Алис Клейтън
О като оргазъм (12)

13.

— Хайде, Карълайн е следващата. „Истина или предизвикателство“^[1] — изписка Мими, доказвайки за сетен път, че гласът на пияната Мими винаги звучи гръмко.

— Истина — извиках и без да искам, плеснах по лицето София, докато се пресягах за чашата си с вино. Бяхме отворили последната бутилка розе и усърдно работехме върху съдържанието й. Тя също полагаше усилия да ни опияни, в резултат на което играта ни ставаше все по-опасна. В небето просветнаха далечни светкавици, а на фона на смеха ни прогърмя ниският тътен на гръмотевицата.

Едва излязохме навън и се настанихме в джакузито, и Нийл предложи играта „Истина или предизвикателство“. Само секунди по-късно София се съгласи. Отначало се засмях и заявих, че няма да участвам в подобна детинска игра. Но когато Саймън намекна, че съм страхливка, алкохолът в кръвта ми си показа рогата и изрева нещо от сорта: „Ще играя на «истина или предизвикателство», докато адът замръзне!“.

Това изявление сигурно се е видяло логично на Мими и София, защото веднага вдигнаха ръце за поздрав. Сигурна съм, че Саймън поклати глава, но се усмихваше, затова реших да не го вземам присърце. Налях си още една чаша вино.

— На кое непознато място би искала да заминеш? — попита Мими, тананикайки си заедно с музиката, идваща от френските прозорци.

София бе намерила всичките плочи на баба си, и Саймън едва не припадна, когато видя колекцията. Започна с албум на Тони Дорси, а оркестърът му идеално подчертаваше нощта.

— Скучно, накарай я да приеме предизвикателството! — пропя Саймън и аз му се изплезих.

— Не съм скучна, тя избра истината, така че я получава. Карълайн, къде би искала да отидеш? — попита отново тя.

Облегнах глава на ръба на джакузито. Погледнах към звездите и изведнъж си представих: гали ме лек ветрец, топло слънце огрява лицето ми, а морето се простира пред мен, осеяно с остри скали. Усмихнах се само при мисълта за пейзажа.

— В Испания — въздъхнах тихо, а усмивката не напускаше лицето ми, докато си представях как лежа на плаж в Испания.

— Испания ли? — учуди се Саймън.

Обърнах лице към него. И на неговите устни трептеше усмивка.

— В Испания. Там искам да отида. Но е толкова скъпо, че ще се наложи да почакам.

— Ей, Саймън, ти нямаше ли да ходиш в Испания следващия месец? — вметна Раян и аз ококорих очи.

— Ами да. Точно така — потвърди той.

— Чудесно! Карълайн, можеш да заминеш с него — реши Мими, плесна с ръце и се обърна към Раян.

— Ти си на ред.

— Не, не, почакайте за минутка. Първо на първо, не мога просто така да замина със Саймън за Испания. И второ на второ, е мой ред — запротестирах.

— Всъщност можеш „просто така да заминеш със Саймън за Испания“ — каза Саймън.

Отсрещната страна на джакузито потъна в тишина.

— Не, не, не мога. Ти ще работиш. Не мога да си позволя подобно пътуване, пък и не съм сигурна дали ще получа отпуска идния месец. — Усетих как сърцето ми заби силно, когато осмислих думите му.

— В действителност чух онзи ден Джилиан да споменава, че именно другия месец е удобно да си вземеш отпуска, преди да започне ваканционният сезон — намеси се Мими. След което побърза да се потопи в сенките, тъй като я изгледах кръвнишки.

— И така да е, няма как да си го позволя, затова — край на спора. Сигурна съм, че е мой ред. Да видим кого да избера? — Огледах всички до един.

— Няма да е толкова скъпо. Наел съм къща, вече е платена. Ще ти трябват само пари за самолетни билети и джобни — изтъкна Саймън, отказвайки да изостави темата.

— Какво прекрасно предложение, Карълайн — изчурулика Мими, а енергията й предизвика леки вълнички в джакузито.

— Е, Мими, истина или предизвикателство? — попитах и скръцнах със зъби.

— Хей, обсъждахме друго. Не сменяй темата — възрази тя.

— Приключих с разискванията. Истина или предизвикателство, малка негоднице — повторих.

