Серия
Коктейл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wallbanger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 51 гласа)
Сканиране
Internet (2014)
Корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Автор: Алис Клейтън

Заглавие: О като оргазъм

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2014

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“, Хасково

Излязла от печат: 29.09.2014

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-526-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2161


18.

— Винаги ли си знаел, че искаш да си изкарваш хляба като фотограф?

— Моля? Това пък откъде го измисли? — Саймън се засмя и ме погледна над ръба на чашата си с кафе.

Наслаждавахме се на ленива закуска през последния ми ден в Испания. Тъмно кафе, миниатюрни лимонови кексчета, току-що набрани ягоди със сметана и прекрасна гледка към слънчевия бряг. Облечена с ризата на Саймън и с усмивка на лице, бях в рая. Тази сутрин нервите бяха много надалеч.

— Говоря сериозно — настоях. — Винаги ли си искал да вършиш това? Изглеждаш много съсредоточен, когато работиш. Сякаш страшно ти харесва.

— Обичам работата си. Наистина, работа е и има своите досадни моменти, но я обичам. Ала не съм я планирал цял живот. Всъщност имах съвсем различни намерения — отвърна той и сянка премина през лицето му.

— Какво имаш предвид?

— Дълго време смятах да последвам баща си в неговата професия. — Той въздъхна и мрачна усмивка се плъзна по лицето му.

Ръката ми хвана неговата, преди дори да осъзная, че съм я протегнала. Той я стисна и отново отпи от кафето си.

— Известно ли ти е, че Бенджамин работеше за баща ми? — попита той. — Татко го нае веднага след университета, наставляваше го, научи го на всичко. Когато Бенджамин пожела да работи самостоятелно, изглеждаше, че баща ми се ядоса, но всъщност беше страшно горд с него.

— Той е великолепен. — Усмихнах се.

— Не мисли, че не зная. Всички момичета сте влюбени в него. Не съм сляп. — Той строго ме изгледа.

— Надявах се. Не сме особено тактични във възхищението си.

— „Финансови услуги Паркър“ започна силно да се разраства и татко искаше да се включа в борда веднага щом завърша колежа. Честно, никога не съм и предполагал, че ще напусна Филаделфия. Животът ми щеше да е прекрасен: да работя с татко, да членувам в кънтри клуба и да живея в голяма къща в предградията. Кой не би искал?

— Не зная… — промълвих. Това бе животът мечта, но за мен Саймън не се вписваше в него.

— Работех във вестника на гимназията, правех снимки. Взех изпита по фотография с отличен. Беше добре за дипломата ми. Но дори когато получавах поръчки, като да снимам женски турнири по хокей на трева, пак ми допадаше. Харесваше ми. Ала винаги съм го приемал като едно приятно хоби. Не съм и допускал, че ще се превърне в кариера. Родителите ми обаче ме насърчаваха, дори майка ми подари фотоапарат за Коледа онази година… годината, когато… — Той замълча и се позакашля. — Както и да е, след случилото се с мама и татко Бенджамин пристигна във Филаделфия за… погребението. Остана известно време, за да организира нещата. Беше изпълнител на завещанието на родителите ми. И понеже живееше на Западния бряг, перспективата да остана сам във Филаделфия не ми се струваше приемлива. Та да посъкратя историята, приеха ме в „Станфорд“, започнах да уча фотожурналистика, извадих късмет да стажувам в успешни агенции, оказвах се на правилното място в правилното време и готово! Ето как стана номерът — завърши той, топна кекса си и отхапа.

— И сега я обичаш. — Усмихнах се.

— И сега я обичам — съгласи се той.

— А какво стана с компанията на баща ти? „Финансови услуги Паркър“? — попитах и гребнах от ягодите със сметана.

— За кратко Бенджамин пое някои от клиентите, но постепенно пусна кепенците. Активите ми бяха прехвърлени чрез завещанието и той ги управлява вместо мен.

— Активите?

— Да. Не съм ли ти споменавал, Карълайн? Фрашкан съм с пари. — Той трепна и погледна към морето.

— Знаех си, че има защо да излизам с теб. — Посегнах към кафето му.

— Сериозно, валям се в пари.

— Добре, но сега си задник — отговорих, опитвайки се да уталожа напрежението, надвиснало над масата.

