Алис Клейтън
О като оргазъм (8)

8.

— Да не си се побъркала? Какви са тези писъци?

Почти не забелязах зелените набрани боксерки, рошавата от съня коса и плочките на гърдите му като „полегнал полицай“. Почти де.

Преминах на режим „оцеляване“, сграбчих го за лакътя, докато той си търкаше очите, и го издърпах в апартамента.

— Къде, по дяволите, е спирателният кран в тези апартаменти? — изписках.

Той се озърна сред хаоса: вода избликваше от кухнята, вода покриваше пода на банята, а аз бях с хавлията си с анимационни герои, и най-вече Снупи, първата, която ми попадна подръка.

Дори и във време на криза Саймън посвети две секунди и половина, за да огледа полуголото ми тяло. Добре де, аз пък го сканирах три секунди.

И двамата се впуснахме в действие. Той се втурна в банята, сякаш изпълняваше бойна задача. Чувах го как се щура наоколо. Клайв изсъска и побягна навън, право към кухнята. Когато установи, че и там е мокро, с един скок прекоси помещението и като акробат се метна върху хладилника. Затичах се към банята да помагам и се сблъсках със Саймън, който се бе насочил към кухнята. Той решително се плъзна по пода към отворените врати на мивката. Заразхвърля почистващите ми препарати по целия под и предположих, че се опитва да стигне до спирателния кран. Помъчих се да не гледам как мокрите му боксерки се залепят за дупето му. Мъчех се като грешен дявол. Вече целият бе подгизнал и в този момент стъпалата му се плъзнаха и той се строполи.

— Уф — изохка изпод мивката. Краката му се разкикериха върху наводнения кухненски под. Вече целият беше мокър и донякъде възхитителен. — Ела да ми помогнеш. Не мога да затворя проклетото чудо — извика, надвиквайки шуртящата вода и мяукането на котката.

Като си припомних, че съм само по хавлия, предпазливо коленичих до него и се постарах да не надничам към тялото му — неговото мокро, стройно и мускулесто тяло в такава опасна близост до моето. Нова случайна водна струя, попаднала право в окото ми, ме извади от вцепенението и ми помогна да се концентрирам.

— Какво искаш да направя? — извиках.

— Имаш ли гаечен ключ?

— Да!

— Може ли да ми го донесеш?

— Разбира се!

— Защо викаш?

— Не зная! — Седях и се мъчех да надзърна под мивката.

— Ами върви да го донесеш, за бога!

— Добре. Добре! — извиках и изтичах към шкафа в коридора.

Когато се върнах, се подхлъзнах на мокра плочка и се приземих до него.

— Ето го! — креснах и тикнах гаечния ключ под мивката.

Наблюдавах го как работи. Мишците му се напрегнаха и разбрах всъщност колко е силен. Гледах с изумление как коремът му се стегна и образува шест малки плочки. Всъщност, нека са осем. А след това се появи и намекът за ниското му окосмяване. Здравей, намек…

Той пъшкаше и стенеше, докато се опитваше да затвори крана, бореше се с цялото си тяло. Наблюдавах го как води битката с крана и накрая побеждава. Не откъсвах очи и от зелените боксерки, които, тъй като бяха мокри, прилепваха към тялото му като втора кожа. Кожа мокра, навярно топла и…

— Готово!

— Ура! — Плеснах с ръце, когато водата окончателно спря. Той издаде последен стон, който ми се стори странно познат, и притихна. Гледах го как се измъква изпод мивката.

Легна до мен на пода, мокър и само по боксерки.

Седнах до него, подгизнала и по хавлия.

Клайв стърчеше върху хладилника, мокър и ядосан.

Котаракът не преставаше да вие и мяука, а ние продължавахме да се гледаме, дишайки тежко — Саймън заради битката, а аз… заради неговата битка. Клайв най-после скокна от хладилника върху кухненския плот и се запързаля из локвите. Събори ми радиото, отскочи и тупна на пода. Музиката на Марвин Гей гръмна, а котаракът се отръска и побягна към всекидневната.

„Да го направим…“ — пееше Марвин, все едно действително го искаше. Със Саймън се спогледахме с пурпурночервени лица.

— На подбив ли ме вземаш? — попитах.

— Това истина ли е? — избъбри той и двамата се разсмяхме — на безпорядъка, на абсурдната ситуация, на отявленото безумие на случилото се и на факта, че лежим полуголи в кухнята ми, подгизнали, и слушаме песен, поощряваща ни фактически „да го направим“. Избухнахме в още по-силен смях.