— Добре. Предизвикателство — нацупи се тя.

— Прекрасно. Предизвиквам те да целунеш Нийл — изстрелях в отговор.

— Моля? — извика тя и всички в джакузито ахнаха.

— Нали е само игра? И, Мими, не е толкова скандално да те предизвикам да целунеш мъжа, с когото излизаш от седмици, нали?

— Не, но не обичам циркове пред хората — заекна тя и почти се скри под водата. И това го казва момиче, което едва не арестуваха за разголване на публично място, когато я откриха под пейките на стадиона по време на футболния мач на първокурсниците на „Бъркли“.

— О, хайде, какво пък толкова? — намеси се Саймън и аз го погледнах с признателност.

— Нищо, просто… — замънка отново тя, но Нийл я прекъсна.

— Я стига, Мъниче — възкликна той и я притегли към себе си. Спогледаха се за секунда, след това Нийл отметна косата от лицето й. Усмихна се, а тя се надигна към него. Чух София да ахва, последвана от Раян, докато всички наблюдавахме как Мими целува Нийл.

Беше неестествено.

Щом се откъснаха един от друг, Мими доплува до предишното си място. За миг всички се смълчаха. Разменихме погледи със Саймън. Не знаехме какво да предприемем. Бяха ни разгромили. А надвият ли ме, хваща ме яд. Пламнах. Фактът, че бях пияна, нямаше нищо общо с бурната ми реакция.

— Предполагам, че е мой ред. Раян, истина или предизвикателство? — започна Нийл, но аз се изправих като изпръсках всички.

— Не, не, не! Не биваше да става така! — извиках, тропнах с крак, от което загубих равновесие и паднах под водата. Силните ръце на Саймън ме издърпаха на повърхността и аз продължих подклажданата си от алкохола тирада. Светкавици, сега вече много по-близко, озариха небето.

— Не беше редно да позволявате да го целува! — избликнах, плюейки вода и посочвайки към Раян, а после и към Мими. Завъртях се към София. — А и ти беше нормално да й се разсърдиш!

— Че защо да се ядосвам на Мими? Че целува гаджето си? — измънка София, изведнъж заинтригувана от ноктите на ръцете си.

— Ааа! — викнах и се обърнах към Мими.

— Мими, интересуваш ли се изобщо от Нийл? — предизвиках я с ръце на хълбоците.

— Нийл е мъжът, когото винаги съм търсила. Мой тип до мозъка на костите си — възрази тя безизразно като робот и трепна, когато Раян я погледна с болка.

— Дрън-дрън, изчука ли вече Нийл? — креснах и яростно посочих с пръст, както имах навик, когато съм пияна.

— Стига, Карълайн, каза, каквото имаше да казваш — зауспокоява ме Саймън и се опита да ме накара да седна.

— Какво има да казва? За какво говорите вие двамата? — попита София и пристъпи напред.

— О, моля, и четиримата сте смешни! Не ме интересува какво си въобразявате. В действителност постъпвате съвсем погрешно! — подех, пляскайки с ръка водата, за да придам сила на думите си. Защо не разбираха? Не зная как толкова се разпалих, но през изминалите шейсет секунди бях готова да изригна като вулкан.

— Ти шегуваш ли се? — извика Мими и скочи на крака, предизвиквайки миниатюрно цунами в джакузито.

— Мими, престани! Всеки, който има очи, вижда какви са взаимните ви чувства с Раян! Защо, по дяволите, си губиш времето с друг? — настоях.

Саймън ме издърпа в скута си и се опита да ме накара да млъкна.

— Това стигна твърде далеч — обади се Нийл и тръгна да излиза от джакузито.

— Не, не! Нийл, погледни София. Не виждаш ли, че е хлътнала по теб? Защо, да му се не знае, всички сте толкова глупави? Само Саймън и аз ли не сме слепи? — извиках, като намесих и Саймън в разговора, все едно иска или не.

Нийл погледна Раян, а после и Саймън. Пое си дълбоко дъх и попита:

— София, истина или предизвикателство?

— Вече не играем… — опитах се да възразя, но Саймън сложи длан върху устата ми.

Гръмотевица разцепи въздуха.

— София? — повтори Нийл.

Тя се бе смълчала и не смееше да погледне нито Мими, нито Раян.

