Серия
Коктейл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wallbanger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 51 гласа)
Сканиране
Internet (2014)
Корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Автор: Алис Клейтън

Заглавие: О като оргазъм

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2014

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“, Хасково

Излязла от печат: 29.09.2014

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-526-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2161


21.

Като ударена от гръм стоях с уста, увиснала като на паралитик, докато той влезе в стаята, за да съзерцава печивата ми. Подмина захарта и спря, за да потопи пръст в купичка разтопен шоколад. Тежко въздъхнах и се върнах до барплота, за да се изправя пред него и действителността, и преместих топка тесто от една купа, където го бях оставила да втасва.

Откъде знаеше? Как е познал? Размачках и разточих тестото — в пухкава, лепкава козуначена кифла — и почувствах, че лицето ми гори. Въобразявах си, че съм го изиграла доста майсторски. Крадешком вдигнах очи към него и забелязвах, че облизва шоколада от пръстите си, а погледът му стана по-загрижен, когато вместо да меся, започнах да бъхтя тестото. Изкарвах разочарованието си върху козуначеното тесто, докато си представях живота без О. Мамка му.

С чист сега пръст, той прибра кичур коса зад ухото ми, докато продължавах да меся и блъскам. Трепнах, когато ме докосна, нямаше как да остана сляпа за прекрасното му лице, надвесено над мен.

— Ще поговорим ли? — попита тихо той и мушна нос в шията ми. Притиснах се към тялото му за частица от секундата, после се отдръпнах.

— За какво да говорим? Дори не зная какво имаш предвид. Да не би да не си на себе си от часовата смяна? — безгрижно попитах, избягвайки погледа му, питайки се дали не мога да се измъкна. Възможно ли е да го убедя, че той е лудият? Мътните го взели, как е разбрал?

— Нощничке, хайде. Проговори — подкани ме той и отново се сгуши в мен. — Длъжни сме да го преодолеем, да говорим помежду си.

Да говорим ли? Определено можех да говоря. Той със сигурност знаеше какво означава за мен да бъда обречена да обхождам земята без О до края на живота си. Още веднъж взех в ръце тестото и го запратих към стената. То покапа и се разпльока по пода като онези отвратителни играчки, с които се забавлявах като дете. Завъртях се към него. Лицето ми още бе червено, но се опитвах да се овладея.

— Какво смяташе да приготвиш? — попита спокойно той и кимна към тестото.

— Козуначени кифли. Щях да пека козуначени кифли — отговорих бързо и с лудешки тон.

— Обзалагам са, че щяха да са вкусни.

— Доста работа — много труд за нищо.

— Ще опитаме отново. С радост ще ти помогна.

— Не разбираш какво ми предлагаш. Имаш ли представа колко е сложно? Колко етапи има? Колко време може да отнеме?

— Търпеливият получава най-прекрасните дарове.

— За бога, Саймън, представа нямаш. Искам това така отчаяно, навярно по-силно от теб.

— Тогава приготви крутони.

— Почакай, какво? За какво, по дяволите, говориш?

— Козунак? Нали е нещо като хляб? И престани да си блъскаш главата в барплота.

Студенината на гранита охлади чувството ми за провал, но престанах да се блъскам с такава сила, доловила тревогата в гласа му.

Знаеше и все още бе тук. Стоеше в кухнята ми в тъмносиния си пуловер, от който очите му заприличваха на опушени сапфири, а тялото му ставаше топло, примамливо и секси, непоносимо мъжествено и красиво. А аз? Изпомацана с мед и стафиди, си блъсках главата в барплота, след като утрепах козунака си.

Утрепах козунака си. Чудесно име за… съсредоточи се, Карълайн!

Сърцето ми беше готово да изхвръкне от гръдния ми кош, когато го видях пред вратата. МК бе на крачка след него и уплашено се скри. Мозъкът се бе вцепенил от шок и за миг нито приемаше, нито предаваше, но сега анализираше ситуацията, обяви го за достоен кандидат, като отбеляза времето и разстоянието, което е преодолял, и установи причината за тревога. Волята се поизпъчи, инстинктивно съзнавайки, че правилното телосложение прави добро впечатление — кой да я вини? Нервите… трепереха.

Защо? Защо? Той искаше да знае защо. Огледах го през провисналите си кичури… и видях, че е разтревожен. А аз — главата наистина започваше да ме боли. Бях уморена, смазана и незадоволена. Това ли бе нещастието?

