Серия
Коктейл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wallbanger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 51 гласа)
Сканиране
Internet (2014)
Корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Автор: Алис Клейтън

Заглавие: О като оргазъм

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2014

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“, Хасково

Излязла от печат: 29.09.2014

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-526-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2161


5.

— О, боже.

Туп.

— О, господи.

Туп, туп.

Търкалях се нагоре по леглото си от инерцията на тласъците му. Той ме изтикваше с необикновена сила, после ме пращаше почти отвъд ръба. Взираше се властно в мен, а на устните му припламваше многозначителна усмивка. Затворих очи, позволявайки си да почувствам колко дълбоко бе проникнал в мен.

Ама истински дълбоко… Той сграбчи ръцете ми, вдигна ги над главата ми и ги притисна към таблата на леглото.

— Дръж се здраво — прошепна и преметна единия ми крак над рамото си. Едновременно ритъмът на бедрата му се ускори.

— Саймън! — извиках, усетила как тялото ми започва да пулсира. Очите му, тези сатанински сини очи се впиха в моите, а аз тръпнех под него.

— Божичко, Саймън! — простенах отново. И се събудих напълно — с ръце над главата и длани, здраво стиснали таблата на кревата.

За миг затворих очи и заповядах на пръстите ми да се отворят. Когато ги погледнах, видях вдлъбнатини в дланите си от отчаяното стискане.

С усилие седнах. Бях се запъхтяла и плувах в пот. Дишах тежко. Открих, че чаршафите ми са на топка при краката, а от Клайв, заровен под тях, надничаше само носът.

— Клайв, криеш ли се?

— Мяу — долетя ядосаният му отговор и мъничката му муцунка последва котешкия нос.

— Можеш да излезеш, глупчо. Мама няма повече да пищи. Поне така се надявам. — Засмях се и пригладих мократа си коса.

Здравата се бях изпотила, затова станах и застанах до вентилатора, поохладих се и лека-полека започнах да се успокоявам.

— Беше близко, нали, О? — Направих гримаса, притиснах краката си един към друг и изпитах приятна болка между бедрата си.

От нощта, в която със Саймън се „срещнахме“ в коридора, не преставах да го сънувам. Не исках, категорично не исках, но подсъзнанието ми бе взело превес и бе обсебено от него. Нощем. По този въпрос тялото и умът ми бяха разделени: мозъкът ми разсъждаваше трезво, но малката Карълайн не се подчиняваше…

Клайв профуча покрай мен и се шмугна в кухнята, за да изиграе краткия си танц до купичката за храна.

— Да, да, спокойно — промърморих аз, докато той се търкаше в глезените ми. Сервирах му голяма лъжица котешка храна и нападнах кафемашината. Настаних се до барплота и се помъчих да си събера мислите. Все още дишах учестено.

Този сън беше, ами, доста чувствен. Отново си представих тялото му, затиснало моето, и капчицата пот, търкаляща се по носа му и падаща върху гърдите ми. Той се наведе и прокара език нагоре по корема ми, към гърдите ми и тогава…

Дзън! Дзън!

Преданата ми кафемашина ме изтръгна от циничните мисли и аз й бях благодарна. Чувствах, че отново се възбуждам.

Налях си чаша кафе, обелих един банан и погледнах през прозореца. Потиснах импулса да масажирам банана и го тикнах в устата си. О, велики боже, какви тласъци! Това ме отвеждаше бързо на юг. А под юг подразбирах…

Плеснах се през лицето и се насилих да мисля за друго, а не за мъжкаря, от когото ме делеше само една стена. Простодушни и безобидни мисли.

Малки кученца… кучешката.

Фунийка сладолед… ближа сладоледа му и гълтам разтопеното.

Детски игри… по дяволите, исках ли да изпълня онова, което Саймън заповядва… Добре, стига!

Докато вземах душ, изпях „Знаме, обсипано със звезди“[1] отново и отново, за да попреча на ръцете си да правят друго, освен да ме къпят. Наложи се да си припомня какъв мръсник беше, а не как изглеждаше увит само с чаршаф и с усмивка на лице. Затворих очи и се отпуснах под струите, припомняйки си отново онази нощ. Когато престанах да се взирам, ами, под чаршафа му, отворих уста, за да заговоря:

— Слушайте сега, господинчо, имате ли представа колко сте шумен? Нужен ми е сън! Ако трябва да ви слушам още една нощ, още една минута, как вие и вашият харем ми блъскате по стената, ще полудея!