— Боже — прошепна и затвори очи.

Алкохолът правеше всичко значително по-драматично.

— Предизвиквам те да ме целунеш — промълви Нийл. Единственият звук бе крясъкът на някой случаен гмурец. Всички гледахме как София се обърна към Нийл и притегли главата му към себе си. Целуна го, бавно, но уверено. Целувката им продължи сякаш дни. Усмихнах се под ръката на Саймън, а той ме погали по корема, от което ми се зави свят.

Когато най-накрая се разделиха, София се смееше, а Нийл й отвърна с добродушния си кикот на великан.

— Настъпват странни времена — обади се Саймън и отпуши устата ми.

— Мими, аз… — започна София, обръщайки се към Мими, но установи, че джакузито е празно.

Мими и Раян бяха изчезнали. Зърнах хавлията му да се подава от съблекалнята — а в прегръдките му бе мократа му и хлъзгава спътница.

— Е, предполагам, че вечерта бе знаменателна — въздъхна София и сграбчи ръката на Нийл.

— И още как — засмях се. Тя тръгна към къщата, а Нийл я следваше по петите. Прегърнаха се, истинска жива картина. Погледнах към съблекалнята, но оттам не идваше светлина. Предположих, че и в близко бъдеще нямаше да се появи.

— Умела сватовница си, въпреки че се държа като слон в стъкларски магазин — засмя се Саймън и отпусна глава на гърба ми. Още седях в скута му. Ръката му бе напуснала устата ми и вече се плъзгаше надолу, докато другата ласкаво притискаше талията ми.

— Има какво да се желае в това отношение — иронично отбелязах. Не исках да напусна това очарователно местенце, но знаех, че трябва — и то скоро. Саймън бе притихнал зад мен и аз започнах да се измъквам от скута му.

— Ти оставяш всичко на желанието, Карълайн — промълви тихо той и аз замръзнах. За няколко мига се възцари тишина.

Без да поглеждам към него, тихичко се засмях.

— Знаеш ли, никога не съм чувала тази фраза. Означава ли, че съм желана, или…

Пръстите му започнаха да чертаят върху кожата ми миниатюрни кръгчета.

— Знаеш точно какво означава — въздъхна той в ухото ми. Въздухът около нас в унисон с бурята запращя от електричество. Още миниатюрни кръгчета. И накрая именно тези кръгчета разбиха защитата ми.

Загубих власт над себе си. Рязко се обърнах и го изненадах, обгърнах кръста му с крака, захвърляйки всякаква предпазливост, както и мантрата за харема на вятъра. Зарових ръце в косата му, наслаждавах се с връхчетата на пръстите си на чувството за влажна коприна и го придърпах към себе си.

— Защо ме целуна на купона онази нощ? — попитах, а устните ми бяха на сантиметри от неговите. След като осъзна, че съм го яхнала, той притисна бедра към моите.

— А ти защо ме целуна? — отвърна с въпрос и плъзна ръцете си по гърба ми и още по-силно ме притисна към себе си.

— Защото се налагаше. А ти защо ме целуна? — отново настоях.

— Защото нямах друг избор — каза той и самодоволната му усмивка се завърна отново. За щастие, не я гледах прекалено дълго. Защото най-после открих тайната на вековете.

Как да накараш един мъж да престане да се хили? Като го целунеш.

Небето зина и ни заля с леден дъжд, който се смесваше с горещата вода около нас и жаравата помежду ни. Видях под себе си Саймън, топъл и мокър, и нищо повече на света не исках повече от устните му върху своите. И въпреки че всички предупредителни звънчета ехтяха в главата ми, обвих краката си по-плътно около кръста му и го погледнах право в очите.

— Какво си намислила, Карълайн? — Той се усмихна, дланите му ме притискаха. Тялото му се плъзгаше по моето, от което обезумявах и усещах — действително усещах — мускулите на гърдите му върху корема си. Беше така мощен, така възхитително силен, че мозъкът ми пламна, а други органи започнаха да вземат решенията.

Стори ми се, че дори О за миг подаде глава, досущ като мармот. Бързешком се огледа и като никога оповести идването на пролетта.

Облизах устни и той повтори жеста ми. Едва го виждах през мъглата от парата, издигаща се от джакузито, и страстта, която кипеше в този малък казан с хлорирана вода.