След последния удар се поизправих. После си възвърнах равновесието, поех си дъх и се одързостих.

— Искаш да знаеш защо?

— Точно така. Чукаш ли се с друг?

— За бога, край с чукането. Та защо ли? Слушай… — Обиколих и събрах шоколадовите стърготини и орехите, разпилени по пода до барплота. Мерна ми се Клайв, който играеше на пинг-понг с един неразтрошен орех. По целия под се въргаляха орехи, а в главата си имах бръмбари. Аха!

— Виждал ли си рекламите за заведения за пица, Саймън?

За негова чест той ме слушаше. Не преставаше да слуша, докато обикалях из кухнята, опявах и ругаех. Едва успях да остана с всичкия си:

— Уайнстейн… една нощ… картечница… Разкара се! Друга нощ с Джордан Каталано… Защо не беше Клуни? Какво му е лошото да си необвързана… Ами Опра? Блъскането ти по стената… Розовата ми нощница…

След малко и той започна да придобива вид на зашеметен, както започвах да се чувствам и аз. Но бях решена да си кажа всичко. Той понечи да ме хване за ръката, но аз му се изплъзнах и едва не се подхлъзнах върху разсипани орехи, които бях счупила рано тази сутрин. Бях ги забравила в безпорядъка.

Направих още един кръг, докато продължавах да ломотя:

— Испанската вълшебна приказка със скаридите… — Спънах се в тавичката за кифли и паднах в ръцете му.

Той ме притисна до себе си, вдъхна аромата ми и ме целуна по челото.

— Карълайн, миличка, кажи ми какво става. Мърмориш нещо? Сладко е, но от него нищо не се разбира. — Притисна ръце към тила ми и ме задържа на място. Дръпнах се настрани, изкопчвайки се от прегръдката му, и го погледнах право в очите.

— Откъде разбра? — попитах.

— Стига, понякога мъжете знаят.

— Не, наистина, как разбра? — отново попитах.

Той ме целуна нежно по носа.

— Понеже изневиделица престана да бъдеш моята Карълайн.

— Престорих се, защото не бях изпитвала оргазъм от хиляда години — прозаично отговорих.

— Я пак?

— Сега ще изляза и ще изритам вратата ти — промълвих, отдръпнах се и прецапах през захарта.

— Чакай, чакай, какво? Какво не си изпитвала? — Той ме хвана и ме извърна към себе си. Нямаше време за притворство.

— Оргазъм, Саймън. Оргазъм. Голямото О, изпразването, щастливият край. Край на оргазмите. Не и за мен. Кори Уайнстейн ми даваше по пет процента отстъпка за пиците, но ми отне оргазма. — Подсмръкнах, а от очите ми закапаха сълзи. — Затова можеш да се върнеш при харема си. Скоро ще вляза в манастир! — извиках и язовирната стена най-после се скъса.

— Манастир ли? Какво? Я си докарай драматичния задник тук. — При всичката ми неохота ме издърпа в кухнята и ме прегърна. Залюля ме като малко бебе, докато аз най-нелицеприятно хълцах и виех.

— Толкова си… чудесен… и не можех… толкова си… добър… в леглото… и въобще… и не можех… толкова беше секси… когато свърши… а сега се върна… а аз си убих козунака… а на всичкото отгоре… ми се струва… че те обичам.

Всичко спря. Какво казах току-що?

— Карълайн, престани да плачеш, красавице моя. Може ли да повторим последната част?

Току-що признах на Саймън, че го обичам. Докато обилно мокрех пуловера му. Вдъхнах аромата му, след което се изскубнах от него и се приближих до стената, за да обера залепеното за нея тесто. Нервите ми се събудиха за живот, за първи път да ми бъдат в полза. Можех ли да обясня? Можех ли наистина?

— Коя част? — попитах стената… и Клайв, който беше престанал да си играе с орехите, за да ни слуша.

— Последната — го чух да казва със силен и ясен глас.

— Че убих козунака? — подхвърлих.

— Наистина ли мислиш, че питам за него?

— Не?

— Опитай пак.

— Не искам.

— Карълайн… почакай, как е второто ти име?

— Елизабет.

— Карълайн Елизабет — започна той със сериозен и дълбок глас, който изневиделица ме разсмя.

