепнах.

— Мога ли да те помоля нещо?

— Не, нямам хляб с тиквички — отвърнах и смехът му екна в стаята. Напук на себе си се засмях с него. Липсваше ми смехът със Саймън.

— Ела с мен в Испания — прошепна той.

— Чакай, какво? — попитах отново с треперещ глас. Какво, какво, какво? — Ти сериозно ли?

— Напълно сериозно.

Трябваше да си напомня да дишам. Вече упоена от магията му и омекотителя за пране, тръснах глава, за да я проясня. Щеше да замине за Испания с мен?

Доволна бях, че се е съсредоточил в мястото зад ухото ми, защото се съмнявах, че ще се възхити, ако види кръстосаните ми очи. Имах нужда от миг. Отскубнах се и най-после станах.

— Ще си измия лицето. Не отивай никъде — помолих го.

— Сладка Карълайн. Никъде няма да отида — обеща той и неговата секси усмивка се завърна.

Насилих се да се отдалеча. Всяка моя стъпка, всяко чаткане на токчетата по дървения под звучеше в главата ми като напев: Испания. Испания. Испания. Влязох в банята, плиснах си малко вода на лицето, повечето от която ми влезе в устата, защото не можех да престана да се усмихвам. Според последното преброяване на харема две бяха отпаднали, а третата — на път да си отиде. Имаше време да си предпазлив и време да поемеш риск. Нужна ми беше решителност. Спомних си какво ми беше казала Джилиан по-рано същия ден и възнамерявах да последвам инстинкта си. Стегнах се и излязох от банята.

— Късно е, Саймън. Време е да си тръгваш. — Хванах го за ръката, издърпах го от пода и го поведох към вратата.

— Наистина ли? Наистина ли искаш да си тръгна? Не искаш ли, не зная… да поговорим още малко.

Продължих да го тегля.

— Не. Никакви разговори повече тази нощ. Уморена съм. — Отворих вратата и го изтиках на стълбището. Той понечи да добави още нещо, но аз вдигнах два пръста.

— Трябва да ти кажа две неща, може ли? Две.

Той кимна.

— Първо, ти нарани чувствата ми в Тахо — започнах, а той се опита да ме прекъсне. — Тихо, Саймън. Не ти натяквам. Но знай, че ми причини болка. Занапред не си го позволявай. — Това беше. Не успях да потисна усмивката си, когато видях реакцията му.

Очите му се забиха в пода, а цялото му същество изразяваше разкаяние.

— Карълайн, ужасно съжалявам за всичко. Знаеш, че само исках да…

— Извинението се приема. — Усмихнах се и посегнах да затворя вратата.

Той изведнъж вдигна глава.

— Чакай, чакай. Какво беше второто? — викна и се облегна на касата. Пристъпих към него, като приближих тялото си на сантиметри от неговото. Чувствах топлината на кожата му през оскъдното пространство помежду ни и затворих очи срещу яростната атака на емоциите. Дълбоко въздъхнах и отворих очи, за да срещна най-сексите сапфири, втренчени в мен.

— Ще дойда с теб в Испания — промълвих. И след миг затворих вратата в изуменото му лице.