Най-после се овладях и избърсах сълзите си. Той седна до мен, като все още се държеше за корема.

— Сякаш сме в епизод на „Компания от трима“^[1] — изкиска се той.

— Голям смях. Надявам се някой да извика господин Фърли. — Ухилих се и се завих по-плътно с хавлията.

— Май е редно да почистим? — предложи той и стана.

Забелязах, че боксерките му и всичко вътре сега бе на нивото на очите ми. Овладей се, Карълайн.

— Да, предполагам, че трябва. — Отново се засмях, когато той протегна ръка, за да ми помогне да се изправя. Нямаше полза от тегленето му, просто увиснах на ръцете му, а краката ми се запързаляха по пода.

— Така няма да стане — промърмори той и ме вдигна на ръце. Занесе ме във всекидневната и ме остави на канапето. — Внимавай. Снупи май се е поразлигавил — отбеляза той и посочи към частта от халата, покриваща гърдите ми.

— Иска ти се, нали? — отвърнах дръзко и още по-плътно се загърнах.

— Отивам да се преоблека и да ти донеса сухи хавлии. Пази се. — Намигна ми и тръгна към неговия апартамент. Аз се отправих към спалнята, където Клайв бе оформил подутина под завивките.

Погледнах се в огледалото над нощното шкафче, докато търсех какво да облека. Определено сияех. Ти да видиш. Сигурно е от студената вода.

Час по-късно положението беше овладяно. Попихме водата, предупредихме хората от долния етаж да не би да тръгне теч и повикахме водопроводчик.

Движехме се към входната ми врата, подсушавайки последните капки вода с хавлиите, които Саймън щедро предложи.

— Каква катастрофа! — възкликнах, надигнах се от пода и се отпуснах на канапето.

— Можеше да е и по-зле. Нищо чудно да се наложеше да се справяш с наводнението само след три часа сън, след като те е събудила съседка, крещяща колкото й глас държи — каза той и седна на облегалката на дивана.

Повдигнах вежди и той омекна.

— Добре де, примерът е неподходящ, понеже този сценарий ти е известен. Какво ще правиш сега?

— Не зная. Налага се да остана тук и да изчакам майстора да оправи бъркотията. Междувременно нямам вода, което означава никакво кафе, никакъв душ, нищо. По дяволите — изругах и скръстих ръце пред гърдите си.

— Е, ще бъда от другата страна на стълбището, ще пия кафе и ще си представям душа си, ако имаш нужда от нещо — заяви той и тръгна към вратата.

— Задник, направи ми кафе.

— А ще ме вземеш ли и под душа?

— Известно ти е, че няма да влезеш с мен.

— Независимо от това предлагам да си вземеш душ. Хайде, малка страстоубийце — изсумтя той, издърпа ме от канапето и ме поведе към изхода. Клайв нададе последен ядовит вой и аз му изшътках.

— А, чакай да взема закуската. — Грабнах от масата увит с фолио пакет.

— Какво е това? — попита той.

— Твоят хляб с тиквички.

Обзалагам се, че едва не прехапа долната си устна. Със сигурност обичаше хляб с тиквички.

Трийсет минути по-късно седях на кухненската маса на Саймън с подгънати под себе си крака, пиех шварц кафе и подсушавах косата си с хавлия. Той изглеждаше спокоен и щастлив и погълна цялото парче хляб с тиквички. Едва успях да си отрежа една филийка, преди той да ми го отнеме и да го натъпче в устата си.

Отблъсна се от масата и изпъшка, потупвайки пълния си корем.

— Искаш ли още? Опекла съм много, прасчо такъв. — Сбръчках нос.

— Ще взема всичко, което си готова да ми дадеш, Нощничке. Нямаш представа колко обичам домашен хляб. От години никой не ми е пекъл подобно нещо. — Той ми намигна и тихичко се оригна.

— Колко секси. — Намръщих се и отнесох кафето си във всекидневната, след като хвърлих поглед към стълбището, за да видя дали не е пристигнал водопроводчикът.

Саймън ме последва и седна на широкото си удобно канапе. Започнах да се разхождам наоколо и да разглеждам снимките му. На стената си имаше поредица от черно-бели фотографии, няколко бяха детайли от една и съща жена на плажа. Длани, стъпала, корем, рамене, гръб, крака, пръсти на краката и най-накрая лицето й. Беше прекрасна.