— Със сигурност нищо хубаво — въздъхнах и се понадигнах. Усещането как гърдите ми се притискат към кожата му бе невъобразимо. Когато отново се настаних в скута му, почувствах съвсем осезаемо ерекцията му, при допира и двамата простенахме.

— Нищо хубаво, така ли? — прошепна той с нисък и дрезгав глас и сякаш ме заля с кленов сироп.

— Нищо хубаво — промълвих в ухото му и притиснах устни към врата му. — Ще бъдеш ли лош с мен?

— Убедена ли си, че искаш? — простена той и притисна гърба ми с възхитителна всеотдайност.

— Хайде, Саймън, дай да съборим някой стена — подканих, а езикът ми се стрелна и докосна кожата точно под челюстта му. Наболата му брада одраска вкусовите ми рецептори и ми подсказа как бих я усетила върху други, по-нежни части на тялото си.

О подаде още повече глава и в същия миг отлетя право при мозъка, който прати команда право в дланите ми.

Притиснах ръце към врата му, нагласих го точно срещу мен, а очите му пламтяха и сякаш ме хипнотизираха.

Усмивката му бе решителна.

Наведох се към него и засмуках долната му устна, лекичко я захапах, преди да забия зъби в нея и да го придърпам по-близо към мен. Той се приближи с желание, остави се във властта ми, докато пръстите ми дърпаха и рошеха косата му, езикът ми навлизаше в устата му, а той стенеше. Всичко в света се бе свело до усещането за този мъж, този прекрасен мъж в обятията ми, промъкващ се между краката ми, когото целувах като че идваше краят на света.

Не беше сладка и колеблива, а животинска възбуда, примесена с необяснима страст и желание да не се откъсвам от този мъж до незримото бъдеще. Устните ми го поведоха в танц, стар като планините, наблюдаващи ни одобрително, а езиците, зъбите и устните ни се преплитаха и отдаваха на копнежа, натрупващ се от нощта, в която се появих на вратата му с одеждата, вдъхновила прякора ми.

Потреперих, когато ръцете му се спуснаха, за да ме сграбчат и да ме придърпат още по-плътно до него, краката ми се движеха като обезумели, а аз пъшках като курва в църква. Църквата на Саймън… в която умирах да коленича пред него.

Очите ми бяха затворени, краката — разтворени, и стенех като бясна кучка. Мисълта, че тази целувка, само една целувка, ме превърна в кълбо от похот, бе възхитителна. Знаех, че ако продължава да подклажда в мен тази страст, ще го поканя направо в моето Тахо. Страхотна идея.

— Влез в моето Тахо, Саймън — промълвих несвързано.

Той спря.

— Къде да вляза, Карълайн? О, боже — изпъшка той, когато успях да ни отблъсна от ръба на джакузито, към центъра му, като половината от водата се изплиска върху платформата, а другата ни заля като прилив. Той ме прикова към срещуположната стена, докато аз игриво притисках устни към неговите. Целувах го така настойчиво, та се наложи да ме отблъсне, за да си поеме дъх.

— Дишай, Саймън, дишай. — Смеех се и галех лицето му, докато той се задъхваше насреща ми.

— Ти… си… луда — мълвеше той, ръцете му се пъхаха в подмишниците ми, галеха раменете ми, притискаха ме плътно. Затвори очи и прехапа долната си устна, а от гърлото му се изтръгна животинско ръмжене, когато пуснах в ход втората вълна на атаката, командвана от малката Карълайн.

— Имаш възхитителен вкус — простенах и отново започнах да го обсипвам с целувки — по устните, бузите, челюстта, плъзнах устни надолу, за да засмуча и захапя врата, а той отметна назад глава, за да даде воля на щурма ми. Ръцете му грубо ме притискаха, спуснаха се по гърба ми към лентичките на бикините ми и ги разхлабиха. Мисълта за голите ми гърди, допиращи кожата му, ме подлуди от страст. Отдръпнах назад ръце, за да развържа възела. Без да искам, бутнах една от празните бутилки от розе, която предизвика ефекта на доминото, и в резултат шишетата с трясък паднаха на земята. Засмях се, когато той рязко се обърна, стреснат от шума.

