Алис Клейтън
О като оргазъм (14)

15.

— Яйца на очи, бекон и препечена пълнозърнеста филийка с малиново желе.

— Овесена каша със стафиди, френско грозде и кафява захар, и отделно наденички.

— Белгийски вафли, бекон и наденички — додаде София, завършвайки поръчката ни, с което си спечели повдигане на вежди от страна на Мими и мен.

— Какво? Гладна съм.

— Хубаво е да видим, че си вземаш истинска закуска за разнообразие. Сигурно след нощта с господин Мичел ти се е отворил апетит? — подкачих я и намигнах на Мими над портокаловия си сок.

Трите се бяхме събрали за закуска в неделя, нещо, което не бяхме правили, откакто се завърнахме от Тахо. Двете бяха заети с живота си с наскоро разменените си гаджета, в който в повечето време не присъствах. Докато се срещаха с неподходящите момчета, всякога бяха повече от щастливи да съм около тях — колкото повече, толкова по-весело, твърдяха те. Идвах на помощ, когато нямаше истинска химия. Но сега? Мими и София бяха определено с подходящите мъже и се наслаждаваха на всеки миг с тях.

Отначало малко се безпокоях, че глупостите за разменените партньори ще ги накарат да се чувстват неудобно, но дамите ме накараха да се гордея. Приеха размяната в крачка и след като всяка се събра с подходящата си половинка, тревогите ми се оказаха напразни.

Кикотехме се, докато си споделяхме приятелски клюки и чакахме да ни сервират, за да минем към по-съществените новини, както изискваше етикетът.

— Е, коя ще започне първа? Коя има новини? — подхвана Мими.

За миг София престана да си играе с вафлите, с което показа, че тя ще изпълни първия сервис.

— Нийл заминава за Лос Анджелис на конференция на спортните водещи и ме покани да отида с него — каза тя.

С Мими кимнахме.

— Раян ще ми разреши да преустроя домашния му кабинет. Трябва да го видите, от картотеката му ми призля — сподели Мими и потрепери.

— Натали Никълсън ме препоръча на двама нови клиенти — Ноб Хил, много елегантни, за което съм й признателна — обадих се аз и си налях още кафе от каната, докато те ме поздравяваха.

Задъвкахме.

— Нийл говори насън. Страхотно сладък е. Съобщава футболните резултати.

— Снощи Раян ми позволи да му лакирам ноктите на краката.

— Казах на Саймън, че ще отида с него в Испания.

Изплюеш ли камъчето, реакциите са две. Във филмите изпадат в истерия. В истинския живот просто са объркани.

— Чакай малко, почакай една проклета минутка… какво? — заекна София, а по брадичката й се стече сок.

— Карълайн, какво си му казала? — закашля се Мими, и махна на сервитьора да й донесе още салфетки.

— Съгласих се да отида в Испания с него. Голяма работа. — Усмихнах се. Всъщност работата бе сериозна.

— Не мога да повярвам, че седиш и приказваш врели-некипели цяла сутрин, а премълчаваш такава новина. Кога стана? — попита София и се облакъти на масата.

— В нощта, когато отидох на среща с Джеймс — отново се усмихнах.

— Слушай сега. Престани да се подпичкваш и разкажи всичко — скара ми се Мими и хвана ножа за масло.

— Какво, по дяволите, Карълайн? Не е за вярване, че си крила от нас. Кога беше на среща с Джеймс? И не смей да премълчаваш. Разкажи ни всичко, инак ще пусна Мими насреща ти — заплаши ме София.

Мими още веднъж заплашително размаха ножа си — съвсем като в „Уестсайдска история“. Представих си, че ако наистина се сбия с Мими, тя ще вкара в ход болезнени ритници, щипане и хапане…

И така, поех дълбоко дъх и заразказвах. От игла до конец. Защо излязох с Джеймс, за чувствата, които изпитвах към Саймън, как Джеймс ме нарече декоратор и как го изритах.