— Красива е. От твоя харем ли е? — попитах, обръщайки се към него.

Той въздъхна и прокара ръка през косата си.

— Не всяка жена е извървявала пътя към леглото ми.

— Извинявай. Пошегувах се. Къде са правени? — попитах и седнах до него.

— На плажа в Бора Бора. Работех върху поредица туристически фотографии — най-красивите плажове в Южния Пасифик в много ретро стил. Един ден я срещнах на плажа, местно момиче, светлината беше идеална и я помолих да я снимам. Фотографиите станаха страхотни.

— Разкошна е — възкликнах и отпих от кафето си.

— Да — съгласи се той с мила усмивка.

Безмълвно отпивахме, без да се чувстваме неловко от мълчанието.

— Какво планираше да правиш днес? — попита той.

— Имаш предвид, преди тръбите ми да се разбунтуват ли? — попитах.

— Да, преди атаката — потвърди той и се усмихна иззад чашата си, а очите му блеснаха.

— Не бях замислила нищо и това е хубавото. Щях да потичам, а може би следобеда щях да седна навън и да почета. — Въздъхнах, чувствах се затоплена, удобно и уютно. — А ти?

— Възнамерявах да спя цял ден, преди да се заема с планината от пране.

— Защо не си легнеш? Мога да чакам и в собствения си апартамент. — Понечих да стана. Горкото момче, беше се върнал късно, а аз му развалих съня.

Но той ме спря с ръка и посочи към канапето.

— Нали знаеш, ако заспя, цяла седмица ще ме мъчи часовата разлика. Веднага щом е възможно, трябва да се върна в тихоокеанското време, затова навярно е хубаво, че тръбите ти се спукаха.

— Сигурно си прав. Как беше в Ирландия? Доволен ли си? — попитах, след като се облегнах.

— Винаги се чувствам добре, когато пътувам.

— Господи, каква прекрасна професия. Винаги съм копняла да пътешествам само с един куфар, да видя света… — Млъкнах и отново заразглеждах фотографиите. На отсрещната стена забелязах висок рафт с малки шишенца, наредени върху него. — Какво е това? — попитах. Всяко съдържаше нещо като пясък. Един беше бял, друг — сив, трети — розов, а последният бе почти черен. На всяко имаше етикет. Докато ги гледах, по-скоро почувствах, отколкото видях, че той се размърда зад мен. Усетих до ухото си топлия му дъх.

— Всеки път, когато отида на нов плаж, си донасям по малко пясък — като спомен за мястото, където съм бил — отговори той, гласът му бе дрезгав, изпълнен с копнеж.

Взрях се по-отблизо в шишенцата и се удивих от прочетените имена: Харбър Айлънд — Бахамите, пролив Принц Уилям — Аляска, Пуналу — Хавай, Вик — Исландия, Санур — Фиджи, Патура — Турция, Галиция.

— Испания.

— Бил ли си на всички тези места?

— Да.

— Но защо носиш пясък? Защо не картички, или още по-добре фотографиите, които си направил? Не са ли достатъчни? — Обърнах се и го погледнах.

— Снимам, защото обичам, и по една случайност ми е професия. Но пясъкът? Той е осезаем, материален и истински. Мога да го почувствам. По него действително съм стъпвал на всеки континент от планетата. На мига ме връща там — добави той замечтано.

Казано от всеки друг и в друга обстановка щеше да прозвучи като преструвка. Но от Саймън? Този тип имаше душа. Да му се не види.

Пръстите ми галеха шишенцата — повече, отколкото можех да преброя. Спрях се на няколкото от Испания и той забеляза.

— Испания, а? — изненада се.

Обърнах се и го погледнах.

— Да, Испания. Винаги съм искала да отида там. Някой ден ще замина. — Въздъхнах и се върнах на дивана.

— Пътуваш ли много? — попита той и отново се настани до мен.

— Всяка година се старая да отивам на различно място — не толкова луксозно като теб, нито толкова често, но се опитвам да отида някъде всяка година.

— С приятелките ли? — подсмихна се той.

— Понякога, но последните няколко години предпочитам да пътувам сама. Има нещо примамващо да установиш собствен ритъм и да не искаш одобрение от общото събрание, преди да излезеш на вечеря.

