Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Коктейл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wallbanger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 73 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Автор: Алис Клейтън

Заглавие: О като оргазъм

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2014

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“, Хасково

Излязла от печат: 29.09.2014

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-526-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2161

История

  1. — Добавяне

7.

Муш.

— Мър.

Муш. Трък, трък. Муш.

— Стига де.

Трък, трък, трък. Тикане с глава.

— Ясно ми е, че не умееш да четеш календара, но е редно да знаеш кога е неделя. Сериозно, Клайв.

Силно тикане с глава.

Претърколих се далеч от търкащия се в мен Клайв и се завих презглава. Образи от предната нощ продължаваха да просветват пред очите ми. Саймън в кухнята на Джилиан и близкия кръг от гости. Неговите приятели ме наричат момиченцето с розовата нощничка. Бенджамин събира две и две, когато научава, че аз съм въпросното момиченце. Целувката на Саймън. О, боже, целувката на Саймън.

Не, не и целувката на Саймън! Сгуших се по-дълбоко под завивките.

Сладки сънища и тънки стени… Заля ме непоносимо унижение, като си спомних думите му на сбогуване. Зарових се още по-дълбоко под завивката. Сърцето ми заби учестено при мисълта колко неловко се почувствах. Сърце, не обръщай внимание на онова момиче под завивките.

Предната нощ милостиво ми бяха спестени сънища, но за да съм сигурна, че никой (Саймън) няма да ме чуе как стена от страст, спах на включен телевизор. Откритието, че той ме е чул как го сънувам, ме хвърли в такъв смут, че безкрайно прехвърлях каналите в опит да намеря нещо, което не би звучало като собствените ми мокри сънища. Най-накрая се спрях на някаква информационно-рекламна програма, която, естествено, ме държа будна до по-късно, отколкото бях предвидила. Всичко, което продаваха, беше фантастично. С мъка захвърлих телефона си, след като едва не поръчах платен филм, и никога няма да си върна половината час, през който водещият ме убеждаваше да си купя златните хитове от петдесетте.

Всичко това на фона на гласа на Томи Дорси, долитащ през стената. Накара ме да се усмихна. Няма защо да лъжа.

Изтягах се лениво под чаршафа и сподавях смеха си, докато наблюдавах сянката на Клайв да ме обхожда, опитвайки се да намери начин да се мушне при мен. Пробваше от всеки ъгъл, но аз отклонявах атаките му. Най-после започна да ме бута с глава, аз подадох своята и гръмко се изсмях.

Можех да понеса историята със Саймън. Нямаше нужда чак толкова да се срамувам. Разбира се, моят О ме бе напуснал, навярно завинаги. Нищо чудно, че имах мокри сънища с извънредно привлекателния и прекомерно самоуверен свой съсед. И без съмнение въпросният съсед бе чул тези сънища и ги бе изкоментирал. Негова бе последната дума в една и без това крайно странна вечер.

Но можех да го понеса. Разбира се, че можех. Осъзнах го преди него — ще му отнема възможността да говори. Не бе задължително все негова да е последната дума. Щях да си възвърна спокойствието и да продължа да поддържам примирието помежду ни.

Колко се мамех.

Точно тогава откъм съседа иззвъня часовник и замръзнах. После се успокоих, плъзнах се обратно под завивките, останаха да надничат само очите ми.

Чакай, защо се криех? Той нямаше как да ме види.

Чух го да натиска бутона, за да спре звъненето, и краката му да стъпват на пода. Защо ставаше толкова рано? Когато всичко утихва, наистина чуваш през тези стени. Как, по дяволите, досега не ми дойде наум, че щом го чувам, очевидно и той ме чува. Почувствах как лицето ми отново пламва при мисълта за сънищата, но после се овладях. До голяма степен ми помогна Клайв, който буташе глава във врата ми в опит физически да ме изтика от леглото, за да му дам да закуси.

— Добре, добре, да ставаме. Господи, понякога си такъв досадник, Клайв.

Той изстреля някакъв отговор през котешкото си рамо и закрачи важно към кухнята.

След като нахраних господин Клайв и минах през душа, тръгнах на среща с момичетата за ранен обяд. Излизах от сградата и си гледах телефона, за да отговоря на съобщение от Мими, когато като стена пред мен се изпречи един потен и разгорещен Саймън.

— Олеле! — изписках и политнах назад. Ръката му се стрелна и ме хвана точно преди от уплаха да се приземя по дупе.

— Закъде си се забързала тази сутрин? — попита той, след като се окопитих. Потна бяла фланелка, черни шорти, мокра къдрава коса, айпод и усмивка.

— Ти си потен? — изплюх аз.

— Потен съм. Случва се — каза той и плъзна опакото на ръката си напряко по челото, от което косата му щръкна. Трябваше физически да блокирам нервните клетки в мозъка си, които се опитваха да накарат пръстите ми да посегнат и да се заровят в нея.

Той ме гледаше втренчено, а сините му очи проблясваха. Щеше да е неловко, ако не проговоря и не изясня очевадната истина за секса.

— Слушай, относно предната вечер — подех аз.

— Какво за предната вечер? Онази част, когато ме гълчеше за сексуалния ми живот? Или другата, през която го споделяше с приятелките си? — сряза ме той, повдигна вежди, както и фланелката си, за да си избърше лицето.

Поех си дъх, все едно въздухът изсъска от спукана гума, и се втренчих в плочките на гърдите му, не по-малки от пешеходна пътека „легнал полицай“. Защо съседът ми не беше някой пухкав дебеланко?

— Не, имам предвид намека ти за сладките сънища. И… ами… тънките стени — запелтечих аз, като не смеех да го погледна в очите. Ненадейно бях хипнотизирана от цвета на лака върху ноктите на краката си. Беше възхитителен…

— А, да, тънките стени. През тях се чува и в двете посоки. И ако някой сънува нещо много интересно някоя нощ, може да стане, да кажем, доста занимателно — прошепна той. Коленете ми се разтрепериха. По дяволите него и неговите магии…

Трябваше да си върна самообладанието. Отстъпих крачка назад.

— Да, възможно е да си подочул нещо, което бих предпочела да не чуваш, но нощите ми не са винаги такива. Хвана ме. Но тъй като никога няма да ме имаш, нека всеки върви по пътя си. Разбра ли? Между другото ме чакат за обяд — додадох, завършвайки монолога си.

Той изглеждаше едновременно объркан и развеселен.

— Обяд между другото?

— Обяд. Попита ме накъде съм се запътила тази сутрин и отговорът ми е: на обяд.

— Аха, схванах. И ще се срещнеш с приятелките си, които снощи останаха с моите приятели?

— Да, и с радост ще чуя как е минала нощта, ако не възразяваш. — Засмях се и навих кичур коса около пръста си. Прекрасно. Флиртуване 101. Какво, по дяволите?

— О, сигурен съм, че новините ще са сензационни. Онези двете са истински човекоядки — отбеляза той, отпусна се на петите си и започна да се протяга.

— Като „Ханибал“?

— Не, по-скоро като „Хол и Оутс“[1] — отвърна той и ме погледна в очите, докато разтягаше ахилесовите си сухожилия.

Боже, какви ахилесови сухожилия.

— Да, категорично умеят да завъртят главите на мъжете, когато е нужно — подхвърлих многозначително и отново отстъпих назад.

— А ти? — попита той и напълно се изправи.

— Какво аз?

— Обзалагам се, че момиченцето с розовата нощничка може да завърти главата на всеки. — Той се засмя, а очите му отново блеснаха.

— Е, аз се обръщам кръгом — изстрелях в отговор и се отдалечих, самата аз сияейки.

— Чудесно — добави той, когато го погледнах през рамо.

