Алис Клейтън
О като оргазъм (21)

22.

4:37 следобед, същия ден:

— Това сапунът ли е? Да не се подхлъзнеш.

— Няма да се подхлъзна на сапуна.

— Не искам да се подхлъзнеш. Внимавай.

— Няма да се подхлъзна на сапуна. Сега се обърни и тихо.

— Тихо ли? Невъзможно, не и когато ти… ммм… и когато ти… ох… и после, когато — ох, така боли, Саймън. Добре ли си там?

— Подхлъзнах се на сапуна.

Понечих да се обърна, за да проверя наистина ли е добре, когато той ненадейно ме притисна към преградката на душа и прилепи ръцете ми до плочките. Погъделичкаха ме устните му, а водата пръскаше кожата ми, когато тялото му се залепи за моето. Мислите за коварния сапун се изплъзнаха от съзнанието ми, когато той се плъзна в мен, твърд, голям и възхитителен. Дъхът ми секна във въздишка, по-секси заради падащата вода, и бързо последвана от нова, когато той със сила проникна в мен, болезнено, бавно и решително, с ръце на хълбоците ми.

Отметнах назад глава и извъртях лице, за да се насладя на гледката на Саймън, гол и мокър. Челото му бе сбръчкано, устата — отворена, докато ме обладаваше изцяло и без извинение. Задвижих се бързо, съзнанието и ясната ми мисъл се свиха, преди да експлодират, а безсловесните звуци излитаха от устата ми, падаха във водата и се стичаха в канала.

Сега, когато О се бе върнал, не си губеше времето. Засега поне се появяваше незабавно и без да задава въпроси, унищожавайки спомена за дни и месеци на чакане и плач, на молби и настояване. Възнагради ме с непоколебимо и постоянно шествие, което ме оставяше объркана и глупава, с омекнали кости и готова за още.

Стенейки в ухото ми, треперещ и пулсиращ, Саймън не намали темпото. Инстинктивно знаеше, както и аз, че неговото момиче заслужава повече. С убийствена ловкост ми лепна мокра целувка по врата, бързо ме завъртя и отново проникна в мен, преди да успея да възкликна:

— Хей, къде отиваш?

— Никъде, Нощничке, не и в скоро време — промълви той, грубо ме хвана за дупето, вдигна ме до стената, залепи ме за нея, притисна ме до себе си и отново влезе в мен. Тялото му се огъна, докато моето се сплеска, а усещането за хлъзгавата кожа помежду ни бе невероятно. Как съм се дърпала от този мъж толкова време? Няма значение. Беше тук, в мен и се готвеше още веднъж да призове О на парад. Отдръпнах се, отваряйки пролука помежду ни, достатъчна, за да видя със замъглени от страст очи как прониква отново и отново в мен и ме изпълва като никой друг преди.

И той погледна надолу, за да разбере какво е привлякло вниманието ми, и от устата му се изтръгна силен, нечленоразделен звук. Движенията му се ускориха в преследване на онзи върховен миг, толкова сроден на болката и така близък до съвършенството. Неговите сини очи, сега пълни със страст и огън, срещнаха моите и заедно се хвърлихме от скалите.

Вкопчени един в друг. Премръзнали. Свършихме заедно със смях, сумтене и стенания, които оставиха гърлото ми възпалено, а катеричката ми — тръпнеща.

Тръпнещата катеричка… чудесно име за… ммм…

 

 

6:41 привечер:

Обхождащ апартамента ми само по хавлия, стремейки се да заобикаля купчинките брашно и разпилените стафиди, Саймън бе пир за очите. Когато се плъзна на локвичка разлян мармалад, прихнах толкова силно, че се наложи да седна на дивана. Сега стоеше пред мен с филии хляб с тиквички и развеселено изражение. Продължих да се смея, а хавлията ми се изхлузи, изваждайки на показ разкошествата ми. При вида на циците ми се случиха две неща. Очите му се ококориха, а нещо друго щръкна. Щръкна. Вдигнах вежди заради последното развитие на събитията.

— Ясно ли ти е, че ме превръщаш в машина? — отбеляза той и кимна към оху-бохуто си, надничащо изпод хавлията. Без да бърза, остави хляба си с тиквички върху масичката за кафе.

— Колко е сладък! Все едно подава глава иззад завеса! — Плеснах с ръце.

— Може да не си наясно, но никой мъж не одобрява думичката „сладък“ в едно изречение с джойстика му.

— Но е сладък… а, къде изчезна?

— Сега се срамува. Не е сладък, а свенлив.

— Свенлив, друг път. Никак не се срамуваше преди малко под душа.

— Иска да погалиш самочувствието му.

— Ти да видиш.

— Наистина. Ще видиш колко е отзивчив към ласките.

— Слушай, мислех, че едно облизване ще му се отрази добре, но щом твърдиш, че милувките са достатъчни…

— Не, не, убеден съм, че близането ще го оживи. Той… по дяволите, Карълайн!

Наведох се, извадих срамежливеца на показ и веднага го обгърнах с устни. Като усетих как нараства и се втвърдява, седнах на ръба на дивана и дръпнах хавлията. Притеглих го към себе си и по този начин по-навътре в мен и простенах от удоволствие, когато ръцете му погалиха косата ми и проследиха очертанията на лицето ми. С благоговение погали клепачите, бузите и слепоочията ми, след това отново зарови едната си ръка в косата ми, а с другата… ооох… хвана се за салама. Докато посвещавах цялото си внимание на връхчето му, той започна да го гали в основата, навярно най-секси движението, което някога бях виждала. Велики боже, гледах ръката му, обхванала члена, докато го вкарваше и изваждаше от устата ми.