Крещях, за да освободя напрежението, което би било редно, можеше, трябваше да се уталожи най-вече благодарение на фантазиите ми с Клуни.

— Успокойте се. Надали е толкова зле. Тези стени са доста дебели. — Той се ухили, тупна с юмрук по касата на вратата в опит да си придаде известно очарование. Очевидно беше свикнал да получава каквото иска. С коремни мускули като неговите беше ясно защо.

Поклатих глава, за да си придам авторитет.

— Да не сте полудели? Дори главата ви е по-дебела от стените. Всичко чувам! Всеки напън, всяко мяукане, всеки кикот и вече ми омръзна! Тази гадост приключва сега! — изпищях, чувствайки, че лицето ми гори от гняв.

Докато говорех за харема му, очарованието му премина в гняв.

— Престанете! — изстреля в упор. — Каквото правя в къщата си, е моя работа. Съжалявам, ако съм ви обезпокоил, но не можете да пристигате посред нощ и да ми нареждате какво да правя! Нали аз не идвам да чукам на вратата ви.

— Не, само блъскате по проклетата ми стена, която между спалните ни е обща. Вдигате шум точно когато се опитвам да спя. Нека проявим взаимна вежливост.

— Хубаво де, как вие чувате мен, а аз вас — не? Я чакайте, май никой не блъска от вашата страна?

Той се ухили, а аз усетих как лицето ми пребледнява. Решително скръстих ръце и като погледнах надолу, се сетих с какво съм облечена.

Розова нощничка. Колко достойно.

Докато беснеех, очите му се плъзнаха по тялото ми, невъзмутимо оглеждаха розовия цвят и дантелките, и как бедрото ми потръпва, докато ядосано тропам с крак.

Накрая синият му поглед се вдигна и решително срещна моя. След което най-дръзко ми намигна.

Падна ми пердето.

— Мамка му! — извиках, втурнах се в апартамента си и затръшнах вратата.

Унижена, оставих водата да отмие чувството ми на безсилие. Не го бях виждала оттогава, а и да бях, какво от това? Ударих глава в плочките на стената.

Когато четирийсет и пет минути по-късно отворих входната врата, помахах през рамо за довиждане на Клайв и мълчешком се помолих да няма ханъми по стълбището. Слава богу, беше чисто.

Сложих си слънчевите очила и излязох от сградата, зървайки с едно око рейнджроувъра върху тротоара. И съвсем случайно, ама наистина случайно си представих как ме надупва върху стола във всекидневната и…

Карълайн!

Май имаме проблем.

 

 

По-късно същия следобед Джилиан надникна в кабинета ми.

— Чук-чук — пропя с усмивка тя.

— Хей, какво става? — отвърнах и се облегнах на стола си.

— Попитай ме за къщата в Сосалито.

— Хей, Джилиан, какво става с къщата в Сосалито? — попитах и подбелих очи.

— Готова е — прошепна тя и разпери ръце.

— Стига бе! — прошепнах в отговор.

— Напълно, докрай и без остатък! — изписка тя и седна срещу мен.

Ударихме юмруци над бюрото.

— Ето това е прекрасна новина. Трябва да я отпразнуваме. — Посегнах към чекмеджето.

— Карълайн, ако извадиш бутилка скоч, ще те наклеветя на човешки ресурси — предупреди ме тя, но усмивката й не угасваше.

— Първо на първо, ти отговаряш за персонала. И второ на второ, не държа шише с уиски в офиса си. Всъщност е едно плоско шишенце, неразделно прилепено до бедрото ми. — Засмях се и й подадох предпочитания от мен коктейл.

— Прекрасно. И то с пъпеш. Любимият ми — възкликна тя, отворихме го и засмукахме.

— Я разкажи сега — подтикнах я аз.

Бях дала някои дребни съвети на Джилиан за последните детайли по къщата, която ремонтираха с Бенджамин, и знаех, че точно това е домът, за който от години мечтаех. Също като Джилиан, той щеше да е приветлив, привлекателен, елегантен и изпълнен със светлина.

Поговорихме и след това тя ме остави да си продължа работата.

