Алис Клейтън
О като оргазъм (11)

12.

— На кого е този крак?

— Моят, Нийл. Престани да се търкаш в него.

— Пич! Престани да ме сваляш под водата, Раян!

— Ти си този, който в момента държи крака ми.

Раян и Нийл се постараха да си придадат равнодушен вид, когато прекратиха флирта си с крака под кипящата вода. Разсмях се, когато срещнах погледа на Саймън в другия край на джакузито.

— Искаш ли още едно? — произнесе той само с устни, кимайки към празната ми чаша.

— Не си ли съгласен, че пих достатъчно тази вечер? — отвърнах му също само с устни, докато приятелите ни бръщолевеха около нас.

— Мислех, че си момиче, което винаги иска още — безмълвно отвърна той. Типичната му самодоволна усмивка се върна.

Погледнах го. Представата за Саймън в джакузи, която ме преследваше през последните няколко седмици, бледнееше пред оригинала. Силни ръце, разперени върху перваза, мокра коса, изискано отметната назад. Ако да го гледам мокър и полугол на кухненския си под бе възбуждащо, това бе нищо пред заобиколеното му с балончета тяло, осветено от факли изотзад.

Той бе най-необикновено красивият мъж, когото някога съм виждала, и ако не се заблуждавах, се опитваше да ме напие. В мозъка ми цареше мъгла. Сърцето пееше песни на Ета Джеймс^[1].

— Да не се опитваш да ме напиеш? — изкикотих се и избутах празната си чаша настрани, решавайки да не пия повече алкохол.

— Не ми трябват залитащи момиченца с розови нощнички.

Плиснах вода към него. Приятелите ни се бяха умълчали и ни наблюдаваха с нескрит интерес.

След като със Саймън пристигнахме, си взехме напитките и после го разведох из останалата част на къщата. Оставих саковете ни до входната врата, понеже не знаех кой къде ще спи. Върнахме се на двора и установихме, че София и Нийл са влезли при пийналата Мими и Раян в джакузито. Набързо се отбих до съблекалнята и се върнах при другите само по тъмнозелени бикини и усмивка. Саймън вече беше скочил вътре и го наблюдавах как ме гледа. След като се плъзнах в топлата вода, отпих от коктейла си, опиянена от разкошната гледка на съседа ми, мокър и по широки шорти. Наложи се София да ме сбута с лакът, за да престана да го зяпам.

Пляскахме насред бълбукащия сексуален бульон; две двойки неподходящо съчетани любовници и излишество от феромони, с които не знаехме как да се справим.

Исках ли още един коктейл? Без значение. Не можех да си го позволя.

Трябваше да тръсна глава, за да я избистря, докато оглеждах останалите от групата. Мими, доста разгорещена, бе кацнала на ръба и риташе Нийл, размахвайки крака напред-назад. Той я глезеше, както голям брат би угаждал на сестричката си. София и Раян се бяха оттеглили в отсрещния край. Тя го чешеше по гърба, докато с Нийл надълго и нашироко разговаряха за системата на игра на „Фортинайнърс“, защитната им линия и всякакви футболни чудесии и оттам — скучни.

— Какво ще правим този уикенд? — попитах, обръщайки се към групата като цяло, а не само към сините очи, които ме фиксираха. Проклети очи! Бяха смъртоносни за мен.

— Мислехме утре да ходим на поход. Кой е за? — попита Раян.

София поклати глава.

— Не участвам. Не съм по походите.

— Защо не? — изненада се Нийл.

Саймън и аз разменихме мигновени погледи при този внезапен интерес.

— Не мога. Последния път, когато ходих на екскурзия, здравата се подхлъзнах и си навехнах китката. Не искам да рискувам по време на сезона — отговори тя и размаха ръце, за да ни напомни, че работи с тях. Като челистка често успяваше да се измъкне. Веднъж цяла зима отказа да върши каквато и да е ръчна работа.