Секси не е правилната дума. Слаба е за чистата еротика, разиграваща се пред очите ми. Отново изстенах в признателност, чувствайки, че се възбуждам от играта, в която участваше устата ми. Късметлийски месец.

Паднах на канапето и издърпах Саймън до себе си. Той реагира, като използва и двете си ръце, за да ме чука в устата с истинска всеотдайност. Ъгълът му позволяваше да прониква по-надълбоко и ме улесняваше да поемам все повече от него. Сграбчих го за задника, развълнувана, че само аз мога да го имам по този начин.

Чувствах, че наближава кулминацията си. Започвах да разпознавам признаците. Отново го желаех. В това отношение бях егоистка. Освободих го с едно последно всмукване, бутнах го на канапето и го възседнах. Той рязко се надигна, а аз потънах в него и настъпи моментът — нали знаете кой? Когато всичко се разтяга и изпълва по най-възхитителен начин. Тялото ти реагира: нещо, което не е редно да е вътре, сега е там и за частица от секундата е чуждо и непознато. След това кожата ти приветства завръщащия се шампион, паметта на мускулите се възвръща, а след това е толкова хубаво, онова чувство на пълнота, на чудо и страхопочитание.

И тогава започваш да се движиш.

Сграбчих раменете му като лост, обхванах го с бедра, и забелязах за първи път, че той интелигентно бе предвидил маневрите ми. Майсторски проникна в мен, все едно-две половини се сляха, като два елемента от сексуално „Лего“. Знаех, че и той го усещаше.

Сложи ръка на гърдите ми, точно върху сърцето.

— Изумително — промълви, докато го яздех, усмихната и разгорещена. Държеше сърцето ми в ръка, докато се тресях отгоре му, а другата му ръка бе на хълбока ми, насочваше ме, нагласяше ме и ме караше да чувствам, че доставям наслада и на двама ни. Опита се да се сдържи и задържа очите си отворени, когато избликна. Поех ръката от сърцето си и я сложих значително по-долу, където той започна да рисува проклетите си кръгчета.

— О, Саймън… о, боже… толкова е хубаво…

— Обичам да гледам как получаваш оргазъм — простена той и аз успях. И той свърши. Заедно, двамата.

Паднах отгоре му, изчаках, докато стаята престане да се върти и усещането за топлота пробяга през тялото ми и стигне до пръстите на краката и ръцете, докато той ме прегръщаше.

— Облизване. Каква идея — изсумтя, а аз се разкикотих.

 

 

8:17 вечерта:

— Мислила ли си някога да смениш цвета на стените?

— Сериозно ли говориш?

— Ами да. Може би по-светъл нюанс на зеленото? Или дори на синьото? Синьото ще е подходящо. Обичам да те гледам заобиколена от синьо.

— Аз казвам ли ти как да правиш снимки?

— Е, не…

— Тогава не ме учи как да избирам боите за стените. Всъщност планирам да сменя цветовата гама, но ще бъде по-тъмна. По-дълбока, както навярно ще отбележиш.

— По-дълбоко ли, така ли?

— О, това е страшно хубаво. Абсолютен разкош. Та както казвах, представях си тъмносиво с нов сметанов барплот, подчертаващ шкафове в богат, тъмен махагон. Божичко, това наистина е вълшебно!

— Разбрах. По-дълбоко е добре, но най-дълбоко е най-добре. Може ли да си качиш крака на рамото ми?

— Така ли?

— За бога, Карълайн, точно така. Значи… сметанов барплот, казваш? Мраморът донякъде ще придава студенина, не мислиш ли?

— Да, да, да! Какво? Моля? Студенина ли? Понеже често не ме тръшват като желирана риба на барплота, студенината няма да ме обезпокои. Освен това мраморните плотове са идеални за точене на тесто.

— Недей — предупреди ме той, обръщайки се да целуне вътрешната част на глезена ми.

— Какво да не правя, Саймън? — измърках, усещайки, че леко забързва ритъм, забележимо само за онази, в която бе проникнал.

— Не ме разсейвай с разговори за тесто. Нищо няма да излезе — посъветва ме той, пусна ме да сляза от барплота, а с лявата си ръка ме погали леко по гърдите, напред-назад, от което зърната ми щръкнаха.

Ниско долу се зараждаше необуздана енергия, в ханша и бедрата ми, в корема ми и навсякъде помежду им.

— Да не разговаряме за тесто ли? Саймън не иска мръсни разговори за тесто? Не мислиш ли, че малко разсейване идва добре от време на време? Искам да кажа, не си ли представяш как съм се навела над барплота и те обработвам… — Замлъкнах, прокарах пръсти през косата му, притеглих го, за да го целуна с влажни уста, език, устни и зъби, стремящи се да го вкарат по-дълбоко в мен.

Бях кацнала на кухненския остров, гола като пушка, както и нашият господин Паркър, паркиран вътре в мен и твърдо решен да остане така колкото се може по-дълго. Искаше да провери колко време можем да водим разговор, докато… го правим. Досега бяха седемнайсет от най-вълнуващите, чувствени и фантастични минути от живота ми, и то без да броим любовната игра. О танцуваше в периферията и се чудеше защо не му е осигурен мигновен достъп. Но сега контролирах кучия син и това сладко мъчение бе съблазнително. Заслужаваше си търпението.