— Между другото, освещаването е следващия уикенд. Чувствай се поканена — осведоми ме тя на път към вратата.

— Ще събереш ли бандата? — попитах.

— Бъди сигурна. Ще дойдеш ли?

— Звучи ми прекрасно. Да донеса ли нещо и може ли да зяпам годеника ти?

— Не смей, но всичко останало е позволено — изстреля в отговор тя.

Усмихнах се и се върнах към работата си. Купон в Сосалито? По-прекрасно, здраве му кажи.

 

 

— Да не би да си падаш по него? Искам да кажа, колко пъти си го сънувала? — попита Мими, докато смучеше през сламката си.

— Да си падам ли? Не, той е задник! От къде на къде…

— Естествено, че не. Кой знае къде си е пъхал пишката? Карълайн никога не би… — отвърна вместо мен София и отметна коса, с което подлуди тъпа група бизнесмени на съседната маса, които, откакто бяхме влезли, не откъсваха погледи от нея. Бяхме се срещнали за обяд в любимото ни малко бистро на Северния плаж.

Мими се облегна на стола си, изкикоти се и ме ритна под масата.

— Разкарай се, пискало — изгледах я мрачно, докато отчаяно се червях.

— Да, разкарай се, пискало! Карълайн знае какви ги върши… — засмя се София и после млъкна, най-после свали слънчевите си очила и втренчи поглед в мен.

Челистката и пискалото ме наблюдаваха как притеснено се въртя на едно място. Първата се засмя, а втората изруга.

— За бога, Карълайн, да не ни казваш, че си падаш по онзи тип? Ами да, точно така е, нали? — София изсумтя, докато келнерът ни сервираше бутилка минерална вода „Пелегрино“. Той се загледа в нея, когато тя прокара пръсти през косата си и му махна да си върви с грижливо обмислено намигване. Известно й беше как я гледат мъжете и се забавляваше да ги наблюдава да се гърчат.

Мими бе различна. Бе толкова дребничка и сладка, че първоначално мъжете бяха привлечени от естествения й чар. После я оглеждаха по-внимателно и установяваха, че е прекрасна. Нещо в нея ги караше да искат да се грижат за нея и да я закрилят — докато я вкарат в спалнята. Или така ми твърдеше тя. Щур град…

Мен ме уверяваха, че съм хубава и в определени моменти го вярвах. Не бях знойна като София, нито уравновесена като Мими, но горе-долу се справях. Знаех, че когато трите излизаме заедно, се допълваме една друга и доскоро се възползвахме от този факт.

Всяка от нас бе съвсем различен тип, което беше хубаво. Рядко се хвърляхме на един и същи мъж.

София харесваше мъже с издължени крайници, слаби и красиви. Предпочиташе да не са прекалено високи, но все пак по-високи от нея. Държеше да са учтиви и остроумни, и за предпочитане русокоси. Това бе основната й слабост. Особено се разтапяше от южняшки акцент. Сериозно, ако някой пич я наречеше „захарче“, тя се подмокряше. Зная това-онова по въпроса, защото я бях развеселила една вечер, когато тя бе скапана, използвайки неподправения си оклахомски акцент. Наложи се да я отбивам цяла вечер. Тя твърдеше, че страстта й датира от колежа и искаше да експериментираме.

Мими, от друга страна, също имаше свой си вкус, но не конкретни изисквания. Гледаше общата картина. Държеше мъжете да са едри, грамадни, високи и силни. Обичаше да я повдигат, за да я целунат. Харесваше й да са леко саркастични и ненавиждаше снизходителността. Понеже бе дребничка, имаше склонност да привлича типове, които се стремяха да я „закрилят“. Но момичето още от дете вземаше уроци по карате, та не се нуждаеше от ничия защита. Беше истинска торпила със старомодната си пола.

Мен трудно ме сваляха, но вдигах бяло знаме, видех ли мой тип мъж. Истината е, че ме привличат мъже, обичащи да прекарват времето си на открито — плажни спасители, леководолази и алпинисти. Харесваше ми да са спретнати, но и някак небрежни, джентълмени със скрито в тях лошо момче и достатъчно пари, за да не ми се налага да играя ролята на мамчето. Прекарах едно лято със зноен като екватора сърфист, който дори не можеше да си купи сандвич с фъстъчено масло. И денонощните оргазми, които ми осигуряваше, не успяха да го спасят, когато установих, че използва кредитната ми карта, за да плаща за кола маска на интимните си части. И за сметката си за телефона. И за пътешествието си до Фиджи, на което дори не бях поканена.