— Ами ти, Мъниче? — Нийл дръпна крака на Мими.

— А, не, Мими не ходи по походи — отвърна тя, нагласяйки оскъдните си черни бикини. Настоящата й секс играчка не реагира, но очите на Раян се уголемиха като палачинки, когато гърдите й почти изскочиха.

— И ти ли си пас? — обърна се Саймън към мен.

— По дяволите, не. Утре отивам на екскурзия с момчетата! — извиках, а София и Мими извъртяха очи. Изобщо не проумяваха защо обичах „планинските мъжки увлечения“, както ги наричаха.

— Чудесно — изхърка Саймън и за секунда изчислих разстоянието между моята уста и неговата. След което и шестимата се умълчахме, потънали в собствените си мисли. Припомних си плана си да ги реорганизирам, затова веднага се захванах за работа.

— Знаеш ли, Раян, че всяка година Мими прави дарение за благотворителната ти фондация? — попитах, с което изненадах и двамата.

— Така ли?

— Да, всяка година — потвърди тя. — Зная колко е полезен достъпът до компютрите, особено за деца, които иначе няма да имат тази възможност. — Погледна го свенливо и започнаха да обсъждат как точно се определя кои училища да получат стипендии всяка година.

Саймън и аз се усмихнахме един на друг. Поглеждайки косо към София, Саймън атакува на свой ред.

— Нийл, колко места си запазил за симфоничния концерт тази година? — попита.

Водещият се изчерви.

— Купил си билети? — попита София.

— Сезонни билети — добави Саймън и приятелят му кимна. После със София се увлякоха в разговор къде са местата, а Саймън вдигна крак над повърхността на водата.

— Хайде де, не ме карай да чакам.

— Моля?

— Дай ми пет. Не ти стигам ръката — настоя той и размаха крака си наляво-надясно.

Изкикотих се, плъзнах се надолу, протегнах крак и леко го погалих.

— О, секси — засмя се той.

— Ще ти дам едно секси — сопнах се и лекичко го плиснах.

 

 

— Не бих се чувствала по-удобно. Сериозно, не би ми било по-уютно, дори да бях в захарен памук — измънках с надебелял език, покрит с бейлис и кафе. Бях се свила на кравай върху петдесетина възглавници до камината — с почти три метра широко огнище и комин кажи-речи три етажа висок. Изработена от камък от близката кариера, тя бе внушителна. Намираше се в средата на къщата, а стаите бяха построени около нея. И излъчваше солидна топлина.

Когато най-после влязохме, бяхме премръзнали до кости. Бяхме се претоплили в джакузито, затова един по един излязохме да се охладим. Когато осъзнахме колко студена е станала нощта, вече треперехме и не искахме нищо друго, освен да се сгушим край камината. Понеже още не си бяхме избрали стаи, момичетата се мушнаха в голямата спалня, за да си облекат пижамите. Набързо си направихме кана кафе, а аз нарязах допълнителния хляб с боровинки и портокали, който предвидливо бях скрила от Саймън. Няколко шота бейлис в чашите с кафе и се изтягахме край огъня като в офорт на Къриър и Айвс^[2].

Въздъхнах дълбоко. Нищо не можеше да се сравни с аромата на истинския огън — нито газова камина, нито свещи, само вярната стара камина, която пука и пращи с галещо ухото свистене, когато парата изскача от някоя пукнатина в дървото.

— Е, Карълайн, вече помоли ли Саймън да те научи да караш сърф? — попита Мими от облегалката на канапето, на която беше кацнала. За кратко се бяхме умълчали, сънени и полузаспали, та се постреснах, когато заговори.

— Какво? Искам да кажа, моля? — попитах, надигнах се от възглавниците и се върнах към реалността.

— Тук всички момчета са сърфисти. Искаш да се научиш да караш? Хващам се на бас, че Саймън ще ти покаже как, нали, Саймън? — Тя се изкикоти, изля в гърлото си последната глътка кафе и се плъзна от облегалката в уютния скут на Раян. За миг се усмихнаха един на друг, преди да осъзнаят какви ги вършат. После той шеговито я прехвърли в скута на Нийл.

