Серия
Коктейл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wallbanger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 51 гласа)
Сканиране
Internet (2014)
Корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Автор: Алис Клейтън

Заглавие: О като оргазъм

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2014

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“, Хасково

Излязла от печат: 29.09.2014

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-526-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2161


11.

Няколко часа по-късно се събудих, стресната от топлината на тялото, лежащо до мен, категорично по-голямо от котката, която обикновено се изтягаше в леглото ми. Предпазливо се претърколих по гръб и се отдръпнах от Саймън, за да мога да го погледна. Прекрасно го виждах, защото всичките ми лампи продължаваха да греят ярко през цялата нощ, за да прогонят демоните от този отвратителен филм.

Разтърках очи и огледах мъжа до себе си. Той лежеше по гръб с прибрани до тялото ръце, все едно още ме прегръщаше. Помислих си колко е приятно да се сгушиш до него.

Но не биваше да се гушкам със Саймън. Мозъкът ми говореше друго. Осезанията ми бяха съгласни. Това бе една много, много плъзгава територия. И въпреки че представата как се изкачвам върху плъзгавия Саймън далеч не беше невинна, останах сляпа за нея. Възхитителното одеяло се бе омотало около краката му, всъщност и около моите.

Било е на майка му. Сърцето ми се късаше всеки път, когато си припомнях кроткия и стеснителен глас, с който сподели свидната си тайна. Не знаеше, че съм разговаряла с Джилиан за миналото му и ми беше известно, че родителите му вече не са сред живите. Мисълта, че още притиска до себе си одеялото на майка си, бе толкова трогателна, та сърцето ми още веднъж се разтопи.

Бях близка с майка ми и баща ми. Все още живееха в същата къща, където израснах, в малко градче в южната част на Калифорния. Бяха прекрасни родители и ги навестявах колкото можех по-често, което ще рече по празниците и някой случаен уикенд. Типично за възрастта ми, ценях независимостта си. Но когато имах нужда от тях, майка ми и баща ми винаги бяха насреща. Мисълта, че един ден ще обхождам земята без упованието в тях и неизпълнимите им напътствия, ме накара да потреперя, а какъв би бил ужасът да загубя и двамата още на осемнайсет.

Радвах се, че Саймън има толкова добри приятели и такъв могъщ защитник като Бенджамин. Но колкото и да са близки приятелите и любовниците, друго е напълно да принадлежиш на човек, който да ти дава корени — корени, от които понякога се нуждаеш, когато целият свят воюва срещу теб.

Саймън се раздвижи в съня си и отново го загледах. Промълви нещо, което не разбрах напълно, но ми прозвуча като „кюфтета“. Усмихнах се, оставих пръстите си да се плъзнат по косата му и усетих копринената й мекота.

Докато я галех, мислите ми отлетяха към място, където безкрайно се лееха кюфтета и имаше пай за дни поред. Засмях се на себе си, а когато сънят отново ме обори, се настаних в трапчинката му. Насладих се на успокоението, което само топлите обятия на мъж могат да ти дарят, но в съзнанието ми прозвуча тихо предупреждение да не се сближавам прекалено.

Очевидно и двамата непреодолимо се привличахме и в някакво друго пространство и време сексът щеше да е денонощен и божествен. Но той имаше своя харем, аз — съмненията си, да не споменавам, че О го нямаше. Така че щяхме да си останем приятели.

Приятели, които хапват кюфтета. Приятели, които се гушкат. Приятели, които много скоро щяха да тръгнат към Тахо.

Представих си Саймън в джакузи, а зад него в цялото си великолепие се простира езерото Тахо. Гледката бе възхитителна и заслужаваше да се види. Отново потънах в съня, размърдвайки се съвсем леко, когато Саймън малко по-силно ме притисна до себе си.

В същия момент той промълви нещо, по-тихо от въздишка. Пошепна името ми.

Усмихнах се и се унесох в сън.

 

 

На следващата сутрин усетих настойчиво побутване по рамото. Опитах се да изтикам натрапника, но бутането продължи.

— Клайв, престани, нахалник такъв — промърморих и скрих глава под завивките. Знаех си, че няма да спре, докато не го нахраня. Истински роб на стомаха си. Тогава чух определено човешки смях — тих и със сигурност не идващ от Клайв.