— Я стига, сякаш не си заинтригуван — провикнах се вече на три метра от него.

— О, заинтригуван съм — потвърди той, докато аз вървях, поклащайки бедра, а той ме аплодираше.

— Жалко, че не се сработвам с други жени! Не ставам за харем! — изтъкнах, почти стигнала до ъгъла.

— Примирието още ли е в сила? — чух гласа му.

— Не зная. Какво казва Саймън?

— О, Саймън разпорежда: по дяволите, да. В сила е! — подвикна в отговор, докато завивах зад ъгъла.

Завъртях се, изпълнявайки нещо като скромен пирует. Усмихнах се широко и се понесох напред, мислейки си, че примирието е нещо много хубаво.

 

 

— Омлет от белтъци с домати, гъби, спанак и лук.

— Четири палачинки, ако обичате — с гарнитура от бекон. Искам го много хрупкав, но не и прегорял.

— Две яйца на очи, ръжен хляб с масло и плодова салата.

След като поръчахме, се настроихме за сутрин на кафе и клюки.

— И така, разкажи ни какво стана, след като снощи си тръгнахме — подкани ме Мими, подпря брадичката си с ръце и кокетно примигна насреща ми.

— След като си тръгнахте ли? Искаш да кажеш, след като ме зарязахте, та перверзният ми съсед да ме кара до вкъщи? Какво си въобразявахте? И да разправяте на всички „как още бил надървен“? Не мога да повярвам. И двете ще ви зачеркна от завещанието си — сопнах се аз, след което пийнах кафе, толкова горещо, че незабавно умъртви една трета от вкусовите ми клетки. Оплезих език, да се поохлади.

— Първо на първо, разказвахме тази история, защото е смешна, а смехът е здраве — започна София, извади кубче лед от чашата си с вода и ми го подаде.

— Благодаря — успях да профъфля и поех ледчето.

Тя кимна.

— И второ на второ, така и така нямаш какво да ми оставиш, понеже вече имам всичките готварски книги на „Босоногата графиня“, които ти самата ми подари. Така че, отпиши ме от завещанието си. И трето на трето, двамата бяхте толкова нацупени, та нямаше начин да ви вземем с новите си гаджета — завърши София и дяволито се усмихна.

— Нови гаджета. Обичам новите гаджета — запляска с ръце Мими досущ като героиня на Дисни.

— Как мина връщането? — попита София.

— Връщането. Ами, беше интересно. — Въздъхнах и засмуках кубчето с дива страст.

— В положителен смисъл? — изписка Мими.

— Ако според теб чукането насред Голдън Бридж е интересно, тогава да — отговорих и забарабаних с пръсти по масата. Долната челюст на Мими започна да увисва.

— Сладурче, тя се шегува. Щяхме да разберем, ако Карълайн се беше чукала снощи. Кожата й щеше да е по-блестяща — успокои я София.

Мими бързо кимна и затвори уста.

— Значи няма клюка? — уточни София.

— Знаеш правилата. Всяко нещо с времето си — отговорих с широко ококорени очи, докато ни сервираха. След като набодохме по залък, Мими изстреля първия си залп.

— Знаете ли, че Нийл е играл футбол в „Станфорд“? И открай време е искал да води спортни предавания? — подхвана тя, методично отделяйки пъпеша от горските плодове.

— Добре е да се знае, добре е да се знае. А известно ли ви е, че Раян е продал някаква свръхмодерна компютърна програма на „Хюлет Пакард“, когато е бил само на двайсет и три? Вложил парите в банката, напуснал работа и две години преподавал английски на деца в Тайланд? — поде София.

— Това също е много добре да се знае. А имате ли представа, че Саймън не възприема приятелките си като „харем“, а в някакъв момент Джилиан действително ме е препоръчала за потенциално гадже?

Всички хъмкахме и дъвчехме. Тогава започна вторият рунд.

— Знаете ли, че Нийл обича да кара уиндсърф? И има билети за благотворителния симфоничен концерт идната седмица? Когато разбра, че и без това ще ходим със София, предложи да отидем по двойки.

— Звучи забавно. Мислех да поканя Раян. Който, между другото, също е запален по сърфа. Всички го обичат — сърфират в залива винаги когато им остане време. И мога също да ви осведомя, че сега управлява благотворителна фондация, осигуряваща компютри и образователни материали за училищата в цяла Калифорния. Нарича се… — запъна се София.

— „Нито едно дете извън мрежата“ — побърза да довърши Мими.

София кимна.

— Обичам тази фондация! Правя дарение на организацията всяка година. И Раян е този, който я управлява? Колко е малък светът — размишляваше Мими, докато си режеше яйцата.

Настъпи тишина, когато отново задъвкахме, и аз се мъчех да измисля да кажа нещо друго за Саймън, което да няма общо с това, че ме е целунал, че аз съм го целунала или че знае за нощните ми изстъпления.

— Саймън има на айпода си Ту Шорт — смотолевих, което беше посрещнато с одобрителни възклицания, но знаех, че моята клюка не е толкова интересна.

— Музиката е важна. Кое беше онова твое гадже, издало собствен албум? — попита Мими.

— Не, не. Не е издавал албум. Опитваше се да продава дискове от багажника на колата си. Не е същото — засмях се аз.

— Излизаше и с друг певец — Кофи Хаус Джо, помниш ли го? — засмя се София.

— Беше закъснял с петнайсет години за тези глупости и вечно го мъчеше чувство за вина. Но пък беше повече от сносен в леглото — въздъхнах, спомняйки си миналото.

— Кога безсмисленото ти ходене по срещи ще свърши? — попита Мими.

— Не съм сигурна. Някак си не ми се ще да ходя с когото и да било.

— Стига бе, кого заблуждаваш? — изсумтя София.

— Сериозно, имаше прекалено много като Кофи Хаус Джо и Кори Картечницата. Вече не ме привлича просто да ходя с някого. Нямам желание да губя време и усилия — добавих и отново отпих от кафето, като избягвах да ги погледна в очите.

Тяхното О си беше на мястото, а сега имаха и нови гаджета. Не очаквах някоя от тях да ме подкрепи в отказа ми от мъжете. Но лицата им изглеждаха толкова тъжни.

— Значи миналата нощ бе хубава за вас, а, момичета? Имаше ли целувки на вратата? Обмяна на слюнки? — попитах с жизнерадостна усмивка.

— Да! Искам да кажа, че Нийл ме целуна — въздъхна Мими.

— О, обзалагам се, че умее да се целува. Притисна ли те до себе си, прекара ли ръце нагоре-надолу по гърба ти? Има страхотни ръце. Забелязахте ли ръцете му? Дяволски красиви ръце — нареждаше София, забола нос в палачинките си.

Мими и аз се спогледахме и я изчакахме да си поеме въздух. Когато забеляза, че я зяпаме, тя се поизчерви.

— Какво? Защо да не съм забелязала ръцете му? Огромни са. Как да останат скрити? — запъна се тя и натъпка устата си, та ние двете да продължим разговора.

Засмях се и отново насочих вниманието си към Мими.

— Значи е използвал чудесните си ръце?

Беше ред на Мими да се изчерви.

— Всъщност беше много сладък. Само леко клъвва — не по устните и мила прегръдка пред вратата — поясни тя с широка усмивка.

— Ами ти, госпожице? Беше ли компютърният гений щедър с целувките за лека нощ? — засмях се аз.

— Ами, да. Дари ме с прекрасна целувка за лека нощ — отвърна и облиза сиропа от опакото на ръката си. Изглежда, не забеляза как очите на Мими припламнаха, когато спомена за сбогуването, но аз видях.

— Значи се измъкна снощи невредима? — попита ме Мими и отпи от кафето си. Още пазех опарения си език, затова предпочетох да се огранича със сок.