— Козунакът става много вкусен, ако в него няма мазилка — измънках, изтощението ми си казваше думата. Донякъде се чувствах облекчена.

— Обърни се, ако обичаш — поиска той и аз го послушах. Той се облегна на барплота и съблече пуловера си. — Уморен съм от полета, така че дай набързо да обобщим. Първо, простила си се с оргазма си, така ли?

— Да — измънках.

— Второ, козунакът трудно се приготвя, така ли?

— Да — въздъхнах, неспособна да откъсна поглед от него. Под пуловера си носеше бяла риза. Която сама по себе си беше хубава, но защо така бавно и методично си навиваше ръкавите? Беше хипнотизиращо.

— И трето, мислиш, че ме обичаш? — попита той с дълбок и плътен глас — като меласа, като мед, като ангорска вълна.

— Да — прошепнах, съзнавайки, че е стопроцентова истина. Обичах Саймън. Големия, чаровен съсед.

— Мислиш или знаеш?

— Зная.

— Добре. Трябва да обсъдим нещо, нали? — каза той, а когато се приближи, очите му затанцуваха. — Май нямаш представа, а? — Пресегна се към ключицата ми, а палците потъркаха връхчетата на гърдите ми.

Дишането ми се учести и напук на мен тялото ми се събуди за живот.

— За какво да имам представа? — промълвих и му позволих да ме притисне до стената.

— Че изцяло съм твой, Нощничке — прошепна той в ухото ми. — И освен това зная, че достатъчно те обичам, за да ти дам твоя щастлив край.

След това ме целуна — сърцето ми полетя в небесата — целуна ме като във вълшебна приказка, въпреки че в тази вълшебна приказка имах тесто по гърба, а котката ми си играеше с орехите. Но това не ме спря да отвърна на целувката му, все едно че животът ми зависеше от нея.

— Знаеш ли, че си паднах по теб още в нощта, когато заблъска по вратата ми? — попита той, целувайки ме по шията. — И че откакто започнах да те опознавам не съм бил с друга?

Ахнах.

— Но мислех… искам да кажа… нали те видях с…

— Зная какво мислиш, но е вярно. Как да бъда с друга, когато бях влюбен в теб?

Обичаше ме! Но чакай, какво става? Той се отдалечава… къде отива?

— А сега имам намерение да направя нещо, което никога досега не съм правил. — Той скръбно въздъхна, гледайки купищата хляб на масата. Направи гримаса и с един замах ги запрати на пода. Хлябовете заваляха около нас като тухли, опаковани във фолио. Не съм сигурна, но откъм Саймън ми се счу тихичко стенание, докато ги гледаше как падат. После се обърна към мен с мрачни и опасни очи. Сграбчи ме, тръшна ме на масата, разкрачи ме и застана между бедрата ми.

— Имаш ли представа каква веселба ни чака? — попита и плъзна ръце под престилката ми.

— Какво си намислил?

— О е изчезнал, а аз умирам за предизвикателства. — Той се усмихна, издърпа ме до ръба на масата, докато не се притиснах в него. Хвана ме през коленете, обгърна кръста си с краката ми и ме целуна с настойчиви устни и език.

— Няма да е лесно. Него отдавна го няма — запротестирах между целувките, докато разкопчавах ризата му, изваждайки на показ испанския му тен.

— Всичко правя с лекота.

— Трябва да го отпечаташ на визитките си.

— Питам: защо си още с дрехи?

Сложи ме да легна на масата и аз му се усмихнах. Кракът ми ритна ситото и то с трясък падна на пода, не и преди да ни осипе обилно с брашно. Косата на Саймън приличаше на бисквита — бухнала и покрита с пудра захар. Закашлях се, когато в устата ми влезе брашно, заради което Саймън гръмко се разсмя. Смехът му секна, когато посегнах към слабините му и установих, че са твърди, при все че още скрити под дънките.

— По дяволите, Карълайн, обожавам да ме пипаш — процеди той през зъби, залепи устни до шията ми и остави следа от горещи целувки по кожата ми. Езикът му ме намери и се плъзна под подгъва на престилката. Ръцете му сръчно ме освободиха от анцуга ми, той полетя и кацна в кухненската мивка. За секунди до тях плувнаха чифт къси панталонки, последвани скоро от джинси и бяла риза.