Така беше, докато Саймън не ме помоли да си сложа крака на рамото му. Пресвета Дево, направо ме разбиваше. Единият крак на рамото му, другият — разкрачен на сто и осемдесет градуса, бедрата му се въртяха във влудяващи кръгове, като все повече набираха скорост. Именно той настояваше да разговаряме и всичко бе наред, допреди крака на рамото му. Изведнъж части, инертни преди, бяха стимулирани, той ставаше все по-корав и все по-трудно ми бе да се съсредоточа. Всъщност кому бе нужно съсредоточаването? Можех да съм и без мисловна. Стига да бях под Саймън, мисъл не ми трябваше.

Но вече умеех да участвам в тази игра, при това все оставаха няколко блуждаещи мисли.

— Не ме изпитвай, лошо момиче. Мога да говоря мръсотии, докато си добруваш на този остров.

— Ммм, Саймън, не ме ли виждаш? Приведена напред, с оскъдна престилчица, под която няма нищо, с точилка в ръка и купа ябълки?

— Ябълки ли? Момиченце, обичам ябълки — простена той, вдигна другия ми крак и го постави на лявото си рамо, притегли ме още по-близо до ръба, а ритъмът му още повече се ускори.

— Знаеш ли за какво служи канелата? Мога да ти опека пай, Саймън. Твой собствен пай, дори с коричка… само за теб, голямо момче. Знаеш, че единствено е нужно да ме помолиш… — Усмихнах се глуповато, стараейки се очите ми да не се прекръстосат, когато той забърза отново, а звукът от плющяща кожа изобщо не бе забавен. След което чух друго остроумие.

— Как ти се струва, Карълайн? Хубаво ли е? — попита ме той, с което ме изненада.

— Хубаво ли? Изумително.

— Изумително ли? Наистина? — Той се издърпа изцяло, преди отново да се плъзне в мен, карайки ме да почувствам всеки сантиметър от жезъла му.

Продължих да остроумнича:

— Знаеш, че е истина. Но да се върнем към ябълките. Искаш ли да ти сервирам пая с ванилов сладолед? Топъл и разтопен с — о, боже…

— Наистина ли ти се говори за подобни неща? Защото ако продължаваш на тази тема, ще съм принуден да се държа доста мръснишки.

— По-мръснишки от разговора за ябълков пай? — попитах и изпънах стъпалата си към тавана, създавайки си ново усещане.

— Как ще ти се стори това, ако не престанеш с разговора за ябълковия пай — започна той и притисна уста до ухото ми, от което ме побиха тръпки. Едната му ръка сграбчи гърдата ми и полека започна да стиска зърното. Другата се спусна надолу, докато не откри мястото, което ме накара да закрещя.

— Ако не престанеш, ще спра да се чукам с теб и ще те тормозя както не си и мечтал.

Той се изпъна и се вмъкна в мен. С всичка сила.

Още остроумия ли. Чао. Чао. Не бях толкова горда, та да не се помоля.

— За бога, Саймън, предавам се. Чукай ме.

— Ще получа ли ябълков пай?

— Да, да! И още как! О, боже…

— Точно така, ябълков пай за мен, ябълков пай за… Господи, така си прекалено стегната.

Той изпъшка, изви краката ми на една страна и ги задържа, докато ме помпаше, отново и отново, неуморно, навлизайки все по-надълбоко, докато наблюдаваше как гърбът ми се извива в дъга, как кожата ми порозовява и се обливам в топлина, когато ме връхлита оргазмът и ме оставя безсловесна и победена от неговата сила.

— Обичам те, Карълайн, обичам те, обичам те, обичам те — шепнеше той, докато движенията му се забързваха все повече, устремен към собствената си кулминация. Пот се стичаше по челото му, докато стискаше бедрата ми, а аз го държах в мен, доколкото бе възможно и докато почувствах тежестта му, когато отпусна глава върху гърдите ми. Защо топлото му тяло ми беше така приятно? Очаквах да затрудни дишането ми, да смачка дробовете ми, но нищо подобно не се случи. Докато го прегръщах и приласкавах лицето му, и галех косата му, не ми се стори никак тежък.

— Ще ме убиеш. Сигурен съм, както съм сигурен, че лежа тук — простена той, целувайки ме навсякъде.

— И аз те обичам — въздъхнах, взирайки се в тавана на кухнята. Усещах усмивката му широка като залива пред мен. О щеше да остане за много дълго време.

Ще боядисам кухнята си в синьо.

 

 

9:32 вечерта:

— Не мога да повярвам, че за втори път се чистим от брашно и захар. Какво ни става?

— Захарта е могъщ ексфолиант — обясних. — Не съм сигурна за какво може да ни послужи брашното.

— Ексфолиант ли?

— Да, всеки път, когато правим секс, захарта помага да се отървем от мъртвите си кожни клетки.

— Наистина ли, Карълайн? Мъртвите клетки от кожата? Това не е особено секси.

— Преди не се оплакваше.

— И как бих могъл? Обеща ми да ми опечеш ябълков пай. Не забравяй.

— Няма да забравя, но донякъде беше под принуда.

— Беше под мен, не под принуда, под мен.

— Да, Саймън, бях под теб.

— Да ти ли изтъркам ли гърба?

— Да, ако обичаш.

