Серия
Коктейл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wallbanger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 51 гласа)
Сканиране
Internet (2014)
Корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Автор: Алис Клейтън

Заглавие: О като оргазъм

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2014

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“, Хасково

Излязла от печат: 29.09.2014

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-526-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2161


16.

— Завихме прекалено рано. Трябваше да почакаме.

— Достатъчно чакахме. На подбив ли ме вземаш? Знаеш, че съм прав. Беше време да се престрашим.

— Било време, каква таратайка! Ако бяхме почакали още малко, нямаше да сме в безизходица.

— Е, на тръгване не те чух да се оплакваш. Струваше ми се напълно доволна.

— Нямаше как да се оплаквам. Устата ми беше пълна. Но имах предчувствие. Знаех, че не е правилно, че онова, което правим, по принцип е неправилно.

— Добре, предавам се. Кажи как да оправим тази бъркотия.

— Като начало обърни картата на обратно — изстрелях в отговор, грабнах я от ръцете му и я обърнах в правилната посока. Бяхме спрели от пет минути отстрани на пътя, докато се опитвахме да разберем как да стигнем до Нерха.

След като кацнахме в Малага, пребродихме митницата, гаража за отдаване на коли под наем и когато най-после се измъкнахме успешно от центъра на града, се изгубихме. Саймън шофираше, така че навигаторът бях аз. Но той издърпваше картата от ръцете ми на всеки десет минути, пъшкаше и ахкаше и после ми я връчваше отново. Изобщо не слушаше какво му говоря, а разчиташе само на мъжката си интуиция. Освен това отказа да включи джипиеса, твърдо решен да стигнем целта си по старомодния начин.

Ето защо се загубихме. Да вземем влака щеше да бъде прекалено лесно. Саймън се нуждаеше от кола, за да обикаля за снимките си, които бяха основната причина да дойдем тук. След като летяхме цяла нощ, и двамата бяхме изтощени, но за да преодолеем умората, се налагаше да свикнем с местното време колкото се може по-бързо. Споразумяхме се да не се отдаваме на дрямка, докато не стане време за спане.

Сега спорехме къде сме направили погрешен завой. Хапнах нещо като испански понички в крайпътно заведение, където бяхме завили в неправилното отклонение, затова играхме на „Кой е виновен“.

— Единствено твърдя, че ако не се беше тъпкала до несвяст, щеше да забележиш правилното отклонение и нямаше…

— Да се тъпча? Ти ми отмъкна поничките. Посъветвах те да си поръчаш отделно, ама не!

— Отначало не бях гладен, но когато започна да мляскаш и да облизваш шоколада… се разсеях. — Той вдигна поглед от картата, която беше разгънал върху багажника, и се усмихна, уталожвайки напрежението.

— Разсея ли се? — усмихнах се в отговор и се наведох към него. Той разучаваше картата, а аз не откъсвах поглед от лицето му. Как бе възможно човек, летял със самолет сто години, да изглежда толкова свеж? Но ето го: изтъркани джинси, черна тениска и карирано яке. Двайсет и четири часова набола брада, жадуваща да я оближа. Кой ближе набола брада? Аз, кой друг. Докато проучваше картата, скръсти ръце, а устните му безмълвно произнасяха испанските думи. Гушнах го и се отпуснах на капака на багажника като някоя мацка от гаражен календар.

— Може ли да направя предложение?

— Стига да е сексуално.

— Примамливо, но не. Все пак защо не включим джипиеса? Ще ми се да пристигнем, закъдето сме тръгнали, преди да отпътуваме след няколко дни — изпъшках. Понеже тръгнах в последната минута, се налагаше да си тръгна един ден по-рано от Саймън. Но пък пет дни в Испания… Как да се оплаквам?

— Карълайн, само мацките използват джипиеси — възрази той и отново се втренчи в картата.

— Хубаво, мацката пред теб има нужда от вечеря, душ и легло, та да си навакса часовата разлика. Ако не искаш да изиграя „Случи се една нощ“[1] в испанска версия, включи, за бога, устройството. — Сграбчих го за карираното яке и го притеглих към себе си. — Грубо ли ти звучи? — прошепнах и лекичко го клъвнах по брадичката.