Рязко отворих очи и ме връхлетя предишната нощ: ужасът, паят и трапчинката. Протегнах десния си крак назад и го плъзнах по леглото, докато не усетих, че се допира до нещо топло и космато. Въпреки че в този момент бях повече от сигурна, че не е Клайв, го побутнах с палец, после го придвижих по-нагоре и чух нов смях.

— Сперминатор? — прошепнах. Не исках да се прекатуря. Истината е, че лежах по корем, разперила крака и ръце диагонално по кревата, с глава в единия ъгъл, и крака — в отсрещния.

— Единствен и несравним — прошепна в ухото ми възхитителен глас.

Пръстите на краката ми и малката Карълайн се свиха.

— Мамка му.

Претърколих се по гръб, за да определя щетите. Той се беше сгушил в единствения свободен ъгъл. Навикът ми да спя сама ни най-малко не се бе променил.

— Категорично можеш да запълниш цялото легло — отбеляза той и ми се усмихна изпод ъгълчето одеяло, което му бях оставила. — Ако имаме намерение да повторим, редно е да въведем известни ограничителни правила.

— Няма да се случи отново. Беше заради ужасния филм, който натрапи и на двама ни — твърдо заявих, чудейки се колко ли отвратителен е дъхът ми сутрин. Закрих устата си с длан и бързичко подуших.

— Аромат на рози? — попита той.

— Несъмнено — засмях се глуповато.

Погледнах го. Беше прелестно разрошен и при това в моето легло. Усмихна се по неговия си начин и аз въздъхнах. За миг си позволих да се отдам на фантазия, в която се хвърляше върху мен и ме обладаваше, но бързо укротих сладострастницата в мен.

— Ами ако довечера се изплашиш? — попита той и седна.

— Няма — отвърнах през рамо.

— Ами ако мен ме хване страх?

— Порасни, красавецо. Нека си направим чай, че после трябва да тръгвам за работа.

Замерих го с възглавницата.

Той се измъкна изпод вълненото одеяло, грижливо го сгъна, отнесе го в кухнята, където внимателно го остави на масата. Усмихнах се, като си спомних как нощес извика името ми. Какво не бих дала да разбера защо го направи.

Той тръгна из кухнята с отмерени движения, смели кафе, сложи го в машината и наля вода. Извадих на плота захар и сметана, докато той обели и наряза няколко банана. Поръсих ги с мюсли, а той добави мляко и сервира сместа в купички. След няколко минути седяхме един до друг на високите столчета и закусвахме, сякаш го правехме от години. Естественото спокойствие помежду ни ме заинтригува. И ме разтревожи.

— Имаш ли планове за деня? — попитах, докато загребвах от купичката си.

— Трябва да се отбия в издателството на „Кроникъл“.

— За вестника ли работиш нещо? — запитах, изненадана от интереса, който долових в гласа си. Щеше ли да остане за известно време в града? Защо ми влизаше в работата? Да му се не знае.

— Ще посветя няколко дни на статия и снимки за кратките почивки в района на залива тук — отговори той с пълна уста.

— Кога тръгваш? — попитах, разглеждайки стафидите в купичката си, като се стараех да не проличи интересът към отговора му.

— Следващата седмица. Заминавам във вторник — каза той и начаса стомахът ми се сви. Следваща седмица щяхме да ходим в Тахо. Защо, по дяволите, стомахът ми толкова се безпокоеше, че той няма да дойде?

— Разбирам — смотолевих, завладяна от стафидите си.

— Но ще се върна преди Тахо. Планирах да дойда направо там, когато приключа със снимките — добави той и ме погледна над ръба на чашата си с кафе.

— Ами добре, хубаво — отговорих, а стомахът ми затанцува джига.

— А ти кога заминаваш? — попита той, като сега изучаваше собствената си купичка.

— Момичетата тръгват с Нийл и Раян в четвъртък. На мен ми се налага да остана по работа в града поне до петък на обяд. Ще наема кола и ще отпътувам следобед.

— Не наемай кола. Ще се отбия да те взема — предложи той, а аз безмълвно кимнах.

След като се уговорихме, довършихме закуската и загледахме как Клайв гони някакво пухче около масата. Не разговаряхме много, но винаги, когато погледите ни се срещаха, и двамата се усмихвахме.

