Серия
Коктейл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wallbanger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 51 гласа)
Сканиране
Internet (2014)
Корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Автор: Алис Клейтън

Заглавие: О като оргазъм

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2014

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“, Хасково

Излязла от печат: 29.09.2014

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-526-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2161


6.

Стояхме и продължавахме да се изпиваме с очи, а вълни от гняв и раздразнение се плискаха помежду ни. Гледахме се кръвнишки, той — с подигравателна, а аз — с презрителна усмивка, а близко стоящите зрители бяха отново потънали в мълчание заедно с всички останали гости в кухнята. Погледнах над рамото на съседа си и видях, че Джилиан е застанала заедно с Бенджамин с въпросително изражение на лицето — без съмнение се чудеше защо нейната любимка води битка насред купона за освещаване на къщата.

Я чакайте — откъде, по дяволите, познаваше тя Саймън? И какво изобщо търсеше той тук?

Почувствах малка ръчица върху рамото си и бързо се извърнах.

— По-спокойно, войнико. Няма нужда да взривяваме атомна бомба у Джилиан — прошепна Мими. Хвърлих й злобен поглед, отново се обърнах и установих, че се е присъединил към домакините ни.

— Карълайн, не допусках, че познаваш Саймън. Светът е малък! — възкликна Джилиан, скръствайки ръце.

— Не бих казала, че го познавам, но съм запозната с делата му — процедих през зъби. Мими затанцува в кръг около нас като криещо тайна дете.

— Джилиан, няма да повярваш, но… — започна тя, а гласът й преливаше от едва прикрито веселие.

— Мими… — предупредих я аз.

— Саймън е Саймън от съседния апартамент! Саймън Сперминатора! — извика София и се отпусна на ръката на Бенджамин. Сигурна съм, че го направи само и само да го докосне.

— Мътните го взели — прошепнах, докато Джилиан осмисляше новата информация.

— Мамка му — изпъшка тя, после притисна уста с длан, след като изрече непристойната дума. Джилиан полагаше всички усилия да бъде дама. Бенджамин се смути, а Саймън имаше благоприличието да се изчерви.

— Задник — изрекох само с устни.

— Страстоубийца — ми отвърна само с устни и той, а самодоволната усмивка отново се появи на лицето му.

Хлъцнах. Стиснах юмруци, готова да му отвърна подобаващо, когато Нийл се намеси.

— Слушай, Бенджамин, тази сладурана тук е момиченцето с розовата нощничка! Не е за вярване. — Той се разсмя, докато Раян се мъчеше да остане сериозен. Очите на Бенджамин се разшириха и той вдигна вежди към мен. Саймън сподави нов пристъп на смях.

— Момиченцето с розовата нощничка? — недоумяваше Джилиан и Бенджамин се наведе към ухото й да й обясни.

— Точка по въпроса! — извиках и посочих Саймън. — Ти. Ела да ти кажа две думи насаме — излаях и го сграбчих за ръката. Повлякох го навън по една от пътеките, водещи далеч от къщата. Той се запрепъва след мен, а токчетата ми яростно чаткаха по плочите.

— Господи, давай по-кротко, може ли?

В отговор впих нокти в ръката му, което го накара да изохка. Браво на мен.

Стигнахме до малка полянка, достатъчно отдалечена, та никой да не чуе писъците му, когато му откъсна топките. Пуснах ръката му и тикнах показалец в изненаданото му лице.

— Имаш наглостта да разказваш на всички за мен, така ли, негоднико? Какво ти става? Момиченцето с розовата нощничка? На подбив ли ме вземаш? — прегракнало просъсках.

— Мога да ти задам същия въпрос! Защо всички онези момичета ме наричат Сперминатора? Кой всъщност разпространява клюки? — не ми остана длъжен той.

— Подиграваш ли ми се? Страстоубийца? Отказът ми още една нощ да слушам теб и твоя харем не ме прави страстоубийца! — озъбих се.

— Е, след като блъскането ти по вратата уби моята страст, наистина си страстоубийца. Страстоубийца! — изръмжа ми яростно. Разговорът ни вървеше все едно сме в детската градина, като изключим нощниците и страстите.

— Я слушай, господинчо — подех в опит да говоря като зрял човек. — Нямам намерение всяка нощ да слушам как се опитваш да пробиеш стената с главата на гаджето си само със силата на кура си! По никакъв начин, друже. — Отново го посочих с пръст. Той го сграбчи.