— Точно така. Сключихме примирие и ще се опитам да бъда по-дружелюбна съседка.

— Какво точно означава това? — полюбопитства тя.

— Означава, че той ще се постарае да ограничи изстъпленията си до по-рано вечерта, а аз ще проявя повече разбиране към сексуалния му живот, колкото и оживен да е той — отговорих и бръкнах в чантата си за пари.

— Една седмица — промълви София.

— Я пак?

— Иска ти се. Една седмица. Толкова давам на това примирие. Не можеш да таиш възгледите си в себе си, а той няма как да накара Смехораната да бъде тиха. Една седмица — повтори тя, а Мими многозначително се усмихваше.

Ще видим…

 

 

В понеделник сутринта рано-рано Джилиан влезе с валсова стъпка в кабинета ми.

— Чук-чук — чух гласа й. Беше олицетворение на небрежен шик: коса, прибрана на хлабав кок, малка черна рокля върху дребното й загоряло тяло, крака, започващи от сливиците и завършващи с червени обувки с нисък ток. Обувки, които навярно струваха почти една моя седмична заплата. Тя бе мой наставник във всяко начинание, затова си отбелязах наум да положа всички усилия един ден да се сдобия с присъщата й дискретна самоувереност.

Усмихна се, като забеляза свежите цветя във вазата на бюрото ми. Тази седмица бях избрала оранжеви лалета, три дузини.

— Добро утро! Видя ли, че Никълсън са добавили и домашен театър? Знаех, че ще им допадне.

Усмихнах се и се облегнах назад. Джилиан се настани на стола срещу мен и отвърна на усмивката ми, но не каза нищо.

— Мими ще дойде на вечеря. Надява се да направим последните уточнения на плановете за новата стая, която проектира. Сега иска да добави и килим. — Поклатих глава и отпих кафе от чашата на бюрото си. Езикът ми почти не ме болеше.

Джилиан продължаваше да се усмихва. Започвах да се питам дали на лицето си нямам някаква смешна маска.

— Споменах ли ти, че поисках от стъкларската компания в Му рано да ми изпратят оферта за детайлите, които поръчах за полилея в банята? — продължих. — Ще стане красив. Мисля, че категорично трябва да използваме тази фирма отново — добавих и се усмихнах обнадеждена.

Тя най-после се приведе напред с усмивка на котка, изяла канарчето.

— Джилиан, да не си ходила на зъболекар тази сутрин? Да не се опитваш да ми покажеш излъсканите си зъби? — попитах и тя леко трепна.

— Сякаш някога ще имам нужда от зъболекар. Не, чакам да ми разкажеш за новия си съсед, господин Паркър. Или трябва да го нарека Саймън Сперминатора? — Тя се засмя, облегна се на стола си и ми хвърли поглед, който говореше, че няма да ме остави да си тръгна, докато не й разкажа всичко, което иска да знае.

— Хм, Сперминатора. Откъде да започна? Преди всичко, не можеш да ме убедиш, че не си знаела, че живее в съседния апартамент. Как, по дяволите, си живяла там, без да го чуеш как блъска по стената всяка нощ? — поисках да зная, поглеждайки я в отговор с най-лукавата си усмивка на разузнавач.

— Знаеш, че рядко нощувах там, особено през последните няколко години. Беше ми казвал, че живее в квартала, но не допусках, че е в жилището, съседно на моето! Когато се виждаме, винаги присъства и Бенджамин, обикновено излизаме да пийнем или го каним у нас. Но пък това е началото на една интересна история, не мислиш ли? — подмами ме тя и отново се усмихна.

— Уф, ти и твоето сватосване. Саймън ми съобщи, че и преди си ме споменавала пред него. Толкова си подмолна.

Тя вдигна ръце пред себе си.

— Чакай, чакай, чакай, нямах представа, че е толкова… активен. Никога нямаше да му говоря за теб, ако знаех, че има толкова много приятелки. Бенджамин сигурно е знаел, но… мъжка му работа — сви рамене тя.

Сега аз се приведох напред.

— Кажи ми, откъде познава Бенджамин?

— Саймън не е истински калифорниец. Израснал е във Филаделфия и се е преселил тук едва след постъпването си в „Станфорд“. Бенджамин го познава почти цял живот — бил е близък с баща му. Грижел се е за Саймън — като любим чичо, по-голям брат, нещо като баща — отговори тя и изражението й омекна.

— Бил е близък с баща му? Да не би по-късно да са се скарали? — попитах.

— Не, не, Бенджамин и бащата на Саймън винаги са били прекрасни приятели. Именно той го напътстваше в началото на кариерата му. Беше близък с цялото семейство — допълни тя и очите й се натъжиха.

— А сега? — не преставах аз.

— Родителите на Саймън загинаха, преди той да завърши гимназия — тихо отвърна тя.

Закрих устата си с ръка.

— О, не — прошепнах, а сърцето ми се изпълни със съчувствие към човек, когото едва познавах.

— Автомобилна злополука. Бенджамин твърди, че са си отишли много бързо, почти на мига — отговори тя.

Помълчахме за момент, потънали в собствените си мисли. Дори не проумявах каква мъка е изпитал.

— След погребението за кратко Бен остана във Филаделфия и започна да уговаря Саймън да дойде да учи в „Станфорд“ — продължи тя.

— Навярно е било правилно да го откъсне от всичко — отбелязах, питайки се как бих понесла подобна трагедия.

— Да. Според мен Саймън осъзна възможността и се възползва от нея. Освен това знаеше, че Бенджамин ще е наблизо, ако има нужда от помощ — добави тя.

— Ти кога се запозна със Саймън? — попитах.

— През последната му година в колежа. Предното лято прекара известно време в Испания и когато се върна през август, дойде в града, за да вечеря с нас. С Бенджамин вече ходехме, така че той бе чувал за мен, но не беше ме виждал.

Виж ти, Саймън е странствал из Испания. Горките танцьорки на фламенко — едва ли са му устояли.

— Срещнахме се на вечеря, а той омая сервитьорката, като поръча на испански. След това предупреди Бенджамин, че ако някога е достатъчно глупав да ме изостави, той би бил щастлив да — как всъщност го каза? — а, да, би бил щастлив да стопли леглото ми. — Тя се изкикоти, а лицето й поруменя.

Извъртях очи. Думите й отговаряха на онова, което вече знаех за него.

— Ето как се запознах със Саймън — завърши тя, а очите й се зареяха в безкрая. — Той е наистина чудесен, Карълайн, и има сърце, огромно като света.

— Да, със сърце като света — повторих, галейки с връхчетата на пръстите си цветовете на лалетата.

— Надявам се, че ще го опознаеш малко по-добре — с усмивка каза тя, отново превръщайки се в сватовница.

— Не се увличай. Обявили сме примирие и това е всичко. — Засмях се и размахах пръст насреща й.

Тя стана и тръгна към вратата.

— Доста си дръзка към човек, за когото се предполага, че работиш — укори ме тя, правейки се на строга.

— Виж, ще свърша много повече, ако ме оставиш наистина да работя и престанеш с глупостите си! — изгледах я мрачно.

Тя се засмя и надникна в рецепцията.

— Хей, Маги! Кога загубих властта в този офис? — попита.

— Никога не си имала, Джилиан! — изхили се Маги.

— О, я направи кафе! А ти — обърна се към мен, посочвайки ме с пръст. — Проектирай нещо необикновено за мазето на Никълсън.

— Ще повторя, че можех да сътворя толкова неща, ако не ми вадеше душата… — подех и почуках с молив по часовника си.

Тя въздъхна.

— Сериозно, Карълайн, той наистина е сладък. Мисля, че двамата можете да бъдете прекрасни приятели.