— Толкова се гордея с теб — възкликна София.

Мими кимна в съгласие.

— За какво?

— Карълайн, навремето, ако Джеймс ти наредеше да скачаш, скачаше като заек. Тревожехме се, че ако играе резерва в живота ти, отново ще се превърнеш в онова момиче — обясни София.

— Зная, че сте се тревожили. И двете сте сладки, а и никой не се е грижил както вас за мен, въпреки че кудкудякате като стреснати кокошки в пилчарник. — Усмихнах се на верните си приятелки.

— Значи, натири Джеймс Браун и какво после? — попита София и аз завърших останалата част от историята: идването на Саймън, извиненията му, изчезването на Котарана и неговата покана…

— И какво? Влезе в банята и те осени просветление? Да заминеш със Саймън за Испания? — попита накрая Мими.

— Да. Не му мислих много. Не мога да обясня… Сигурна съм, че трябва да отида на това пътешествие. Мисълта ми е, че открай време искам да посетя Испания, убедена съм, че той е прекрасен екскурзовод и със сигурност ще е забавно. Ще си прекараме страхотно заедно!

— Дрън-дрън — безапелационно заяви София.

— Я пак?

— Пълни глупости, Карълайн. Ще заминеш, понеже искаш помежду ви да се случи нещо. Не отричай. — Тя ме изгледа неумолимо.

— Не отричам нищо — възразих и помахах на сервитьора за сметката.

— Харемът се разпусна, така ли? — попита Мими.

— Така изглежда. Не съм глупачка. Зная, че мъж като него не се променя за една нощ, но ако и Смехорана се махне от пътя ми, преди да заминем? Тогава ще имам един съвсем различен Саймън, нали? — Усмихнах се нахално и сръгах с лакти приятелките си.

— Слушай, Карълайн Рейнолдс, имам чувството, че се готвиш да прелъстиш този мъж — отбеляза София.

— Саймън ще върне О! — възкликна радостно Мими и плесна с ръце, с което привличе вниманието на клиентите от съседните маси.

— Шшт, тихо. Ще видим. Ако, и това е едно тлъсто ако, някога допусна нещо да се случи между Саймън и мен, ще бъде по моите правила. А те забраняват хареми, пиене и киснене в джакузи.

— Не зная, Карълайн. Никакво пиене? Мисля, че в Испания е престъпление да не се поглезиш със сангрия — разубеди ме Мими.

— Всъщност бих пийнала сангрия — отстъпих. Заляха ме картини как със Саймън отпиваме сангрия, докато се наслаждаваме на испанския залез…

 

 

Съобщения между Саймън и Карълайн:

„От онези момичета ли си, които носят широкополи шапки с клюмнала периферия на плажа?“

„Моля?“

„Нали знаеш, онези чудовищни плажни капели?“

„Понякога — да. Това тревожи ли те?“

„Чак да ме тревожи — не. Просто се опитвам да си те представя на плажа в Испания…“

„Как ти се струва?“

„Доста готино.“

„Готино? Готино ли каза?“

„Всъщност го написах. Имаш ли нещо против думата?“

„Това обяснява старите плочи…“

„ХЕЙ!“

„Обичам стари плочи. Знаеш това…“

„Определено зная…“

„Наистина ли ще отидем заедно в Испания?“

„Да.“

„Вкъщи ли си? Тази сутрин не видях роувъра.“

„Следиш ли ме?“

„Може би… къде си, Саймън?“

„Снимам в Лос Анджелис, но си идвам след няколко дни. Може ли да те видя, когато се върна?“

„Ще видим…“

„Ще ти пускам точи.“

„Готино.“

 

 

— След като всичко е готово по проекта на Никълсън, си мислех… след като съм организирала рекламния проект, който започвам следващата седмица, и преди ти споменах, че може да си взема кратка отпуска, преди да се затрупаме с работа през ваканционния сезон, ами, навярно бих могла…

— Изплюй камъчето, Карълайн. Питаш ме дали може да отидеш със Саймън в Испания? — довърши вместо мен Джилиан, без да си дава особен труд да прикрие усмивката си.