— Да, вече ме ужасяваш.

— Означава ли, че ще включиш джипиеса?

— Аха. — Примирено въздъхна, отвори вратата и ме издърпа от колата след себе си. Нададох радостен вик и го последвах.

— Не, не, не, дори нагарчаш, Нощничке. Нужна ми е малко захар — съобщи ми той с блеснал поглед.

— Захар ли ти трябва? — попитах.

Той обратно ме придърпа към себе си.

— Абсолютно задължително.

— Извратен си, Саймън. — Притиснах се към него и го прегърнах през врата.

— Още нищо не си видяла. — Той облиза устни и сви вежди като гангстер от старите времена.

— Ела да си хапнеш захарта — пошегувах се и приближих устните си до неговите.

Никога няма да ми омръзне да целувам Саймън. Как изобщо е възможно? След нощта, в която изяснихме „истината“ помежду си, бавно започнахме да изследваме тази нова страна на отношенията ни. Прикрито зад всичкото зъбене и ръмжене през тези месеци се натрупваше сериозно сексуално напрежение. Решихме да му се отдадем, макар и по-полека. Естествено, можехме да се втурнем към спалнята още онази нощ и да огласим града със сексуалните си изстъпления, но и двамата със Саймън, без да кажем и дума, предпочетохме да се въздържим.

Той ме ухажваше. И аз го поощрявах. Исках да ме ухажва. Заслужавах го. Нуждаех се от възхищението му, което със сигурност щеше да последва ухажването. Засега беше разкошно.

И като говорим за разкош…

Ръцете ми се плъзнаха по косата му, придърпваха, извиваха и се мъчеха да притеглят цялото му тяло вътре в моето. Той стенеше, преплиташе езика си с моя и цялата настръхвах. Тихичко въздишах и ставаше все по-трудно да го целувам заради широката усмивка, разтеглила лицето ми.

Той леко се дръпна и се засмя.

— Струваш ми се щастлива.

— Моля те, не спирай да ме целуваш — настоях, приближавайки лицето му до моето.

— Все едно целувам фенер от тиква за Вси светии. Какво е това хилене? — Той ми се усмихна, разтеглил устни досущ като мен.

— В Испания сме, Саймън. Смехът е нещо естествено. — Доволно въздъхнах, заровила лице в косата му.

— Предполагах, че сме в земята на усмивките — отвърна той и отново нежно и сладко ме целуна.

— Добре, каубой, готов ли си да видиш накъде ще ни отведе джипиесът? — попитах и се отдръпнах. Продължавах ли да го прегръщам, никога нямаше да продължим.

— Да видим доколко сме се загубили. — Той се усмихна и потеглихме.

— Според мен този е завоят… Да, точно този — заяви той.

Подскочих от радост. Излезе, че сме по-близо, отколкото се надявахме, и нетърпението ни растеше. След като направихме последния завой, се спогледахме и аз нададох радостен вик. Бяхме видели частици от морето през последните няколко мили — мяркаха се през горички и скали. Сега, когато хванахме по тесния калдъръмен път, усещането, че Саймън е наел къща не само близо до плажа, а на самия плаж, ме изпълни с възторг, от който онемях.

Саймън спря до къщата, а гумите на колата му изхрущяха по облите камъчета. Когато изключи двигателя, чух шума на вълните, разбиващи се в скалистия бряг на трийсетина метра от нас. За миг останахме неподвижни, усмихвайки се един на друг, преди да се измъкна от колата.

— Тук ли ще отседнем? Цялата къща… ли е твоя? — възкликнах, докато той извади саковете ни от багажника и се доближи до мен.

— Наша е. — Усмихна се и с жест ме подкани да тръгна пред него.

Къщата беше едновременна чаровна и величествена: бели варосани стени, керемиден покрив, изящни линии и меко очертани сводове. Портокалови дървета се редяха от двете страни на алеята за коли, а бугенвилии се виеха по градинските стени. Постройката беше класическа провинциална вила, създадена да устоява на морските бури и да приютява хората вътре. Докато Саймън търсеше ключа под саксиите, аз вдишах упойващите цитрусови аромати в режещия солен морски въздух.