— Е, винаги мога да имам и друг приятел, нали?

Приятели. Приятели, обявяващи примирие.

 

 

— Добре де, знаем, че подът в спалнята ще се изцикли и ще се лакира в цвят на мед, но ти със сигурност ли искаш килим в малката стая? — попитах, седнала на канапето до Мими, начевайки второто си блъди мери. Разглеждахме плановете й почти час и се опитвах да я накарам да проумее, че не бива да съм единствената, готова на компромис. Откакто сме приятелки, Мими е убедена, че ще спечели всеки спор. Вярва, че е способна да склони всекиго за всичко. Със София бяхме установили, че просто трябва да я оставим да си мисли, че постига своето. Така я правехме значително по-поносима.

Истината беше, че аз също исках да има килим в малката стая — но не по същите причини като нея.

— Да, да и да! Трябва да има килим — дебел и разкошен! Ще бъде толкова приятен за студените крака сутрин! — извика тя, почти разтреперана от вълнение. Надявах се, че Нийл ще я обгърне с любовта си. Тя имаше нужда да освободи част от излишната си енергия.

— Добре, Мими, допускам, че си права. Килим в малката стая. Но срещу него трябва да ми върнеш онези шейсет сантиметра, които взе от банята за въртящия се рафт за обувки, за който отстъпих — заговорих предпазливо, тъй като не знаех как ще реагира.

Тя се замисли за момент, отново погледна плановете си, отпи жадно от коктейла и кимна.

— Добре, вземи си шейсетте сантиметра. Щом ще сложа килима, ще го преживея — въздъхна тя и ми подаде ръка.

Стиснах я тържествено и й подадох стръка си целина. Клайв бавно влезе и закрачи пред входната врата, пъхайки лапи под процепа.

— Обзалагам се, че тайландското ни ястие пристигна. Чакай да си взема парите. — И посегнах към портмонето си върху кухненския плот. Още докато говорех, чух стъпки по стълбището.

— Добре — извика Мими и я чух да отваря вратата. — О, здравей, Саймън! — изчурулика и тогава до слуха ми стигна най-необичайният звук.

Бих се заклела над цяла купчина библии в истински съд, че чух котарака ми да говори.

— Кооотааарааанааа — произнесе Клайв и се завъртя.

В рамките на пет секунди се случиха хиляда неща: видях на стълбището Саймън и Котарана с торби от супермаркета в нейните ръце и ключ в неговата. Зърнах Мими до вратата, боса и проточила шия (отново). Видях Клайв да застава на задните си лапи, готов за скок, както бе постъпил само веднъж, когато преместих котешката трева върху хладилника. Родиха се младенци, умряха старци, продадоха се акции, а някоя симулира оргазъм. И всичко това за пет секунди.

Втурнах се към вратата в каданс, събрал в себе си всички някога създадени екшъни.

— Неееееееее! — изкрещях, виждайки паника да изкривява лицето на Котарана, а Клайв да настръхва от неподправена похот, готов да я ухажва. Ако бях се втурнала към вратата по-рано, дори само секунда, щях да предотвратя хаоса, който настана.

Саймън отвори своята врата и ми се усмихна смутено, когато срещна погледа ми. Несъмнено се питаше защо летя към вратата и викам „не“. Точно в този момент Клайв скочи. Метна се. Изстреля се. Котарана видя, че Клайв подрипва право към нея, и реагира по най-неподходящия начин. Побягна. Хукна към апартамента на Саймън. Да не повярваш, че момичето, което мяукаше при оргазъм, се страхуваше от котки.

Клайв я подгони и докато стояхме на стълбището със Саймън и Мими, от апартамента проехтяха писъци и мяукане. Звучаха ми странно познати, видях, че не са чужди и на Саймън. Поклатих глава и взех положението в свои ръце.

— Карълайн, какво, по дяволите, беше това? Твоята котка току-що… — започна той, но аз сложих ръка на устата му и го подминах като пътен знак.

— Няма време, Саймън! Трябва да хванем Клайв!

Тръгнах по посока на писъците и мяукането, забелязвайки, че жилището на Саймън е точно огледално отражение на моето. Типично ергенска квартира с телевизор с плосък екран и удивителна аудиосистема. Нямах време за по-подробен оглед, но не пропуснах планинския велосипед в трапезарията, както и фотографиите в красиви рамки, осветени от старинни кълбовидни аплици. Не можах да им се възхищавам дълго, понеже чувах екзалтирания вой на Клайв откъм спалнята.

— Влизам — заявих с нисък и решителен тон, поех си дълбоко дъх, с един замах отворих вратата и за първи път видях Спалнята на греха. Писалище в ъгъла. До стената бюфет. Още снимки на стената, този път черно-бели. И ето го: леглото.

Та-дам!

Подпряна до стената, моята стена, се намираше гигантска кралска спалня с тапицирана с кожа дъска при главата. Тапицирана. Нямаше как иначе, нали? Беше огромна. И той притежаваше силата да клати това чудовище само с бедрата си? Още веднъж малката Карълайн застана мирно и изкозирува.

Съсредоточих се, напрегнах се и отместих очи от централата на оргазмите. Сканирах обстановката и локализирах целта: намираше се върху кожения фотьойл пред прозореца. Котарана бе кацнала върху облегалката му, хлипаше, виеше и плачеше. Полата й бе на парцали, а по чорапите й се виеха тънички следи от котешки нокти. Тя се стремеше с всяка клетка на съществото си да се свие по-далеч от животното на пода пред нея.

А Клайв?

Клайв важно се разхождаше. Наперено крачеше напред-назад, влагайки всичко от себе си. Обърна се все едно беше на модния подиум и равнодушно я изгледа.

Ако котаракът ми носеше сако@ щеше да го съблече, небрежно да го преметне през рамо и да я посочи с пръст. Вложих всички усилия, за да не падна от смях. Пристъпих към него, а Котарана изломоти нещо на руски. Направих се на глуха и съсредоточих цялото си внимание върху Клайв.

— Хей, Клайв. Хей. Къде е доброто ми момче? — тихичко го повиках и той се обърна. Погледна ме, след което извъртя глава към Котарана. — Коя е новата ти приятелка? — зашепнах отново и кимнах към Котарана, която се опита да каже нещо.

— Ела тук, Клайв! — извика Мими и влетя в стаята. Открай време й бе трудно да сдържа вълнението си. Котаракът тръгна към вратата, а Мими ситнеше по петите му. Котарана се втурна към леглото, а аз се спуснах след Мими, която се сблъска със Саймън току пред вратата на спалнята, той все още носеше в ръце проклетите торби от супермаркета. Внимателно подбрани здравословни органични продукти заваляха и от двете, докато се промъквах покрай него, прескачайки кълки и пита френско сирене на път към входната врата. Докопах Клайв точно когато се готвеше да хукне по стълбите, и здравата го стиснах.

— Много добре знаеш, че не бива да бягаш от мама — скарах му се.

Саймън и Мими все пак ни настигнаха.

— Какво, по дяволите, правиш, страстоубийце? Да не се опитваш да ме пречукаш? — обвини ме съседът ми.

Мими се нахвърли върху него:

— Не смей да я наричаш така… перверзник такъв! — изстреля тя в отговор и го фрасна по гърдите.

— Млъкнете и двамата! — извиках. Откъм коридора към нас се приближаваше Котарана, само с една обувка и яростно изражение. Заломоти на непонятен руски.

Мими и Саймън продължаваха да се карат, Котарана се дереше, Клайв се мъчеше да се освободи и да се втурне към любимата си, а аз стърчах насред хаоса и се мъчех да осмисля случилото се през изминалите две минути.

— Озапти проклетата си котка! — кресна Саймън, докато Клайв се бореше да хукне на воля.