— Чуят ли за пари, хората се държат странно — оправда се той.

— Когато се върнем, ще ми купиш нашата сграда и ще инсталираш джакузи на площадката и това е — пошегувах се, с което си спечелих една хилава усмивка.

Седяхме и се гледахме, всеки потънал в мислите си. Беше постигнал толкова съвсем сам. Нищо чудно, че винаги ми се беше виждал малко объркан. Да пренебрегва вещите, да не си позволява връзки с никого, да бъде самотник — нима беше толкова просто? Държеше харем, защото не можеше да загуби никого повече? Да цитирам ли доктор Фройд…

По Фройд или не, имаше смисъл. Привличах го, и то още от началото. Но кое беше различно този път? Очевидно и другите жени са го привличали. Между нас няма напрежение… Тръснах глава и се опитах да променя темата.

— Не мога да повярвам, че утре заминавам. Имам чувството, че тук мие мястото. — Облегнах се на лакти. Той се усмихна, сякаш долови не дотам изкусния ми опит да сменя темата. Но, от друга страна, беше благодарен.

— Ами остани. Остани с мен. Можем да прекараме още няколко дни тук, а после — кой знае? Къде другаде искаш да отидеш?

— Уф. Спомни си, че заминавам преди теб заради единствения полет, който мога да хвана. Освен това трябва да се върна на работа, и то в подходящата времева зона в понеделник. Знаеш ли колко задачи ми е поставила Джилиан?

— Тя ще разбере. Умира за хубава любовна история. Хайде. Остани с мен. Ще те натъпча в багажника на полета до дома. — Очите му блеснаха над чашата за кафе.

— В багажника, друг път. Така ли го наричаш? Любовна история? Не беше ли редно да ме прегръщаш на плажа? И да ми разкъсаш банския? — Отпуснах голите си крака в скута му и той се възползва, за да ги масажира между топлите си ръце.

— За твой късмет в миналото обичах да раздирам бански. Още сега ще ти предоставя един, стига да искаш — отговори той, а сапфирите потъмняха.

— Беше една романтична приказка, нали? Ако ми я бяха разказали, съмнявам се, че щях да повярвам — размишлявах, докато предъвквах последната си хапка.

— Защо не? Срещата ни не бе толкова необичайна, нали?

— Колко жени познаваш, които доброволно ще отидат в Европа с мъж, който седмици поред се опитва да им пробие дупка в стената?

— Истина е, но признай, че съм пичът, който ти пускаше всичките чудесни записи през стената и ти предложи, цитирам теб, „най-вкусното кюфте“?

— Според мен започна да ме сваляш с Глен Милър. Нямаше как да му устоя. — Отпуснах се на стола си, докато ръцете му правеха вълшебства с обутите ми с чорапи ходила. Чорапи, които бях конфискувала от неговата страна на стаята.

— Хванах те, а? — Той самодоволно се засмя и се приближи към мен.

— Мамка му, успя. — Избутах лицето му настрани и широко се усмихнах, осмисляйки думите му. Хвана ли ме? Да. Телом и духом. И щеше да ме има напълно посред нощ.

При тази мисъл стомахът ми се сви и усмивката се поизкриви. Нервите бяха тръгнали на кръстоносен поход и без значение къде бе изчезнал мозъкът, те бяха завладели всяка мисъл и представа как ще премине нощта. Бях готова, Всевишният знае колко бях готова, но бях дяволски притеснена. О ще се върне, нали? Сигурна бях. Споменах ли, че се притеснявам?

— Вече приключи ли си работата? Имаш ли много за вършене утре? — попитах, отново сменяйки темата. Както винаги, когато заговореше за работата си, очите на Саймън светваха. Той заописва снимките, които трябва да направи на римския акведукт в града.

— Искаше ми се да се погмуркаме. Яд ме е, че не ни стигна време. — Намръщих се.

— Ето нещо, което можем да изпълним, ако останеш с мен. — Той също се намръщи, превърна в истински театър имитацията на движението на веждите ми.

— Не забравяй, някои от нас трябва да ходят на работа от девет до пет. Длъжна съм да се прибера!

— Ами прибери се. Нали знаеш, че там ще те чака наказателен отряд? Всички ще искат да знаят какво се е случило между нас. Всички ще знаят какво се е случило между нас — добави сериозно той.