— Разбирам. Просто съм изненадан — каза той и леко се намръщи.

— Чудиш се, че искам да пътувам сама? Шегуваш ли се? Така е най-приятно — възкликнах аз.

— По дяволите. Не го оспорвам. Само съм изумен. Повечето хора не обичат да странстват сами. Боят се, че ще се чувстват самотни.

— Самотен ли си понякога? — попитах.

— Казах ти, никога не съм самотен — подчерта той и поклати глава.

— Да, да, зная, Саймън казва, но съм длъжна да заявя, че е трудничко за вярване. — Завъртях кичур от почти сухата си коса около пръста си.

— Ти самотна ли си? — подхвърли той.

— Когато пътувам ли? Не, аз съм си чудесна компания — отговорих веднага.

— Не ми се иска да го призная, но съм съгласен — каза той и вдигна чашата си към мен.

Усмихнах се и се изчервих, мразейки се за слабостта си.

— Май се сприятеляваме? — подметнах.

— Приятели… — Наблюдаваше ме внимателно, най-вече изследваше руменината по лицето ми. — Да, според мен сме приятели.

— Интересно. От страстоубийца станах приятелка. Не е зле. — Засмях се и чукнах чаша в неговата.

— Остава да видим дали си се издигнала от нивото на страстоубийца — отбеляза той.

— Само ме предупреди, преди Плесни дупе да дойде следващия път, става ли, приятел? — Засмях се на смутеното му изражение.

Плесни дупе ли?

— А, да, познаваш я като Кейти — изкикотих се аз.

Той най-после има благоприличието да се изчерви и да се усмихне глуповато.

— Налага се да призная, че Кейти вече не е част от онова, което така любезно наричаш мой харем.

— О, боже! Да не си я напляскал прекалено силно? — подкачих го, а смехът ми излизаше от контрол.

Той припряно прокара ръце през косата си.

— Да ти кажа честно, това е най-странният разговор, който съм водил с жена.

— Съмнявам се, но, сериозно, къде изчезна Кейти?

Той се усмихна.

— Срещна друг и изглежда, е истински щастлива. Приключихме физическата си връзка, но, разбира се, още сме добри приятели.

— Ами, хубаво. — Кимнах и замълчах за миг. — Как го постигаш?

— Кое?

— Признай си, че връзките ти най-малкото са необичайни. Как го постигаш? Как успяваш да направиш всички около себе си щастливи?

Той се разсмя.

— Нали не ме питаш сериозно как задоволявам тези жени?

— По дяволите, не. Чувала съм как го правиш! Там нямам въпроси. Мисълта ми е, как никое момиче не се чувства засегнато?

Той се замисли за миг.

— Предполагам, защото сме честни в отношенията си. Не че някой си е поставил за цел да създаде нашия малък свят, той просто се е родил. С Кейти винаги сме се разбирали чудесно, особено в секса, на това се основава и връзката ни.

— Харесвам Плесни дупе — имам предвид Кейти. Тя ли беше първата? В харема?

— Стига с този харем — звучи толкова перверзно. С Кейти бяхме заедно в колежа, опитвахме се да ходим истински, но не се получи. Тя е чудесна, обаче тя е… почакай, сигурна ли си, че искаш да чуеш всичко това?

— О, цялата съм в слух. Чакам да разнищя тази история, след като за първи път събори картината ми от стената и тя ме хлопна по главата. — Усмихнах се, настаних се на канапето и подвих колене под себе си.

— Съборил съм картина от стената ти? — попита той, едновременно развеселен и горд. Какъв мъж.

— Съсредоточи се, Саймън. Разкажи ми за придворните си дами. Не ми спестявай никакви подробности.

Той се засмя и поде:

— Добре, предполагам, че всичко започна с Кейти. Не си паснахме като двойка, но преди няколко години отново се срещнахме, кафето премина в обяд, обядът — в питиета, а след питиетата се озовахме… в леглото. Никой от нас не излизаше с другиго, затова започнахме да се срещаме винаги когато бях в града. Тя е чудесна. Тя е… не зная как да го обясня. Тя е… мека.

— Мека ли?

— Да. Няма остри ръбове, топла и сладка. Тя е просто… мека.

— А Котарана?

— Надя. Името й е Надя.

— Имам котарак, който твърди друго.