 

 

Съобщения между Мими и София:

„Известно ли ти е, че Карълайн работи с Джеймс?“

„КОЙ Джеймс?“

„Джеймс Браун очевидно. Кой друг?“

„Какво, по дяволите?“

„Помниш ли, тя спомена, че има нов клиент? Не си даде труд да съобщи името му.“

„Следващия път, като я видя, ще я сритам по задника. Дано не се откаже от Тахо.“

 

 

Съобщения между Нийл и Мими:

„Хей, мъниче, остава ли още уговорката за боулинг със София и Раян довечера?“

„Да, и по-добре си донеси талисмана. Със София сме трудни противници.“

„Нима София знае как да хвърля? Да не повярваш.“

„Що за неверие?“

„Просто не очаквах да знае как да играе. Ще се видим довечера.“

 

 

Съобщения между Нийл и Саймън:

„Още ли си навит да дойдеш с нас този уикенд?“

„Да, но ще пристигна малко по-късно, имам снимки.“

„Кога идваш?“

„По някое време в петък вечерта. На път ще мина през града.“

„За какво, мамка му, ще се отбиваш в града? Нали ще снимаш в Кармел?“

„Искам да си взема някои неща за уикенда.“

„Пич, събирай си такъмите и си докарай задника в Тахо.“

„Непременно. Но ще докарам и Карълайн.“

„И аз така чух.“

„Нищо не си чул.“

„Чувам всичко.“

„Сигурен ли си, Едрият? Ами София?“

„София ли? Защо всички ме питат за нея?“

„Ще се видим в Тахо.“

 

 

Съобщения между Мими и Карълайн:

„Имаш да обясняваш, Луси…“

„А, не, мразя, когато ми се правиш на Рикардо[1]. Какво, по дяволите, съм направила?“

„Обясни защо не си ми казала за новия си клиент.“

„Карълайн, не се преструвай, че не виждаш съобщението ми! КАРЪЛАЙН!“

„Я се успокой. Точно затова НЕ ти казах.“

„Карълайн Рейнолдс, категорично трябваше да ми съобщиш тази новина!“

„Слушай, мога да се справя. Той ми е клиент и нищо повече. Възнамерява да похарчи безбожна сума пари по проекта.“

„Честно казано, не ме е грижа колко ще похарчи. Не искам да работиш с него.“

„Я се чуй! Реша ли, ще поема всеки нов клиент! Всичко е под контрол.“

„Ще видим… Правилно ли чух, че ще пътуваш към Тахо със Сперминатора?“

„Виж ти, смяна на темата. Да.“

„Добре. Минете по обиколния път.“

„Това пък какво значи?“

„Мими? Там ли си?“

„Мътните да те вземат, Мими… АЛО?“

 

 

Съобщения между Карълайн и Саймън:

„Сперминаторе… обади се, Сперминаторе.“

„Сперминатора го няма, тук е само екзорсистът.“

„Никак не е смешно.“

„Какво има?“

„По кое време ще ме вземеш от града?“

„Ще се върна по обяд. Ако успееш да се измъкнеш от работа, ще изпреварим пиковия час.“

„Вече съобщих на Джилиан, че си вземам половин ден. Къде си сега?“

„В Кармел, на една стръмна скала с изглед към океана.“

„Какъв изсмукан от пръсти романтик си ти…“

„Аз съм фотограф. Ходя там, където ме призоват парите.“

„Човече, не обсъждаме снимки за пари.“

„Освен това мислех, че ти си романтичката. Казах му: аз съм практична романтичка. Всъщност дори и ти ще се възхитиш на гледката — разбиват се вълни, слънцето залязва, красиво е.“

„Сам ли си?“

„Да.“

„Но бас държа, че би искал да не си.“

„Нямаш представа колко си права.“

„Както винаги, с мека душа.“

„В мен нищо не е меко, Карълайн.“

„И се връщаме…“

„Карълайн?“

„Да?“

„Ще се видим утре.“

„Да.“

 

 

Съобщения между Карълайн и София:

„Би ли ми продиктувала отново адреса на къщата, за да го вкарам в джипиеса си?“

„Не.“

„Не?“

„Не и докато не си признаеш ЗАЩО КРИЕШ ДЖЕЙМС БРАУН.“

„Господи, все едно имам още две майки…“

„Не става въпрос да седиш с изправен гръб или да ядеш повече зеленчуци, но трябва да си поговорим за твоето поведение.“