— Може би. — Трепнах и отпуснах чело на бюрото.

— Ти си зряла жена, свободна да взема собствените си решения. Знаеш, че според мен това е подходящото време да си вземеш отпуска, така че защо аз да ти казвам дали да заминеш със Саймън, или не?

— Джилиан, да се изясним. Не заминавам със Саймън. От твоята уста звучи като някаква незаконна афера.

— Правилно, правилно, просто двама младежи се готвят да се насладят на испанската култура. Как можах да забравя? — проточи гърлено Джилиан с хитро изражение и огромно задоволство. Забавляваше се как се гърча насреща й.

— Добре де, може ли да замина? — попитах, знаейки, че никога няма да чуя края, но не ме беше грижа.

— Разбира се, че може. Но позволяваш ли да добавя нещо? — попита тя с вдигнати вежди.

— Сякаш има как да те спра — промърморих.

— Всъщност няма как. Единствено искам да те помоля да си изкараш прекрасно, да се забавляваш като никога досега, но и да се грижиш за него, докато сте там, става ли? — каза тя, а на лицето й се изписа сериозно изражение, каквото рядко бях виждала.

— Да се грижа за него ли? Да не е на седем? — Засмях се и замръзнах на секундата, като видях, че не се шегува.

— Карълайн, това пътуване ще промени всичко. Трябва да го знаеш. Обичам и двама ви и не искам никой да пострада, без значение какво ще се случи там — тихо продължи тя. Понечих да се пошегувам, но замълчах. Разбирах какво ме моли.

— Джилиан, не зная какво точно се случва между Саймън и мен и нямам представа какво ще стане в Испания. Но мога да те уверя, че съм развълнувана от това пътуване. А имам чувството, че и той — добавих.

— О, скъпа, определено се вълнува. Просто… Нищо. И двамата сте зрели. Развилнейте се в Испания.

— Първо ме съветваш да внимавам, а после — да вилнея? — промърморих.

Тя се пресегна през бюрото и нежно ме потупа по ръката. После си пое дълбоко дъх и изцяло промени настроението в стаята.

— Хайде сега, осведоми ме докъде сме с Джеймс Браун. Какво остава да се свърши?

Усмихнах се и разтворих бележника си до края на седмицата, когато щях да приключа с него.

 

 

Няколко вечери по-късно си седях удобно на канапето с господин Клайв и „Босоногата графиня“, когато чух шум в коридора. Спогледахме се с Клайв и той скочи от скута ми да разузнае. От съобщенията на Саймън знаех, че няма да се прибере още ден-два — фактически бях започнала да броя дните — затова последвах котарака до наблюдателния ми пост: шпионката.

Докато се взирах към коридора, пред вратата на Саймън се мерна платиненоруса коса. Кой влизаше у тях? Лошо ли беше да надничам? Какъв беше пакетът, който носеше? Собственицата на косата почука веднъж, после втори път и докато се усетя, се завъртя и погледна право към моята врата, и любопитно се втренчи в шпионката. Несвикнала някой да ми наднича в шпионката, замръзнах на място, докато тя оглеждаше вратата ми. Пресече тясната площадка и силно похлопа. Стресната, подскочих назад, блъснах се в стойката за чадъри, с което й подсказах, че вкъщи има някого. Извиках:

— Идвам! — После затъпках на едно място, все едно се приближавам към вратата. Клайв ме изгледа с интерес и вирна глава, сякаш ме уверяваше, че не съм толкова хитра, за каквато се имам.

Демонстративно вдигах силен шум, докато отключвах.

Огледахме се от глава до пети, както обичайно постъпват жените. Тя беше висока и руса, студена аристократка. Носеше строг черен костюм, закопчан до врата. Платиненорусата й коса бе изпъната назад и хваната на кок, въпреки че един кичур се бе изплъзнал и падаше върху лицето й. Тя го прибра зад ухото си. Черешовите й устни се свиха, тя привърши огледа си и ми се усмихна.