Лежахме един срещу друг във ваната, почивайки си след поредния рунд кухненска сладост. В някакъв момент щях да разчистя бъркотията, но сега единственото, върху което бях способна да се съсредоточа, бе мъжът пред мен. Този мъж, потънал почти до шия в ароматни мехурчета, протягаше силните си ръце, за да ме придърпа по-близо към себе си. Заклатих се напред-назад във ваната като шамандура и се настаних пред него. С помощта на гъба той отстрани останалата лепкавост от мен. После ме притисна до гърдите си, като се облегна на ръба на ваната. Ръцете му ме прегърнаха, приласкаха ме, обгръщайки ме се топла вода и един още по-топъл Саймън. Затворих очи, наслаждавах се на усещането. Сигурността, сладостта, телата ни. Наместих се, за да се приближа максимално, и тогава го усетих до дупето си. Нарастваше.

— Здравей, приятелю — промълвих и протегнах ръка в необуздано желание.

— Карълайн… — предупреди ме той и отпусна глава на перваза на ваната.

— Какво? — попитах невинно и го погалих, усещайки реакцията му.

— Знаеш, че не съм на седемнайсет. — Той се засмя, а гласът му стана дрезгав и изпълнен с копнеж независимо от думите му.

— Слава богу, иначе щяха да ме съдят за разврат с малолетен — прошепнах и бавно се обърнах да се потъркам в него както бях хлъзгава от сапуна и мехурчетата.

Той леко въздъхна и се усмихна.

— Направо ме разбиваш, знаеш ли? Кълна се, все пак не съм машина… Господи, не спирай — простена той и ми връчи жезъла си, без да мисли.

— Нищо ти няма. Искам да те чукам, докато ти се съберат очите — измърках и свих ръката си в юмрук, докато той разплиска водата.

— И без това са ми се кръстосали очите. Виждам те тройна — простена той, разтвори краката ми и ме нагласи над него.

— По средата съм, Саймън — насочих го и се плъзнах надолу.

Е, поне имахме вода, та да ни измие.

 

 

11:09 вечерта:

— Отивам да взема нещо за ядене. Имам нужда от калории, жено.

— Вземи и бързо се връщай при мен. Нуждая се от теб, Саймън. Защо лазиш по пода?

— Не мисля, че в този миг съм способен да остана на крака. Машината се нуждае от почивка. Дори има нужда от поправка. Машината… какво правиш, Карълайн?

— Какво, това ли?

— Често ли се пипаш така?

— Напоследък не съм, защо? Как ти се струва?

— Уф, момчето с тайландското меню… е пред вратата. Аз… и тайландецът…

— Да не съчиняваш стихове, Саймън? Ммм, така е много приятно…

— Ехо! Има ли някой вътре? Някой поръча… пич, как да ти върна рестото?

— Задръж го.

— Пич, пъхна ми петдесетачка под вратата. Ясно ли ти е, че ми даваш бакшиш от трийсет долара?

— Задръж го. Зарежи ресторанта. Карълайн, отивай в леглото.

— Толкова съм близо, Саймън. Сигурна съм, че не искаш… да свърша сама. Обожавам, когато правиш така.

— Ммм, ох, ау…

— Не говори с пълна уста, Саймън, Саймън, Саймън, Саййййймъъън…

— Добре, пич, оставям ти вечерята пред вратата. И благодаря за бакшиша.

 

 

1:14 сутринта:

Лежахме в леглото, отпуснати и малко глуповати. Бедният ми Саймън. Бях го докарала до ръба на изтощението. Не беше юноша, но дори и той бе изненадан от собствената си… издръжливост. След последния умопомрачителен рунд допълзяхме до коридора, прибрахме храната и я изядохме по средата на леглото. Набързо смених чаршафите, защото бяха обсипани със стафиди и брашно. На следващата сутрин в кухнята ме чакаше страховита работа, но си заслужаваше. Абсолютно си заслужаваше.

Сега се излежавахме, отпуснати, но не и спокойни. Все още бяхме прегърнати, но бях облякла розовата нощница и боксерки. Да повторя, носех розовата нощница. Лежахме един срещу друг, взрени един в друг, с преплетени крака и хванати за ръце.

— Кога трябва да се връщаш на работа?

— Казах на Джилиан, че се връщам в понеделник, въпреки че това е последното, за което мога да мисля сега.

— А за какво мислиш?

— За Испания.

— Вярно ли?

— Да, беше изумително. Толкова ти благодаря, че ме взе там, а после и ме взе. — Смушках го с лакът.

— И в двата случая удоволствието беше мое. Радвам се, че успя да… свършиш — завърши той.

Сега, след като О се бе върнал, можехме да се шегуваме за негова сметка. Помълчахме, за да се насладим на музиката. Преди малко Саймън бе докуцал, за да пусне плоча. Дори и куцайки, пак беше секси.

— Кога заминаваш за Перу? Мъничко те мразя, че заминаваш, но кога тръгваш?

— След около две седмици. Не мрази фотографа. Налага се да отпътувам, но винаги ще се връщам.

— Да сме наясно. Не те мразя, че заминаваш. Мразя те, защото искам да дойда и аз. Отплеснах се. Обичам те повече, отколкото те мразя, така че всичко е наред.

— Наред ли е?

— Да, разбира се. Работата ти изисква да пътуваш. Не че не съм го знаела.