— Аха! Открих го. Готова ли си да надникнеш вътре? — Той се побори с ключалката, преди да се обърне към мен.

Протегнах се и хванах ръката му, преплетох пръсти в неговите и го целунах по бузата.

— Благодаря ти.

— За какво?

— Че ме доведе тук. — Усмихнах се и отново го целунах.

— Усещам сладостта, която ми обеща. — Той пусна чантите на алеята и ме притегли към себе си.

— И аз искам да се насладя! Да разгледаме къщата! — извиках, изплъзнах се от обятията му и се втурнах към вратата. Едва влязла, замръзнах на място. Следвайки ме по петите, той се бутна в мен, очарован от гледката.

Обляна от слънце всекидневна, обзаведена с бели плюшени канапета и удобни наглед фотьойли, водеше към, както предполагах, кухнята. Френски прозорци от задната страна на къщата извеждаха към просторен терасиран двор, слизащ направо към каменист плаж. Но онова, което ме порази, бе морето. Надлъж и нашир отвъд огромните прозорци се простираше синьото и лениво Средиземно море. Брегът се извиваше към градчето Нерха, където светлинките тъкмо започваха да блещукат, докато полумракът се спускаше над плажа, озаряващ останалите бели къщи, долепени до скалите. Обладана от нов прилив на енергия, изтичах и отворих прозорците, за да се потопя в мекия въздух и да му позволя да нахлуе в къщата и да облее всичко във вечерните аромати.

Приближих се към железния парапет, издигащ се на края на пръстения двор, ограден с маслинови дървета. Стиснала с ръце топлия метал, гледах, гледах и гледах. Долових, че Саймън се приближава към мен и без да казва и дума, обвива ръце около кръста ми. Притисна се до мен и положи глава на рамото ми. Отпуснах се назад, усещайки как телата ни се сливат.

Познати ли са ви миговете, в които всичко е като в мечтите? Когато разбирате, че вие и цялата вселена сте в пълен синхрон и насладата от момента е несравнима? Потопих се в този миг, осъзнавайки го с всяка фибра на тялото си. Позасмях се, чувствайки усмивката, разтягаща устните на Саймън, когато ги долепи до шията ми.

— Красиво е, нали? — прошепна той.

— Прекрасно е — отговорих и се взряхме в залеза във вълшебна тишина.

След като изпроводихме с очи залязващото слънце, докато напълно не се скри зад хоризонта, решихме да разгледаме останалата част от къщата. С всяка следваща стая ми се виждаше все по-красива, но ахнах при вида на кухнята. Все едно бяха телепортирали дома на Айна в Саут Хамптън, но с испански нотки: фризер, разкошни гранитни барплотове и електрическа печка. Дори не исках да зная колко плаща Саймън за къщата. Реших просто да й се наслаждаваме. Което и направихме: тичахме напред-назад и се разсмяхме като деца, когато открихме бидето по средата на банята.

След което намерихме господарската спалня. Стигнах до другия край на коридора, когато го забелязах, че стои като вкопан точно до вратата.

— Какво толкова откри, какво толкова те вдъхнови? Какво гледаш? — Спрях до него, възхищавайки се откъм входа.

Ако животът ми имаше саундтрак, в момента щеше да звучи темата от „Една одисея в космоса 2001“.

Там, по средата на ъгловата стая със собствена тераса с изглед към най-прекрасното море в света, се намираше най-голямото примамливо легло, което някога бях виждала. Издялано от, както ми се стори, тиково дърво, то бе просторно като футболно игрище. При таблата откъм главата върху светлия юрган бяха струпани хиляди бели копринени възглавници. Завивката беше отметната, така че чаршафите грееха, наистина грееха, все едно светлината искреше отвътре. От корнизите, окачени над леглото, висяха искрящо бели завеси, образуващи балдахин, а на прозорците, с изглед към морето долу, бяха окачени още пердета. Прозорците стояха отворени и завесите леко се поклащаха от морския бриз, от което стаята изглеждаше все едно е на морското дъно.