Що не ти свия юздите, сърфистче. Е, свих му ги.

Навярно съм му се наслаждавала прекалено дълго, преди да го напъдя. Ах, дните, преди О да си отиде. Денонощни оргазми. Боже!

— Чакай за минутка, виждала ли си го, откакто се срещнахте на стълбището? — попита София, след като ни сервираха, а аз се отнесох в спомени за сърфиста.

— Не — простенах в отговор.

Мими утешително ме потупа по рамото.

— Сладък е, нали?

— Дявол да го вземе — да! Дори прекалено. Абсолютен задник! — Ударих с длан по масата така силно, че приборите подскочиха. София и Мими се спогледаха, а аз им показах среден пръст.

— А днес сутринта беше на стълбището с Котарана и я целуваше! Сякаш там съществува цял покварен и извратен град, пълен с оргазми, но аз не искам да ставам част от него! — продължих, ожесточено дъвчейки марулята си, след като им бях разказала историята за трети път.

— Не мога да повярвам, че Джилиан не те е предупредила за този тип — размишляваше София, докато побутваше крутоните в чинията си. Отново бе на диета без хляб, ужасена от двата килограма и половина, с които твърдеше, че е напълняла. Излишно се навиваше, но не се излизаше на глава с нея, наумеше ли си нещо.

— Увери ме, че не познава този мъж — осведомих ги аз. — Сигурно се е нанесъл след последния път, когато е ходила там. Мисълта ми е, че тя почти не е отсядала в апартамента. Държали са го колкото къде да имат да спят, когато са в града. Според съседите той живее в сградата не повече от година. Освен това пътува през цялото време. — Докато говорех, осъзнах, че съм събрала подробни данни за този тип.

— Значи е блъскал по стената през цялата седмица? — попита София.

— Относително по-тихо всъщност. Или наистина ме е послушал и се държи като добър съсед, или пишката му се е прекършила в някоя от мацките му — отговорих малко по-високо от необходимото.

Бизнесмените от съседната маса слушаха доста съсредоточено, защото всичките се задавиха и се размърдаха на столовете си, вероятно кръстосвайки крака с несъзнателно съчувствие. Ние се изкикотихме и продължихме обяда си.

— Като говорим за Джилиан, и двете сте поканени на освещаването на къщата в Сосалито следващия уикенд — осведомих ги аз.

Те тутакси се ентусиазираха. Всичките одобрявахме Бенджамин. Винаги когато налеехме Джилиан с достатъчно алкохол, й признавахме слабостта си и я карахме да ни разказва истории за него. Ако извадехме късмет и успеехме да я натъпчем с още мартини… ами да го кажем така: приятно е да научиш, че сексът продължава да си струва и след като мъжът ти е прескочил четирийсетте. Тя бе жена с късмет.

— Ще бъде страхотно. Защо не се съберем, за да се приготвим у вас, както в старите дни? — изписка Мими, а София и аз запушихме уши.

— Да, да, чудесно, но никакво цвилене повече, иначе ти ще се нагърбиш със сметката — смъмри я София.

 

 

— Бодеш ме.

— Нищо подобно.

— Сериозно, какво, по дяволите, имаш в джоба си? Да не си взела целия си арсенал? — възкликна София, докато Мими навиваше косата й с маша.

Усмихнах се от мястото си на леглото, където си закопчавах сандалите. Бях си вдигнала косата, преди момичетата да дойдат, така че ми беше спестена пълната програма. Мими се изживяваше като недипломирана фризьорка и ако имаше как да отвори салон в собствената си спалня, сериозно щеше да се замисли.

Подгрявахме се за купона, също както правехме в „Бъркли“, без да пропускаме ледените дайкири. Въпреки че се бяхме развеселили от качествения алкохол и прясно изцедения лайм, все още бяхме леко напрегнати.

— Хайде, хайде — не знаеш с кого може да запознаеш довечера! Нали не искаш да срещнеш принца от приказките с провиснали коси? — разсъждаваше Мими.