— Какво правя от моята страна на стената си е моя работа. Нека го изясним още сега. И какво те интересувам аз, че и курът ми? — попита той, усмихвайки се самодоволно.

Именно мазната му усмивка ме взриви. Тя и фактът, че още стискаше пръста ми.

— Моя работа е, че ти и похотливата ти върволица тряскате по моята стена всяка нощ!

— Това явно се превръща във фиксидея. Иска ти се да си от другата страна на стената, нали? Ще ли ти се да си следващата във върволицата, а? — Той се изхили и завря пръст в лицето ми.

— Ясно, край — изръмжах. Сграбчих пръста му в самоотбрана, което неизбежно ни приближи един до друг. Приличахме на двама дървосекачи, опитващи се да отрежат дърво. Дърпахме се напред-назад — беше направо абсурдно. И двамата пухтяхме и сумтяхме, всеки се мъчеше да вземе надмощие и никой не отстъпваше.

— Защо си такъв сластолюбив негодник? — попитах, лицето ми бе на сантиметри от неговото.

— А ти защо си такава лъжеморална страстоубийца? — обвини ме той на свой ред, а когато отворих уста, за да му отвърна точно както подобава, кучият му син ме целуна.

Целуна ме.

Залепи устните си до моите и ме целуна. Под луната и звездите, с шума на вълните и пеещите щурци като фон. Очите ми все още бяха отворени и яростно се взираха в неговите. А те бяха толкова сини, че все едно се взирах в два развълнувани океана.

Той се отдръпна. Все още сякаш с клещи стискахме пръстите си. Пуснах ръката му и го зашлевих през лицето. Той като че се стъписа, тогава го сграбчих за пуловера и го притеглих към себе си. Целунах го, като този път затворих очи, пълнейки с вълна ръцете си, а носа си — с топлия му аромат.

Дявол да го вземе, миришеше прекрасно.

Ръцете му се плъзнаха по тила ми и щом ме докосна, осъзнах къде съм и какво правя.

— По дяволите — промълвих и се отдръпнах. Стояхме и се гледахме, а аз изтрих устните си. Тръгнах да се отдалечавам, но изведнъж се извърнах.

— Нищо не е станало, ясно ли е? — и отново го посочих с пръст.

— Както кажеш. — Той пак се ухили и отново ме хвана яд.

— И дано представата за розовата ми нощничка те охлади — завърших шепнешком и се обърнах, за да тръгна обратно по пътеката.

— Докато не ти купя други нощници, ще те наричам така — изстреля в отговор той и аз едва не се препънах. Пригладих роклята си и се отправих обратно на купона.

Да не повярваш.

Когато купонът започна да замира, с моите приятелки и приятелите на Саймън се събрахме около малко огнище на една от терасите. Бе изкопано в дълбочина и оградено с плочи, навсякъде околовръст се редяха пейки. Докато огънят весело бумтеше, ние се смеехме, пиехме и си разказвахме случки. И под това разбирам Мими, София, Нийл и Раян, докато Саймън и аз се гледахме мрачно над пламъците. Когато искрите се издигаха към небето, аз присвивах очи и си представях как той гори в адските огньове.

— Да посоча ли очевадното? — попита Раян и постави бирата на скамейката до себе си.

— И какво е то? — попитах невинно и отпих от виното си.

— О, моля те! Фактът, че онзи, който блъска стената ти с таблата на леглото си, е страхотният пич, застанал точно срещу теб, момиче! — изписка Мими, като едва не лисна питието си в лицето на Нийл. Той се засмя заедно с нея и грабна чашата от ръката й, преди да е направила истинска поразия.

— Наистина няма какво да обсъждаме — намеси се Саймън. — Имам нова съседка. Името й е Карълайн и това е. — Той поклати глава и погледна над огъня към мен.

Повдигнах вежди и отпих от виното си.

— Е, браво, значи знаеш, че момиченцето с розовата нощничка си има име. Но как те описа… леле! Не бях сигурен, че си истинска, но сега виждам, че си точно толкова секси, колкото той твърдеше! — одобрително ревна насреща ми Нийл и се опита да тупне Саймън с юмрук през пламъците, преди да осъзнае колко са горещи.

Очите ми се стрелнаха към Саймън. Описанието го накара да изкриви лице. Интересно…

— Значи вие сте момчетата, които удряха в отговор снощи? Докато слушахте „Гъне енд Роузес“? — попита София и смушка с лакът Раян.