Беше кралицата на леглата. Беше леглото, което всички малки легълца мечтаят да станат, когато пораснат. Беше божествено.

— Божичко — успях единствено да промълвя, все още застанала в коридора до Саймън.

Беше хипнотизиращо. Все едно беше сирена, мамеща ни да корабокрушираме.

— Не знаеш колко си права — прошепна той, неспособен да откъсне очи от леглото.

— Божичко — повторих, все още втренчена в него.

Не можех да се спра и изведнъж почувствах силна, непоносима и мъчителна тревога. Обзе ме истинска сценична треска като пред моноспектакъл.

Саймън се засмя на възторга ми и така ме върна при себе си.

— Няма напрежение, нали? — попита той със стеснително изражение.

Сценична треска ли? Преди спектакъл за двама? Имах избор. Можех да предпочета традиционното разбиране, което гласи, че когато двама зрели хора са отишли заедно на почивка в такава разкошна къща с легло, въплъщение на секса, е редно незабавно да се отдадат на безконечен секс… или да изтръгна и двама ни от тази мисъл и просто да се забавляваме. Да се радваме, че сме заедно, и да оставим събитията да следват своя ход. Да, втората идея ми допадна повече.

Намигнах му и с един скок се озовах на леглото, след което разхвърлях възглавниците из цялата стая. Надникнах над останалата купчина и го видях, облегнат на вратата, гледка, която бях виждала толкова много пъти преди. Беше леко притеснен, но все пак красив.

— Е, ти къде ще спиш? — провикнах се и лицето му се отпусна и разтегли в усмивка, любимата ми усмивка.

— Вино?

— Дишам ли?

— Ще пием вино — отсече той и избра бутилка розе от щедро заредения хладилник. Саймън бе поръчал да доставят някои основни продукти в къщата, преди пристигането ни, нищо претенциозно, но поне да хапнем и да се почувстваме удобно. Сега мракът бе обвил земята и всякакви мисли за разходка до града избледняха, когато ни връхлетя умората от смяната на времето. Вместо това решихме да си останем вкъщи тази нощ, хубаво да се наспим и да изследваме града на следващата сутрин. Разполагахме с печено пиле, маслини, резен манчего, възхитителна на вид шунка от Серано и достатъчно гарнитури, за да си приготвим вечеря. Подредих блюдата, докато той наливаше виното, и не след дълго седнахме на терасата. Под нас се разбиваха вълните, а от двете страни на дървената пътека, водеща към плажа, се редяха мънички светлинки.

— Искам да слезем до плажа, преди да си легнем, поне да се поразходим.

— Дадено. Какво искаш да правим утре?

— Зависи. Кога трябва да започнеш работа?

— Познавам някои от местата, които е нужно да посетя, но първо се налага да извърша малко проучване. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Разбира се. Утре сутринта започваме с града и да видим накъде ще ни отведе — предложих и отхапах от една маслина.

Той вдигна чашата си и кимна.

— Ще видим накъде ще ни отведе.

Вдигнах чашата си към неговата.

— Подкрепям идеята. — Чукнахме чаши и погледите ни се срещнаха. И двамата се усмихнахме, сякаш споделяхме някаква тайна. Най-после бяхме сами, един с друг и нямаше друго място на планетата, където бих желала да бъда. Доядохме си вечерята, поглеждайки се крадешком, и пийнахме вино. То ме омая и усили чувствителността ми.

След това предпазливо заслизахме по скалистия бряг към плажа. Бяхме се хванали за ръце, за да се насочваме един друг, но аз не исках да го пусна. Стояхме на края на земята, силният солен вятър плющеше през дрехите и косите ни, готов да ни отнесе.

— Хубаво ми е с теб — промълвих. — Приятно ми е да държа ръката ти — признах, окуражена от виното. Остроумните шеги си имат мястото, но понякога единственото, което е нужно, е истината. Той не отговори, само се усмихна и поднесе ръката ми към устните си за мимолетна целувка.