— Не викай на Карълайн! — извиси глас Мими и още веднъж го фрасна по гърдите.

— Вижте ми полата! — проплака Котарана.

— Някой да е поръчвал тайландско за вкъщи? — надвика олелията някакъв глас. Погледнах и видях ужасен разносвач, застанал на най-горното стъпало, колебаещ се дали да продължи, или да хукне презглава.

Всички млъкнаха.

— Невероятно — промърмори Мими и влезе у нас, след като даде знак на разносвача да я последва. Пуснах Клайв вътре и затръшнах плътно вратата, та дано да спре да мяука. Саймън избута Котарана у тях и деликатно я посъветва да потърси в стаята му нещо да се преоблече.

— Връщам се след минутка — увери я той. Още веднъж ме изгледа кръвнишки, завъртя се заплашително и тресна вратата.

Обърна се към мен, изгледахме се и едновременно се разсмяхме.

— Това истина ли беше? — попита той, едва поемайки си дъх.

— Боя се, че да. Моля те, предай на Котарана, че ужасно съжалявам — казах, бършейки сълзи от очите си.

— Непременно, но й трябва време да се успокои, преди да опитам. Почакай, как я нарече?

— Ами, Котарана — отвърнах през смях.

— Защо й казваш така? — попита той, вече без да се смее.

— Сериозно? Не се ли сещаш? — зачудих се на свой ред.

— Не, кажи ми — настоя той и прокара пръсти през косата си.

— Човече, защо ме караш да обяснявам? Котарана, защото, за бога, тя мяука! — избъбрих и отново избухнах в смях.

Лицето му стана тъмночервено и той кимна.

— Точно така, точно така, разбира се, сигурно си чула. — После се засмя. — Котарана — повтори. Чух откъм апартамента си Мими да спори с разносвача за някакви липсващи ролца.

— Малко е страховита, знаеш ли? — отбеляза Саймън и кимна към вратата ми.

— Нямаш и представа — отвърнах. Зад вратата чувах Клайв да вие. Притиснах лице до ръба и отворих само сантиметър.

— Млъквай, Клайв — просъсках. През цепнатината се провря една лапа и мога да се закълна, че ми показа среден пръст.

— Не разбирам много от котки, но нормално ли е подобно поведение? — полюбопитства Саймън.

— Твоето момиче силно го привлича — още от втората нощ, след като се нанесох. Струва ми се, че е влюбен.

— Разбирам. Ще предам чувствата му на Надя — отговори той. — Когато му дойде времето, разбира се. — Засмя се и понечи да се прибере.

— По-добре бъдете тихи довечера, инак ще изпратя Клайв — предупредих го аз.

— За бога, не — ужаси се той.

— Поне пусни някаква музика. Някак да го залъжеш — помолих. — Иначе отново ще се катери по стените.

— Музика — колкото щеш. Някакви предпочитания? — попита, извръщайки се, готов да си влезе.

— Всичко, но не и цял оркестър — отвърнах тихо. Сърцето ми запърха, чудеше се къде да си намери място.

По лицето му премина сянка на разочарование.

— Не харесваш ли оркестри? — тихо попита той.

Притиснах пръсти към гърлото си, чувствах как кожата ми пламти под погледа му. Забелязах, че очите му проследиха ръката ми и ме заля нова гореща вълна.

— Обичам ги — признах, а очите му изненадано се втренчиха в моите. Усмихнах се срамежливо и потънах в апартамента си, оставяйки го усмихнат пред вратата.

Мими все още гълчеше разносвача, когато влязох да обуздая Клайв. Лицата и на двете ни бяха разтегнати в глуповата усмивка. Пет минути по-късно, с уста, пълна с юфка, чух Котарана да крещи на стълбището нещо на неразбираемия си руски и вратата на Саймън се затръшна. Помъчих се да потисна усмивката си, като се престорих, че съм хапнала нещо много люто. Никакво блъскане по стената тази нощ… Клайв щеше да бъде разочарован.

Около единайсет и половина същата вечер, точно когато се бях мушнала в леглото, Саймън ми пусна музика през общата ни стена. Не беше оркестър, но беше много хубава. „Контролирай писанчето си“[2].

Засмях се напук на себе си, очарована от порочното му чувство за хумор.

Приятели! Определено. Може би. Навярно.

— „Контролирай писанчето си“ — повторих си и изсумтях.

Добро изпълнение, Саймън. Добро изпълнение.

 

 

На следващата вечер бях тръгнала на йога, когато още веднъж се озовах лице в лице със Саймън. Той се качваше по стълбите, а аз слизах.

— Ако кажа, че трябва да престанем да се срещаме така, ще ти се стори ли изтъркано, както звучи в моята глава? — попитах.

Той се засмя.

— Трудно е да определя. Пробвай.

— Добре. Слушай, трябва да престанем да се срещаме така! — възкликнах.

И двамата отново се разсмяхме.

— Изтъркано — отбеляза той.

— Може би трябва да си изработим някакво разписание, нещо като общо попечителство над стълбището. — Преместих тежестта си от единия крак на другия. Прекрасно, така изглежда, че ми се пикае.

— Къде си тръгнала тази вечер? Май все те хващам, когато излизаш — попита той и се облегна на стената.

— Явно отивам на много изискано място. — С жест посочих анцуга ми за йога и фланелката. После му показах шишето си с вода и постелката.

Той се престори, че мисли съсредоточено, после очите му се ококориха.

— Тръгнала си на курс по грънчарство!

— Точно там отивам, зад…

Той пусна неговата си усмивка. Усмихнах му се в отговор.

— Така и не ми разказа какво чу на обяда онзи ден. Какво става с нашите приятели? — попита той, а аз изобщо не почувствах стомаха ми да се свива при споменаването на думата „нашите“. Ама изобщо…

— Мога да ти кажа, че приятелките ми са доста впечатлени от приятелите ти. Известно ли ти е, че всички заедно отиват на благотворителен симфоничен концерт следващата седмица?

— Чух. Нийл взема билети всяка година. Бонус от работата му, предполагам. Водещите на спортните новини винаги слушат симфонии, нали?

— Нищо чудно, особено ако целта му е да се превърне в светски човек — добавих и му намигнах.

— Разбираш ги тези работи, а? — Намигна ми в отговор и установихме, че и двамата се усмихваме. Приятели? Много вероятно.

— По-късно трябва да сравним бележките си и да видим как я кара Фантастичната четворка[3]. Знаеш ли, че вече цяла седмица излизат по двойки? — попитах. София ми беше доверила, че постоянно са заедно и винаги четиримата.

— Подочух нещо. Явно се разбират добре. Това е хубаво, нали?

— Да. Всъщност и аз ще изляза с тях идващата седмица. Защо не дойдеш и ти? — подметнах небрежно. Всичко е в името на примирието, само заради примирието…

— С най-голямо удоволствие, но заминавам в чужбина. Всъщност тръгвам утре — отговори той.

Ако не го познавах по-добре, бих казала, че изглеждаше почти разочарован.

— Така ли? На снимки? — възкликнах и осъзнах грешката си. Многозначителната му усмивка се върна като отмъщение.

— Снимки? Поразпитала си за мен.

Усетих как лицето ми от розово стана доматеночервено.

— Джилиан ми спомена с какво се занимаваш. Забелязах и снимките в твоя апартамент. Когато моето писанче подгони твоята рускиня? Светва ли ти лампичката?

Той попремести тежестта на другия крак заради избора ми на думи. Хм, слабо място?

— Видяла си фотографиите ми? — попита.

— Да. Имаш прекрасна колекция от топки. — Сладко му се усмихнах и погледнах направо към чатала му.

— Топки ли? — измънка той и се прокашля.