А престилката? Е, с нея имахме мъчнотия.

— Да не си моряк? Ти ли върза този възел, Попай? — разлюти се той, докато се мъчеше да я развърже. В усилията си успя да събори купа с портокалово-мармаладена глазура, чието съдържание в момента капеше по пода. Допринесох за хаоса, като прекатурих кутия със стафиди, докато проточвах врат, за да видя възела зад себе си.

— Зарежи престилката, Саймън. Погледни тук — настоях, разкопчах сутиена и го метнах на пода. Издърпах горнището на престилката и наяве се показа цялото ми разкошество. При вида на разголените ми гърди той се опули и настървено тръгна на лов. Още веднъж ме повали на масата, а ненаситната му уста атакуваше кожата на врата ми, сякаш беше въпрос на живот и смърт. Победи, а победата му бе сладка.

Потопи пръст в разлятата глазура и нарисува път от едната ми гърда към другата, като чертаеше кръгчета и притискаше кожата ми. Наведе глава, вкуси едната, после другата, и двете едновременно простенаха.

— Ммм, колко вкусно.

— Хубаво, че не пържех пилешки крилца. Щеше да бъде доста различно… Боже, това беше страхотно — възкликнах, когато той реагира на шегата ми с истинско ухапване.

— Щяха да станат особено апетитни.

Той се засмя, когато извъртях очи.

— Да ти донеса ли целина, та да се укротиш? — попитах.

— Никой няма да се укроти в този апартамент, поне не в скоро време — заяви той, грабна бурканче мед от барплота и ми вдигна престилката. И без да му мисли, го изля върху гащичките ми, от което целите подгизнаха. Не от каквото си мислите, но все пак…

Докато го гледах, цялата ме оля с мед и аз запищях. Отдръпна се, за да ми се порадва.

— Виж се, цялата си оплескана — заяви и отново се приближи. Спрях го с изпоцапан с мармалад крак.

— След вас, господине — обявих и кимнах към покритите му с брашно боксерки. Той вдигна вежди и свали боксерките. Застанал гол насред безпорядъка в кухнята ми, изглеждаше неописуемо сладък. Погледнах Саймън — гол, красив и брашнен, и широко се усмихнах.

В същия момент сърцето, мозъкът, волята и МК застанаха от една и съща страна на въжето и помахаха на нервите да застанат от същата страна. Най-после, и слава богу, те застанаха от нашата страна.

— Обичам те, Саймън.

— И аз те обичам, Нощничке. Сега махни тези гащички и ми дай захар.

— Ела и си я вземи. — Засмях се и изхлузих бикините по окапаните си с мед крака. Изритах ги към него, те със сочен плясък го удариха по гърдите, а медът се разплиска навсякъде.

— След цялата работа ще ни трябва един обилен душ — отбелязах, докато той ме прегръщаше в лепкавите си обятия.

— Предстои ни втори рунд — усмихна се той и ме понесе към спалнята. Тялото ми бе притиснато към неговото и ни делеше само престилката. А тя нямаше да ни разделя за дълго.

Имах ли нужда от О? Искам да кажа, беше ли нужен за живота? Не беше ли достатъчно да бъда до Саймън в обятията му и да го чувствам вътре в мен?

Засега, да. Ясно е, че го обичах…

Той ме пусна на леглото, аз се заклатих, претърколих се настрани и накарах таблата да се удари в стената.

— Ще блъскаш ли по стената ми, Саймън? — попитах през смях.

— Нямаш и представа — зарече се той и отмести престилката ми настрани, докато вдигах ръце над главата си. Отпуснах се назад с широка усмивка на лице. Пръстите му пропълзяха по коремчето, бедрата и хълбоците ми и накрая достигнаха светая светих. След нежно побутване разтворих крака. Той облиза устни и падна на колене.

Както в Испания ме докосваше и се наслаждаваше на вкуса ми, но сега беше различно. Чувството отново бе изумително, но аз бях различна. Като извиваше и преплиташе пръсти, той откри онова място, което при докосване караше гърба ми да се извива в дъга и стенанията ми да стават по-дълбоки. Той също простена, което отново ме накара да се извия в дъга, а устните му бавно откриха чувствителното ми място. Ръцете ми се насочиха към гърдите ми и, както ме гледаше, потърках зърната си, с което ги накарах да щръкнат.