— Зная. Ще се справим. — Примрях, спомняйки си за обещанието, изтръгнато от приятелките ми да не казвам нищо на Джилиан. Запитах се дали тя имаше предвид свирка в кухнята, когато ме посъветва: „Грижи се за Саймън“.

— Ние ли?

— Моля? Какво ние? — попитах.

— Можем да бъдем „ние“ — усмихна се той.

— Не сме ли вече?

— Да, но сме на почивка. Съвсем различно е да сме „ние“ у дома, в истинския свят. Постоянно пътувам, а това вреди на всяка връзка — отвърна той, свъсил вежди.

Вложих цялата си воля, за да не се пошегувам с думата „ние“.

— Спокойно, Саймън. Зная, че пътуваш. Напълно ми е ясно. Продължавай да ми носиш красиви подаръци от далечни места и твоето момиче няма да се сърди, става ли? — Погалих го по ръцете.

— Красивите подаръци не са проблем. Давам ти гаранция.

— Като заговорихме, къде е следващата дестинация?

— Ще си бъда вкъщи няколко седмици, след което заминавам на юг.

— На юг ли? Към Лос Анджелис?

— Не. Малко по на юг.

— Сан Диего?

— Още по на юг.

— Диплома от „Станфорд“, казваш? Къде отиваш?

— Обещай ми, че няма да се ядосваш.

— Изплюй камъчето, Саймън.

— В Перу. В Андите. По-точно в Мачу Пикчу.

— Моля? Е, това е. Съвсем отявлено те мразя. Ще си стоя в Сан Франсиско и ще декорирам коледните елхи на богаташите, а ти ще се наслаждаваш на джунглата?

— Ще ти изпратя пощенска картичка. — Приличаше на хлапе, мъчещо се да избегне наказание. — В крайна сметка не разбирам за какво се ядосваш. Обичаш си работата, Карълайн. Изобщо не ме убеждавай, че не е така.

— Да, обичам си работата, но точно сега ми се отпрашва на юг — с усилие отвърнах и си издърпах краката.

— Ако искаш да отпътуваш на юг, мога да измисля нещо…

Запуших с длан устата му.

— Няма начин, пич. Няма да ти мачкам пишката — започнах твърдо и непоколебимо, секунда преди с отворената си уста да започне да целува дланта ми. И да я похапва, съвсем лекичко…

— Карълайн — прошепна той с полузатисната уста.

— Да?

— Един ден — каза той, отмествайки ръката ми и целувайки дланта ми. — Един ден… — Целувка. — Обещавам… — Още две целувки. — Обещавам… — Целувка. — Да те ухажвам… — целувка. — В Перу — завърши, застанал на колене пред мен. Разголи рамото ми и устните му заскитаха по ключиците ми, а целувките му едновременно ме караха да се обливам в пот и да треперя.

— Искаш да ме ухажваш в Перу? — попитах с висок и глупав тон, който нямаше да го заблуди и за секунда. Той идеално знаеше колко ме привлича.

— Наистина. — Пръстите му се вплетоха в косата ми и притеглиха устните ми към неговите. За секунда се опитах да измисля дума, която да се римува с „истина“, но се отказах и го целунах с цялата си любов.

След това го оставих да ме изведе на терасата с изглед към морето. Което беше… синьо.

Цяла седмица забелязвахме признаци за наближаващ фестивал в града. Започваше тази вечер, сякаш да отпразнува заминаването ми, а ние бяхме тръгнали да вечеряме в някое значително по-луксозно място от онези, в които се бяхме хранили цяла седмица. Бях открила, че със Саймън имаме много сходни вкусове. Обичах от време на време да се поиздокарам, но предпочитах по-малки и непретенциозни ресторантчета, както и той. Затова тази вечер да се пременя и да вечеряме на някое по-комфортно място ме караше да се чувствам по-тържествено. Определено чаках с нетърпение тази вечер по повече от една причина.

Твърдят, че когато войник загуби крак в битка, късно през нощта чувства в него силни болки — наричат ги болки фантом. Загубих моя О в бой, битката с Кори Уайнстейн Картечаря, и още изпитвах последиците от преживяното. И под последици имам предвид пълната му липса. Но нещо се мержелееше на хоризонта. Цяла седмица поред виждах фантома на О и с голямо нетърпение очаквах завръщането му по-късно тази вечер. Завръщането на О. Разбира се, във въображението ми то бе като финала на някакъв екшън, но наистина, ако се завърнеше, щях да изпиша финалните му надписи с главни букви.