— Никъде не съм провиснала. Ако се наредя до останалите момичета, принцът от приказките дори няма да забележи, че имам коса — промърмори София, което предизвика нова буря от смях. Тогава през кикота ни чух гласове пред съседната врата. Този път освен гласа на Саймън до ушите ми достигнаха два други, определено мъжки. Не можех да доловя какво казват, но изведнъж през стената прогърмяха „Гънс енд Роузес“ достатъчно силно, та София и Мими да останат като вкаменени по местата си.

— Какво, по дяволите, става? — нададе вик София и бясно се заозърта из стаята.

— Предполагам, че Саймън е фен на групата. — Свих рамене, тайничко радвайки се, че джунглата ме приветства. Надянах една лента ниско над челото си и изкарах рачешкия танц на Аксел — напред-назад, за голямо удоволствие на Мими, но си спечелих презрението на София.

— Не, не, не! Не е така, глупаче — сгълча ме тя, и грабна друга лента за глава. Мими пискливо се разсмя, докато със София се надпреварвахме коя по-сполучливо да имитира Аксел. Докато, разбира се, София започна да си разваля косата. Тогава Мими се втурна в атака. София скочи на леглото, за да избяга от нея, и аз я последвах. Подскачахме нагоре-надолу, пеехме гръмогласно и танцувахме като побъркани. Мими най-после се предаде и трите заскачахме като полудели. Под нас леглото оживя и радостно се заблъска в стената — стената на Саймън.

— Така ти се пада! И още! И още малко! Никой не удрял по стените ми, а? Ха-ха-ха-ха-ха! — виках необуздано.

Музиката внезапно спря и аз се строполих като простреляна. Мими и София притиснаха устата си с ръце, а аз лежах по гръб и хапех собствените си кокалчета, за да сподавя смеха си.

Дум, дум, дум.

Стига бе. Да не би да думка на мен?

Дум, дум, дум.

Думка точно на мен…

Дум, дум, дум! В отговор дадох всичко от себе си. Не можех да повярвам, че има наглостта да ме кара да престана. Чух мъжки смях.

Дум, дум, дум — долетя още веднъж и аз побеснях.

О, той наистина беше задник…

Дум, дум, дум — заблъскахме и ние, порой от удари по гипса.

Дум, дум, дум долетя в отговор — много, много по-гръмко този път. Момчетата със сигурност се бяха включили в играта.

— Откажи се, господинчо! Никакъв секс за теб! — изкрещях към стената, а приятелките ми закудкудякаха като побъркани кокошки.

— Секс като море за мен, сестро! Никакъв — за теб! — чу се ясно викът му през стената.

Вдигнах юмруци да ударя още веднъж. Дум, дум, дум — откъм моята страна.

Дум, дум бе отговорът на един-едничък юмрук, после се възцари тишина.

— Оооооо! — креснах и чух как Саймън и приятелите му се смеят.

Мими, София и аз се изгледахме с широко ококорени очи, когато чухме зад гърба си тиха въздишка.

Обърнахме се и видяхме Клайв, седнал върху скрина. Той ни изгледа, отново въздъхна и продължи да си ближе дупето.

— Каква наглост, каква безочливост! Има нахалството да блъска по стената ми, по моята стена! Господи, какъв…

— Знаем, задник — обадиха се Мими и София в един глас.

— Да, задник! — не преставах да нареждам, все още разгорещена.

 

 

Пътувахме към купона на Джилиан. Таксито беше пристигнало точно в осем и трийсет и скоро щяхме да прекосим моста.

Докато гледах блещукащите светлини на Сосалито, започнах да се поуспокоявам. Нямаше да се оставя онзи тип да ме разстройва. Бях с двете си най-добри приятелки, готова да участвам в най-фантастичното освещаване, а домакинята бе най-чудесната шефка на света. Ако извадехме късмет, годеникът й щеше да ни позволи да разгледаме снимките му, когато е бил състезател по плуване в колежа, още от времето, когато плувците са носели оскъдни бански „Спидо“. Щяхме да въздишаме и безкрайно да ги съзерцаваме, докато Джилиан не го накара да ги прибере. А след това щеше и да отведе Бенджамин — за през нощта.

Когато спряхме пред къщата, навсякъде по криволичещата улица бяха паркирани коли, а от всички страни на имота се редяха японски фенери и светилници. Подобно на повечето къщи, разположени сред хълмист пейзаж, и тази оставаше скрита отвън. Докато минавахме през портала, аз се усмихнах, когато момичетата се втренчиха в измишльотината пред нас. Бях гледала плановете й, но друго си беше да я видя с очите си.