— Рискове на професията. Та къде заминаваш? В коя държава, искам да кажа. — Преднамерено плъзнах очи обратно към неговите и забелязах, че изобщо не гледа лицето ми. Хе-хе-хе…

— Какво? А, в Ирландия. Ще снимам крайбрежни пейзажи за „Конде Маст“, а после ще обиколя някои от по-малките градове — отговори той и отново срещна погледа ми.

Приятно ми беше да го видя пообъркан.

— Ирландия, прекрасно! Донеси ми пуловер.

— Запомних, пуловер. Нещо друго?

— Гърне със злато? Детелина?

— Чудесно, няма да се налага да излизам от магазина на летището — промърмори.

— А когато се върнеш, ще ти изиграя кратък ирландски танц! — извиках и избухнах в смях заради безумния разговор.

— О, Розова нощничке, нима предлагаш да танцуваш за мен? — попита той с дрезгав глас и се приближи към мен.

И изведнъж равновесието на силите се промени.

— Саймън, Саймън, Саймън — въздъхнах и поклатих глава. Най-вече да я проясня от ефекта на близостта ни. — Това вече го минахме. Нямам желание да се присъединявам към харема.

— Какво те кара да мислиш, че ще те поканя?

— А защо си въобразяваш, че няма? Но смятам, че ще възпрепятства примирието, а ти? — засмях се аз.

— Да, примирието — съгласи се той.

Точно тогава чух стъпки по стълбите под нас.

— Саймън? Ти ли си? — долетя глас.

Като го чу, той се облегна и се отдръпна от мен. Погледнах към краката ни и установих, че през целия ни разговор сантиметър по сантиметър сме се приближавали един към друг.

— Хей, Кейти, тук съм, горе! — извика той.

— Друга ханъма? Ще внимавам със стените довечера — тихо казах.

— Престани. Имала е тежък ден в работата и отиваме на кино. Толкова.

Усмихна се възглупаво и ме напуши смях. Щом щяхме да сме приятели, трябваше да се запозная и с харема, за бога.

Миг по-късно при нас се качи Кейти, в която, разбира се, разпознах Плесни дупе. Едва сподавих смеха си.

— Кейти, това е съседката ми Карълайн — представи ме Саймън. — Карълайн, това е Кейти.

Протегнах й ръка, а тя с любопитство изгледа първо него, после мен.

— Здравейте, Кейти. Приятно ми е да се запознаем.

— На мен също, Карълайн. Вие ли сте онази с котката? — попита тя и в очите й блесна любопитство. Стрелнах с поглед Саймън, а той сви рамене.

— Гузна съм, въпреки че Клайв би оспорил. Фактически той е виновникът.

— О, ясно ми е. Едно време кучето ми гледаше телевизия и лаеше, докато не пусна каквото му харесва. Беше страшна напаст. — Тя се усмихна.

Постояхме за миг мълчешком и лека-полека започна да става неловко.

— Добре, хора. Отивам на йога. На добър час, Саймън, а щом се върнеш, ще ти разкажа клюките за новите двойки.

— Съгласен. Ще отсъствам за кратко, но да се надяваме, че няма да си причинят твърде много неприятности, докато ме няма. — Той се засмя и двамата тръгнаха нагоре по стълбите.

— Ще си отварям очите. Радвам се, че си поговорихме, Кейти — махнах й и заслизах.

— И на мен, Карълайн. Лека нощ — извика ми в отговор.

Тръгнах надолу по стълбите по-бавно от нужното. Чух я да отбелязва:

— Момиченцето с розовата нощничка е красиво.

— Тихо, Кейти — изшътка той и мога да се закълна, че я плесна по дупето.

Изскимтяването й секунда по-късно го потвърди.

Извъртях очи, докато отварях вратата и излизах на улицата. Когато стигнах до гимнастическия салон, вместо на йога, отидох на кикбокс.

 

 

— За мен мартини с водка и три маслинки, моля.

Барманът се залови за работа, а аз огледах препълнения ресторант, отдъхвайки си от Фантастичната четворка. След като две седмици слушах за приказните им срещи по двойки, се съгласих да изляза с тях и да станем Фантастична петорка. Беше забавно и си изкарах чудесно, но след цяла вечер с тези две нови двойки имах нужда от почивка. Да гледам хората, седнала на бара, беше прекрасен начин да отдъхна. Отляво седеше интересна двойка: среброкос господин и дама, по-млада от мен, с току-що купени цици. Умно момиче! Искам да кажа, че е получила своето. Ако трябваше да гледам провисналите патладжани на някакъв дядка, и аз щях да искам големи гърди.

Никога не съм допускала, че ще ми е приятно да съм сама, но напоследък установих, че се справям доста добре и без мъж в живота си. Бях сама, но не и самотна. Ако не броим оргазмите, понякога ми липсваше компанията на гадже, но харесвах да излизам и сама. Можех да пътувам сама, така че, защо не? Независимо от това първия път, когато „се заведох“ на кино, мислех, че ще бъде странно — вероятността да налетя на познат, докато скитам из джунглите на Коста Рика, клонеше към нула, но да се сблъскам с познайник в джунглите на Сан Франсиско? Разликата бе значителна — но се оказа страхотно! А и на ресторант бе интересно. Излизаше, че и сама съм си напълно достатъчна.

И все пак днешната вечеря с приятелите ми бе доста забавна. Бе занимателно да наблюдавам как тези две новоизлюпени двойки кръжат едни около други. И София, и Мими бяха обсебени от идеята, че мъжете, с който бяха в момента, са подходящите им половинки. Точно тогава мернах София сред множеството, великолепието на червената й коса я отличаваше сред стотици. Страхотният ресторант и още по-невероятният бар бяха претъпкани с превзети хора.

Гледах я да си приказва с някого и недалеч зърнах Мими и Раян. Какво ми убягваше? Нийл, а не Раян бе събеседникът на София. Раян пък изглеждаше изцяло запленен от Мими, тя ръкомахаше, придаваше сила на думите си, стиснала клечка за зъби, а той слушаше, очарован. Мястото, където седях, ми осигуряваше ясна видимост. Не се удържах и се усмихнах. Бяха намерили мъжете, които открай време мислеха, че искат, но сега като че бяха омаяни от партньора на другата… тревата отвъд стобора е по-зелена, нали?

София хвърли поглед наоколо, забеляза ме на бара и скоро след това се извини и тръгна към мен.

— Забавляваш ли се? — попитах, когато тя кацна на стола до мен.

— Прекарвам си страхотно — отвърна замечтано тя. След това обясни на бармана как точно да приготви коктейла й.

— Как е Нийл тази вечер?

Очите й за миг светнаха, после се овладя.

— Нийл ли? Добре, предполагам. Раян изглежда прекрасно, нали? — добави тя и кимна към останалите от групата. Мими и Раян още бяха погълнати от разговора си. Той наистина бе привлекателен с джинси и риза, подчертаваща зелените му очи — очи, неизменно вперени в госпожица Мими.

Как не виждаха?

— И Нийл е хубав тази вечер — подхвърлих, като прехвърлих вниманието си върху спортния водещ. Черен като въглен пуловер и тесни панталони — всеки сантиметър от него подсказваше, че е градски човек.

— Да — ледено отвърна тя, облизвайки солта от ръба на чашата си.

Засмях се и сложих ръка на рамото й.

— Хайде, хубавицо, да те върнем при твоя идеален мъж — подканих я и отново се върнахме в групата.

Тръгнах си малко преди приятелите си, уморена, но щастлива. За сетен път прекарах вечерта сама и останах жива. Питах се дали и другите необвързани жени съзнават удоволствието да са пети в компанията. Да не се налага да водиш глупав разговор с някакъв, с когото случайно си се запознала, да не трябва да се безпокоиш, че идиот с дъх на чесън се мъчи да вкара шавливия си език в гърлото ти, нито да има нужда да обясняваш на същия малоумник защо искаш да си вземеш такси до вкъщи, когато свръхбързото му камаро е паркирано ей там.