— Да знаеш и да те изоставят са две различни неща — възрази той и погледът му помръкна. Погалих го по бузата, почувствах наболата му брада и забелязах, че се отпуска. Очите му се затвориха и той измърка доволно.

— Не ме изоставяш. И двамата сме професионалисти и ще продължим да си вършим работата. Няма да се променим само защото си ми вкарал пишката си — отговорих.

Устата му бавно се разтегли в усмивка. Очите му още бяха затворени, но усмивката му растеше.

— Понякога пишките променят хората — отбеляза ухилен той.

— Понякога пишките променят каквото трябва да се промени. Понякога пишките оправят положението.

— Понякога пишките оправят положението — каква странна мисъл.

— Навъртай се наоколо, кой знае какво още ще измъдря.

— Навъртам се.

— Лепка.

— Мисля да те целуна.

— Слава богу. — Изкикотих се, когато той ме прегърна със силните си ръце. Целунахме се мълчаливо и сериозно. Отпуснах ръка на трапчинката до рамото му, прекрасно оформена и ухаеща на амброзия и нектар.

— Обожавам тази трапчинка.

— Хубаво.

— Никой друг няма като нея.

— Твоя е.

— Истина е. Направи го достояние на всички красиви перуанки, които се опитат да съблазнят привлекателния американец.

— Ще ги осведомя, че трапчинката е заета.

Усмихнах се и широко се прозях. Последните няколко дни бяха изтощителни. Бях уморена от часовата разлика, а и ме чукаха до възбог. Как да не съм изнемощяла. Саймън се пресегна да загаси лампата и отново ме приласка в трапчинката си.

 

 

1:23 сутринта:

— Саймън?

— Ммм?

— Спиш ли?

— Аха.

— Исках да ти кажа, че истински се радвам, че си дойде по-рано.

— Аз също.

— Освен това съм влюбена до уши в теб.

— Мммм, аз също.

— Влюбена като загубена.

— Ммм, аз също.

— Която си е загубила ръкавиците.

— Ръкавици, виж ти.

— Саймън?

— Да?

— Спиш ли?

— Аха.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

— Карълайн?

— Ммм?

— И аз се радвам, че се върнах по-рано.

— Аха.

— И съм особено доволен, че успя да свършиш.

— Стига.

— Лека нощ, Карълайн.

— Лека нощ, Саймън.

И докато Каунт Бейси и оркестърът му ни отнасяха в страната на мечтите, се прегърнахме и заспахме.

 

 

Съобщения между Саймън и Карълайн следващия вторник:

„Говорих с един приятел. Разбрах как да сготвя онези скариди, които толкова хареса в Испания.“

„Чудесно. Ще паснат на испанското пиршество, което планирам за събота. Ще дойдат всички, дори Джилиан и Бенджамин.“

„Сигурна ли си, че не искаш да го направим у нас?“

„У дома ще е по-лесно. Имам кухненски остров, който е по-удобен за подготовката, но ще се възползвам от фурната ти.“

„Мога ли да се възползвам от теб на острова ти?“

„Това не е правилната употреба на израза «възползвай се».“

„Моля, моля, знаеш какво имам предвид.“

„Истина е, и да, можеш.“

„Прекрасно. Виждала ли си кецовете ми?“

„Да, в банята ми са, където ги остави. Спънах се в тях тази сутрин.“

„Да не би да чух твоето тупване?“

„Толкова ли силно беше?“

„Да, събуди ме.“

„Но не дойде да видиш дали съм пострадала?“

„Не исках да безпокоя Клайв.“

„Не мога да повярвам, че спи до теб. Предател.“

„Сега сме приятели… е, почти. Отново се изпика на пуловера ми.“

„Ха! Трябва да се връщам на работа, коткокрадецо. Ще гледаме ли филм довечера?“

„Ако така го наричаш?“

„Изглежда, наистина правим планове.“

„Имам планове, жено, наистина имам планове.“

„Аз също…“

„Седя, ям ябълковия ти пай и обмислям.“

„Само това ми идва наум… мразя те.“

„Не ме мразиш.“

„Вярно е. Върви да ми ядеш пая.“

„Забавих се…“

 

 

Съобщения между Мими и Карълайн в четвъртък:

„Сигурна ли си, че не е нужно да нося нищо в събота?“

„Не, София ще донесе напитките, а ние ще се погрижим за останалото.“

„Радвам се, че отново сте заедно.“

„Това «заедно» особено ме кефи.“

„Заедно-заедно?“

„Да не сме на седем? Та да пикаем заедно?“

„Я по-сериозно. Спа ли вече в леглото на греха?“

„Не, засега спим у нас. От онова легло ме побиват тръпки…“

„МНОГО стени са блъскани от онова легло…“

„Именно. Точно това ми беше мисълта.“

„Може би е редно да оставиш собствения си белег на леглото му, така да се каже. Нова епоха, нова приятелка, нов ебач?“

„Не зная, ще видим… Навярно в някакъв момент ще спя и там, но още не. Между другото, той страшно се забавлява от общуването си с Клайв.“

„Какво? Клайв мрази мъжете. Освен педалите.“

„Постигнали са някакво разбирателство. Не питам.“

„Прилича на нов световен ред.“

„Точно.“

„Искаш ли да дойда в събота и да ти помогна?“

„Само искаш отново да ми подреждаш чекмеджетата.“

„Трябва да се реорганизират…“

„Ела по-рано.“

„Ура!“

„Да помогнеш…“

 

 

Четвъртък вечер беше тиха. Със Саймън седяхме на канапето и работехме. Скицирах ваканционната концепция за нечий бал. Да, бал. Гостувах в този свят. Гостувах, но не живеех в него. Още бях по екипа си за йога. Саймън сготви в кухнята ми, където се чувстваше все повече у дома си. Твърдеше, че е по-добре да се съберем в моя апартамент, но го хванах да вдига Клайв на барплота, за да „гледал“. Слагам думата в кавички, защото всъщност бе изречена от Саймън към Клайв. Цялото изречение, вярвайте, беше: „Хайде приятелче, оттук можеш да гледаш! От пода не се вижда много добре, нали така?“.