— Що за шибана рикша е това? — избъбри София, а аз прихнах да се смея. Джилиан и Бенджамин бяха инсталирали нещо като асансьор надолу по хълма. Много практично, като се има предвид броят на стъпалата, по които да слезеш, за да стигнеш до къщата. Предният им двор бе изпъстрен с терасирани градини, пейки и всевъзможни градински сцени, всички изкусно подредени, осветени от факли, със застлани с плочи пътеки. Но за доставки и други делови посещения устройството осигуряваше значително по-лесен достъп.

— Ще използвате ли асансьора, дами, или ще слезете по пътеката? — попита ни един прислужник.

— Да не искате да се возим с това чудо? — изписка Мими.

— Разбира се, за това е построено. Заповядайте — окуражих приятелките си аз и влязох през вратичката отстрани. Приличаше на ски лифт, само че се спускаше по хълма вместо да се изкачва.

— Добре, да го пробваме — съгласи се София и се настани на седалката. Мими сви рамене и я последва.

Докато се возехме надолу по хълма, къщата се възправи, сякаш да ни приветства. Джилиан бе създала истински вълшебен свят. Навсякъде бяха разположени огромни прозорци, през които можехме да надзърнем на купона, докато все още се спускахме.

— Брей, колко хора — възкликна Мими, ококорила очи. Откъм един от многобройните вътрешни дворове долетяха ритмичните звуци на джазов оркестър.

Стомахът ми се поприсви, когато асансьорът рязко спря и друг слуга се приближи, за да отвори вратата. Когато излязохме и токчетата ни зачаткаха по плочите, чух гласа на Джилиан откъм къщата и начаса се усмихнах.

— Момичета! Най-после пристигнахте! — провикна се тя.

Огледах салона и останах изумена. Къщата имаше почти триъгълна форма и бе разположена сред хълмовете. Под нас се простираха тъмни махагонови подове, красиво контрастиращи със светлите стени. Джилиан имаше подчертан вкус към модерното и цветовете вътре отразяваха нюансите на околните склонове: топло тревнозелено, богато като земята кафяво, нежна сметана с акценти в тъмно морскосиньо.

Почти целият гръб на двуетажната къща бе от стъкло и разкриваше живописна гледка. Лунната светлина танцуваше по водата в залива, а в далечината искряха светлините на Сан Франсиско.

Като гледах дома, създаден от нея и Бенджамин, очите ми се напълниха със сълзи, а когато отново се обърнах към нея, видях и нейния възторг.

— Уникален е — прошепнах, а тя топло ме прегърна.

София и Мими изливаха възторга си пред Джилиан, докато сервитьор поднасяше шампанско. Когато домакинята ни остави, за да се смеси с гостите, трите се отправихме към една от многото тераси, за да огледаме множеството. Сервитьори разнасяха подноси, а ние дъвчехме печени скариди и отпивахме от кипящото вино, като същевременно търсехме с очи познати лица сред гостите. Щяха да присъстват и много от клиентите на Джилиан и знаех, че тази вечер ще съчетая развлечението с работата, но засега бях доволна да хапвам от вкусните морски дарове, да слушам София и Мими и да оглеждам мъжете.

— Открих го! Намерих рицаря ти за тази нощ, Мими! — възбудено прошепна София.

— Къде, къде? — пошушна заинтригувано дребничката ни приятелка и пъхна в устата си една скарида. Аз извъртях очи и грабнах нова чаша с шампанско от преминаващия сервитьор.

— Вътре — не виждате ли? Точно там, до кухненския остров, носи черен пуловер и панталони цвят каки. Боже, висок е като върлина… И косата му е прекрасна — размечта се София, присвивайки очи.

— С къдравата кестенява коса? Да, бих се потрудила над този — заяви Мими. — Вижте колко е снажен. А коя е тази сладурана, с която разговаря? Само ако тази бамбина се отдръпне от полезрението ми…

Аз също погледнах и когато момичето отмина, успяхме да видим двама разговарящи мъже. Високият мъж бе, ами… висок. Снажен и широкоплещест — с рамене като на лайнбекър[2]. Здравата бе изпънал пуловера си, а когато се смееше, лицето му грейваше. Да, беше точно по вкуса на Мими.

