Алис Клейтън
О като оргазъм (19)

20.

Бях се престорила.

Бях фалшифицирала оргазъм със Саймън. Сигурно някъде имаше писан закон, дори издълбан в каменна плоча: Не смей да се преструваш със Сперминатора. Нека го напишат, та всички да го изпълняват. Бях се престорила и сега бях обречена да обхождам земята без О.

Дали не драматизирах прекалено? Ами, да. Но ако случилото се не изискваше малко драматизъм, тогава какво?

На следващата сутрин станах от леглото още преди Саймън дори да се събуди, което не бях правила, откакто бяхме на екскурзия заедно. Обикновено оставахме в леглото, докато се събуди другият, после се излежавахме и си приказвахме. И се целувахме.

Божичко, целувките.

Но тази сутрин минах набързо през душа и бях в кухнята и приготвях закуска, когато влезе един сънлив Саймън. Тътрейки крака по пода по чорапи със свлечени до бедрата боксерки, ми се усмихна през сънната си омая и зарови лице във врата ми, докато режех пъпеш и ягоди.

— Какво правиш тук? Почувствах се самотен. Голямо легло, а Карълайн я няма. Къде изчезна? — попита той и бързешком ме целуна по рамото.

— Тази сутрин имах нужда да се пораздвижа. Нали помниш, че колата ще дойде да ме вземе в десет? Исках да ти приготвя закуска, преди да замина. — Усмихнах се и се извърнах небрежно да го целуна.

Той ме спря, целуна ме бавно, като не ми позволи да бързам за никъде. Почувствах, че се затварям, а не можех да се превъзмогна. Имах нужда да обмисля случилото се, да разбера какво чувствам — освен че съм нещастна. Но обожавах Саймън, а той не заслужаваше това. Така че отвърнах на целувката му, а този мъж отново ме отнесе надалеч. Целунах го трескаво и страстно и се отдръпнах, преди да се стигне до нещо повече от целувка.

— Плодове?

— Моля?

— Плодове. Правя плодова салата. Искаш ли?

— О, да. Да. Звучи страхотно. Направи ли кафе?

— Водата ври. Ще стане след миг. — Погалих го по бузата, докато го водех към каната. Стояхме заедно в кухнята, тихо разговаряхме, а Саймън си открадваше по някоя целувка. Постарах се да не показвам каква бъркотия цари в ума ми и се опитах да се държа колкото се може по-нормално. Изглежда, Саймън предусети, че нещо не е наред, но ме остави аз да дам знак, аз да водя парада.

За последен път седнахме на терасата и си изядохме закуската, докато наблюдавахме как вълните се разбиват.

— Радваш ли се, че дойде? — попита той.

Очевидният отговор ме накара да прехапя устни.

— Повече от щастлива съм. Екскурзията беше възхитителна. — Усмихнах се, пресегнах се през масата и стиснах ръката му.

— А сега?

— Какво сега? Обратно в реалността. Кога е полетът ти утре? — попитах.

— Късно. Доста късно. Да ти се обадя или… — Той се поколеба, като че се готвеше да ме попита да дойде ли у нас.

— Обади ми се, когато кацнеш, все едно кое време е — отговорих, отпих от кафето си и хвърлих поглед към морето. Сега бе притихнало. Този път, когато прехапах устна, беше, за да спра плача си.

Рано си събрах багажа, затова когато шофьорът пристигна, бях готова за тръгване. Саймън се опита да ме подмами под душа, но аз отказах под предлог, че не мога да си открия паспорта. Изпитвах ужас, че се дърпам точно когато се сближихме, но бях наистина в небрано лозе.

Обвинявах всичките си О, проблемът не беше в Саймън. Сексът беше неповторим и изумителен, независимо от презерватива, но все пак не бях задоволена.

Саймън пренесе саковете ми до колата и ги остави в багажника. След като поговори с шофьора, се върна при мен, докато излизах от къщата за последен път. Наистина изживяхме вълшебна приказка и аз се наслаждавах на всеки миг.

— Време ли е да тръгвам? — попитах и го прегърнах, когато се приближи към мен до парапета на терасата. Наслаждавах се на тялото му, притиснато до моето.

— Време е. Имаш ли всичко необходимо?

— Предполагам. Щеше ми се да измисля начин да донеса от онези скариди вкъщи.

Засмях се, а той прошепна в ухото ми:

— Според мен ще намерим нещо вкъщи, което ще ни допадне. Може да поканим останалите следващия уикенд и да пресъздадем някои от ястията, на които се наслаждавахме тук?

Обърнах се към него.

— Да направим дебюта си? — Усмихнах се.

— Да, именно. Искам да кажа, ако искаш — добави глуповато той и ме изгледа по-внимателно.

— Естествено — отвърнах. И го мислех. И без глупавия благословен О исках да бъда със Саймън.

— Добре, ще дебютираме със скариди. Доста странно.

Когато ме прегърна, се засмях. Шофьорът натисна клаксона и тръгнахме към колата.

— Ще ти се обадя, щом се върна, искаш ли? — попита той.

— Ще те чакам. Свърши си отлично работата — пожелах му аз.

Той отмахна косата от лицето ми и се наведе да ме целуне отново.

— Довиждане, Карълайн.

— Довиждане, Саймън. — Влязох в колата. И излязох от вълшебната приказка.