И Клайв отговори. Зная, че де факто е невъзможно, но мяукането му ми прозвуча като „Благодаря“.

Момчетата ми се сприятеляваха. Чудесно.

Та, седяхме си, аз скицирах, а Саймън си правеше плановете за Перу онлайн. Беше изминал милиарди мили и обичаше да ми ги навира в лицето.

Беше тихо, ако не броим драскането на цветните ми моливи по скицника и тракането по клавиатурата му. И чукането на ноктите на Клайв. Най-упоритите котешки нокти в свободния свят.

Саймън приключи, затвори лаптопа си и протегна ръце над главата, разкривайки любимата ми част от гърдите му. Може би бях малко излязла от очертанията. Той отпусна глава на облегалката на канапето и затвори очи. След няколко секунди започна съвсем лекичко да похърква и аз мълчаливо се усмихнах. Продължих да скицирам.

Десет минути по-късно почувствах как ръката му се пресегна над възглавниците и хвана моята.

Все пак, за да скицирам, ми беше нужна само дясната.

 

 

— За бога, Карълайн, на тези скариди нещо им има! — изпъшка Мими така, че накара Раян да се премести от мястото, на което седеше.

Беше събота вечер и седяхме на масата ми в трапезарията, отрупана с испански ястия и испанско вино. Вложих цялото си старание да възпроизведа всичката чудесна храна, която ядохме със Саймън. Не постигнах съвършенството, но бях съвсем наблизо. Разбира се, липсваше ни крайбрежната безметежност, но бяхме обгърнати от уюта на есенната вечер в мъгливия Сан Франсиско. Светлините на града проблясваха през прозорците, огънят пращеше в камината, една любезност от страна на Бенджамин, а апартаментът се огласяше от смях.

Седях на стола си, приласкана до Саймън, и се смеех с приятелите си. Бях леко притеснена, защото бяхме обект на шеги и закачки, понеже нашето събиране неизбежно стана тема на дълъг разговор. Но беше приятно: всички се бяха отпуснали в есенната вечер. Нямаше напрежение. Със Саймън не се отделяхме един от друг през повечето време, но бях сигурна, че няма да се превърнем в някоя от онези двойки, които непрекъснато се нуждаят от това.

Не исках да бъдем вечно зависими един от друг, вечно нуждаещи се от взаимно поощрение. Обичах Саймън, това бе от ясно, по-ясно. Един от нас пътуваше, за бога, и трябваше да се примирим с това. Мисля, че щяхме да успеем. Чувствах го до себе си и се притиснах още повече. Той плъзна ръка около кръста ми, заявявайки ясно присъствието си. Нямаше как да не го усетя. Пръстите му рисуваха малки кръгчета по лакътя ми и аз въздъхнах, когато нежно ме целуна по челото.

Нямаше нужда да ме нарича „сладурче“ или „миличка“. Имах нужда само от него и мъничките му кръгчета. Имах нужда да го чувствам до себе си, когато беше тук. Джилиан срещна погледа ми от отсрещната страна на масата и ми намигна.

— Това пък защо беше? — попитах, наливайки си втора чаша бренди. На Саймън нямаше да му е трудно да ме вкара в леглото тази нощ, не че някога е било.

— Събитията се развиха както трябва, нали? — попита тя, поглеждайки ту към него, ту към мен.

— Надали можеше да стане по-добре. Да ми дадеш под наем апартамента си бе най-правилното решение, което някога си вземала. — Усмихнах се и се облегнах на Саймън, докато той галеше рамото ми.

— Това, че Джилиан ми даде номера ти, за да ти изпратя съобщение от Ирландия, беше още по-мъдро решение — добави той и намигна на Бенджамин.

— О, не зная. Да се преструвам, че не зная кой е мистериозният ти съсед, бе също уместно решение — каза тя и палава усмивка огря лицето й, когато Саймън се задави с брендито си.

— Почакай, какво? През цялото време си знаела, че живея в съседния апартамент? — попита той, изкашля се и аз му подадох салфетка. — Но ти никога не си идвала у нас!

— Тя не е, но аз — да — намеси се Бенджамин и чукна чаша с годеницата си.

Саймън и аз стояхме с ококорени очи, докато те се смееха и се поздравяваха.

Добре изиграно…

 

 

— Е, това е последната. Няма повече чинии — каза Саймън и затвори съдомиялната машина. Когато най-накрая всички си тръгнаха, решихме да разтребим, вместо да оставяме за сутринта.

— Слава богу. Умирам от умора.

— А на мен ми се подпалиха ръцете. — Той ми намигна, показвайки ми колко са червени.

— Това е белег на добрата домакиня. — Леко погалих зачервените му пръсти.

— Наречи ме Мадж и си докарай фантастичния задник тук — изстреля в отговор той и замахна с една кърпа към мен.