— Карълайн, нали? — попита и тежък британски акцент прониза въздуха, очевиден както и отношението й. Вече ми беше ясно, че тази жена не ми харесва.

— С какво да ви услужа? — Изведнъж се почувствах полугола с боксерките си с щампи на Гарфилд и горнище на анцуг. Пристъпих от крак на крак, обута с гигантските си чорапи. Установих, че тази жена ме притеснява, а не разбирах защо. Веднага се стегнах и добих любезно изражение. Не изтекоха повече от няколко секунди, но сякаш измина цяла вечност, докато се преценим една друга.

— Нужно е да доставя това на Саймън, но ми спомена, че ако не си е вкъщи, да го предам в отсрещния апартамент на някоя си Карълайн, която ще се погрижи за него. Вие сте Карълайн, така че предполагам трябва да го дам на вас — завърши тя и ми тикна един кашон в ръцете. Поех го, за миг откъсвайки очи от нейните.

— Какво си въобразява, че съм пощенска кутия? — промърморих, оставих го на масичката до вратата и отново се обърнах към жената.

— Да му съобщя ли от кого е, или той знае? — попитах.

Тя продължаваше да ме оглежда сякаш бях нечувана загадка.

— А, знае — отговори, а гласът й бе едновременно мелодичен и остър. Като американка открай време се възхищавах на британския акцент, но можех да мина и без отличителния тон на превъзходство.

— Ами добре… Ще се погрижа да го получи. — Кимнах и посегнах към вратата. Понечих да затворя, но тя не помръдна.

— Има ли още нещо? — попитах. Чувах как водещата Айна меси масления си сладкиш, а не исках да пропусна кулинарното си порно.

— Не, нищо — отвърна тя, като продължаваше да стои като вкопана.

— Ами тогава, лека нощ — казах, произнасяйки пожеланието почти като въпрос, докато затварях. В същия момент тя пристъпи напред и аз се насилих да хвана вратата, преди да я удари.

— Да? — попитах, а раздразнението ми започваше да си личи. Тази англичанка ни ми оставяше да си изгледам завършването на ореховките, които чаках целия епизод.

— Ами, наистина се радвам да се запознаем — каза тя и очите й най-после поомекнаха и по лицето й пробяга намек за усмивка. — Вие наистина сте очарователна — добави.

Изгледах я в недоумение. Гласът й ми звучеше странно познат, но не можех да се сетя откъде.

— Благодаря — отвърнах и тя тръгна надолу по стълбището. Токчето й леко се изкриви и тя се препъна. Започна да се кикоти, докато нагласяше обувката си. Тогава осъзнах, кой ме е посетил.

Очите ми се ококориха като палачинки и отново отворих вратата. Втренчих се в нея, а лицето й се разтегна във възможно най-нахалната усмивка. Намигна ми, а аз се изчервих. Познавах някои от най-забележителните й моменти.

Помаха ми с пръсти и изчезна по стъпалата. Клайв ме измъкна от вцепенението, като ме гризна по прасеца, и аз най-накрая затворих.

Седнах на дивана, забравила за ореховките, докато мозъкът ми смилаше случилото се.

Смехорана заяви, че съм очарователна.

На практика ми съобщи, че Саймън й е казал, че съм очарователна.

Саймън ме смяташе за очарователна.

Беше ли Смехорана натирена от харема?

Беше ли изобщо останал харем?

Какво означаваше това?

Само въпроси ли ще си задавам?

И ако е така, кой е бащата на Ерик Картмън^[1]?

