Серия
Коктейл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wallbanger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 51 гласа)
Сканиране
Internet (2014)
Корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Автор: Алис Клейтън

Заглавие: О като оргазъм

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2014

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“, Хасково

Излязла от печат: 29.09.2014

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-526-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2161


3.

Когато най-после Клайв се успокои и престана да врещи, аз бях напълно изтощена, но по-будна отвсякога. И без това след един час трябваше да ставам, затова реших, че колкото съм спала, толкова. Може би по-добре да се изправя и да си приготвя закуска.

— Глупава мацка — промърморих, обръщайки се към стената зад себе си, и зашляпах към всекидневната. След като пуснах телевизора, включих кафемашината и се вгледах в първите проблясъци на зората, процеждащи се през прозорците ми. Клайв се отърка в глезените ми и аз извърнах очи към него.

— А, сега искаш ласки? След като снощи ме изостави заради оная разгонена котка? Какъв предател си, Клайв — промълвих, протегнах крак и го погалих с петата си.

Той се търкулна на пода и се нагласи. Знаеше, че не мога да устоя, когато се подлага за милувки. Позасмях се и коленичих до него.

— Да, да, зная. Сега ме обичаш, понеже знаеш, че аз съм твоята благодетелка — въздъхнах и го потърках по коремчето.

Отново тръгнах към кухнята с Клайв по петите ми и напълних купичката му с храна. След като получи каквото искаше, набързо ме забрави. Докато вървях към душа, дочух движение откъм стълбищната площадка. Като любопитна сврака, в каквато стремглаво се превръщах, залепих око към шпионката, за да видя какво става със Саймън и Котараната.

Той стоеше в антрето си — достатъчно навътре, та да не мога да видя лицето му. Котарана се бе изправила на площадката и виждах ръката му, която галеше дългата й коса. Почти я чувах как мърка през проклетата врата.

— Ммм, Саймън, снощи беше… ммм — мъркаше тя и се отъркваше в дланта му, която сега докосваше бузата й.

— Съгласен съм. Великолепен начин да се опише и вечерта, и тази сутрин — отвърна тихо той и двамата се засмяха.

Прекрасно. Още един двоен подвиг.

— Обади ми се, когато се върнеш в града — помоли го тя, докато той отметна косата от лицето й. Нейното току-що гримирано лице. Защо и моето не бе такова.

— Бъди сигурна — отговори той и след това я притегли обратно в антрето за, както предположих, убийствена целувка. Кракът й се вирна нагоре, сякаш позираше. Понечих да извъртя очи, но ме заболя. Дясното беше прекалено плътно прилепено към шпионката.

— Досвидания — прошепна тя със своя екзотичен акцент. Сега звучеше много по-приятно, когато не врещеше като разгонена котка.

— До скоро — засмя се той, след което тя грациозно се отдалечи.

Напрегнах се да го зърна, преди да потъне в апартамента си, но къде ти. Отново го изпуснах. Трябва да си призная, че след плесниците и мяукането умирах да го видя. В съседния апартамент пламтеше някаква нечувана сексуална мъжественост. Отдръпнах се от вратата и тръгнах към душа. Под струите се замислих какво ли е нужно, за да накараш една жена да мяука.

 

 

Когато наближи седем и половина, метнах се на трамвая и се замислих за предстоящия ден. Щях да се срещна с нов клиент, да изпипам някои подробности по проекта, който тъкмо завършвах, и да обядвам с шефката си. При мисълта за Джилиан се усмихнах.

Джилиан Синклер оглавяваше собствена фирма за дизайн, където през последната си година в „Бъркли“ имах щастието да стажувам. Гонеше четирийсетте, но не изглеждаше на повече от трийсет и рано в своята кариера си бе създала име в модните среди. Пренебрегваше условностите и бе една от първите, заличили от картата „шаби шик“[1] и утвърдили завръщането на успокояващите неутрални и геометрични мотиви на модерната външност, по която сега всички лудееха. След като стажът ми приключи, тя ме нае и ми преподаде най-ценния опит, за който един млад дизайнер може да мечтае. Бе провокираща, проникновена, притежаваше невероятна интуиция и още по-остър усет за детайлите. А най-хубавото да работиш с нея? Беше забавна.

Щом скочих от трамвая, съзрях моя „офис“. Дизайнерската фирма на Джилиан бе на Ръшан Хил, една красива част от града: приказни имения, тихи улици и живописни гледки от високите хълмове. Някои от по-просторните стари домове бяха превърнати в бизнес сгради, а нашата бе от най-изящните.