— Този ли задник? Този ли задник? — попитах и се облакътих на кухненския остров.

— Играе ли ти се? Мислех, че си изморена — промърмори той, хвана дупето ми със зачервените си ръце и леко ме плесна.

— Май имам още сили. — Засмях се, докато той сръчно ме метна през рамо и ме понесе към спалнята. С главата надолу го заудрях с юмруци по задника и заритах с крака, въпреки че всъщност не исках да ме пуска. Той спря пред вратата на спалнята.

— Дали не забрави нещо днес? — попита, обръщайки ме, за да погледна вътре: на леглото нямаше чаршафи.

— По дяволите, забравих да сложа чаршафите в сушилнята. Още са мокри! — измърморих.

— Проблемът е решен. Ще спим у Саймън — заяви той и отвори чекмеджето с бельото ми. — Вземи си нощница, която и да е.

— Искаш да спя у вас тази нощ?

— Да, защо не? Спим тук, откакто сме се върнали от Испания. Леглото ми се чувства самотно. — Той разрови купчинката дантела и жарсе.

Ами да, леглото му сигурно е по-самотно отвсякога.

— Хайде, избирай си. — И още веднъж ме шляпна.

— Ти избери каквото ти харесва. Ще ти направя ревю. — Усмихнах се и влязох в ролята. Стига де. Защо да не преспя в леглото му. Сигурно щеше да бъде забавно. Забелязах нещо розово изпод мишницата му, после излязохме в коридора. По път успях да изритам вратата му, трудно начинание, ако си с главата надолу.

Още веднъж се озовах в банята. Обличах си бельо за Саймън. Той наистина харесваше всичко, което носех. Все едно дали беше бельо, или някоя от старите му ризи, не го беше грижа. Не че оставаше за дълго на мен.

Неволно се замислих за всички жени, които бяха идвали тук, всички, на които се бе наслаждавал. Но сега тук бях аз и той желаеше мен. Пригладих коприната по тялото, а кожата ми гореше в очакване на ръцете му.

Чух го да се бори с грамофона си — издайническото пукане на игличката при съприкосновение с виниловата плоча.

Глен Милър. „Лунната серенада“. Въздъхнах.

Отворих вратата и го видях. Застанал до леглото на греха. Бавната му усмивка ме плени, докато ме оглеждаше от глава до пети.

— Красива си — промълви той, когато влязох.

— Ти също.

— Облечен съм със същите дрехи както преди, Карълайн.

Щастливо се усмихна, когато обвих с ръце врата му. Пръстите му се плъзнаха по ръцете ми и ме погъделичкаха по лактите.

— Зная — отговорих и го целунах под ухото. — Изглеждаше добре и преди, а сега — също.

— Нека хубаво да те огледам — прошепна той и на свой ред ми лепна мокра целувка на шията. Потреперих. А стаята изобщо не беше студена.

Завъртя ме, все едно бяхме на дансинга, и за миг ме задържа на една ръка разстояние. Розовата нощничка, любимата му. Не си даде труд да ми донесе гащичките в комплект с нея, а аз се направих на разсеяна. Отново ме завъртя към себе си и аз веднага започнах да му разкопчавам копчетата.

— Каква вечер само — отбеляза той.

Разкопчах две копчета.

— Нямаш представа колко си прав. Не мога да повярвам, че онези двамата са ни сватосвали от самото начало! Въпреки че не допускам да имат пръст и за другите две двойки. Заслугата е само наша.

— Кой да знае, че любовта витае във въздуха, когато заблъска по вратата ми?

Разкопчах още едно копче.

— За щастие, беше завладян от чара ми, което бе неизбежно.

— Заради нощничката, Карълайн. Нощничката ти ме прелъсти. Чарът ти бе допълнително възнаграждение. Представа нямах, че като гръм от ясно небе ще се сдобия с приятелка.

Ризата му е разпасана и на път да бъде съблечена.

— Наистина ли? А мислех, че само се задяваме! — изкикотих се и посегнах да му разкопчая катарамата.

— Е, вече няма какво да се закачам с приятелката си! — Катарамата се разкопча, а копчетата на джинсите му хвръкнаха. Той ме вдигна, хващайки ме за голото дупе, нека добавя, и докато ме носеше към леглото, му свалих ризата, издърпвайки ръкавите.

— Това ми хареса — прошепнах в ухото му, докато ме полагаше в леглото.

Надвесен над мен, той ме целуваше по гърдите и повтаряше думата отново и отново. Приятелка, целувка. Гадже, приятелка, целувка.

— Знаеш ли, че Мими и Нийл обмислят да заживеят заедно? Не е ли малко прибързано? Надявам се да знаят в какво се въвличат? — докладвах, извивайки се в дъга, за да посрещна целувките му.

— Аз зная в какво се въвличам.

— И какво е то?

— Ти, глупаче — отвърна той и чух прекрасния звук, когато катарамата му се удари в пода. — Единствено ме интересува нашият щастлив край. Или два, а може и три. Изпих жасминовия чай, който ми остави тази сутрин, така че внимавай. — Той се засмя, вдигна краката ми на раменете си и направи пътечка от целувки по вътрешната страна на прасеца ми.

— Щастлив край, а?

— Не мислиш ли, че го заслужаваме? — попита той, а устните му затанцуваха по бедрото ми. Вече се задъхвах.