Очите му бяха димно сини, помътнели от похот, но както бяха впити в мен, започнаха да се проясняват. Най-после успях да се справя с възела и водата плисна голата ми кожа. Понечих да пусна лентичките, когато Саймън решително ги задържа на място. Поклати глава, сякаш да я проясни, после непоколебимо стисна очи и се откъсна от мен.

— Хей, хей, хей! — запротестирах, отворих насила очите му и го принудих да ме погледне. — Къде тръгна? — прошепнах.

Той ме прегърна през врата, все още държеше лентичките. Бавно започна да ги завързва, а аз почувствах как лицето ми пламва, кръвта в тялото ми ме издаде тутакси.

— Карълайн — поде той, дишаше тежко, но съсредоточено ме гледаше в очите.

— Какво има? — прекъснах го.

Ръцете му се отпуснаха на раменете ми, той сякаш се стараеше да ме държи на разстояние.

— Карълайн, изумителна си, но… аз… аз не мога — заекна той.

На свой ред затворих очи. Зад клепачите ми бушуваха чувства, сред които доминираше срамът. Сърцето ми щеше да се пръсне. Усещах, че ме гледа, и си наложих да отворя очи.

— Не можеш — започнах, отворих очи, но избягвах да го погледна.

— Не, искам да кажа… — смути се той, но се отдръпна от мен.

Започнах да треперя.

— Не… можеш? — промълвих и изведнъж усетих леден студ, дори в топлата вода.

— Не, Карълайн, не е заради теб. Не е както…

— Не съм ли пълен идиот? — успях да изрека, изтласках се от водата и седнах на ръба на джакузито.

— Какво? Не, не разбираш. Просто не мога… — Той понечи да се приближи, но аз вдигнах крак и притиснах стъпалото си в средата на гърдите му, за да го държа настрана.

— Разбрах, Саймън. Не можеш. Каква страхотна нощ, няма що! — Засмях се горчиво, излязох от джакузито и забързах към къщата. Исках да се отдалеча, преди да види сълзите, напиращи в очите ми. Естествено, докато пристъпях, се плъзнах на мокрите плочи и паднах, та земята се разтресе. Очите ми горяха, докато непохватно ставах, но все пак колкото е възможно по-бързо, за да не се разплача, преди да вляза. Докато вървях, почувствах въздействието на всичкия алкохол, който бях изпила, и началото на чудовищно главоболие.

— Карълайн! Добре ли си? — извика Саймън след мен, докато излизаше от джакузито.

— Добре съм. Нищо ми няма. Просто… — Гърлото ми се сви и потиснах един стон. Махнах с ръка, исках да разбере, че не се нуждая от помощта му. — Добре съм, Саймън.

Нямах сили да се обърна и да го погледна. Продължих да се отдалечавам. От грамофона все още звучеше проклетият оркестър, но все пак чух, че ме извика още веднъж. Не му обърнах внимание. Тръгнах към вратата, чувствайки се глупаво в оскъдните си бикини, които се оказаха не толкова прелъстителни, колкото си въобразявах.

Дори не си дадох труд да си взема хавлия. Рязко отворих стъклената врата и я чух как се трясва зад гърба ми, докато тичах към спалнята си. Оставях локвички по застлания с плочи под на коридора. Опитвах се да остана глуха за кикота, идещ от стаята на София. Когато най-после сълзите потекоха по бузите ми, заключих вратата и съблякох банския си. С препъване стигнах до банята и светнах лампата. И тогава видях отражението си в огледалото. Гола, с мокра коса, спускаща се по гърба ми, синина вече загрозяваше бедрото ми от пиянското ми падане… подпухнали, набъбнали от целувки устни.

Завих косата си с хавлия, после се облегнах на тоалетката и доближих лицето си на сантиметри от огледалото.

— Карълайн, скъпа, току-що те отблъсна мъж, който накара Котарана да мяука цели трийсет минути. Как се чувстваш? — попита ме голата жена от огледалото, превръщайки палеца ми в малък микрофон.

— Изпих достатъчно вино, за да се напие цяло испанско село, не съм получавала оргазъм от хиляда години и навярно ще умра стара и самотна в красиво проектиран апартамент с всички незаконни деца на Клайв, мотаещи се из краката ми… Как мислиш, че се чувствам?