Въздъхнах, когато влязох в студиото си. Джилиан настояваше всеки дизайнер да подреди своето по собствен вкус. По този начин евентуалните клиенти разбираха какво могат да очакват и затова вложих много въображение в работното си място. Тъмносивите стени акцентираха плюшени завеси в цвят пепел от рози. Бюрото ми бе черно като абанос, а столът — тапициран с коприна в златно и цвят на шампанско. Стаята бе ненатрапчиво изискана — с ексцентрични детайли от колекцията ми от реклами за консервирана супа от трийсетте и четирийсетте. Открих повечето от тях на гаражна разпродажба, всичките изрязани от стари издания на списание „Лайф“. Поръчах да ги поставят в рамки, окачих ги и все още се смея всеки път, щом ги погледна.

Отне ми няколко минути да изхвърля цветята от миналата седмица и да сложа във ваза новите. Всеки понеделник се отбивах в местния магазин и избирах цветя за през седмицата. Те продължаваха да цъфтят, но цветовете им се променяха. Най-силно ми допадаха тъмнооранжевият, розовият и златистият. Днес избрах прекрасни чаени рози с цвят на корал с обагрени в мораво връхчета.

Потиснах една прозявка и седнах на писалището си, за да се подготвя за деня. Съгледах Джилиан, докато минаваше пред вратата ми, и й помахах. Тя се върна и надникна. Неизменно във форма, висока, стройна и красива. Днес от глава до пети облечена в черно, с изключение на моравите обувки на високи токове, тя бе зашеметяваща, беше шик.

— Здравей, миличка! Допада ли ти апартаментът? — попита ме и седна на стола от другата страна на бюрото.

— Фантастичен е. Признателна съм ти отново от сърце! Никога няма да успея да ти се отблагодаря. Невероятна си — развълнувах се аз.

Джилиан ми даде под наем апартамента си, който притежаваше, откакто преди години се бе преместила в града. Сега довършваше ремонта на една къща в Сосалито. Наемът беше като в центъра, така че бе по-изгодно. Заради контрола върху наемите те ставаха неприлично ниски. Готвех се да се впусна в още излияния, но тя с жест ме спря.

— Тихо, нищо работа. Знаеш, че трябваше да се отърва от него, но беше първият ми дом на зряла жена в града и ми се късаше сърцето при мисълта да го продам. Приятно ми е някой отново да живее в него. Кварталът е чудесен.

Тя се усмихна, а аз потиснах поредната прозявка. Но не остана скрита от острия й поглед.

— Карълайн, понеделник сутринта е. Как е възможно вече да се прозяваш? — сгълча ме тя.

Засмях се.

— Кога за последен път спа там, Джилиан? — Погледнах я над ръба на чашата си с кафе. Беше ми третата за деня. Скоро щях да експлодирам.

— Как да ти отговоря, доста отдавна. Може би преди година? Бенджамин отсъстваше от града, а аз още имах там легло. Понякога, когато работех до късно, нощувах в града. Но защо питаш?

Бенджамин бе нейният годеник. Сам бе спечелил милионите си, бе капиталист-авантюрист и поразителен красавец. С приятелките ми бяхме влюбени в него до уши.

— Чувала ли си нещо откъм съседите? — попитах.

— Не, не. Не мисля. Какво например?

— Ами, просто шумове. Среднощни шумове.

— Не и когато преспивах там. Сега не зная кой живее в съседство, но май миналата година някой се нанесе. Или беше по-миналата? Така и не съм го срещала. Защо? Ти какво чу?

Изчервих се като домат и отпих от кафето.

— Чакай малко. Среднощни шумове? Карълайн? Сериозно ли? Да не си чула необуздан секс? — подтикна ме тя.

Чукнах глава в бюрото. О, господи! Спомени. Никакво чукане вече. Погледнах я крадешком. Тя бе отметнала глава назад и се смееше.

— За бога, Карълайн. И през ум не ми е минавало! Последния съсед, когото си спомням, беше над осемдесет и единствените шумове, долитащи от неговата спалня, бяха повторенията на стари каубойски сериали. Но като се замисля, чувах телевизора удивително силно… — добави тя.

— Е, сега през онази стена не звучат уестърни. През нея прониква страстен секс. И то не някакъв сладникав и скучен. Всъщност доста занимателен. — Аз се усмихнах.

— Какво чу? — попита тя, а очите й блеснаха.