След като се настаних на мястото си в първа класа, ми останаха часове за размишление. Разполагах с цялото време на света да седя, да се пържа в собствената си мазнина и да си оплаквам съдбините. По целия път към летището плаках в колата, но се опитах да убедя шофьора, че не съм се дрогирала до козирката. Плаках, защото в тялото ми се бе натрупало много напрежение и трябваше по някакъв начин да го освободя. Бях тъжна и измамена в надеждите си. Сега продължавах да плача.

Опитах се да чета. Купих си булевардни списания на летището в Малага. Докато ги разлиствах, в очите ми се набиваха заглавия:

Как да разбереш, че си постигнала възможно най-добрия оргазъм?

Правете упражненията на Кегел за многобройни оргазми.

Как да отслабнете: оргазмите ще свалят килограмите ви!

Малката Карълайн, мозъкът, волята и сърцето се бяха подредили в редица и хвърляха камъни по нервите, които се опитваха всячески да се скрият.

Затворих всичките списания и ги захвърлих на седалката пред себе си. Извадих лаптопа си, включих го и си сложих слушалките. Бях качила няколко филма от предишния си полет. Да, те можеше да ме развеселят. Прегледах списъка… „Когато Хари срещна Сали“? Не, с онази сцена в кулинарния магазин. „Топ гън“? Не, сцената, в която го правят, е осветена в синьо от бриза, подухващ през полупрозрачните пердета? Не, прекалено близко до вълшебната ми приказка.

Избрах филм, който безопасно можех да гледам, глътнах приспивателно и заспах, преди Люк да се научи да се дуелира със светлинния си меч.

Някъде преди връзката на „Ла Гуардия“ с полета през Съединените щати тъгата ми премина в лудост. Бях се наспала, преодолях плакането. Бях добре, но бясна. И то на самолет, където не поощряваха ходенето напред-назад. Налагаше се да остана на мястото си и да реша как да се справя с гнева си — и как да изживея живота си без надежда за О. Или отново прекалено драматизирах. Навярно, но когато няма надежда за О, кръгозорът ти се стеснява.

Най-после кацнахме в Сан Франсиско и докато вървях след тълпата към гишето за разпознаване на багажа, физически и емоционално изтощена, вдигнах очи към лице, което никога повече не исках да видя.

Кори Уайнстейн. Картечаря.

Беше на рекламата за „Заведения за любовни пици“. Застанах пред грамадната му глава, гадно ухилен, той позираше с гигантски резен пеперони, и яростта ми преля. Сега тя имаше лице. Яростта ми притежаваше лице и то бе глупаво. Исках да я фрасна в лицето, но се оказа само плакат.

За жалост това не ме спря.

Нищо умно няма да блъскаш на международно летище. След строго предупреждение от транспортната полиция да не нападам други плакати, се натиках в едно такси, вонящо на самолет, и се върнах в апартамента си. Този път изритах собствената си врата, а след като хвърлих саковете си на пода, видях единствените две неща, които можеха да ме разсмеят.

Клайв и кухненския ми робот.

Със силно мяукане той изтича към мен и буквално се хвърли в обятията ми, демонстрирайки обич, която пазеше за подобни случаи. Някак си котешкото му мозъче разбираше, че имам нужда от нея, затова ме заля с вниманието си само както той умееше. Поклащайки опашка и мъркайки като побъркан, той си тикаше главата под брадичката ми и протягаше едрите си лапи, дарявайки ме с нежна котешка прегръдка. Заровила лице в козината му, отвърнах на нежността му. Хубаво беше да си вкъщи.

— Добре ли се грижиха за теб чичо Юън и чичо Антонио? Кое е доброто ми момче? — погуках, пуснах го на пода и грабнах консерва риба тон, наградата му, че е бил послушен, докато ме е нямало. Извърнах поглед от Клайв, чието внимание напълно бе погълнато от купичката му, и го насочих към кухненския си робот. Готвех се да взема душ и после да опека нещо. Имах нужда да пека.

Незнайно колко време по-късно — въпреки че бих казала, че слънцето залезе и изгря, докато месех и точех — на вратата ми се почука. Бях пекла толкова дълго, че гърбът ми изпука, когато вдигнах глава от изкусителните шоколадки на Айна. Изминах няколко стъпки, но защо си давах труд? Колко, по дяволите, бе часът? Потърсих с поглед Клайв, но не го видях.

Затътрих крака към вратата, забелязвайки, че навсякъде по пода има брашно, бяло и кафяво, и без да искам, затанцувах степ на сухо. На вратата се почука втори път, сега по-настойчиво.

— Идвам! — извиках и извъртях очи заради иронията на ситуацията. Когато посегнах да отворя, забелязах разтопен шоколад по кокалчетата на пръстите си. Нищо няма да се загуби, ще ги оближа, щом като отворя.

На прага стоеше Саймън с изтощен вид.

— Какво правиш тук? Нали нямаше да се връщаш до…

— Щях да си пристигна късно тази нощ, но хванах по-ранен полет. — Той ме подмина и влезе в апартамента.

След като затворих вратата и се обърнах с лице към него, пригладих престилката и усетих по нея парченца тесто за курабийки.

— Хванал си по-ранен полет. Защо? — попитах и полека го заобиколих.

Той се огледа с развеселена усмивка, забеляза купищата курабийки, натрупани по первазите на прозорците, увитите във фолио самуни хляб с тиквички, хляб с тиква, кексове с боровинки и портокал, подредени като тухли за основа на къща върху масата за хранене. Усмихна се още по-широко, след което се обърна към мен и взе една стафида от челото ми, за която и не подозирах, че е там.

— Ще ми признаеш ли защо се престори?