— Е, искаш ли да се научиш да караш сърф? — попита ме Саймън.

— Да. Винаги съм искала да опитам.

— Трудно е — няма да те лъжа.

— Разбира се, Саймън ще те научи — намеси се Раян, заради което Мими му намигна, а аз завъртях очи.

— Когато се върнем в града, може да измислим нещо — предложих.

— Стига разговори тази вечер — обади се София. — Умирам за сън. Кой къде ще спи? — Тя надникна иззад облегалката на фотьойла, на който се бе сгушила.

— С колко стаи разполагаме? — попита Саймън, изправи се и се прозя.

— Има четири спални, така че избирайте — каза София, след което мъдро пресуши цяло шише с вода.

— Как ще спим: момиче с момче ли? — попитах и се засмях, като видях изненаданата физиономия на Саймън.

— Нищо не ни пречи — отбеляза Мими и погледна неспокойно към Нийл.

Сподавих кикота си, когато забелязах, че София и Раян разменят същите разтревожени погледи. Саймън също го долови.

— Ами да, разбира се! Не ни оставяйте с Карълайн да пречим на влюбените птички! Мими и Нийл ще изберат едната спалня, София и Раян — другата, а съседката ми и аз ще спим в останалите две. Идеално. Съгласна ли си, Карълайн?

— На мен също ми звучи идеално. Само да изплакна тези чаши. Хайде, всички по леглата. Офейквайте! Изчезвайте! — извиках. Със Саймън се засуетихме да разтребваме и крадешком хвърляхме погледи през рамо към четиримата. Имаха вид все едно ги водят към гилотината.

— Надявам се, да има резултат… за моя беда.

Четиримата се разделиха на две двойки и се скриха зад вратите на спалните.

— Защо за твоя беда? — прошепна той и доближи лицето си на сантиметри от моето.

— Защото сега зад онези врати София и Мими умуват как да ми причинят болка. Физически — въздъхнах и се отдалечих да изплакна останалите чаши от кафе, преди да ги подредя в миялната машина.

Саймън й сипа препарат и я включи. Докато обикаляхме и гасяхме лампите за през нощта, разговаряхме за екскурзията, която щяхме да предприемем на следващия ден.

— Ти само ще ме бавиш, нали? — подкачи ме той.

Избутах го към стената.

— Има да ми гълташ утре праха, фукльо — присмях му се, грабнах сака си и тръгнах към спалните.

— Ще видим, нощничке. Като говорим за това, ще ме изненадаш ли с някоя нощничка? — Той бръкна в сака ми, докато вървеше след мен по коридора.

— Стой настрани. Вътре няма нищо за теб, нито някъде другаде.

Той ме подмина и застана пред следващата спалня.

— Погледни, пак ще имаме обща стена — усмихна се самодоволно.

— Слушай, зная, че си сам, така че да не чувам никакво блъскане — предупредих го и се облегнах на вратата.

— Никакво блъскане. Лека нощ, Карълайн — тихо промълви той и се облегна на собствената си врата.

— Лека нощ, Саймън — пожелах и леко помахах с пръсти, преди да затворя моята. Оставих сака на леглото и се усмихнах.

 

 

— Хайде, момчета, не е толкова далече — извиках през рамо, докато изкачвах последния етап от пътеката. Вървяхме вкупом около два часа, но през последните трийсет минути Раян значително забави крачка, а Нийл изостана заедно с него. Саймън и аз вървяхме в ритъм и скоро щяхме да стигнем хребета.

Успявах да избегна да оставам насаме със София и Мими, въпреки че подпухналите очи и уморените лица на четиримата показваха, че никой от тях не се е наспал както трябва — за разлика от Саймън и мен.