Другият господин бе къдрокос блондин, който постоянно запретваше косата си зад ушите. Носеше очила с диоптър, но му отиваха. Беше дълъг, слаб и изпънат като струна, с почти класическа красота. Този тип притежаваше интелектуален чар и когато го видя, София тихо ахна.

След миг към тях се приближи трети събеседник и трите се усмихнахме. Бенджамин.

Веднага поехме към кухнята, за да поздравим най-любимия ни мъж на планетата.

Бенджамин забеляза, че се приближаваме, и се усмихна. Мъжете разкъсаха кръга си, за да ни пуснат сред тях, а нашият домакин обгърна и трите ни в широките си обятия.

— Моите три любими момичета! Питах се кога ли ще се появите. Изискано късно, както винаги — пошегува се той и всички се закикотихме. Бенджамин умееше да ни превръща в глуповати ученички.

На него наистина възрастта му отиваше: вълниста кестенява коса, едва сребрееща по слепоочията, джинси, тъмносиня риза и чифт стари каубойски ботуши. Все едно бе слязъл от подиума на Ралф Лорен.

— Позволете ми да ви представя. Карълайн работи с Джилиан, а Мими и София са нейните, как да го кажа — НДП? — Той се усмихна, посочвайки с жест към мен.

— Брей, НДП? От кого си научил този жаргон, татенце? Иска да каже най-добри приятелки. — Засмях се и протегнах ръка към Едрия. — Здравейте, аз съм Карълайн. Радвам се да се запознаем.

Дланта ми потъна в мечешката му лапа. Беше наистина като на мечка. Мими щеше да си изгуби ума по този. Когато ми се усмихна, в очите му припламнаха весели искрици.

— Казвам се Нийл. А тази върлина е Раян — добави той и кимна през рамо към Очилаткото.

Раян ми подаде ръка. Поех я, забелязвайки колко яркозелени са очите му. Ако София имаше деца от този мъж, те щяха да са неприлично красиви.

Когато Бенджамин се оттегли, се заех да представя момичетата. Започнахме безгрижен разговор и ми стана смешно, докато гледах как четиримата изпълняват опознавателния ритуал. Нийл забеляза някакъв приятел и извика:

— Хей, Паркър, довлечи прекрасния си задник тук да се запознаеш с новите ни приятелки.

— Идвам, идвам — чух зад себе си и се извърнах да видя кой ще се присъедини към групичката ни.

Първото, което привлече погледа ми, бе синият цвят. Син пуловер, сини очи. Очарователно синьо. После ме хвана яд, когато разпознах кому принадлежи синьото.

— Шибаният Сперминатор — просъсках, неспособна да помръдна.

Усмивката му помръкна.

— Тъпото момиченце с розовата нощничка — каза накрая. Лицето му се изкриви в гримаса.

Взирахме се един в друг, докато въздухът между нас буквално се наелектризира и започна да пука и пращи.

Четиримата около нас се бяха умълчали, докато слушаха престрелката. После схванаха.

— Този ли ти рути стената? — промърмори София.

— Я, чакай, това ли е момиченцето с розовата нощничка? — изхили се Нийл, а Мими и Раян изсумтяха.

Лицето ми пламна, след като осмислих тази информация, а подигравателната усмивка на Саймън се превърна в пъклената гримаса, която бях видяла онази нощ на стълбището — когато блъсках по вратата му, прекъснах забавлението му със Смехораната и му се развиках. Когато бях облякла…

— Момиченцето с розовата нощничка? Момиченцето с розовата нощничка? — едва не се задавих, напълно вън от себе си. Бях готова да изригна като Везувий. Гледах го втренчено, вливайки цялото си напрежение единствено в този поглед. В него се съсредоточиха всички безсънни нощи, изгубеният О, студените душове и безмилостните мокри сънища.

Исках да го сразя с погледа си, да го принудя да моли за милост. Но не… Не и Саймън, директор на Националната академия по оргазмите.

Той…

Все още…

Се усмихваше.

Бележки

[1] Химн на САЩ. Текстът е написан от Франсис Скот Кий по музиката на известна английска гуляйджийска песен. — Б.пр.

[2] Защитник в американския футбол. — Б.пр.