Забавлявах се — поне в повечето случаи — в разнообразните си връзки след гимназията, но отдавна не се бях влюбвала. Не и от последната си година в колежа. И когато любовта отлетя, се зареди серия от повърхностни свалки, но никога не влагах особени чувства. И оттам неохотата ми да излизам с мъже. Установих, че спазването на всички изисквания ми се струваше все по-трудно, а и процесът се оказваше изтощителен. Малката Карълайн може и да беше на борда, но мозъкът и сърцето също имаха резервации. Плюс това, сега, когато моят О отсъстваше кой знае откога, намирах отшелническия си живот все по-примамлив.

Докато тънех в тези мисли на път за вкъщи в таксито, телефонът ми изпиука. Имах съобщение от непознат номер.

„Хубаво ли прекара тази вечер?“

Кой ми пишеше?

Кой, по дяволите, ми пише?

Докато чаках отговора, се наведох и си събух обувките. Фантастични високи токове, но мътните ги взели, убиваха ми. Телефонът ми отново изпиука и аз зачетох.

„Някои ме наричат Сперминатора.“

Малко ме доядя, че пръстите на босите ми сега крака се подвиха като на птица. Глупави пръсти.

„Сперминатора, а? Чакай малко — откъде ми имаш номера?“

Знаех, че е или от Мими, или от София. Мътните да ги вземат. Напоследък ставаха нахални.

„Не мога да разкрия източника си. Е, хубаво ли прекара тази вечер?“

Добре, и аз я зная тази игра.

„И още как. Пътувам към нас. Как е Смарагдовият остров[4]? Самотен ли си вече?“

„Много е красиво. Точно закусвам. И никога не съм самотен.“

„Вярвам ти. Купи ли ми пуловер?“

„Действам по въпроса. Искам да ти взема най-хубавия.“

„Да, моля те, избери ми най-колоритния.“

„На това няма да отговоря… как е котенцето ти?“

„Няма да отговоря на въпроса ти. Искаш ли нещо?“

„Тази липса на отговори става все по-тягостна…“

„Зная какво имаш предвид. Трудно е да не го докоснеш.“

„Добре, официално приключваме този рунд. През мъглата на прикритите ти нападки не виждам ясно.“

„О, не зная, по-добре е през мъгла…“

„Виж ти. Харесва ми това примирие повече, отколкото очаквах.“

„Трябва да призная, че и на мен ми допада.“

„Вкъщи ли си вече?“

„Да, точно спряхме пред нас.“

„Добре, ще почакам, докато си влезеш.“

„Бас държа, че нямаш търпение да си вляза.“

„Ти си демон, известно ли ти е?“

„Казвали са ми. Добре, вътре съм. Точно ти сритах вратата, между другото.“

„Благодаря.“

„Просто съм любезна съседка.“

„Лека нощ, Карълайн.“

„Лека нощ, Саймън.“

Засмях се, завъртях ключа и влязох вътре. Отпуснах се на канапето, все още смеейки се. Клайв чевръсто скочи в скута ми, аз погалих копринената му козина, а той с мъркане ме приветства с добре дошла. Телефонът ми изпиука още веднъж.

„Наистина ли ми срита вратата?“

„Тихо. Яж си закуската.“

Отново се разсмях, докато изключвах звука на телефона за през нощта, и легнах на дивана. Клайв кацна на гърдите ми и за миг се поотпуснах, а в главата ми се въртяха мисли за Сперминатора. Представях си го скандално ясно: меки, избелели джинси, туристически обувки, светлосив фигурален ирландски пуловер, разрошена коса. Застанал на скалистия бряг, а долу се плиска океанът. С лек слънчев тен, пообветрен, с ръце в джобовете. И тази усмивка…

 

 

Съобщения между Карълайн и Саймън:

„Доставиха ти колет. Разписах се и той е у нас.“

„Благодаря. Ще си го прибера, когато се върна. Как си?“

„Добре, работя. Как са ирландците?“

„Щастливи. Как е побърканият ти котарак?“

„Щастлив. Хванах го да се опитва да се катери по стените. Още търси Котарана. Мъчно му е за нея.“

„Не мисля, че картите предсказват любов между тях двамата.“

„Вероятно не… но скоро няма да я превъзмогне. Може би трябва да увелича дажбите му котешка трева.“

„Не предозирай. Никой не обича коте, неспособно до води разговор.“

„Малко ме е страх от теб.“

„Ще ме спукаш от смях. Не се плаши. Почакай да те почерпя с бонбонче за страха.“

„Ако те сваря по непромокаема мушама, ще побягна надалеч! Между другото, кога се връщаш?“

„Липсвам ли ти мъничко?“

„Не, исках да преместя няколко картини от стената над таблата на леглото ми и се питах с колко време разполагам.“

„До две седмици съм вкъщи. Ако изчакаш дотогава, ще ти помогна. Поне това мога да направя.“

„Едва ли само това, но ще чакам. Ти донеси чук, а аз ще забъркам коктейлите.“

„Любопитно ти е да видиш чука, нали?“

„Отивам да ти сритам вратата.“

 

 

Съобщения между Мими и Карълайн:

„Момичета, познайте! Следващия месец къщата на бабата и дядото на София е празна. Заминаваме за Тахо, миличка!“

„Чурулик! Прекрасно. Умирам да замина с приятелките си.“

„МИСЛИМ да поканим и момчетата… съгласна ли си?“

„Защо не? Четиримата ще си изкарате прекрасно.“

„Глупачка. Но все пак си поканена.“

„О, благодаря! Страшно ми допада да замина на романтичен уикенд с две двойки. ФАНТАСТИЧНО!“

„Не ставай глупава. Ще дойдеш и още как. Няма да си петото колело. Ще бъде толкова забавно! Знаеш ли, че Раян свири на китара? Ще я донесе и всички можем да пеем!“

„Това да не е… скаутскилагер? Не, благодаря!“

 

 

Съобщения между Мими и Нийл:

„Хей, Едрия, какво ще правиш в средата на идния месец?“

„Здрасти, Мъниче. Още нямам планове. Какво става?“

„Бабата и дядото на София ще ни преотстъпят къщата в Тахо. Идваш ли? Питай и Раян…“

„Да, по дяволите! Там съм. Ще питам и зубрача иска ли да дойде.“

„Опитвам се да придумам и Карълайн.“

„Чудесно! Колкото повече, толкова по-весело. Още ли важи уговорката довечера да пийнем със София и Раян?“

„Да, ще се видим тогава.“

 

 

Съобщения между Саймън и Нийл:

„Престани да ми искаш четирилистни детелини.“

„Малката ме влудява всеки път! Кога се връщаш у дома? Ще прекараме в Тахо един уикенд следващия месец.“

„Идвам си идната седмица. Кои ще бъдете?“

„София, Мими, Раян и аз. Може би и Карълайн. Момиче за милиони.“

„Да, страхотна е, стига да не беше такава страстоубийца. Тахо, а?“

„Да, бабата и дядото на София имат къща там.“

„Супер.“

 

 

Съобщения между Саймън и Карълайн:

„Ще ходиш ли в Тахо?“

„Как, по дяволите, вече разбра?“

„Вече се говори… Нийл е доста въодушевен.“

„О, сигурна съм. София е гореща вана — трудно е да й се устои.“

„Чакай, мислех, че излиза с Мими.“

„О, да. Но не престава да си представя София в гореща вана, повярвай ми.“

„Какво, по дяволите?“

„Странни събития назряват в Сан Франсиско. И двете ходят с неподходящия човек.“

„Моля?“

„Отвратително е. Мими не спира да говори за Раян, който сигурно я гледа като тъжно кученце. А София е толкова заета да превъзнася грамадните ръце на Нийл, че не вижда как той не откъсва поглед от нея. Много странно.“