След закуска се изплъзнах от стрелковия взвод, като набързо се преоблякох и изчаках навън момчетата преди излета. Знаех, че върна ли се в къщата, ще се изправя очи в очи с тях, въпреки че, признавам, бях любопитна как си въобразяваха, че ще беснеят, без да се издадат, че не искаха да спят с момчетата, с които излизаха от седмици.

Както Саймън каза: „Имало беля да става“. Тази вечер щеше да е интересна.

Преодолях последния нисък хребет и стигнах до върха. Саймън беше само на няколко метра зад мен. Чувах стъпките му. Поех дълбоко дъх, а свежият въздух прониза дробовете ми. Беше прохладно, но се бях сгряла от усилията. Отдавна не бях излизала от града и тялото ми копнееше за подобен преход. Краката ми горяха, носът ми течеше и се потях като прасе, но не помня да съм се чувствала по-добре. Високо се засмях, съзирайки езерото в низината и няколко ястреба, носещи се над него. Стоманената синева на езерото, тучната зеленина на гората и сметановата белота на скалите: каква красота.

И тогава любимият ми син цвят се появи пред очите ми. Саймън ме настигна, дишайки дълбоко като мен самата. Разпери ръце и се взря в долината под нас.

Докато се изкачвахме, се беше съблякъл и бе останал по бяла тениска и пуловер, завързан на кръста. Шорти цвят каки, туристически обувки и широка усмивка допълваха мокрия ми сън, в който се взирах, вместо да се наслаждавам на природните прелести наоколо. А тези сини очи — виждах как премислят всяка снимка, докато оглеждат околността.

— Красота — въздъхнах, а той се обърна към мен. Хвана ме, че се взирам в него. — Искам да кажа, не е ли красиво? — заекнах, обгръщайки с ръка хоризонта.

Очевидно знаеше точно какви ги върша, затова почувствах как червенина залива бузите ми. За щастие още бях запъхтяна от изкачването, затова имах оправдание за руменината си.

— Да, наистина е красиво. И то много. — Той се усмихна и се взряхме един в друг. Приближи се на няколко крачки и въздухът помежду ни сякаш се втвърди. Прехапах устна. Той прокара пръсти през косата си. Усмихнахме се. Нямаше думи, но дори и горските животни долавяха, че нещо предстои, и благоразумно си стояха по дупките.

— Здравей — тихо промълви той.

— Здравей — отвърнах.

— Здравей — повтори той и пристъпи още крачка. Още стъпка и щеше да се долепи до мен.

— Здравей — повторих и аз, килнах назад глава, за да му покажа, че може да направи въпросната стъпка.

Саймън се наведе към мен, уж едва, но почти сякаш възнамерява да…

— Паркър! — прогърмя изотдолу и двамата отскочихме назад. — Паркър!

Беше Раян, но все едно крещеше Тарзан.

Сега, след като магията се разсея и отново бях способна да виждам ясно, отново и отново си повторих думата „харем“.

— Тук горе! — извика Саймън и Раян се появи иззад един завой.

— Ехо! Нийл сдаде багажа и размаха бяла кърпа. Готови ли сте да слизаме? — провикна се той, подскачайки от камък на камък с лекотата на планинска коза. Дори не беше запъхтян. Ти да видиш…

— Да, тъкмо се готвехме да ви търсим — отговорих.

— Нима грохна толкова близо до върха? — учуди се Саймън.

— Проснал се е на пътеката, сякаш планината му принадлежи, и отказва да се качи по-нагоре — засмя се Раян.

— Убедена ли си, че не искаш да останеш тук малко по-дълго? Мисълта ми е, че доста се потрудихме да стигнем до върха — попита тихо Саймън, посягайки да ме спре да не хукна надолу.

Почувствах топлината на ръката му върху рамото си и заповядах на хормоните си да избягат към друга част на тялото ми.

— Сигурна съм. Трябва да се връщаме. Струва ми се, че се задава буря. — Кимнах към хоризонта, където бяха започнали да се скупчват тъмни облаци. Той проследи погледа ми и се смръщи.