Наслаждавахме се на вълните, а когато ме гушна и притисна до гърдите си, бавно въздъхнах. Отдавна не се бях чувствала… как да кажа… приласкана?

— Джилиан ми спомена, че знаеш какво е сполетяло родителите ми — промълви той толкова тихо, че едва го чух.

— Да. Разказа ми.

— Постоянно се държаха за ръце. Не за показност, разбираш ли?

Кимнах, притисната до гърдите му, и вдъхнах аромата му.

— Често виждам разни двойки да се държат за ръце, все едно са на сцената, и да се наричат „бебче“, „сладурче“ и „миличка“. Струва ми се, как да го определя, някак си фалшиво. Мисълта ми е, щяха ли да го правят, ако не ги гледаха?

Отново кимнах.

— А родителите ми? Не се замислях навремето, но сега, като се връщам назад, осъзнавам, че ръцете им бяха като слепени. Дори когато никой не ги гледаше, разбираш ли? Прибирах се вкъщи след практика и ги намирах да гледат телевизия, всеки седнал на своя край на дивана, но ръцете им постоянно се докосваха. Беше… не зная… трогателно.

Ръката ми, все още обгърната от неговата, я стисна и усетих отговора на силните му пръсти.

— Изглежда, са продължили да бъдат любовници, а не просто мама и татко — отговорих и чух как дъхът му се учести.

— Точно така.

— Липсват ти.

— Естествено.

— Може да звучи странно, понеже не ги познавам, но съм сигурна, че щяха да се гордеят с теб, Саймън.

— Да.

Останахме безмълвни още миг, чувствайки нощта около себе си.

— Искаш ли да се върнем в къщата? — попитах.

— Да. — Целуна ме по челото, когато тръгнахме по обратния път със стиснати една в друга ръце, все едно намазани с лепило.

Оставих Саймън да разтреби след вечерята. Исках преди да си легна, набързо да взема душ. След като отмих дните по летища и изпълнени с пътуване, нахлузих една стара фланелка и боксерки, прекалено изморена да разопаковам секси бельото, скътано в багажа ми. Да, бях си взела секси бельо. Все пак не съм монахиня.

Стоях пред огледалото на спалнята си (да, предявих категорично искане за голямата), след като си изсуших косата, когато го видях да се появява на вратата ми. Беше се запътил към собствената си стая, след като си бе взел душ, по долнище от пижама и с хавлиена кърпа, увита около врата. Бях изтощена, но не дотолкова, че да не се насладя на формите му. Гледах го в огледалото, а той също ми се възхищаваше.

— Приятен ли беше душът? — попита той.

— Да, чувствам се великолепно.

— Лягаш ли си?

— Едва държа очите си отворени — отвърнах и се прозях, за да подкрепя думите си.

— Да ти донеса ли нещо? Вода? Чай?

Когато прекрачи прага, се обърнах с лице към него.

— Нито вода, нито чай, но има друго, което бих желала, преди да заспя — измърках и направих няколко крачки към него.

— Какво?

— Целувка за лека нощ?

Очите му потъмняха.

— По дяволите, това ли? Със сигурност ще се справя. — Скъси разстоянието помежду ни и нежно ме прегърна през кръста.

— Целуни ме, глупчо — подразних го и се отпуснах в прегръдките му като в старовремска мелодрама.

— Целуващият глупак е налице — засмя се той, но след секунди смехът му секна. А след минути никой от нас не бе във вертикално положение.

След като паднахме в царството на възглавниците, отчаяно се затърсихме, преплитахме ръце и крака, а целувките ни ставаха все по-страстни. Фланелката ми се надигна до врата, а усещането за члена му, отдаващ чест до катеричката ми, бе неописуемо. Целувките му се сипеха по шията ми, той ме ближеше и смучеше, а аз стенех като курва в църква.

Честно да си призная, никога не бях чувала курва да стене в църква, но имах чувството, че звуците, излитащи от устата ми, бяха крайно непристойни.