„Защо не се разменят?“

„Попита мъжът с харем… Невинаги е толкова лесно.“

„Почакай да се върна и ще взема нещата в свои ръце.“

„Добре, майсторе. Това преди или след като ми окачиш картините?“

„Не бой се, Нощничке. Готвя се да завзема спалнята ти.“

„Въздишам.“

„Наистина ли написа думата «въздишам»?“

„Въздишам.“

„Ще заминеш ли за Тахо?“

„Не и ако успея да устоя. Въпреки че навярно си струва да наблюдаваш хаоса, когато най-после се чифтосат.“

„Така е.“

 

 

Съобщения между Карълайн и София:

„Какво чувам, че нямало да идваш в Тахо?“

„Уф! И какво толкова?“

„Спокойно, тигърче. Какво те прихваща?“

„Защо е нужно да ви придружавам на романтичния ви уикенд. Напълно ме устройва да дойда следващия път. Да излизам с вас тук е едно. Да се мъкна с вас до Тахо? Не ми се ще.“

„Няма да е така. Уверявам те.“

„Вече чувам Саймън да блъска по стената, когато съм си у дома. Няма нужда да слушам как Раян те оправя в съседната стая или как Мими я опипват отдолу.“

„Мислиш ли, че я опипва?“

„Моля?“

„Става дума за Нийл. Допускаш ли, че я опипва?“

„Какво?“

„Знаеш какво искам да кажа…“

„Питаш ме всъщност дали Мими прави секс с новата си играчка?“

„Да! Точно това те питам!“

„Май излиза, че не. Още не се опитва. Почакай, защо питаш? Ти спа с Раян, нали така? Нали?“

„Трябва да тръгвам.“

 

 

Съобщения между София и Раян:

„Не е ли странно, че все излизаме по двойки с Мими и Нийл?“

„Моля?“

„Не е ли странно?“

„Не зная. Странно ли е?“

„Да. Довечера ще дойдеш у дома сам, и ще гледаме филм.“

„Да, госпожо.“

„И, между другото, покани приятелчето си Саймън да дойде в Тахо.“

„Има ли конкретна причина?“

„Да.“

„Би ли я споделила?“

„Не. Донеси пуканки.“

 

 

Съобщения между Раян и Саймън:

„Повръща ли ти се вече от зелено?“

„Да, готов съм да си дойда вкъщи. Самолетът ми излита късно утре вечер. Или тази. По дяволите, не зная.“

„София ме помоли официално да те поканя да дойдеш с нас в Тахо. Съгласен ли си?“

„Тахо, а?“

„Да. Мисля, че и Карълайн ще дойде.“

„Останах с впечатление, че няма.“

„Говори ли със страстоубийцата?“

„Малко. Чудесна е. Изглежда, примирието продължава.“

„Виж ти. А Тахо?“

„Ще реша. Ще ходиш ли на уиндсърф този уикенд?“

„Да.“

 

 

Съобщения между Саймън и Карълайн:

„Поканиха ме на Тахо. Ти идваш ли?“

„Поканиха ли те? Брей!“

„Да разбирам ли, че още не се блазниш от идеята?“

„Не зная. Обичам да ходя там, а къщата е фантастична. Ти ще ходиш ли?“

„А ти?“

„Попитах те първа.“

„И така?“

„Детенце, предполагам, че накрая ще тръгна. Страхотно. Обичам това място.“

„Значи тръгваш?“

„Защо не. Звучи ми забавно.“

„Ще видим. Значи утре си вкъщи?“

„Да. Летя и после ще спя поне един ден.“

„Обади ми се, когато пристигнеш. Имам колет за теб.“

„Непременно.“

„Довечера ще пека хляб с тиквички. Ще ти запазя. Предполагам, че нямаш никакви продукти.“

„Правиш хляб с тиквички?“

„Да.“

„Въздишка…“

 

 

Внезапно се събудих и чух музика откъм съседния апартамент. Дюк Елингтън. Погледнах часовника. Минаваше два след полунощ. Клайв подаде глава изпод завивките и изсъска.

— О, я тихо. Не бъди ревнив — озъбих се в отговор.

Той ме изгледа кръвнишки, показа ми задницата си и отново се намъкна под завивката.

Самата аз се сгуших още по-навътре и се усмихнах, докато слушах музиката.

Саймън си беше вкъщи.

 

 

На следващата сутрин се събудих толкова щастлива, че е събота. Бях си свършила всичко: нямах да пера, нямах никакви домакински задължения. Ден за забавления и почивка. Фантастично.

Намислих да започна с отпускаща, продължителна вана, а след това да реша какво да правя. Мислех този следобед да потичам в парка „Голдън Гейт“. Когато времето бе ясно, есента в Сан Франсиско бе невероятно красива. Можех да си взема книга и да прекарам целия следобед там.

Започнах да пълня ваната, а Клайв се приближи да ми прави компания. Отърка се в краката ми, когато хвърлих пижамата си на пода, и измяука, докато изследваше ръба на ваната. Обичаше да балансира по ръба, докато се къпех. Никога не беше падал вътре, въпреки че се случваше да потопи опашката си. Глупава котка — някой ден щеше да натопи и нещо повече.

Опитах водата. Тъкмо се готвех да прескоча борда на гигантската вана, когато ми хрумна, че имам нужда от малко кафе, преди да се настаня в нея. Заплясках с босите си крака към кухнята — гола, тъй като денят е дълъг — да си приготвя една чаша. Прозях се, докато отмервах зърната в мелничката.

Изсипах няколко лъжици във филтъра и отидох да донеса вода. Щом отворих крана и олелията започна.

Първо чух Клайв да мяука като никога през живота си. После чух плясък. Понечих да се усмихна, предполагайки, че най-после е паднал, когато водата от мивката избликна право в лицето ми.

Примигнах ужасена и объркана, докато не установих, че водата блика от горната част на крана и полива цялата кухня.

— Мамка му! — изкрещях и се опитах да го затворя. Без успех.

Изтичах към банята, като не спирах да ругая, и открих Клайв да се крие зад тоалетната, целия подгизнал, а кранът над ваната като обезумял обливаше всичко наоколо.

— Какво по дяволите… — изкрещях, опитвайки се да спра водата. Като не успях, започнах да изпадам в паника. Сякаш целият апартамент едновременно се бе побъркал. Вода се лееше навсякъде, а Клайв виеше колкото му глас държи.

Бях гола, вир-вода и изплашена до смърт.

— Мамка му мръсна, по дяволите, мътните го взели! — изпищях и грабнах една хавлия. Помъчих се да мисля, да се успокоя. Сигурно някъде имаше спирателен кран. Проектирах бани, за бога. Мисли, Карълайн!

В същото време чух удари, идещи от друга част на апартамента. Естествено, предположих, че са от спалнята. Но не, идваха от входната врата.

Увих се в една хавлия и продължавайки да ругая като каруцар, затропах с крака по пода, за късмет, без да се подхлъзна в събиращата се вода, и с едно движение ядосано отворих вратата.

Разбира се, беше Саймън.

Бележки

[1] Вокален дует от Филаделфия, един от най-известните им хитове се нарича „Човекоядец“. — Б.пр.

[2] „Pussy Control“ — емблематична песен на Тринс с доста пикантен текст. — Б.пр.

[3] Американски филм за супергерои, вдъхновен от комикс със същото име. — Б.пр.

[4] Поетичното име на Ирландия. — Б.пр.