— Навярно си права. Не бива да оставаме сам-сами — промълви.

— Пък и, ако не побързаме, няма да можем да се присмеем на Нийл, че момиче го е изпреварило в планината.

— По дяволите, това не е за изпускане. Да вървим.

И поехме надолу по пътеката.

 

 

— Как беше кадаифът, Карълайн? — сладко пропя София, заварвайки ни всичките в кухнята да пием вода след прехода. Тримата мъже гълтаха като невидели, докато аз изискано отпивах като дама.

— Фантастичен. Най-вече Нийл. На практика се наложи да го носим надолу по склона, след като приключих с него — отвърнах също така сладко.

Момчетата си възвърнаха игривите физиономии, а Нийл не откъсваше поглед от тясната блузка на София. Истинският й обожател? Докато се озърташе за Мими, той си въртеше главата толкова бързо, досущ бухал. Побързах да го избавя от нещастието му.

— Къде е Мими? — попитах.

— Взема душ, от който явно и четиримата се нуждаете. Навън е мраз. Как успяхте така да се изпотите? — ахна София, сбръчквайки нос.

— Доста се потрудихме, докато изкачим тази планина. Катеренето е по-трудно, отколкото предполагаш — изпъшка Нийл, а останалите мъдро премълчахме за инфаркта, който едва не получи току под върха.

Грабнах ябълка и тръгнах към стаята си, а както очаквах, София ме последва по петите. Усмихнах се самодоволно и реших да я улесня, като просто я попитам.

— С тези шорти изглеждаш отвратително, Карълайн — отбеляза тя, след като ме последва в спалнята ми.

Не. Нямаше да стане. Никакво улеснение.

— Благодаря ти, скъпа. Трябваше ли да ти отделя малко котешка храна, когато опаковах пътната чанта на Клайв? — присмях се аз.

Тя се строполи на леглото ми и усука тяло около една от грамадните възглавници.

— И къде изобщо е той? Кой се грижи за него този уикенд?

— Гостува на чичо Юън и чичо Антонио. Излежава се на копринена възглавница и точно сега го хранят в устата с ролца от риба тон. Живота си живее.

— Със сигурност си отживява — съгласи се тя, а лицето й леко помръкна.

Свалих потните си дрехи и облякох хавлията, закачена на вратата. София ме поздрави за избора на спортен сутиен и се засмя, когато видя, че съм го комбинирала с леопардови бикини, но скоро си върна предишното замислено изражение.

— Какво има, София? — попитах, легнах на кревата до нея и прегърнах друга възглавница.

— Нищо, защо? — вместо отговор попита тя.

— Изглеждаш все едно са ти потънали гемиите.

— Просто снощи не спах добре.

— Нима? Господин Раян те държи будна до среднощ, а? Днес нямаше много енергия в планината… — Сбутах я с лакът.

— Не, не, нищо подобно. Снощи не можах да се отпусна. Обикновено тук спя прекрасно, но предната вечер бе толкова тихо, че… — Тя удари възглавницата с юмрук.

— Разбирам. Е, аз пък спах като къпана!

— Искаш ли довечера да се напием? — предложи тя.

— По дяволите, да, а ти?

— Да, разбира се.

 

 

— Къде, по дяволите, си се научила да готвиш така? Господи, толкова е вкусно! — възкликна Нийл и си сипа трета порция паеля от гигантския тиган по средата на масата.

— Благодаря, Нийл. — Засмях се, когато той загреба от новата си купчина ориз.

Саймън погледна въпросително към чашата ми за вино и аз кимнах в отговор.

Реших набързо да сготвя паеля, когато намерих прекрасни морски дарове в местния магазин, а като видях промоцията за испанско розе, плановете ми добиха плът и кръв. Започнахме с розето, докато готвех в кухнята. Газираното испанско вино идеално подхождаше на манчегото^[3], което бях избрала, и на дребните солени маслини. Още веднъж мой помощник бе Саймън.