— Срещнах Надя в Прага. Една зима правих снимки. Обикновено не правя модни фотосесии, но ме помолиха да снимам за „Вог“ — луксозни и елитарни. Тя имаше къща извън града. Заедно прекарахме един гол уикенд, а когато се пресели в Щатите, ми се обади. Сега учи за магистърска степен по международни отношения. Луда е по мен, а на двайсет и пет е в края на кариерата си като модел. Затова учи усърдно. Много е умна. Пътувала е по целия свят и говори пет езика! Учила е в Сорбоната. Знаеше ли?

— Откъде да зная?

— Лесно е да критикуваш човека, без да го познаваш, нали? — натърти той, измервайки ме с очи.

— Право в целта. — Кимнах и го побутнах с крак да продължи.

— После Лизи. Велики боже, тази жена е луда! Срещнах я в Лондон, пияна като кирка в някаква кръчма. Приближи се до мен, хвана ме за яката, целуна ме дивашки и ме замъкна у тях. Това момиче знае точно какво желае и не се страхува да си го поиска.

Спомних си най-шумните й моменти в пълни подробности. Беше доста конкретна в желанията си, стига да ги чуеш през кикота й.

— Тя е юрист, адвокат, и един от най-важните й клиенти живее тук, в Сан Франсиско. Кантората й е в Лондон, но когато се случи да сме в един и същи град, правим всичко възможно да се видим. Това е.

— Това ли е? Три жени и толкова. Как не ревнуват? Как се примиряват с положението? Ти не искаш ли повече? Те не искат ли повече?

— Засега, не. Всеки получава каквото иска, така че всичко е наред. А и всяка знае за останалите и понеже никой не е влюбен, нямаме други очаквания, освен приятелство — възможно най-ценната привилегия. Искам да кажа, не ме разбирай погрешно, обожавам всяка една от тях и ги обичам по определен начин. Късметлия съм. Тези жени са изумителни. Но съм прекалено зает наистина да ходя с някоя, а повечето жени не се примиряват с гадже, което повече кръстосва земното кълбо, отколкото да си стои вкъщи.

— Но не всички жени искат едно и също. Не държим да ви връзваме с вериги.

— Всяка жена, с която някога съм ходил, твърди същото, но всъщност не е вярно. И това е страхотно, разбирам, но програмата ми е толкова натоварена, че ми е трудно да се обвържа с някоя, която иска да бъда нещо, което не съм.

— Значи никога не си се влюбвал?

— Не съм твърдял подобно нещо, нали?

— Излиза, че преди си имал връзка само с една жена?

— Разбира се, но както казах, в един момент животът ми стана такъв, какъвто е днес — непрестанно пътуване. Трудно е да останеш влюбен в такъв мъж. Поне така заяви бившата ми, когато започна да излиза с някакъв счетоводител. Нали разбираш, облечен е с костюм, носи куфарче с документи и е вкъщи всяка вечер до шест — явно това искат жените. — Той въздъхна, остави кафето си и отново се отпусна на канапето. Думите му изтъкваха, че се е примирил с живота си, но изпълненият с копнеж израз на лицето му твърдеше друго.

— Това не е всичко, което искат жените — възразих.

— Поправка, жените, с които ходех, искаха това. Поне досега. Ето защо, каквото имам, ми е напълно достатъчно. А жените, с които прекарвам времето си, когато съм вкъщи? Чудесни са. Те са щастливи и аз съм щастлив — защо да правя пробойна в кораба?

— Засега са ти останали две, а съм сигурна, че със сигурност ще усетиш, когато се появи подходящата. Тя няма да иска да променяш живота си. Няма да потопи кораба ти, а ще скочи и ще отплава с теб.

— Ти си романтичка, нали? — Той се наведе и ме побутна с рамо.

— Аз съм практична романтичка. Всъщност намирам известен чар в мъж, който често пътува. И честно, държа на личното си пространство. Освен това се разполагам на цялото легло, така че е трудно да спя с друг. — Поклатих печално глава, припомняйки си колко често изритвах свалките си за една нощ до ръба. Част от миналото ми не бе толкова различно от живота на Саймън. Той просто бе подредил по-спретнато сексуалните си връзки.

— Практична романтичка? Интересно. Излизаш ли с някого? — попита той.

— Не, и не ми пречи.

— Наистина ли?

— Толкова ли е трудно да повярваш, че интересна и секси жена с преуспяваща кариера няма нужда от мъж, за да бъде щастлива?