Затова, драги спортни фенове, тази вечер щях да съм с пушка. И най-вече щях сериозно да подходя към малкия Саймън.

За пореден път прекарах пръсти през косата си и забелязах как слънцето е изкарало наяве естествените й златисти краски. Пригладих предницата на роклята от бял лен с тясно коланче. Като допълнение си сложих тюркоазно колие, което си бях купила в града, и сандали от змийска кожа с тънки каишки. От цяла седмица насам бях най-елегантно облечена и — въпреки глождещите ме нерви — се чувствах великолепно. Погледнах се за последно в огледалото и забелязах, че бузите ми розовеят, въпреки че не бях добавяла руж.

Влязох в кухнята, за да си налея набързо чаша вино, докато чакам Саймън. Забелязах го на терасата, взрян в морето. Усмихнах се, когато видях, че носи бяла ленена риза. Тази вечер и двамата щяхме да сме елегантни. Панталони в цвят каки допълваха тоалета му и той се извърна точно когато тръгнах да го посрещна. Токчетата ми зачаткаха по плочите, а той се облегна на парапета от ковано желязо. Бях убедена, че като фотограф беше наясно с образа, който създаваше. Всеки път, когато се облягаше, излъчваше секс. Надявах си да не падна от токчетата си… излъченият секс може да е хлъзгав.

Предложих му да пийне от виното ми и той ми позволи да поднеса чашата си към устните му. Бавно отпи, прегърна ме през кръста и ме придърпа към себе си, страстно ме целуна, а езикът му бе натежал от аромата на вино.

— Изглеждаш… апетитно — въздъхна той, отдели устни от моите, за да ги притисне към кожата точно под ухото ми, а наболата му брада приятно ме гъделичкаше.

— Апетитно ли? — попитах и наклоних глава, за да го поощря в онова, което правеше.

— Апетитно. Достатъчно апетитно, за да те изям — прошепна той и леко гризна шията ми, но достатъчно силно, за да почувствам остротата на зъбите му.

— Виж ти — бе единственото, което успях да прошепна, докато обвивах ръце около врата му, за да потъна в прегръдките му.

Слънцето започваше да залязва, заливаше света с топла светлина, караше теракотата да блести в червено и оранжево и ни къпеше в жарава. Очите ми бяха привлечени от прохладното синьо море, плискащо се в скалите под нас, а солта във въздуха наистина щипеше езика ми. Притиснах се до Саймън, оставяйки се да се потопя и почувствам всичко. Тялото му, твърдо и топло до моето, усещането за рошавата му коса до моята, горещия парапет до бедрото ми, копнежа на всяка моя клетка към този мъж и към удоволствието, което със сигурност той щеше да ми дари.

— Готова ли си? — попита той, а дрезгавият му глас погали ухото ми.

— Напълно — прошепнах, а очите ми се притвориха заради близостта му, заради усещането за него.

И тогава Саймън ме отведе в града.

След като Саймън ме докара до крайност с целувките си на терасата, той буквално ме заведе до края на земята. Седнахме в ресторант с изглед към водата, което е лесно в крайбрежен град. Но докато кръчмичките, в които вечеряхме тази седмица, притежаваха своето уютно очарование, това бе романтичен ресторант, който наблягаше на романтиката. Тук романтиката се сервираше на тепсия. Тя избликваше от виното, от пода под краката ни и ако случайно не си я забелязал, се носеше и във въздуха. Ако примижех, виждах как бризът носи над водата думата романтика… Наистина примижах, но тя си беше там, уверявам ви. Прозорците от пода до тавана бяха отворени, за да пуснат соления морски въздух, и стотици мънички свещици блещукаха във ветроупорни стъкленици. Всяка маса беше застлана с бяла покривка, върху която бяха аранжирани ниски вази, преливащи от гергини в богати цветове на пурпур, оранж и лила. Малки бели коледни свещи се кипреха на дървените греди над главите ни и озаряваха с вълшебна червеникава светлина цялата сцена. В ресторанта нямаше деца, нямаше маси за четирима или шестима. Не, този ресторант бе изпълнен с любовни двойки, стари и млади.