— Да, по дяволите. — Засмях се, вдигнах ръце над главата си и се извих в дъга, за да го посрещна. Здравей, О! Радвам се да те видя отново. С устни ме доведе до първия. С език — до втория. А когато се плъзна в мен и ме избута високо към таблата на леглото, от контакта почти получих трети.

Освободени от дрехи, кожата ми долепена до потната му кожа, краката ми плътно обвили бедрата му, напиращи да проникнат в мен. Очите му горяха, докато усещах всеки сантиметър от него. Вътре. Вън. Навсякъде.

— О, боже — простенах. И тогава го чух.

Туп.

— О, господи.

Туп, туп.

Звукът ме разсмя. Ние се чукахме.

Той ме погледна и вдигна вежди.

— Има ли нещо смешно? — попита и забави движенията си. Проникна в мен бавно, много бавно.

— Блъскаме по стената. — Отново се изкикотих, наблюдавайки как погледът му се променя, когато разбра защо се смея.

— Точно така — съгласи се той и също се позасмя. — Добре ли си?

Още по-плътно обвих крака около кръста му, за да бъда максимално близо до него.

— Отведи ме вкъщи, Сперминаторе. — Намигнах и той се съгласи.

Тласъците му ме отведоха до края на леглото. Той проникваше в мен с всички сили, отдавайки ми точно толкова, колкото можех да понеса, а после ме тласкаше отвъд ръба. Взираше се в мен със самодоволната си усмивка. Затворих очи, за да почувствам колко дълбоко съм развълнувана. И под дълбоко, имам предвид наистина дълбоко…

Той хвана ръцете ми и ги вдигна над главата ми до таблата на леглото.

— Ще ти се наложи да се хванеш — прошепна, прехвърли краката ми над едното си рамо и легна странично.

— Саймън! — изпищях, чувствайки как спазми обземат тялото ми. Очите му, демоничните му сини очи се впиваха в моите, докато треперех под него.

Извика името ми, не на някоя друга.

Малко по-късно, почти заспала, усетих как матракът се надигна, когато Саймън стана от леглото. Чух го как изключва плочата и по-силно гушнах възглавницата. Тялото ми бе приятно изморено, на йота от пълното изтощение. Блъскахме по стената, наистина. Сега притежавах и двете й страни.

Чух го да се отдалечава по коридора и се зачудих какво е намислил. Уморена и полузаспала, реших, че отива за вода, и потънах в сън.

Няколко секунди по-късно се събудих от ръцете му, които се плъзгаха по мен и ме притискаха към топлото му тяло. Целуна ме по шията, после по бузата и по челото, преди да се настани. След което чух… мъркане?

— Какво става? — попитах и се огледах.

— Помислих, че може би е самотен — смутено отговори Саймън. Погледнах през рамо и зърнах Саймън, а после и Клайв. Саймън беше отишъл да го донесе. Клайв гръмогласно мъркаше, доволен от вниманието, с което напоследък бе обграден. Побутна ме с нос и се настани във вдлъбнатината помежду ни.

— Невероятно — промълвих и извъртях очи и към двама им.

— Толкова ли си изненадана? Знаеш колко обичам котенца — привидно сериозно отвърна Саймън. След което тихият му смях разтърси леглото.

— Извади голям късмет, че те обичам — добавих и издърпах ръката му, за да ме прегърне.

— Зная.

А след това, когато смехът стихна и сънят ни обори, се замислих какво ли ме чака с моя любим.

Знаех, че невинаги щеше да бъде толкова лесно. Но със сигурност щеше да е забавно.

Цареше тишина, когато тръгнах на обиколка, за да се уверя, че периметърът е безопасен. Поех бос из новата си територия, оглеждах се за забравени бикини. Трябваше да ги изхвърля незабавно. Ако ги оставех без надзор, щяха да се размножат. Бях виждал как става.

Натъкнах се на любопитен шкаф, пълен само със стъклени шишета. Бутнах едно и то падна на пода. Трябва да се върна на това място, но сега ми предстояха обиколки.

Взрях се в изгледа от прозореца и установих, че оттам мога да наблюдавам квартала. Огледах панорамата от друг прозорец с южно изложение и кръстосахме поглед с един бухал. Никой от двамата охотно не отклони очи и изминаха още петнайсет минути преди да проверя моя народ. Бяха се утешили след последния пристъп на мяукане.

Хранителката, както се очакваше, бе заела по-голямата част от мястото за спане. Високия, уместно кръстен така, понеже бе по-висок от нея, отново издаваше онзи звук — звук, който не понасях. Хранителката отново се мяташе и въртеше. Спеше неспокойно. Ако не се наспеше, надали щеше охотно да играе с мен. Това трябваше да се поправи. Тя наистина обичаше игрите ни, затова се налагаше да взема положението в собствените си лапи.

Скочих от пода на леглото с вродена грация — грация, която малцина ценяха — и си проправих път между колена, крака, ръце и лакти, докато не стигнах догоре и се настаних под брадичката му. Протегнах лапа, докоснах ноздрите му и звукът внезапно секна. Високия ме избута, но все пак се превъртя на една страна и шумът спря. Сви се в другия ъгъл, който му бе оставила Хранителката. Останах изправен и закрачих помежду им, като пазех съвършено равновесие. И отново останах неоценен.

Сгуших се в пролуката помежду им. Домът ни бе сигурен и след като се бях погрижил за Хранителката и Високия, можех да се отпусна и да потъна в сън.