„Не мога да повярвам.“

„Сериозно, Карълайн, просто се тревожим.“

„Сериозно, София, зная. Ако обичаш, адреса?“

„Нека си помисля.“

„Няма да те моля отново…“

„Напротив. Искаш да видиш Саймън в джакузито. Не лъжи.“

„Мразя те…“

 

 

Съобщения между Саймън и Карълайн:

„Свърши ли работа?“

„Да, вкъщи съм и те чакам.“

„Прекрасна гледка…“

„Подготви се, вадя хляба от фурната.“

„Не ме изкушавай, жено… с тиквички?“

„С червени боровинки и портокал. Да знаеш как ухае…“

„Никоя жена не ми е приготвяла закуска толкова артистично.“

„Брей! Кога идваш?“

„Карам.“

„Чудесно, ще имам време да глазирам кифлите.“

„Моля?“

„Не ти ли казах? Пека и кифли с канела.“

„Ще бъда при теб след миг.“

 

 

— Няма да слушам това.

— Ще слушаш и още как. Колата е моя. Шофьорът избира музиката.

— Дълбоко грешиш. Винаги пътникът избира музиката. Това е компенсацията, когато се откажеш от привилегията да шофираш.

— Карълайн, дори нямаш кола, кога изобщо си имала привилегията да шофираш?

— Точно така, затова ще слушаме каквото аз избера — заявих надуто, след като за стотен път смених радиостанцията. Захванах се с айпода и въртях, докато не намерих нещо, което би се харесало и на двамата.

Засега пътуването вървеше чудесно. Когато за първи път го срещнах — всъщност чух — изобщо не допусках, че съвсем скоро Саймън ще се превърне в един от любимите ми хора. Бях го преценила погрешно.

Хвърлих поглед към него: тананикаше си песента и барабанеше с пръсти по волана. Докато беше съсредоточен върху пътя, се възползвах от възможността да се насладя на още от смайващите му черти.

Челюст? Силна.

Коса? Тъмна и разрошена.

Брада? На около два дни и красива.

Устни? Да ги оближеш, но някак самотни. Може би ще ги изследвам, ще направя кратко проучване с език…

Седнах върху дланите си, за да си попреча да се метна отгоре му. Той продължаваше да си тананика и тактува.

— Какво става с теб? Струваш ми се малко зачервена. Май ти е нужен още въздух? — И посегна към климатика.

— Не, добре съм — отговорих с неестествен глас.

Той ме погледна озадачен, но продължи да барабани.

— Според мен е време да разчупим хляба с боровинки. — Миг по-късно предложи, докато се наслаждавах на фантазията си как ловко се настанявам в скута му, докато продължаваме да летим по магистралата.

— Готово! — извиках, посегнах към кошницата и изненадах и двама ни. Краката ми се вирнаха във въздуха, задникът ми лъсна, озовах се между двете седалки надолу с главата и притиснах с длани пурпурното си лице.

— Какво сладко дупе, приятелко — въздъхна той и се облегна, все едно е възглавница.

— Хей, глупако. Гледай си пътя, инак няма да получиш никакъв хляб. — Бутнах главата му с дупето си и цялата паднах отзад, когато той зави.

— Карълайн, овладей се или спирам.

— О, я млъквай. Ето ти проклетия хляб — сопнах се и се върнах на седалката си по най-недодялания начин, след което го замерих с хлебчето.

— Какво? Не го хвърляй. Ами ако се натърти? — извика той и нежно погали увитото във фолио самунче.

— Жалко за теб, Саймън. Наистина. — Засмях се, наблюдавайки го как се бори с опаковката. — Ако искаш, ще ти отрежа парче, ако не, карай така. — Намръщих се, когато той отхапа огромен залък откъм края.

— Т’ва си’й мое, нали? — изфъфли, плюейки трохи.

— Как те търпят в нормалното общество? — Поклатих глава, а той отхапа още едно чудовищно парче. Усмихна се и продължи, докато изяде цялото самунче за по-малко от пет минути.

— До довечера ще ти прилошее. Хлебчето е предназначено да се яде парче по парче, а не да го поглъщаш наведнъж — казах. В отговор той само звучно се оригна и се потупа по корема.