 

 

Съобщения между Саймън и Карълайн:

„Какво правиш?“

„ТИ какво правиш?“

„Първи те попитах.“

„Определено.“

„Чакам…“

„Аз също…“

„Боже, колко си упорита. Карам към вкъщи от Лос Анджелис. Сега доволна ли си?“

„Да, благодаря. Пека хляб с тиквички.“

„Хубаво, че се намирам на бензиностанция и не шофирам, иначе щеше да ми е трудно да удържа колата на пътя…“

„Излиза, че готвенето те възбужда, така ли?“

„Представа си нямаш.“

„Редно ли е да споделя, че е момента мириша на канела и джинджифил?“

„Карълайн.“

„Точно в момента стафидите ми киснат в бренди. Е, това е.“

 

 

Отново надникнах през прозореца, огледах улицата отдолу, но все още от роувъра нямаше и следа. Мъглата беше доста гъста и въпреки че не исках да се паникьосвам, леко се притеснявах, че още не се е прибрал. Ето ме, седя с изстиващите франзели, а Саймън го няма, за да ги подуши. Вдигнах телефона, за да му изпратя съобщение, но после реших да го набера. Иззвъня няколко пъти, след което той вдигна.

— Здравей, моя любима готвачке — измърка той и коленете ми омекнаха. По-полезно упражнение от това, тури му пепел — моментално отпускане.

— Наблизо ли си?

— Моля? — засмя се той.

— Близо до вкъщи. Близо ли си до вкъщи? — попитах, извъртях очи и колената ми се оправиха.

— Да, защо?

— Тази вечер има гъста мъгла. Искам да кажа, повече от обичайното… Ще внимаваш, нали?

— Много мило от твоя страна да се безпокоиш за мен.

— Млъквай, господинчо. Винаги се тревожа за приятелите си — смъмрих го аз и започнах да се приготвям за сън. Открай време умеех да върша по няколко неща едновременно. Можех да си попълвам данъчната декларация, докато си епилирам краката, без да ми мигне окото. Умеех да се разсъбличам, докато си говоря със Саймън. Ти да видиш.

— Приятели? Такива ли сме? — попита той.

— Какви други да сме, по дяволите? — изстрелях в отговор, обух си шортите и нахлузих чифт дебели вълнени чорапи. Тази вечер подът беше леден.

— Хм — промърмори той, докато си събличах тениската и си обличах горнището на пижамата.

— Докато хъмкаш, ще ти разкажа как ме навести една твоя приятелка.

— Моя приятелка ли? Звучи интригуващо.

— Да, с акцент на Джули Андрюс^[2], суха британка. Светва ли ти лампичката? Остави една кутия за теб.

Смехът му звънна веднага.

— Акцент като на Джули Андрюс — това е гениално! Сигурно е била Лизи. Запознала си се с Лизи! — Той се разсмя сякаш това бе най-смешното на света.

— Лизи Шмизи. За мен ще си остане Смехорана. — Усмихнах се, докато седях на ръба на леглото и се мажех с лосион.

— Защо я наричаш Смехорана? — престори се той на ни лук ял, ни лук мирисал, но долавях, че е на ръба на истерията.

— Действително ли е нужно да ти отговарям? Стига де, не си толкова тъп — отрязах го.

— Обичам да те закачам, Нощничке. Смешно ми е.

— Първо ти е готино, а сега ти е смешно. Тревожиш ме, Саймън. — Върнах се във всекидневната да загася лампите, да напълня купичката на Клайв с вода и да му скрия няколко котешки бисквитки из апартамента. Често докато спях, обичаше да се прави на голям ловец. Понякога негова плячка ставаха възглавници, връзки за обувки и какви ли не дреболии. Някои сутрини стаята ми приличаше на бойно поле.

— Няма защо да се безпокоиш. Ще си го взема, щом си дойда. Поприказвахте ли си?

— Разменихме няколко думи, но не сме споделяли мръсни тайни. Нали са тънки стените, зная за какво става въпрос. Как е самотната ханъма? Страда ли за посестримите си? — Зашляпах към кухнята, за да взема великия ловец. Нямах търпение да го питам действително ли е скъсал със Смехорана. А може би не?