Подметна ме като парцалена кукла и ме сложи върху себе си, като разкрачи краката ми от двете страни на тялото си, за което копнеех от толкова време. Въздъхна, втренчи се нетърпеливо в мен, а аз отметнах косата от лицето си, за да се възхитя на великолепието, върху което бях кацнала.

Забавихме движенията си, след което напълно застинахме и дръзко се загледахме един в друг, възхищавайки се взаимно без капчица срам.

— Невероятно — въздъхна той и нежно се протегна да обхване лицето му, а аз се сгуших в ръката му.

— Думата е подходяща за теб. Ти си невероятен. — Извърнах се и целунах пръстите му. Той отново се втренчи в очите ми с неговите секси сапфири, които направиха своето вълшебство и ме превърнаха в локвичка омагьосано желе. Разбирате ли какво ми причиняваше?

— Не искам да разваля всичко — ненадейно заяви той и думите му унищожиха вълшебството.

— Почакай, какво? — попитах и тръснах глава, за да проясня мислите си.

— Това. Тебе. Нас. Не искам да разваля всичко — настоя и седна под мен, а краката ми обвиха кръста му.

— Добре. Тогава недей — осмелих се да прошепна, несигурна накъде върви разговорът.

— Искам да кажа, че е нужно да знаеш. Нямам опит в тези отношения.

Вдигнах вежди.

— Имам стена вкъщи, която не би се съгласила с теб… — Засмях се, а той неописуемо силно ме притисна до гърдите си. — Хей, хей… какво има? Какво става? — Започнах да го успокоявам и да го галя по гърба.

— Карълайн, как, за бога, да ти обясня, без да прозвучи като в епизод на „Кръгът на Доусън“[2]? — прошепна той, допрял устни до шията ми.

Не се сдържах и се разсмях, когато в съзнанието ми проблесна лицето на Пейси, и смехът ми го върна в реалността. Поотдръпнах се, за да го виждам, а той печално се усмихна.

— Добре, Доусън да върви по дяволите, наистина те харесвам, Карълайн. Но не съм имал гадже от гимназията и не зная как да подходя към отношенията ни. Трябва да знаеш какво чувствам към теб. Мамка му, с теб е различно, ясно ли е? И каквото и да твърди стената ти у дома, искам ти да знаеш. Какво имаме или ще имаме? С теб е различно, разбираш ли? Известно ти е, нали?

Казваше ми, че съм различна, но не замествам харема. А това го знаех. Гледаше ме толкова искрено, толкова сериозно, че сърцето ми се отвори още повече. Нежно го целунах по сладките устни.

— Преди всичко, наистина зная. Второ, ще се справим по-добре, отколкото подозираш. — Усмихнах се и го целунах и по двата клепача. — И, между другото, харесвах „Кръгът на Доусън“, а „Уорнър Брадърс“ ще се гордее с теб. — Засмях се, когато очите му рязко се отвориха, завладени от облекчение. Притиснах главата му към гърдите си и се залюляхме напред-назад, приливът на хормоните ни започна да спада и открихме един нов свят на тихата близост, към която вече се пристрастявахме.

— Харесва ми да напредваме бавно. Приятно ме ухажваш — прошепнах.

Той се напрегна под мен. Усетих, че потрепери.

— Приятно те ухажвам ли? — Засмя се, а от очите му бликнаха сълзи, докато се мъчеше да овладее смеха си.

— Я млъквай — извиках и го фраснах с една възглавница. Посмяхме се още няколко минути, докато сънят най-сетне ни обори и двамата се унесохме. Заедно. Пред мен вече не стоеше въпросът да спим в отделни стаи. Исках го тук. При себе си. Обгърнати от възглавници и Испания, се гушнахме. Последната мисъл, преди да потъна в сън, бе за силните ръце, които ме прегръщаха… Май се влюбвах в съседа си.

Бележки

[1] Романтична комедия на режисьора Франк Капра с участието на Кларк Гейбъл и Клодет Колбер. — Б.пр.

[2] Американски юношески сериал, проследяващ десет години от живота на четирима приятели. — Б.пр.