— Предполагам, че вие сте момичетата, които пееха? — смушка я в отговор той и се усмихна.

— Светът е малък, нали? — въздъхна Мими и продължително изгледа Нийл. Той й намигна и аз разбрах накъде върви работата. Тя имаше вече своя великан, София — своя красавец, а аз — виното си. Което намаляваше с всяка секунда.

— Извинете ме — промълвих и станах, за да открия някой сервитьор.

Поех между оредяващите гости, кимнах на неколцината, които познавах. Взех си още една чаша вино и бавно тръгнах обратно навън. Приближавах огнището, когато чух Мими въодушевено да говори:

— Да бяхте чули Карълайн, когато ни разказваше за онази нощ, когато блъскала по вратата му.

Двете със София се гушнаха и довършиха задъхани:

— Все… още… беше… надървен!

Всички избухнаха в смях. Напомних си утре да убия тези момичета, бавно и болезнено.

Изпъшках заради унижението си пред всички и се завъртях, за да тръгна към градините, когато в сенките зърнах Саймън. Опитах да се скрия, преди да ме е видял, но той ми помаха.

— Ела, ела, не хапя — присмя ми се той.

— Предполагам — отвърнах и тръгнах към него.

Стояхме притихнали в нощта. Обгърнах с поглед залива, наслаждавайки се на тишината. Най-после той заговори:

— Мислех си, че понеже сме съседи и изобщо…

Обърнах се и го погледнах. На лицето му играеше лека похотлива усмивка и разбрах, че партизанското й име е „изуй гащи“. Ха — откъде да знае, че в момента не носех такива.

— Какво си въобразяваш? Че искам да дойда при теб някоя нощ? За какво е цялата суетня? Скачай на омнибуса? Миличък, нямам желание да ставам едно от твоите момичета — заявих и го изгледах кръвнишки.

Той не отговори.

— Е? — подех, потропвайки ядосано с крак. Безсрамието на този тип…

— Всъщност се готвех да предложа, понеже сме съседи и изобщо, редно е да сключим примирие — каза тихо той и ме изгледа доста ядосано.

— Нима? — промълвих. Беше всичко, което можех да кажа.

— А може би, не — поклати глава той и понечи да се отдалечи.

— Чакай, чакай, чакай, Саймън — изстенах и го сграбчих за китката, докато минаваше покрай мен.

Той замръзна на място и гневно ме изгледа.

— Да. Добре. Можем да обявим примирие. Но ще има някои ограничителни правила — казах, обръщайки се с лице към него. Той скръсти ръце.

— Трябва да те предупредя отсега. Не ми е приятно жени да ми нареждат какво да правя — мрачно отбеляза той.

— Не изглежда така от онова, което чух — промърморих, но въпреки това той ме чу.

— Това е различно — възрази, а арогантността му се завърна.

— Хубаво, ето какво. Забавлявай се, прави каквото искаш, виси на полилея, не ме е грижа. Но късно нощем? Може ли изстъпленията да са малко по-тихи? Моля? Нужно ми е да поспя.

Той се замисли за момент.

— Да, може би ти създавам проблем. Но разбираш ли, ти не знаеш нищо за мен и абсолютно нищичко за моя „харем“, както го наричаш. Няма нужда да ти се оправдавам за живота си, нито за жените в него. Така че престани с досадните си забележки, ясно?

На свой ред се замислих.

— Ясно. Между другото съм признателна за тишината тази седмица. Да не се е случило нещо?

— Да се е случило ли? Какво искаш да кажеш? — учуди се той, докато се връщахме при останалите.

— Питах се да не би да си ранен при изпълнение на дълга, да не би пишката ти да се е прекършила, или друго? — пошегувах се, горда отново да демонстрирам остроумието си.

— Невероятно. Мислиш, че съм само това, така ли? — обиди се той и на лицето му отново се изписа гняв.

— Пишка ли? Всъщност, да — сопнах се в отговор.

— Слушай сега… — започна той, но изневиделица изникна Нийл.

— Радвам се да видя, че сте се целунали и помирили — каза назидателно и се престори, че едва удържа Саймън.

— Кротко, новинарю — прошепна Саймън, когато останалите от новосъздадената групичка се домъкнаха при нас.

— Дръж си езика, става ли? — възропта Нийл, а София се стрелна към него.