Отново имах необикновената чест да почувствам устата му. Цялото ми тяло бе завладяно от разтърсилия го поток енергия, след което настъпи покой. Започнах да усещам онова, което ставаше вътре в мен. Любов. Чувствах любов. А след това усетих, че съм обичана…

Тук, през деня, когато нищо не можеше да се скрие, всичко беше наяве — и покрито с мед — този мъж ме обичаше. Нямаше вълшебни приказки, нито разбиващи се вълни, нито проблясващи свещички. Истински живот. Вълшебна приказка за истинския живот, в който този мъж ме обичаше. И то ме обичаше наистина.

Език. Устни. Пръсти. Ръце. Всички те посветени на мен и моето удоволствие. Готова бях да се пристрастя към тях.

Чувствах как сладкото напрежение се надига в мен, но този път тялото ми го приемаше различно. Чрез тялото си за първи път в идеален синхрон със съзнанието зад стиснатите ми очи се видях как приближавам скалите. Усмихнах се наум, понеже знаех, че този път ще хвана кучия му син. А после? Там долу започнаха да се случват наистина изумителни неща. Дълги красиви пръсти проникваха в мен, движеха се и се извиваха, за да открият онова тайнствено място. Устните и езикът обгръщаха другото местенце, смучеха, ближеха, притискаха и пулсираха. Мънички светкавични затанцуваха под клепачите ми: ярки и ослепителни.

— Божичко, Саймън… толкова е хубаво… не спирай… не спирай…

Стенех гръмко, още по-гръмко, а след това оглушително, неспособна да се сдържа. Беше толкова хубаво, така приятно, толкова близо…

И тогава започнаха писъците. И те не идваха от мен. С ъгълчето на окото си зърнах някаква космата ракета, летяща по пода.

Като някаква торпила с форма на котка Клайв се втурна към Саймън, скочи, нападна го изотзад и се вкопчи в гърба му.

Саймън хукна от спалнята към коридора, после се втурна обратно, а Клайв все още бе вкопчен в него като разбеснял се банши, от когото отърване няма. Беше обгърнал ръце — имат ли котките ръце? — около врата на Саймън, което при други обстоятелства щеше да се приеме като очарователна котешка прегръдка. Но сега означаваше война.

Затичах се след тях, гола, ако не броим престилката, в опит да накарам Саймън да забави своя бяг, но с десетте нокътя дълбоко забити в него, той продължаваше да препуска от стая в стая.

Не ми убягна и иронията, че Саймън бяга от котка.

Ако бях страничен наблюдател, а не участник, щях да се попикая от смях. Както се очакваше, едва потушавах кикота си, докато слушах писъците на Саймън. Май наистина го обичах.

Най-накрая ги приклещих в един ъгъл, завъртях Саймън на сто и осемдесет градуса и отлепих Клайв от гърба му. Бързо влязох във всекидневната, тръшнах котарака на канапето, цапнах го по главата като благодарност, че напълно своеволно ме е защитил. Клайв ми отвърна с високомерно мяукане и започна да си ближе мустаците.

Върнах се в кухнята и открих Саймън, все още сгушен до стената. Прецених щетите: гледаше като умопобъркан и трепна, когато докоснах гърба му. Но погледът ми се спусна по-ниско. Невероятно.

Той…

Все още…

Беше…

Надървен.

Видя, че очите ми пътуват надолу по тялото му, дежа вю от първия път, когато се срещнахме лице в лице. Кимна глуповато.

— Все още си възбуден — избъбрих и тежко въздъхнах, когато за сетен път се опитах да си развържа престилката.

— Да.

— Изумително.

— Ти си изумителна.

— Да си го начукам — изругах, отказвайки се да се боря с възела.

— На твое разположение съм.

Замръзнах за частица от секундата, след което с бързо движение завъртях престилката зад гърба си. Затичах се през стаята, престилката ми се вееше след мен като пелерина на рицар, сграбчих Саймън и го притиснах към стената. Той ме хвана, когато го обгърнах като походно одеяло и яростно го зацелувах. Ноктите ми оставиха бразди в гърдите му и той ахна.

— Как е гърбът ти? — попитах между целувките.

— Ще оживея. Котаракът ти обаче…

— Той ме защитава. Мисли, че причиняваш болка на мама.

— А така ли беше?

— Не, точно обратното.