— Глупава Карълайн, нали Клайв е кастриран? — скастри ме огледалната Карълайн и поклати глава насреща ми.

— Я се шибай, огледална Карълайн, след като аз не мога дори това да направя. — Приключих интервюто и закарах голия си задник в спалнята. Нахлузих една тениска и паднах в леглото, пияна, изтощена от екскурзията и вечерята, от виното и музиката, и от най-приятната сексуална игра, в която бях участвала. Последната мисъл отново изкара сълзите ми на повърхността, аз се претърколих, за да грабна няколко носни кърпи, но открих само празната кутия, което ме накара да заридая още по-горко.

Тъп Сперминатор магьосник.

Възможно ли е тази нощ да се влоши още повече?

Точно тогава телефонът ми иззвъня.

 

 

— Палачинки, сладурче?

— С най-голямо удоволствие. Благодаря, бебчо.

О, боже!

— Има ли сметана за кафето?

— Пред теб на масата е, захарче.

Ако слушаш новосъздадена двойка, или още по-зле, две новоизлюпени двойки, като нищо ще повърнеш.

След като снощи говорих с Джеймс по телефона, потънах в дълбок сън, несъмнено подпомогнат от изпитото вино. Събудих се с надебелял език, убийствено главоболие и придирчив стомах — направо болен от мисълта, че тази сутрин ще видя Саймън и ще проведем разговора „снощи съвсем откачихме, не мислиш ли“.

Джеймс обаче ме поосвежи. Разсмя ме и си спомних как навремето се грижеше за мен. Споменът беше приятен, а чувството — още по-приятно. Беше се обадил под претекст, че иска да обсъдим цвета на боите, но бързо разпознах, че е блъф. После си призна, че просто е искал да си поговорим, свеж полъх след отвратителното отхвърляне в джакузито. Чувствах се щастлива да си поприказвам с човек, за когото знаех, че има нужда от вниманието ми. Върви в преизподнята, Саймън. Когато Джеймс ме покани следващия уикенд на вечеря, веднага се съгласих. Щяхме да изкараме чудесно… а откакто моят О се бе върнал в дупката си, защо да не се позабавлявам една нощ в града.

Сега седях на масата за закуска, обградена от две новосъздадени двойки, изпълващи кухнята с толкова сексуално удовлетворение, че ми идеше да закрещя. Но се въздържах. Таях разочарованието в себе си, когато Мими щастливо кацна в скута на Раян, а Нийл пъхаше в устата на София парчета пъпеш.

— Как прекара останалата част от вечерта, Карълайн? — изчурулика Мими и вдигна многозначително вежди. Забих вилицата си в ръката й и й наредих да си затваря устата.

— Виж я ти, сърдитката. Сигурно някой е прекарал нощта сам — подхвърли София.

Изгледах я с изненада. Безразличието, с което се отнасяха към мен, започваше да ми досажда.

— Разбира се, че прекарах нощта сама. С кого, по дяволите, допускате, че съм била? — троснах се, скочих от масата и съборих чашата си с портокалов сок.

— Начукайте си го всичките — изругах и хукнах към вътрешния двор, а сълзите ми напираха за втори път за по-малко от дванайсет часа.

Седнах на един шезлонг и се загледах в езерото. Утринният хлад успокои зачервеното ми лице и аз несръчно избърсах сълзите си, когато чух стъпките на момичетата.

— Не искате да говорим за това, нали? — изгледах ги мрачно, когато те се настаниха срещу мен.

— Редно е да споделиш. Искам да кажа, останах с впечатлението, че когато си тръгнахме снощи, имам предвид… че ти и Саймън вече… — започна Мими, но аз я прекъснах.

— Между нас със Саймън не се е случило нищо. Нямаме нищо общо. Какво решихте, че ще си легнем, само защото вие си изяснихте отношенията? За което, между другото, браво — сопнах се и нахлупих каскета си по-ниско над лицето, за да скрия сълзите от най-близките си приятелки.

— Карълайн, просто помислихме… — започна София, но отрязах и нея.

— Казахте си, че понеже останахме, с някакво вълшебство ще се превърнем в двойка? Каква чудесна фабула — три чудесно разбиращи се двойки, така ли? Като че ли е възможно. Това да не ви е любовен роман.