— Новинар ли? Я чакай, ти си водещият на спортните новини по Ен Би Си, нали? Нали? — настойчиво попита тя.

Видях как очите му светнаха. София може и да свиреше класическа музика, но бе и запален фен на „Фортинайнърс“[1]. Бях абсолютно сигурна, че „Фортинайнърс“ е футболен отбор.

— Аз съм. Гледаш ли много спорт? — попита той и се наведе към нея, привличайки и Мими. Тя се притисна към ръката му и леко се препъна, а Раян се втурна да я задържи. Те се усмихнаха един на друг, докато София и Нийл продължиха разговора си за футбол. Покашлях се, за да им напомня, че още съм там.

— Карълайн, тръгваме си! — изкикоти се София, вече увиснала на ръката на Раян. Още веднъж изгледах свирепо Саймън и бавно се запътих към момичетата.

— Съгласна съм. Достатъчно се забавлявах тази вечер. Ще повикам такси и можем да потеглим след няколко минути — казах и бръкнах в чантата си за телефона.

— Всъщност Нийл ни разказа за един страхотен малък бар и се готвехме да се отбием в него. Идваш лис нас? — прекъсна ме Мими и ме хвана за ръката. Стисна я и забелязах как едва доловимо многозначително ми кима.

— Не? — полуотговорих-полупопитах, вдигайки и двете си вежди.

— Чудесно! Сперминатора ще се погрижи да те заведе вкъщи цяла и невредима — обади се Нийл и грубичко тупна Саймън по гърба.

— Да, разбира се — отвърна той със стиснати зъби.

Преди да успея да мигна, четиримата бяха поели към асансьора.

Саймън и аз се втренчихме един в друг и изведнъж се почувствах изтощена.

— Мир? — предложих уморено.

— Мир — повтори той и кимна.

Напуснахме купона заедно. Подкарахме по моста, потъвайки в среднощната мъгла и тишина. А преди това ми отвори вратата, когато приближих колата, навярно навик, внушен от майка му. Когато влизах, докосна с ръка тила ми, след това я отдръпна, преди да ми остане време да му се озъбя. Може би така беше най-добре. Бяхме обявили примирие. Второто примирие в рамките на няколко минути. Предчувствах, че това ще свърши зле. Но си струваше да опитам. Като добра съседка, нали?

Съседка, друг път. Онази целувка непрестанно изникваше във въображението ми. Несъзнателно притиснах пръсти към устните си, възкресявайки усещането за неговите. Целувката му бе почти предизвикателство, провокиращо фантазиите ми — обещание какво би последвало, ако го допуснех до себе си.

А моята? Неподправен импулс, който откровено ме изненада. Защо го целунах? Нямам представа, но така се получи. Сигурно е изглеждало абсурдно. Ударих му шамар, а след това го целунах, сякаш в сцена от архивен филм с Кари Грант. Вложих цялото си тяло в целувката, оставих нежната си плът да се притисне към коравите му мускули. Устните ми търсеха неговите, а неговата целувка стана страстна като моята. Нямаше вълшебна музика, но имаше нещо повече. И то бързо се втвърдяваше до бедрото ми…

Сменянето на радиостанциите ме върна в настоящето.

— Да ти помогна ли с радиото? — попитах, гледайки неспокойно водата под нас.

— Не, благодаря, готово — отговори той и ме погледна. Сигурно бе забелязал как се взирах отстрани на моста, защото се засмя. — Добре, давай. Искам да кажа, знаеш всяка дума на „Добре дошъл в джунглата“[2], така че защо не избереш нещо по-свежо — предложи.

Насочи вниманието си към пътя, но виждах одобрителната му усмивка. Което, мразя да го призная, караше челюстта му да изглежда издялана от най-горещия къс гранит, изкопаван някога от земята.

— Убедена съм, че ще намеря нещо — дръзко отговорих, пресегнах се над ръката му и се наклоних към него. Дланта му докосна гърдата ми и двамата трепнахме. — Да не се опитваш да ме провокираш? — попитах троснато, докато избирах песен.

— Има ли как да не си навираш циците в ръката ми? — сопна се той.

— Мисля, че ръката ти пресече женската ми траектория, но не се тревожи. Не си първият, когото тези божествени създания са привлекли в своята орбита. — Самодоволно въздъхнах и го изгледах крадешком, за да видя разбрал ли е, че се шегувам. Ъгълчетата на устните му се разтегнаха в усмивка и самата аз си позволих да се позасмея.