— Навярно е малко самотна — каза той, както ми се стори, с лека тъга. Хм…

— Самотна, защото… — подхванах, докато разпръсквах бисквитките на Клайв.

— Самотна, защото, нека го кажем така, за първи път от дълго време съм… ами… — запъна се той, чудейки се как да продължи.

— Давай, слушам те — поощрих го, едва дишайки.

— Без женска компания. Или както го наричаш, без харем. — Думите му долетяха като шепот, а краката ми се разтрепериха, от което бисквитките в кутията затракаха, а ловът на Клайв започна по-рано.

— Разкара харема, а? — едва промълвих, а представата за Саймън танцуваше пред очите ми. Самотният Саймън, Саймън сам-самичък в Испания…

— Да — прошепна той и двамата замълчахме, както ни се стори, цяла вечност, въпреки че беше достатъчно кратко, та Клайв да открие първата си жертва, скрита в гуменката ми до вратата. Приближих се, за да го поздравя за улова му.

— Тя спомена нещо любопитно — подхвърлих, разваляйки магията.

— Виж ти. И какво? — попита той.

— Отбеляза, че съм, цитирам, „доста очарователна“.

— Сериозно? — Той се засмя и отново настъпи спокойствие.

— Да, и всъщност го каза все едно е съгласна с нещо, което някой вече е казал. Виж, не съм от момичетата, които си просят комплименти, но ме ласкае, че смяташ така. — Усмихнах се, а лицето ми поруменя. Тръгнах към спалнята, когато чух някой тихичко да чука на вратата. Върнах се, за да отключа, и отворих, без да гледам през шпионката. Бях почти сигурна кого ще видя от другата страна.

Той стоеше отвън, притиснал телефона до ухото си, със сак през рамо и широка усмивка на лице.

— Казах й, че си очарователна, но истината е, че си нещо много повече — вместо поздрав каза той, наведе се към мен и приближи лицето си на сантиметри от моето.

— Повече ли? — попитах, едва дишайки. Усмивката ми бе по-широка и от неговата.

— Ти си прелестна — отвърна той.

После го поканих вътре. Прикрит само с пижамата, О надаваше радостни възклицания…

Час по-късно седнахме заедно на кухненската маса и разрязахме хляба. Състезавайки се с ненаситните му лапи, успях да лапна хапка-две. Останалото се намираше в стомаха на Саймън, който той гордо потупа, сякаш бе пъпеш. Разговаряхме и се хранехме, споделяхме преживелиците си, гледахме Клайв, докато приключи лова си, след което се отпуснахме, докато се свари кафето. Сакът на Саймън все още стоеше до входната врата — дори не беше се отбил до апартамента си. Все още бях с горнището на пижамата и подгънала под себе си крака, го наблюдавах. Чувствахме се толкова уютно и все пак електричеството помежду ни пукаше и хвърляше искри.

— Фантастична добавка, между другото — имам предвид стафидите? Обожавам ги. — Усмихна се самодоволно и пъхна още един залък в устата си.

— Ужасен си. — Поклатих глава, станах и събрах чиниите и трохите, които не бе успял да погълне. Усещах, че ме следи с поглед, докато се движа из кухнята. Грабнах каната с кафе и вдигнах вежди. Той кимна. Застанах до него, за да му напълня чашата, и забелязах, че наднича към краката ми под горнището.

— Видяното ти харесва, а? — Пресегнах се за захарницата.

— Да — отговори той и се протегна към мен, за да я вземе.

— Захар?

— Да.

— Сметана?

— Да.

— Само това ли ще кажеш?

— Не.

— Кажи нещо тогава. Каквото и да е. — Засмях се, докато заобикалях масата, за да седна на мястото си. Той пак ме изгледа, докато се настанявах на стола си.

— Какво ще кажеш за това? — най-после попита и се облегна на лакти с напрегнато изражение. — Както ти споменах вече, скъсах с Лизи.