Седнахме, притиснати един до друг до епичен махагонов бар, бавно отпивахме вино и чакахме да приготвят нашата собствена миниатюрна маса. Саймън ме беше прегърнал през врата, демонстрирайки по този начин собственическите си права над мен, мълчаливо, но недвусмислено.

Барманът постави пред нас на бара блюдо със стриди. Дъговидни и заострени, те блестяха с резенчета лимон, приютени между тях. Саймън въпросително вдигна вежди и аз кимнах, след което той изстиска лимона, а силните му изящни пръсти имаха почти еротично въздействие върху стридите. Той отдели една от черупката й и я поднесе към устата ми с вилицата си.

— Зяпай, Нощничке — нареди ми и аз с удоволствие изпълних желанието му.

Беше студена и хрупкава, в устата ми избликна струя морска вода, простенах от удоволствие, облизвайки вилицата, преди да я отдръпне. Той грабна друга стрида и съвсем по мъжки я метна в устата си, а аз наблюдавах как кратка хранителна порнография се разиграва пред очите ми. Той ми намигна, когато отместих поглед, опитвайки се да прикрия колко съм възбудена. Целият ден премина като умело насочвано кълбо от сексуална възбуда, което сега прерасна в прериен пожар. Той набързо изсърба две една след друга, а аз наблюдавах как езикът му се стрелка и изведнъж почувствах непреодолимото желание да му помогна. Без срам или че може да ни гледат, се приближих до него и го целунах с всичката си страст.

Той се усмихна изненадано, но отвърна на целувката ми с не по-малко увлечение. Сладостта и нежността, които прелитаха между двама ни цяла седмица, сега се бяха превърнали в неистово желание за докосване и аз изобщо не бях против. Цялото ми тяло се обърна към неговото, а краката ми се вплетоха в неговите, когато пръстите му откриха кожата ми — точно под подгъва на полата. Целувахме се, щяхме да се скъсаме от целувки съвсем по холивудски. Бавно, сантиментално, влажно, но прекрасно. Наклоних глава, та устните ни да се сливат по-истински, езикът ми се плъзгаше по неговия. Водеше го, а после оставих водачеството на него. Имаше вкус на захар, сол и лимони и едва устоях да не го просна на бара заедно с прекрасната му ленена риза и да го възседна — но нали съм дама.

Чух, че някой кашля, отворих очи и видях любимите си секси сапфири, а после и възмутения собственик.

— Извинете, сеньор, масата ви е готова — възвести той, деликатно откъсвайки очи от неприкритата ни проява в неговия много романтичен, но все пак пълен с хора ресторант.

Нищо чудно да съм простенала, когато Саймън дръпна ръце от краката ми и обърна стола ми, за да се изправя. Хвана ме, издърпа ме и се усмихна на бармана. Краката ми бяха като кашкавалени, та едва се надигнах.

— От стридите е, човече, от стридите — ухили се Саймън, докато плетяхме крака към масата си. Готова бях възмутено да изсумтя, когато забелязах, че и той е в небрано лозе. Не само аз се печах на бавен огън…

Потиснах въздишката си, безметежно се усмихнах и сведох очи, колкото да разбере, че зная. Стигнахме до масата си и Саймън издърпа стола ми да седна. Докато ме настаняваше, ръката ми уж небрежно се плъзна назад и усетих колко е възбуден. Чух го да въздиша и вътрешно се усмихнах. Очаквах да ме гризне за втори път, но той стисна ръката ми, придърпа ме и ме притисна към себе си. Дъхът ми замря, когато усетих, че се е надървил.

— Нужно ли е да променям прякора ти на Лошото момиче? — промълви той дрезгаво и настойчиво в ухото ми. Затворих очи и се опитах да се овладея, докато сядаше срещу мен и ми се усмихваше сатанински. Сервитьорът се засуети около нас, нареждаше салфетки и ни подаваше менюта, но аз имах очи само за Саймън, възбуден и красив. Тази вечеря щеше да продължи вечно.