— Я стига, идеални сте един за друг. Да не сме слепи? Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака — отговори рязко София.

— След около трийсет секунди ще ти сритам задника. Нищо не се е случило. Нито ще се случи. В случай че сте забравили, той си има харем, дами. Харем! И нямам намерение да ставам третата му наложница. Забравихте, така ли? — извиках, скокнах от стола, хукнах към къщата и налетях право на притихналия Саймън.

— Прекрасно! Ето те и теб! А вас ви виждам да надничате през щорите, идиоти такива! — креснах и Нийл и Раян се дръпнаха от прозореца.

— Карълайн, може ли да поговорим, ако обичаш? — попита Саймън, сграбчи ме за раменете и ме обърна към себе си.

— Естествено, защо не? Нека срамът да бъде пълен. След като ми е ясно, че всички умирате да разберете какво е станало, ще ви кажа. Хвърлих се в прегръдките на този мъж, а той ме отблъсна. Край с тайната. Сега ще ме оставите ли на мира? — Изскубнах се от ръцете му и тръгнах по пътеката към езерото. Не чух стъпки зад себе си, затова се обърнах и видях и петимата опулили очи, явно озадачени как да постъпят.

— Хайде, Саймън. Да вървим.

Щракнах с пръсти и той тръгна към мен с уплашен вид.

Заслизах надолу по пътеката и се помъчих да успокоя дишането си. Сърцето ми биеше до пръсване, а не исках да водя разговор, когато съм така развълнувана.

Нищо хубаво нямаше да излезе от него. Докато вдишвах и издишвах, се възхищавах на красивата сутрин с надежда от нея да ми поолекне на сърцето. Нужно ли бе да правя ситуацията по-неловка, отколкото бе вече? Не. Можех да я овладея, независимо от случилото се снощи. Способна бях да се престоря, че нищо не се е случило.

Отново поех въздух и почувствах, че част от напрежението напуска тялото ми. Независимо от станалото се радвах на компанията на Саймън и си наложих да мисля за него като за мой приятел. Все още препусках по пътеката, но постепенно преминах към умерен, гневен тръст.

Отминах дърветата, но не спрях, докато не стигнах началото на кея. Слънцето се процеждаше през облаците след снощната буря и хвърляше сребърна светлина върху водата.

Чух го, че се приближава и спира зад мен. Още веднъж поех дълбоко дъх. Той мълчеше.

— Не се готвиш да ме бутнеш във водата, нали? Ще бъде лош ход, Саймън. — Той въздъхна, засмя се. Не искаше, но не успя да се сдържи.

— Карълайн, позволяваш ли да ти обясня за снощи? Нужно е да знаеш…

— По-добре недей. Не става ли да го отдадем на виното? — попитах и се обърнах с лице към него в опит да изпреваря отговора му.

Той сведе поглед към мен с най-странното изражение, което съм виждала. Сякаш се бе облякъл набързо: бял полар, поизносени джинси и туристически обувки, които дори не бяха завързани, мокри и кални от вчерашния ни преход през горите. И все пак бе чаровен, ранното утринно слънце озаряваше силните черти на лицето му и възхитителната му набола брада.

— Иска ми се да можех, Карълайн, но… — започна той отново.

Поклатих глава.

— Сериозно, Саймън, просто… — подхванах, но замълчах, когато той притисна с пръсти устата ми.

— Става ли да млъкнеш? Продължавай да ме прекъсваш и ще видиш колко бързо ще излетиш към езерото — предупреди ме с намигване, с което вече бях свикнала.

Кимнах и той си отдръпна ръката. Постарах се да не обръщам внимание на пламъците, обгарящи устните ми, предизвикани само от това леко докосване.

— Снощи бяхме на прага да направим огромна грешка — заговори той и когато видя, че отварям уста, ми се закани с пръст.

Наужким заключих устни и се направих, че хвърлям ключа във водата. Той тъжно се усмихна и продължи.

— Очевидно ме привличаш. И как да е другояче? Изумителна си. Беше пияна, аз също, и колкото и чудесно да се получеше, отношенията ни щяха да се променят. А не мога, Карълайн. Не ми е възможно да си позволя… — Той затърси думите и прокара ръце през косата си в жест, който вече познавах като знак на безсилие. Втренчи се в мен, копнеещ да го уверя, че всичко между нас е наред.