— Първо, браво на теб, че се определяш като интересна и секси — защото е истина. Хубаво е да чуеш жена да си прави комплимент вместо да си го проси. И второ, не говоря за женитба. Говоря за близост. Просто да се срещаш с някого. Без обвързване.

— Да не би да ме питаш дали се чукам с някого в момента? — изстрелях, а той едва не се задави с кафето си.

— Определено най-странният разговор, който някога съм водил с жена — промълви той.

— С една интересна и секси жена — напомних му.

— Повече от сигурно. А ти? Влюбвала ли си се?

— Била ли съм влюбена? Да. Категорично да.

— И?

— И нищо. Не завърши много добре, но кой ли край е хубав? Той се промени, аз се промених и се отдръпнах. Това е.

— Отдръпна се, сякаш…

— Нищо драматично. Той просто не се оказа такъв, какъвто очаквах — обясних, оставих кафето и се заиграх с косата си.

— Какво стана?

— Знаеш как се случва. Бяхме заедно, докато бях последна година в „Бъркли“, а той завършваше право. Започна прекрасно, после стана тъпо и аз го напуснах. Научи ме на алпинизъм, за което съм му благодарна.

— Адвокат, а?

— Аха, и искаше хрисима адвокатска съпруга. Побеснях, когато нарече плановете за бъдещата ми кариера „дребен декораторски бизнес“. Наистина имаше нужда от някоя хубавица, която да му взема ризите от химическото чистене навреме.

— Още не те познавам добре, но не те виждам из предградията.

— Нито аз. Няма лошо в крайните квартали, но не са за мен.

— Не давам да се местиш в покрайнините. Кой ще ми пече хляб?

— Уф, и ти искаш да ме видиш по престилка.

— Бедна ти е фантазията — намигна ми той.

— Трудно е да получиш всичко, от което се нуждаеш, само от един човек. Нали разбираш какво имам предвид? Чакай, естествено, че разбираш. Какво ли си въобразявам? — Засмях се и посочих към него.

И двамата скочихме, когато чухме да се чука по моята врата. Водопроводчикът най-после бе пристигнал.

— Благодаря за кафето, душа и че ме спаси от разбеснелите се тръби — казах, докато прекосявах стълбищната площадка на път към моята врата. Кимнах на майстора и вдигнах показалец, за да му покажа, че съм тук.

— За нищо. Не беше най-приятният начин да се събудя, но предполагам, си го заслужавам.

— Наистина. Но все пак ти благодаря.

— Пак заповядай и благодаря за хляба. Ако още някое парче се появи тук, само ще се радвам.

— Ще видя какво мога да направя. А къде ми е пуловерът?

— Имаш ли представа колко са скъпи?

— А, искам си пуловера — извиках и го плеснах по гърдите.

— Е, все пак съм ти донесъл нещо — като благодарност, че ми риташ вратата.

— Знаех си. Може да ми го дадеш и по-късно. — Прекосих площадката и пуснах водопроводчика в апартамента. Показах му къде е кухнята и отново се обърнах към Саймън. — Приятели, а?

— Така изглежда.

— Ще го преживея. — Усмихнах се и затворих вратата.

 

 

Докато майсторът поправяше аварията, се защурах из спалнята, за да проверя къде е Клайв. Точно като влязох, телефонът изпиука. Съобщение от Саймън? Вече? Засмях се и се проснах на леглото, като гушнах до себе си все още ужасеното коте. То веднага започна да мърка.

„Така и не отговори на въпроса ми…“

Почувствах как кожата ми пламва, като осъзнах за какво говори. Заля ме горещина и изтръпнах. Но беше приятно. По дяволите, съобщението си струваше.

„Дали се чукам с някого?“

„Боже, колко си непристойна. Но, да, нали приятелите могат да си задават подобни въпроси?“

„Могат.“

„Е?“

„Голям си досадник. Известно ти е, нали?“

„Отговори ми. Не ми се прави на света вода ненапита.“

„Засега, не.“

Чух тъп звук откъм съседите, а след това леко, но продължително почукване по стената.

„Какви, по дяволите, ги вършиш? Това главата ти ли е?“

„Убиваш ме, Нощничке.“

Докато изчета съобщението, чукането продължи. Гръмогласно се засмях, докато той си блъскаше главата в стената. Поставих ръката си над леглото, откъдето идваха ударите, и отново се изхилих. Каква странна сутрин.