Действително вечерята продължи дълго, но колкото и да копнеех да остана насаме със Саймън, толкова и исках вечерта никога да не свърши. Сервираха ни съблазнителна паеля с прясно уловени скариди и омари с остри щипки, сирене и грах. Традиционно приготвено, почти невъзможно за възпроизвеждане, простото ястие имаше за канапе ориз с шафран, който го правеше хрупкаво и преливащо от аромат на ядки — апетитно за всеки вкус. Завършихме с бутилка прекрасно розе и накрая лениво отпивахме от мънички чаши „Понче Кабайеро“, испанско бренди с аромат на портокал и канела.

Алкохолът бе вкусен и аз го подържах в устата си. Чувствах се приятно затоплена и в още по-приятно настроение. Не пияна, но достатъчно пийнала, за да съм чувствителна към всичко: как лекото бренди се плъзга към гърлото ми, топлината на крака на Саймън, допрян до моя под масата, как тялото ми започва да жужи. Изглежда, цялото население тази вечер бе излязло с празнично настроение заради фестивала, започващ в центъра на града. Енергията им бе примитивна, но идваше от сърце. Седях, облегната на стола, галех Саймън с палеца на крака си и глуповато му се усмихвах, докато той ме гледаше сериозно.

— Вече веднъж ти изядох паелята — неочаквано заяви той.

— Моля? — избъбрих и облизах капчица от устната си, преди да капне на роклята ми.

— На Тахо, помниш ли? Сготви ни паеля.

— Не като тази вечер, но беше вкусна. — Усмихнах се, припомняйки си онази нощ. — Доколкото си спомням, пресушихме и доста вино.

— Да, ядохме паеля, пихме вино, сватосахме приятелите си и след това ти ме целуна.

— Да, точно така беше. — Изчервих се.

— И после се държах като задник — довърши той и също пламна.

— Именно — съгласих се с усмивка.

— Знаеш защо, нали? Искам да кажа, беше ти ясно, че те желая, нали?

— Беше го притиснал до бедрото ми, Саймън. Нямаше как да не усетя. — Засмях се, опитвайки се да го изкарам на шега, но помня как избягах от него и джакузито.

— Стига, Карълайн — сгълча ме той със сериозен поглед.

— Ти престани. Наистина го беше притиснал до бедрото ми. — Отново се засмях, но този път по-неохотно.

— Онази нощ? Боже, беше толкова лесна. В един момент не бях сигурен защо спрях. Мисля, че просто знаех, че…

— Какво си знаел? — прекъснах го аз.

— Знаех, че с теб ще бъде всичко или нищо.

— Всичко? — изписках.

— Всичко, Карълайн. Искам те цялата. А онази нощ? Щеше да е вълшебна, но прекалено скоро. — Той се наведе над масата и ме хвана за ръката. — Сега сме тук — продължи и поднесе ръката ми към устните си. Целуна опакото на ръката ми и после дари с влажна целувка средата на дланта ми. — Където мога да бъда с теб — завърши и още веднъж целуна ръката ми, докато го гледах примряла.

— Саймън?

— Да?

— Наистина съм доволна, че изчакахме.

— Аз също.

— Но според мен не бива да чакаме повече.

— Слава богу. — Той се усмихна и помаха на сервитьора.

Смяхме се като гимназисти, докато плащахме и вървяхме нагоре по хълма към колата. Фестивалът вече бе в разгара си и по обратния път минахме през част от него. Факли осветяваха небето над главите ни, ехтеше хармоничен ритъм, а хората танцуваха по улиците. Енергията се беше върнала, във въздуха се носеше усещане за страст, брендито и енергията бяха омаломощили нервите, а Уанг и МК се готвеха за битката на живота си. МК и Уанг звучаха като рап дует…

Когато стигнахме колата, посегнах към дръжката на вратата, когато господин Паркър настойчиво ме завъртя към себе си. Очите му ме изгаряха, притисна ме към колата, впи устни в моите, а ръката му се плъзна по косата и кожата ми. Посегна към бедрото ми и с него обгърна собственото си, докато аз пъшках и стенех пред перспективата за силата, която щях да освободя от тялото и душата си.

Но го накарах да не избързва, като задърпах косата му, принуждавайки го на свой ред да простене.

— Отведи ме вкъщи, Саймън — прошепнах и още веднъж го целунах. — И моля те, карай бързо.

Дори сърцето, което хвърчеше наоколо, беше доволно. Продължаваше да пее, но определено мръсни песни.