— Наистина ли?

— По дяволите, да — извиках и плъзнах тялото си до неговото, а медът и захарта се размазаха помежду ни.

Спуснах се надолу по тялото му и престанах да го целувам. Издърпах го на пода с такава бързина, че от тупването ни се издигна облаче брашно. Там, по средата на кухнята, с гърди, по които се стичаше мармалад, го възседнах. Понадигнах се, поех ръцете му и ги поставих на хълбоците си.

— Ще се наложи да се държиш — прошепнах и го поех в себе си. Едновременно въздъхнахме, а усещането да го чувствам в себе си бе изумително. Извих гръб в дъга и пробно разклатих бедра… веднъж… два пъти… три пъти. Истина е каквото твърдят за карането на колело. Тялото ми си припомни движенията доста бързо.

С глупавата престилка зад гърба си, започнах да се движа над Саймън, усещах как той се движи в мен, реагираше, възнаграждаваше ме и неуморно се забиваше. Мушкайки, тласкайки, движехме се заедно — всъщност дори се плъзнахме по кухненския под. Той се надигна да седне, проникна още по-надълбоко и аз извиках. Ръцете ми лудешки ровеха в косата му. Беше щръкнала под пръстите ми, така намерих опора, затворих очи и започнах.

Започнах дългия поход към ръба на скалата.

Виждах гребена й, издигнал се високо над бурните води. Надникнах над него и го видях. О. Помаха ми и се загмурка под и над вълните като разгонен делфин. Коварен неверник.

Саймън ме целуваше по врата, ближеше и смучеше кожата ми, докарвайки ме до лудост.

Протегнах един крак над ръба, насочих пръстите си право към него, завъртях глезен и описах малки кръгове в негова посока.

Малки кръгчета.

Бутнах Саймън обратно на пода, сграбчих ръката му и я поднесох между бедрата си. Яздех го като обезумяла и притисках пръстите му към своите, а виковете ми ставаха все по-силни, докато продължавахме да се клатим в синхрон. Точно така. Точно така. Точно… така…

— За бога, Карълайн, ти… си… изумителна… Толкова… те… обичам, че просто… умирам…

И това беше малката капка, от която чашата на щастието ми преля.

Във въображението си направих крачка назад и се гмурнах. Не скочих, гмурнах се. Изпълних идеално гмуркане и потънах във водата. Ако щете вярвайте, но се вкопчих в него, докато се плъзгах под водата.

О се беше върнал.

Ушите ми писнаха, когато пръстите на ръцете и краката ми първи научиха новината. Изтръпнаха, когато леко потръпнаха от връхлетялата ги енергия, пробиваща си път през всеки нерв и клетка, гладували за нея месеци поред. Тези клетки съобщиха на останалите, осведомиха сестрите си, че се случва нещо фантастично. Под клепачите ми избухна калейдоскоп от цветове, изригнаха фойерверки, когато усещането се разпростря към всяка фибра на тялото ми. Заля ме неподправена наслада, докато се тресях и танцувах върху Саймън, докато той даваше всичко от себе си.

Не зная дали чуваше хора на непристойните ангели, но е без значение. Аз го чувах. Музиката им дефинираше пълното ми щастие.

О се беше върнал, а доведе и приятели.

Разбиваха се вълна след вълна, докато със Саймън продължавахме да се притискаме и извиваме, изпробвайки всички ъгли, продиктувани от тях. Бях отметнала глава и не преставах да крещя, без да ме е грижа кой или какво ще ме чуе в моя собствен палат на оргазма.

Отворих очи и видях под себе си Саймън, обезумял, но щастлив, широко усмихнат, понеже бе с мен през цялото премеждие, с енергично, но и изтощено изражение на лицето, докато брашното по косата му се превръщаше в тесто.

Леко започваше да се колосва.

Все още върху него, продължавах да вършея, преминах през страната на многобройните О и навлязох в нещо като ничия земя. От екстаз тялото ми изтощено се отпусна.

Но О беше довел още един приятел. Беше довел Г, Светия Граал.

Пелтечейки като идиот, се вкопчих в Саймън, сякаш от това зависеше животът ми, докато най-мощната приливна вълна от любов ме блъсна като цял камион с тухли. Доловил, че имам нужда от помощ, Саймън седна, от което положението му стана още по-възбуждащо. Откри местенце дълбоко в мен, скрито за мнозина, проникна още по-силно в мен, аз затаих дъх и се вкопчих още по-здраво.