Без значение колко си годишен или от какво семейство произхождаш, има две всемирни истини. Винаги се смеем… когато някой пръдне, особено в неподходящ момент, и всякога любопитстваме какво става в хорските спални.

— Джилиан, сериозно. В живота си не съм чувала подобно нещо! През първата нощ блъскаха стената с такава сила, че една картина падна и ме удари по главата!

Очите й се ококориха и тя се наведе над писалището ми.

— Занемей!

— Няма! След това чух… Боже, чух да я пляска. — Обсъждах пляскането с моята шефка. Разбирате ли защо обичам живота си?

— Неее — изпъшка тя и се закикотихме като ученички.

— Дааа. И той накара леглото ми да се движи, Джилиан. Помести го! Видях Плесни дупе на следващата сутрин, когато си тръгваше.

— Нарекла си я Плесни дупе?

— Можеш да се обзаложиш! А после снощи…

— Две нощи поред! Плесни дупе отново ли изяде шамарите?

— О, не, снощи бях угостена с една приумица на природата, която кръстих Котарана — продължих.

— Котарана ли? Не схващам. — Тя се намръщи.

— Рускинята, която снощи той накара да мяука.

Тя отново се разсмя.

— Какво кудкудякате? — попита от вратата секретарят й.

— Нищо — отговорихме в един глас и отново избухнахме в смях.

— Две жени за две нощи, удивително — въздъхна тя.

— Стига де, удивително ли? Не. Той е жиголо. Да.

— Брей, знаеш ли му името?

— Всъщност, да. Казва се Саймън. Известно ми е, защото и Плесни дупе, и Котарана не преставаха да го крещят. Дочувах го през ударите по стената. Тъп сперминатор — промърморих.

За миг тя замлъкна, после се усмихна.

— Саймън Сперминатора — харесва ми!

— Харесва ти, ами. Не твоят котарак се мъчеше да се сноши с Котарана снощи през стената. — Засмях се безрадостно, отпуснах глава на бюрото и продължихме да се кикотим.

— Добре, да се захващаме за работа — каза накрая Джилиан, бършейки сълзи от очите си. — Днес трябва да се срещнеш с новите ни клиенти. Кога ще дойдат?

— А, господин и госпожа Никълсън ще бъдат тук в един. Плановете и презентацията са готови. Определено ще им хареса как преустроих спалнята им. Ще можем да им предложим всекидневна в съседство и напълно обновена баня.

— Вярвам ти. Ще споделиш ли идеите си с мен на обяд?

— С удоволствие — отговорих и тя се запъти към вратата.

— Знаеш ли, Карълайн, ако изпълниш майсторски тази задача, фирмата ще спечели много — отбеляза тя и ме погледна над кокалените рамки на очилата си.

— Само чакай да видиш какво съм измислила за новия им домашен театър.

— Те нямат домашен театър.

— Не и засега — отвърнах и повдигнах дяволито вежди.

— Хубаво — похвали ме тя и излезе, за да започне собствения си ден.

 

 

Семейство Никълсън бе определено двойката, която исках — всеки би ги искал. Мими беше свършила чудесна работа за Натали Никълсън, аристократка, въшлива с пари, когато преустрои кабинета й миналата година. Препоръча ме, когато дойде ред на вътрешното оформление, и аз веднага започнах да обмислям планове как да преобразя спалнята им.

Сперминатор. Майната му.

— Фантастично, Карълайн. Просто фантастично — ахкаше екзалтирано Натали, докато изпращах нея и съпруга й до вратата. Прекарахме два часа в обсъждане на плановете и въпреки че направих компромис за някои ключови моменти, очертаваше се вълнуващ проект.

— Значи, мислиш, че си подходящият дизайнер за нас? — попита Сам, а дълбоките му кафяви очи заблестяха, когато прегърна съпругата си през кръста и се заигра с конската й опашка.

— Ти ми отговори — пошегувах се в отговор и се усмихнах на двамата.

— Убедена съм, че с удоволствие ще работим с теб по този проект — увери ме Натали и си стиснахме ръцете.

Вътрешно ликувах, но запазих сдържано изражение.

— Отлично. Ще ви се обадя съвсем скоро и можем да започнем по план — отговорих и отворих вратата.

Застанах на прага и им помахах, после оставих вратата да се затвори зад мен. Хвърлих поглед към Ашли, нашата администраторка. Тя повдигна вежди и аз повдигнах своите в отговор.

— Е? — попита тя.