Останалите четирима седяха на високи столове. Някой бе пуснал плоча на Отис Рединг^[4] на древен грамофон и всички бяха в настроение.

Виното се лееше естествено, както и разговорът. Разбирах, че групичката ни има потенциала силно да се сближи. Еднородни интереси, подобно чувство за хумор и все пак всички бяхме достатъчно различни, за да цари оживление.

Като става въпрос за оживление, с увеличаване на погълнатия алкохол задръжките падаха. Мими и София едва успяваха да прикрият необмисления си интерес. Не че момчетата имаха нещо против. Дори ги окуражаваха. Раян вече разучаваше някакво петънце на крака на Мими, за което тя настояваше, че е ухапване от паяк. Фактът, че прегледът продължи няколко минути, след което премина в масаж на прасеца й, не убягна от вниманието ми, нито от острия поглед на Саймън.

Той се усмихна и ми кимна да се приближа. Плъзнах се от пейката и наведох глава към него. Той приближи уста към ухото ми и аз ахнах. Виното, горещината и животинският секс изпълниха ноздрите ми и нахлуха в мозъка, насищайки го с мъгла.

— Колко ли ще мине, преди да се целунат? — прошепна той, а устните му бяха толкова близко, че можех да се закълна, че докоснаха ухото ми.

— Какво? — възкликнах и започнах да се кикотя, все едно бях пила повечко от допустимото.

— Колко дълго? Искам да кажа, преди да целунат погрешния партньор? — повтори въпроса си и аз се извърнах, за да го погледна в очите.

Ах, тези очи, как ме мамеха.

— Или по-скоро подходящия? — прошепнах.

— Да, подходящия — съгласи се той и седна още по-близко до мен.

— Но ако целувката не дойде скоро, ще експлодирам — признах, вече не говорех за приятелите ни. И напълно осъзнавах, че той определено е наясно.

— Не искам да експлодираш. — Вече бе само на сантиметри от лицето ми.

Харем. Харем. Харем. Повтарях си тази мантра отново и отново.

— Искам да отида в джакузито.

Хленченето ме изтръгна от магията и ме върна в кухнята. В реалността.

— Искам да отида в джакузито — чух отново и се обърнах към Мими. Представете си изненадата ми, когато установих, че всъщност хленчи София, увиснала на рамото на Нийл като торба.

— Ами отивай в джакузито. Никой не те спира — настоях, изплъзнах се от Саймън и се върнах при чинията си, където започнах да отделям граха от омара си. Бях се нахранила, но никога не бих оставила недоизяден омар. В крайна сметка си имах правила.

— Ела и ти — отново изхленчи София и започнах да разбирам. Беше се напила. Напиеше ли се, ставаше прилепчива. Да му се не знае.

— Вие вървете. Ще разчистя кухнята и ще ви намеря навън — предложи Саймън, взе чинията ми и понечи да стане.

— Чакай, чакай, остана ми една хапка омар — запротестирах и грабнах вилицата си.

— Никога не бих застанал между жена и нейния омар. — Той се усмихна и поднесе омара към устата ми. Лапнах го с усмивка и се изправих. Бях по-пияна, отколкото допусках, понеже установих, че ми е трудно да се боря с гравитацията.

— Добре ли си? — погледна ме разтревожено той.

— Нищо ми няма. Нищо ми няма — повторих, стъпих здраво на пода и надвих световъртежа.

— Май трябва да забавиш темпото — каза той и взе чашата ми с вино.

— Дай по-ведро, все пак е купон — извиках и се закикотих. Ненадейно всичко ми се стори смешно.

— Ами хубаво, забавлявай се. — Той се усмихна, когато тръгнах към спалнята, за да си облека банския. Което се оказа по-трудно, отколкото очаквах. Трудно е да завържеш лентичките на бикините си, когато си подпийнала.