Накрая отново отворих очи, а стаята бе озарена от сияние, когато кислородът отново проникна в дробовете ми. Изломотих нещо неразбираемо, притиснала лице към гърдите му, докато той отново се залюля, открил своето изумително нещо дълбоко вътре в мен.

Прегърнах го, чувствайки, че вълните най-после се оттеглят. Сега и двамата треперехме. Докато дишахме тежко, удоволствието ни напусна и на негово място се втурна любовта, изпълваща ме отново. Устата ми бе прекалено уморена, за да се движи. Той ми бе отнел дъха. Затова направих единственото, на което бях способна: сложих дланта му на сърцето си и целунах любимото лице. Той, изглежда, разбра и отговори на целувката ми. Измънках от щастие. Мънкането не изискваше особени усилия.

Крайно омаломощена и изтощена, опиянена и покрита с лепкава пот, се отпуснах назад, без да ме е грижа колко съм разкривена и абсурдна, когато сълзи от напрежение потекоха по лицето ми и влязоха в ушите. Усетил, че това положение не ми е особено удобно, Саймън се измъкна изпод мен и ми помогна да разплета извитите си крака, преди да ме прегърне върху кухненския под.

Лежахме притихнали известно време, без да говорим. Забелязах, че Клайв седи на прага на спалнята и мълчаливо си ближе лапите.

Всичко беше наред.

Когато почувствах, че мога да се движа, се опитах да стана и светът се завъртя около мен. Саймън ме подпря с една ръка, докато разглеждахме критично ситуацията: преобърнатите купи и шишета, разпиления хляб, целия хаос в кухнята ми. Тихо се засмях и се обърнах към него. Той ме гледаше с щастливи очи.

— Дали да не почистим? — попита.

— Не, първо да си вземем душ.

— Добре — съгласи се той и ми помогна да стана.

Прегърбих се като старица, трепвайки от приятната болка, която изпитваше тялото ми. Запътих се към банята, после промених посоката и тръгнах към хладилника. Извадих бутилка енергийно „Пепси“ и му я подхвърлих.

— Ще ти се отрази добре.

Намигнах му и се помъчих да се освободя от престилката на път към душа. Сега, когато О се беше върнал, реших да не губя време да го зова отново.

Когато Саймън ме последва в банята, отпивайки от пепсито, Клайв ненадейно се тръшна на пода и се претърколи по гръб. Размаха лапи, все едно махаше на Саймън. Саймън ме погледна и аз свих рамене. И двамата загледахме Клайв, който продължаваше да му маха. Саймън коленичи до него и предпазливо протегна ръка. След като ми намигна — кълна се в Бога, че наистина го направи — Клайв се претърколи още по-наблизо. Подозирайки, че все пак е капан, Саймън недоверчиво разроши козинката на коремчето му. Клайв му позволи, дори дочух колебливо мъркане.

Оставих двете момчета насаме за момент и отидох да пусна душа, за да се затопли водата. Най-после отвързах възела на престилката и я зарязах на пода. След като пристъпих под струята, простенах заради усещането на топлата вода, падаща върху все още чувствителната ми кожа.

— Идваш ли? Вече съм тук — провикнах се през шума на водата. Миг по-късно Саймън надникна иззад завесата и ме загледа гола и покрита с мехурчета. Усмихна се сатанински, когато влезе в банята. Ахнах при вида на десетте драскотини по гърба му, но той само се засмя.

— Бива си го. Мисля, че току-що се сприятелихме — увери ме той, притегли ме към себе си и влезе при мен под струите.

Отдъхнах си облекчено.

— Хубаво — промълвих.

— Да.

Струите вода ни обгръщаха. Бях в обятията на Саймън, а от това по-хубаво — здраве.

Той се отдръпна с въпросително изражение.

— Карълайн?

— Да?

— Дали някой от онези хлябове, които разхвърлях по пода… ами…

— Да?

— Някой от тях не е ли с тиквички?

— Да, Саймън, има хляб с тиквички.

Отново настъпи тишина, ако не броим плясъка на водата.

— Карълайн?

— Да?

— Не съм допускал, че повече ще те обичам, но май така излиза.

— Радвам се, Саймън. Сега ми подай захарта.