— О, да. Мои са. — Въздъхнах и двете изпискахме.

Джилиан слезе по стълбите, докато ние танцувахме, и застина на място.

— Какво, по дяволите, става тук? — учуди се тя и се усмихна.

— Никълсън наеха Карълайн! — отново изписка Ашли.

— Чудесно. — Джилиан топло ме прегърна. — Гордея се с теб, хлапе — прошепна ми и аз засиях. Истински ликувах.

Понесох се с танцова стъпка към офиса си, като се поклащах и кълчех, докато заобикалях бюрото си. Седнах, завъртях стола си и погледнах навън към залива.

Майсторски изиграно, Карълайн. Майсторски изиграно.

 

 

Същата вечер, когато излязох да отпразнувам успеха си с Мими и София, май изгълтах повече от обичайните за мен маргарити. Продължих с шотове текила и все още ближех вече несъществуващата сол от китката си, когато те ме поведоха нагоре по стълбите към апартамента ми.

— София, толкова си хубава. Знаеш го, нали? — гуках, облегната на нея, докато пълзяхме по стъпалата.

— Да, Карълайн, чудесна съм. Схванала си очевидното — отвърна тя. Висока над метър и осемдесет и с огненочервена коса, София ясно съзнаваше чара си.

Мими се засмя и аз се обърнах към нея.

— А ти, Мими, си най-добрата ми приятелка. Толкова си мъничка! Обзалагам се, че мога да те пъхна в джоба си — засмях се глуповато, докато се опитвах да напипам джоба си. Мими бе дребничка филипинка с кожа като карамел и черна като нощта коса.

— Трябваше да я спрем, след като гуакамолето изчезна от масата — промърмори Мими. — Не бива да й позволяваме да пие на гладно сърце. — Тя ме помъкна по последните няколко стъпала.

— Не говорете за мен все едно ме няма — недоволствах аз, докато си събличах сакото и започнах да свалям и ризата си.

— Добре де, не се разголвай на площадката — скара ми се София и извади ключовете от чантата ми, за да отвори. Понечих да я целуна по бузата, но тя ме избута.

— Миришеш на текила и сексуално въздържание, Карълайн. Махни се от мен. — Тя се засмя и отвори вратата. Докато пътешествахме към спалнята ми, зърнах Клайв на перваза на прозореца.

— Здрасти, Клайв. Как е голямото ми момче? — пропях аз.

Той ме изгледа кръвнишки и важно тръгна към всекидневната. Не одобряваше да пия алкохол. Оплезих му се. Проснах се на кревата и загледах приятелките ми, застанали на прага. Те ми се усмихнаха, сякаш казваха: „Натряскала си се, но ние не те порицаваме“.

— Не се дръжте толкова високомерно, госпожички. Често съм ви виждала и много по-пияни — отбелязах, а панталоните последваха блузата ми. Питайте ме защо останах с обувки, но никога няма да успея да ви отговоря.

Двете издърпаха юргана, аз пропълзях отдолу и ги изгледах мрачно. Така грижливо ме завиха, че се показваха само очите, носът и рошавата ми коса.

— Защо стаята се върти? Какво сте направили с апартамента на Джилиан, момичета? Ще ме убие, ако не уважавам нормирания й наем — простенах гласовито, докато наблюдавах как стаята се движи.

— Нищо не се върти. Кротувай — засмя се Мими, седна до мен и ме потупа по рамото.

— А това тупкане, какво, по дяволите, е това тупкане? — прошепнах изпод мишницата й, която после подуших и я поздравих за избора й на дезодорант.

— Карълайн, няма никакво тупкане. Божичко, сигурно си изпила повече, отколкото предполагаме! — възкликна София и се настани в долния край на леглото.

— Не, София, и аз го чувам. Не го ли долавяш? — попита Мими шепнешком.

София замълча и трите се ослушахме. Чу се отчетливо блъскане, а след това ясно различимо стенание.

— Спокойно, котенца. Ей сега ще ви изчукат през стената — важно заявих.

Очите на София и Мими се ококориха, но продължиха да пазят тишина.

Дали не беше Плесни дупе? Или Котарана? В нетърпеливо очакване на втората Клайв влезе в стаята и се метна на кревата. Загледа се в стената със задълбочено внимание.

Четиримата седяхме и чакахме. Едва мога да опиша на какво бяхме подложени този път.

— О, господи!

Туп.

— О, боже!

Туп, туп.