Отвърнах на погледа му, едва смеейки да дишам. Постарах се да изглеждам безучастна, но не можех да сподавя победоносната си усмивка.

— Виждам, че не си потресена от новината — надсмя ми се той и отново се облегна назад.

— Не особено. Искаш ли да чуеш истината? — попитах, а усмивката ми стана по-широка заради внезапен пристъп на самоувереност.

— Истината ще ми дойде добре.

— Имам предвид истината, истината и само истината. Никакви остроумия, никакви закачки, въпреки че здравата сме се смели.

— Така е, но ми се иска да чуя истината — отговори той, а сапфирените му очи блеснаха.

— Ето я истината. Радвам се, че си се разделил с Лизи.

— Нима? Вярно ли е?

— Да. Кажи защо? Но само истината — напомних му.

Той ме фиксира за миг, отпи от кафето си, притеснено прокара ръце през косата си и пое дълбоко дъх.

— Добре, истината. Скъсах с Лизи, защото вече не желаех да бъда с нея. Нито с която и да е друга жена — добави той и остави чашата си. — Убеден съм, че винаги ще си останем приятели, но напоследък установих, че три жени ми идват в повече. Реших да успокоя топката, поне за известно време. — Усмихна се, а сините му очи станаха опасни.

Съзнавайки, че се усмихвам и съм на крачка от крайно неловко положение, бързо станах и излях кафето си в мивката. Забавих се там за секунда, само секунда, а мислите ми препускаха. Беше сам. Беше… необвързан. Пресвета Дево, беше необвързан.

Долових, че прекосява кухнята и застава зад мен. Замръзнах, когато почувствах, че ръцете му нежно отмахват косата от раменете ми и се спускат към бедрата ми. Устните му — любящите му устни — едва докосваха ушната ми мида, когато заговори:

— Истината ли? Не мога да престана да мисля за теб.

Направо зяпнах, а очите ми се уголемиха. Разкъсвах се между желанието да стисна юмруци и да се впусна в истински кухненски секс. Докато се колебаех, устните му се задвижиха по-решително, притиснаха се към кожата под ухото ми, от което мозъкът ми пламна, а намиращото се по-надолу затанцува джига.

Ръцете му сграбчиха бедрата ми и той ме извъртя към себе си — за да види тялото и усмивката ми. Бързо се овладях.

— Истината ли искаш? Мисля за теб от нощта, когато заблъска на вратата ми — прошепна той и се наведе да ме целуне по врата с убийствена точност. Косата му ме погъделичка по носа. Едва сдържах ръцете си. Избута ме настрани и за моя изненада ме вдигна на плота. Инстинктивно разтворих крака, за да го пусна между тях, вселенският закон на съвкуплението измести всякаква моя разумна мисъл. Няма страшно, бедрата ми си знаеха работата.

С едната си ръка ме прегърна през кръста, а с другата обхвана тила ми.

— Истината ли? — попита още веднъж, разтвори бедрата ми до ръба на плота, с което ме накара да се облегна назад, а краката ми, движени от автопилот, обгърнаха кръста му. — Искам те с мен в Испания — прошепна той и доближи устните си до моите.

Отнякъде долетя котешки зов… и най-после О пое по пътя към вкъщи.

 

 

— Още вино, господин Паркър?

— Стига ми. Карълайн?

— Не, благодаря. — Изтегнах се на разкошната си седалка. Първа класа до „Да Гуардия“ и първа класа по целия път до Малага, Испания. Оттам щяхме да продължим с кола до Нерха, малък крайбрежен град, където Саймън беше наел къща. Гмуркане, пещернячество, туризъм, прекрасни плажове и планини — и всичко това в едно старинно селце.

Саймън се размърда на седалката и хвърли гневен поглед през рамо.

— Какво? Какво има? — попитах, погледнах назад, но не видях нищо обезпокоително.

— Това хлапе непрекъснато ми блъска седалката — промърмори през зъби той.

Смях се цели двайсет минути.