Исках ли да изгубя приятел така? По никой начин.

— Както казах, беше весело, но прекалихме с виното. Пък и ти си имаш връзки и не мога… Снощи събитията излязоха от контрол — заключих, стараейки се да бъда убедителна.

Той отвори уста да възрази, но след миг кимна и въздъхна с дълбоко облекчение.

— Все още ли сме приятели? Не искам случилото се да ни скара. Наистина те харесвам, Карълайн — добави той със съкрушен вид.

— Естествено. Какви други да бъдем? — Преглътнах с усилие и се насилих да се усмихна. Той също се усмихна и тръгна обратно по пътеката. Е, не беше толкова зле. Може пък и да ни провърви. Той спря, гребна шепа пясък и я прибра в найлоново пликче.

— За шишенцата?

— За тях — кимна и продължи нагоре по пътеката.

— Изглежда, че планът ни успя — подхвърлих, опитвайки се да подхвана разговор.

— За останалите ли? О, да, успя и още как. Откриха какво искат.

— Всеки се стреми към същото, нали? — Засмях се, докато прекосявахме двора на път към кухнята. Четири глави изчезнаха от прозореца и приятелите ни се престориха на равнодушни, докато сядаха на масата. Изсмях се.

— Винаги е хубаво, когато нуждите и желанията съвпадат — отбеляза Саймън и ми отвори вратата.

— Приятелю, колко си прав. — Заля ме отново вълна от тъга, но нямаше нужда да насилвам усмивката си, когато видях колко щастливи са всички останали.

— Гладна ли си? Струва ми се, че са останали няколко кифлички с канела — предложи ми Саймън и се приближи към барплота.

— Не, благодаря. Ще си приготвя багажа — отговорих, забелязвайки върху лицето му сянка на разочарование, преди храбро да се усмихне.

От хубаво по-хубаво. Така става, когато двама приятели се целуват. Отношенията им вече не са същите. Кимнах на моите приятелки и се запътих към стаята си.

Нетърпеливи да се върнем в града, всички си бяхме събрали нещата и обсъждахме кой с кого ще пътува. Не исках да оставам насаме със Саймън, затова дръпнах Мими настрани и я помолих да дойдат с Раян при нас. Излязохме да подредим саковете си. Докато Саймън струпваше всичко в рейнджроувъра, потреперих, прекалено късно осъзнавайки, че съм прибрала якето, а сакът ми е най-отдолу. Той се обърна към мен и разбра.

— Студено ли ти е?

— Малко, но нищо. Чантата ми е най-отдолу, а не искам да пренареждаш всичко — отговорих, тъпчейки на едно място, за да се постопля.

— Сега се сетих. Нося ти нещо — възкликна той и разрови собствения си сак, който бе най-отгоре. Подаде ми обемист пакет, увит с кафява хартия.

— Какво е това? — попитах, а той силно се изчерви. Саймън се черви? Да не повярваш…

— Нали не допускаш, че съм забравил? — отвърна на въпроса ми с въпрос, а косата му падна над очите, когато се усмихна съвсем по момчешки. — Щях да ти го дам снощи, но…

— Паркър! Няма да се обидя, ако ми помогнеш! — провикна се Нийл, докато се бореше с обемистия багаж на София. До вчера това щеше да е задължение на Раян. Сега отговорен бе Нийл. Да се не начудиш. Как светът се променя за един ден.

Саймън се отдалечи, а Мими и Раян се разположиха на задната седалка.

Отворих пакета и открих много дебел и мек ирландски пуловер. Извадих го от пакета, чувствайки тежината и едрата му плетка. Притиснах го към носа си и вдишах аромата на вълна и на Саймън, който го е сгънал. Усмихнах се, после бързо го облякох върху тениската си. Възхитих се на ширината и дължината му и как нежно ме прегръща. Забелязах, че Саймън ме наблюдава от колата на Нийл. Обърнах се към него и му се усмихнах.

— Благодаря — промълвих само с устни.

— Пак заповядай — безмълвно отвърна и той.

Вдъхнах дълбоко миризмата на пуловера с надеждата, че никой не гледа.