Мими и София погледнаха Клайв и мен. Ние просто поклатихме глави — наистина и двамата. Лицето на София се разтегна в бавна усмивка. Съсредоточих се в гласа, идещ през стената. Беше различен… Тембърът бе нисък и не можех да разбера какво точно казваше. Не беше нито Плесни дупе, нито Котарана…

— Ммм, Саймън… хи-хи-хи… точно… хи-хи-хи… там… хи-хи-хи.

Моля?

— Да, да — подсмрък, — да! Чукай ме, чукай ме… хи-хи-хо… чукай ме, да!

Тя се кикотеше. Беше една мръсна, мръсна Смехорана.

И трите сподавено се засмяхме, докато тя с хихикане и подсмърчане пътуваше към, както по всичко личеше, божествена кулминация. Клайв, осъзнавайки, че неговата любима няма да се появи, би отбой и отпрати към кухнята.

— Какво, по дяволите, е това? — прошепна Мими с очи, големи колкото чинии.

— Сексуалният аудиотормоз, на който съм подложена през последните две нощи. Представа си нямаш — гърлено проточих, усещайки последиците от текилата.

— Все по същия ли начин Смехораната го раздава през последните две нощи? — изписка София и притисна устата си с длан, когато нови стонове и смях долетяха през стената.

— Не, по дяволите. Тази вечер за първи път имам удоволствието да я слушам. Първата нощ бе Плесни дупе. Тя бе лошо, непослушно момиче, което си просеше наказанието. Снощи Клайв откри любовта на живота си, когато Котарана направи своя дебют…

— Защо я наричаш Котарана? — прекъсна ме София.

— Защото мяукаше, преди да свърши — отвърнах, скрита под завивките. Алкохолът започваше да ме пуска, но ме налягаше осезателната липса на сън, мъчеща ме, откакто се нанесох в тази бърлога на разврата.

София и Мими издърпаха завивката от лицето ми точно когато мацката изкрещя:

— О, господи, толкова… толкова… ха-ха-ха… е приятно!

— Съседът ти умее да накара една жена да мяука? — повдигайки вежди, попита София.

— Очевидно — изкикотих се и почувствах първия повик за повръщане.

— Защо се смее? Защо една жена ще се смее, когато я работят така? — удиви се Мими.

— Нямам представа, но е приятно да чуя, че се весели — каза София, разсмивайки се от цяло сърце.

Смей се ти, щом си нямаш работа, помислих си.

— Видя ли го вече този пич? — запита Мими, все още вторачена в стената.

— Не. Но шпионката на вратата ми ще добие мазоли.

— Хубаво е да чуеш, че някоя дупка наоколо ще се протърка — промърмори София.

Изгледах я кръвнишки.

— Очарователно, София. Видях тила му и толкоз — отговорих и седнах.

— Брей, три момичета за три нощи. Каква енергия — възкликна Мими, все още взряна с удивление в стената.

— Отвратително е и това е. Нощем дори не мога да спя! Горката ми стена! — заоплаквах се, докато чувах дълбоките стенания, идващи от него.

— Стената ти, какво общо има стената ти — започна София, но аз я възпрях с вдигната ръка.

— Чакай и ще разбереш — прекъснах я.

Той се ентусиазира още повече.

Стената се разтресе от ритмични тласъци, а кикотът на жената ставаше все по-гръмогласен. София и Мими се пулеха удивени, а аз просто поклатих глава.

Чух Саймън да стене и разбрах, че е близко до финала. Но стоновете му бързо бяха заглушени от тазвечерната му приятелка.

— О… хи-хи-хи… страхотно… ха-ха-ха… не спирай… хи-хи-хи… не спирай… ха-ха-ха… о — подсмрък, — господи… хи-хи-хи — подсмрък, подсмрък, — не спирай… ха-ха-ха.

Моля те. Умолявам те. Моля те, спри.

Нов кикот и сумтене.

И с последно кискане и стон над земята се възцари тишина. Приятелките ми се спогледаха, а София изпъшка.

— Велики боже — додаде Мими.

— Господи — възкликнаха двете в един глас.

— Ето защо не мога да спя — въздъхнах аз.

А докато трите си отдъхвахме от Смехораната, Клайв се заигра в ъгъла с едно кълбо.

Смехорано, май от всички си ми най-омразна…

Бележки

[1] Така нареченият „дрипав“ шик, наложен през осемдесетте от дизайнерката Рейчъл Ашуел, основаващ се на реставрирани мебели от гаражни разпродажби и старомодни килими и завеси. — Б.пр.