— Да, божествени. Точно тази дума се готвех да употребя — в смисъл, не от този свят. Сякаш се носят в небето. Като моделирани от „Виктория Сикрет“. — Той се ухили, а аз се престорих на възмутена.

— Виж ти, значи знаеш за „Сикрет“! А аз си въобразявах, че ние, глупавите момичета, успяваме да ви заблудим. — Засмях се и се облегнах назад. Бяхме пресекли моста и сега пътувахме към града.

— Трудно се заблуждавам, особено относно противоположния пол — отвърна той и музиката започна. Той кимна одобрително на избора ми. — Ту Шорт[3]? Интересно предпочитание. Малко жени биха го избрали.

— Какво да кажа? Днес съм под силното влияние на залива. И нека те уверя, че не съм като повечето жени — добавих, усещайки как още една усмивка се прокрадва по лицето ми.

— Започвам да го долавям — каза той.

Помълчахме няколко минути, после и двамата заговорихме едновременно.

— Какво мислиш за… — започнах аз.

— Можеш ли да повярваш, че всички те… — подхвана той.

— Ти кажи — предложих.

— Не, ти. Какво се готвеше да попиташ?

— Щях да ти задам въпроса какво мислиш за приятелите ни тази вечер?

— Точно това щях да кажа и аз. Не мога да повярвам, че просто си тръгнаха и ни изоставиха! — Той се засмя, а аз не се сдържах и прихнах заедно с него. Смехът му бе очарователен.

— Така е, но приятелките ми знаят какво искат. Не бих могла и да им измисля по-приятни кавалери. Те са точно това, което търсят — споделих и се облегнах на прозореца, за да го наблюдавам, докато се носехме по стръмните улици.

— Да, Нийл е слабост на азиатките, и се кълна, че не искам да звучи перверзно. А Раян е любимец на дългокраките червенокоски. — Той отново се засмя и се обърна да види не съм ли възмутена от коментара му.

Не бях. Още по-малко тя.

— Сигурна съм, че утре ще разбера какво впечатление са направили на моите дами. Ще получа подробен доклад, не се безпокой. — Въздъхнах. Телефонът ми щеше да се скъса да звъни.

Тишината отново ни обгърна и се зачудих как да продължа разговора.

— Откъде познаваш Бенджамин и Джилиан? — попита той, спасявайки ме от необходимостта да изтърся някоя глупост.

— Работя във фирмата на Джилиан. Аз съм интериорен дизайнер.

— Чакай. Замълчи. Ти ли си онази Карълайн?

— Не разбирам какво имаш предвид — смотолевих, питайки се защо се взира в мен така настойчиво.

— По дяволите, светът наистина е малък — възкликна той и тръсна глава, сякаш да я проясни.

После замълча, а аз стоях в неведение.

— Защо не се изясниш? Какво искаше да кажеш с „онази Карълайн“?

— Ами просто… Джилиан те е споменавала. Да го оставим така — каза той.

— По дяволите, не, няма да го оставим така! Какво ти каза? — настоях и го тупнах по рамото.

— Ще престанеш ли? Доста си настоятелна, знаеш ли? — сряза ме той.

Имаше твърде много начини да отвърна на коментара му, затова мъдро запазих мълчание.

— Какво ти каза за мен? — тихо попитах, разтревожена, че е критикувала работата ми. Нервите ми и без това бяха опънати, а сега бяха пред скъсване.

Той ме погледна.

— Не се притеснявай — отвърна бързо. — Нищо лошо. Тя те обожава. А обожава и мен, разбира се, нали така?

Извъртях очи, но запазих мълчание.

— И… няколко пъти спомена… че мисли, че трябва да се запозная с теб — гърлено проточи той и ми намигна, когато срещна очите ми.

— Брей. Виж ти — прошепнах, когато осъзнах какво има предвид. Изчервих се. Джилиан, тази малка сватовница. — Тя знае ли за харема? — попитах.

— Ще престанеш ли? Не ги наричай харем. Звучи толкова долнопробно. Ами ако те уверя, че онези три жени са извънредно важни за мен? Че са скъпи на сърцето ми. Че връзките ми с тях са щастливи и не е нужно друг да ги разбира. Ясен ли съм? — добави той и ядосано наби спирачки пред нашата сграда.

Мълчах, вперила поглед в пръстите си, а той прокара своите през и без това разрошената си коса.