— Не си добре, Саймън — засмях се аз.

— Но все още си заинтригувана, нали? — Той се ухили и ме изгледа предизвикателно.

Гащичките ми направо се разпаднаха.

— Странно, но да — признах, а лицето ми пламна отново.

— Зная. — Той се усмихна самодоволно и продължихме да пътуваме.

— Слушай, завий точно след този ъгъл — помня къщата! — извиках и се друснах на седалката. Отдавна не бях ходила там и бях забравила колко е красива. Обичах Тахо през лятото — заради водните спортове и свежестта, но през есента? Есента бе красива.

— Слава богу. Пикае ми се — изпъшка Саймън не за първи път през последните двайсетина мили.

— Сам си виновен, като изпи онази грамадна кола — смъмрих го.

— Виж ти, това ли е? — попита той, след като свърнахме по алеята. Фенери осветяваха пътя към разлата двуетажна дървена къща с грамадно огнище от лявата страна. Отпред вече бяха паркирани коли и дочух музика, долитаща от задната веранда.

— Изглежда, купонът на приятелите ни е вече в разгара си — отбеляза Саймън. Весели викове и смях се смесиха с музиката.

— О, не се съмнявам. Предполагам, че пият от обяд и вече са полуголи в джакузито.

— Редно е да ги настигнем, нали? — Той ми намигна и измъкна бутилка „Галиано“ от сака си. — Защо не му ударим по едно?

— Не си толкова оригинален. Помислих за същото — отвърнах и извадих същото шише от чантата си.

— Знаех си, че нямаш търпение да проникна в теб, Карълайн. — Той се засмя, грабна сака ми и тръгнахме към входната врата.

— Моля, моля. Ще пийнем и ще започнеш да ме наричаш „розова нощничка“ само и само да попадна в устата ти — подразних го и го побутнах с рамо.

Той спря насред алеята и дръзко ме изгледа.

— Това покана ли е? Защото съм страхотен барман — заяви, а очите му блеснаха в мрака.

— Несъмнено — задъхано отговорих. И двамата усещахме, че въздухът между нас е силно наелектризиран. Дълбоко въздъхнах, забелязах, че и той също.

— Хайде, дай да се накъркаме и да сложим начало на уикенда. — Смушка ме с рамо и развали магията.

— Да се накъркаме — промълвих и тръгнах по пътеката след него.

Входната врата беше отворена. Саймън прибра саковете ни, минахме през къщата и се отправихме към задната веранда. Оттам езерото се ширна пред очите ни едва осветявано от факлите, пръснати по верандата и пътеките, водещи към брега. Цялата задна част на къщата бе заобиколена със застлан с тухли двор, където открихме приятелите си.

— Карълайн! — изписка Мими откъм джакузито, където се плискаха с Раян. Гласът й вече бе пиянски бомбастичен.

— Мими! — извиках в отговор и се озърнах за София. Тя и Нийл бяха кацнали на каменна пейка до огнището и печаха бонбони от захар и царевично нишесте. И двамата весело ни помахаха, а Нийл непристойно размаха машата си.

— Да осъзнаят грешката в избора си се оказа по-лесно, отколкото предполагахме, сватовнико — прошепнах на Саймън, който веднага се зае да забърква коктейли на бара.

— Мислиш ли, че ще стане толкова лесно? — пошушна ми в отговор, след което кимна на приятелите си.

— Да, по дяволите. Вече са се разменили и без наша помощ. На нас остава да им покажем, че постъпват правилно.

Той ми подаде един коктейл.

— Как е на вкус? — попита и ми намигна.

— Трепач ли е?

— Определено.

Отпих, наслаждавайки се на аромата с езика и небцето си.

— Майстор си, както и предполагах — прошепнах и гаврътнах застрашително голяма глътка.

— За фактите, пред които не можеш да си затвориш очите — добави той, чукнахме се и той също отпи огромна глътка.

— За фактите, пред които не можеш да си затвориш очите — отвърнах като ехо, а погледите ни се срещнаха над ръба на чашите.

Магьосник-сладострастник, мътните да го вземат.

Бележки

[1] Луси и Рикардо — брачна двойка, герои от американски сериал, просъществувал от 1951 до 1956 година. — Б.пр.