— Знаеш ли какво? Прав си. Коя съм аз да преценявам кое е правилно и погрешно за друг човек? Щом си щастлив — чудесно. Давай. Мазелтов[4]. Само съм изненадана, че Джилиан е искала да те запознае с мен. Известно й е, че съм доста старомодна.

Той се усмихна и обърна настойчивия си син поглед към мен.

— Както излиза, не знае всичко за мен. Личният ми живот е нещо поверително — освен за съседката ми с тънките стени и зашеметяващо бельо — додаде с нисък глас, който бе в състояние да разтопи… всичко.

Мозъкът ми бе определено сред тази категория и ми се стори, че избликва от ушите ми и се стича по яката ми.

— С изключение на нея — промълвих, напълно смутена.

Той се засмя пресилено и отвори вратата от неговата страна. Не откъсваше очи от моите, докато заобикаляше колата, за да отвори моята.

Слязох, опрях се на ръката, която ми предложи, и почти не почувствах как той очерта мъничък кръг с десния си палец върху лявата ми длан. Почти не почувствах, друг път. Кожата ми настръхна, а малката Карълайн застана мирно. Нерви ли? Сякаш навсякъде пукаха фойерверки.

На влизане в сградата той още веднъж ми отвори вратата. Наистина бе очарователен. Длъжна бях да му го призная.

— А ти откъде познаваш Бенджамин и Джилиан? — попитах и се заизкачвах по стълбите пред него. Сигурна бях, че гледа краката ми, и защо не? Имах страхотни бедра, в момента подчертани от моята поклащаща се къса рокля.

— Бенджамин е семеен приятел от години. Всъщност ги познавам цял живот. Освен това управлява инвестициите ми — отговори Саймън, а междувременно отминахме първия етаж и се заизкачвахме към втория.

Надзърнах през рамо и установих, че наистина оглежда краката ми. Ха! Хванах го.

— Аха, инвестициите ти. Притежаваш няколко спестени бона от подаръци за рождените дни? — пошегувах се аз.

Той се засмя.

— Да, нещо такова.

Продължихме нагоре по стълбите.

— Любопитно, нали? — започнах.

— Кое? — попита той, а гласът му ме заливаше като топъл мед.

— Ами Бенджамин и Джилиан познават и двама ни, срещаме се на техния купон и ти се оказваш същият, който седмици наред не ме оставя да скучая нощем. Светът е малък, предполагам. — Стигнахме на последния етаж и аз си извадих ключовете.

— Сан Франсиско е голям, но понякога прилича на малко градче — отбеляза той. — Кой да допусне, че талантливата дизайнерка Джилиан ще иска да ме сватоса точно с момиченцето с розовата нощничка? Ако знаех, щях да се възползвам. — Сатанинската усмивка се върна на лицето му.

По дяволите, не можеше ли да си остане задник?

— Да, но момиченцето с розовата нощничка щеше да отговори с „не“. Да не забравяме за тънките стени… — Намигнах му, свих ръката си в юмрук и ударих по стената до вратата ми. Чух как Клайв мънка зад нея и разбрах, че се налага да вляза, преди да е започнал да вие.

— А, да, тънките стени. Ами… лека нощ, Карълайн. Примирието все още е в сила, нали? — попита той и се обърна към собствената си врата.

— Примирието е в сила, освен ако не ме подлудиш и тази вечер. — Засмях се и пристъпих към входа.

— Разчитай на мен. И, Карълайн? Като говорим за тънки стени… — започна той, отвори вратата си и ме погледна многозначително. Прекрачи прага и тупна с юмрук по стената.

— Да? — попитах, малко по-мечтателно, отколкото ми се искаше.

Самодоволната усмивка отново разтегли устните му.

— Сладки сънища.

Още веднъж удари стената, намигна ми и влезе. Виж ти. Сладки сънища и тънки стени. Сладки сънища и тънки стени…

Пресвета Дево. Беше ме чул.

Бележки

[1] Професионален отбор по американски футбол, основан през 1946, играещ домакинските си мачове в Сан Франсиско. — Б.пр.

[2] Известно парче на „Гънс енд Роузес“. — Б.пр.

[3] Тод Антъни Шоу (1966) със сценичен псевдоним Ту Шорт — американски рапър, продуцент и актьор. — Б.пр.

[4] Фраза на иврит, означаваща поздравления, успех, късмет. — Б.пр.