Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Коктейл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wallbanger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 73 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Автор: Алис Клейтън

Заглавие: О като оргазъм

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2014

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“, Хасково

Излязла от печат: 29.09.2014

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-526-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2161

История

  1. — Добавяне

2.

Следващата сутрин, официалната първа сутрин в новия ми дом, посрещнах с пиене на кафе и предъвкване на поничка, изостанала от снощния гуляй по случай нанасянето.

Не бях толкова бодра, колкото беше редно, за да се впусна в подвига по разопаковането, затова безгласно изпсувах снощните маймунджилъци. Момичето го шпориха, пляскаха, тя свърши и заспа. Както и Саймън. Приех, че името му е Саймън, понеже любителката на шамарчетата постоянно го наричаше така. И наистина, ако трябваше да си измисля, имаше много по-секси варианти от Саймън, които да крещи помежду тласъците.

Тласъците… Боже, липсват ми тласъците.

— Все още нищо, а, О? — Въздъхнах и погледнах надолу. През четвъртия месец от отсъствието на О бях започнала да му говоря, сякаш е живо същество. Чувствах го истински, когато разлюляваше света ми, но откакто О ме изостави, не бях сигурна, че ще го разпозная, ако ме навести. Тъжен е денят, когато едно момиче не може да разпознае собствения си оргазъм, помислих, загледана тъжно в небосклона на Сан Франсиско.

Изпънах крака и зашляпах по пода, за да изплакна чашата от кафе. Оставих я на мивката да се изсуши, събрах светлорусата си коса в хлабава конска опашка и заизследвах хаоса, който ме заобикаляше. Без значение колко добре бях планирала, все едно колко грижливо бях надписала кашоните, независимо колко често напомнях на онзи малоумен носач, че ако пише КУХНЯ, мястото на кашона не е в БАНЯТА, бъркотията беше пълна.

— Какво ще ме посъветваш, Клайв? От кухнята ли да започнем, или от всекидневната?

Котаракът се бе свил на кълбо върху един от широките прозоречни первази. Естествено, когато оглеждам ново място за живеене, отделям специално внимание на первазите на прозорците. Клайв обичаше да гледа света, а и на мен ми беше приятно да го виждам, когато се прибирам.

Точно сега той ме изгледа и после като че ми кимна по посока на всекидневната.

— Добре, нека бъде всекидневната — отвърнах, осъзнавайки, че откакто съм се събудила тази сутрин, съм проговорила само три пъти и всяка произнесена дума бе отправена към котката. Да му се не види…

 

 

Около двайсет минути по-късно Клайв се зъбеше на някакъв гълъб, а аз подреждах дискове, когато дочух гласове откъм коридора. Моите шумни съседи! Изтичах към входа, като едва не се препънах в един кашон, и залепих око на шпионката, за да видя отсрещната врата. Каква съм перверзница, нека си призная. Но не се отказах да надничам.

Не виждах съвсем ясно, но дочувах разговора им: гласът на мъжа бе нисък и ласкав, последван от несъмнено въздишките на партньорката му.

— Ммм, Саймън, снощи беше фантастично.

— Според мен и тази сутрин бе приказна — отговори той и й лепна, както, отгатнах по звука, шумна целувка.

Брей. Сигурно са били в друга стая тази сутрин. Не съм чула и звук. Отново притиснах око към шпионката. Мръсна безнравственица.

— Имаш пълно право, така си беше. Ще ми се обадиш ли скоро? — попита тя, поднасяйки устни за нова целувка.

— Разбира се. Ще те потърся, щом се върна в града — обеща той и я плесна по дупето, а тя пак се засмя и му обърна гръб.

Изглежда, не си падаше по дългите сбогувания. Ъгълът бе неподходящ, за да видя този Саймън, и той хлътна в апартамента си, преди да успея да го зърна. Интересно. Значи момичето не живее с него.

Не чух да си казват „обичам те“, когато тя си тръгна, но категорично се чувстваха доста уютно един с друг. Разсеяно задъвках връхчето на конската си опашка. И очевидно така беше, с всичкото пляскане и останалото.

Изтиках мислите за пляскането и Саймън от съзнанието си, и се върнах към дисковете си. Пляскащия Саймън. Какво чудесно име за рок група… Започнах да подреждам филмите си.

 

 

Час по-късно тъкмо поставях „Магьосникът от Оз“ след „Шоколадената фабрика на Уили Уонка“, когато някой почука на вратата. Чу се тътрене на крака по площадката, аз се приближих до входа и едва потиснах усмивката си.

— Не го изпускай, малоумнице — обади се зноен глас.

— Я млъкни и престани да ме командваш — сопна се втори.

Извъртях очи и отворих вратата, зад която стояха най-добрите ми приятелки София и Мими, понесли огромна кутия.

— Не се карайте, дами. И двете сте красиви. — Засмях се и повдигнах вежди към тях.

— Ха-ха, много смешно — отвърна Мими и важно прекрачи прага.

— Какво, по дяволите, е това? Не мога да повярвам, че сте го мъкнали четири етажа! — Моите дружки не си цапаха ръцете с работа, ако имаше кой друг да я свърши.

— Повярвай, чакахме в таксито доста време да мине някой, но къде този късмет. Затова го качихме сами. Честит нов дом! — поздрави ме София. След влизането тя се изтегна на фотьойла до камината.

— Ами да, престани постоянно да се местиш. Омръзна ни да ти купуваме подаръци. — Мими се засмя, легна на канапето и драматично покри лицето си с ръце.

Побутнах кутията с палеца на крака си и попитах:

— Какво е това? И никога не съм твърдяла, че сте длъжни да ми купувате каквото и да е. Честно, сокоизстисквачката миналата година не бе нужна.

— Не ставай неблагодарна. Просто го отвори — заръча София и посочи към кутията със средния си пръст, който след това насочи нагоре и най-общо казано, към мен.

Въздъхнах и седнах на пода до подаръка. Знаех, че е от „Уилямс Сонома“ заради издайническата панделка с миниатюрен ананас, привързан към нея. Каквото и да съдържаше, кутията тежеше.

— О, не. Какво сте направили вие двете? — попитах, забелязвайки, че Мими смига на София. Издърпах панделката, за да вдигна капака, и бях невероятно доволна от видяното. — Момичета, това е прекалено!

— Знаехме колко ти липсва старият — захили се Мими.

Преди години една моя пралеля, преди да почине, ми подари кухненски робот. Той бе на повече от петдесет години, но все още работеше безупречно. Тези машинки се създадени да траят, слава богу, но след като допреди няколко месеца работеше вярно и предано, ми каза сбогом с гръм и трясък. Един следобед запуши и заподскача, докато разбивах тесто за хляб с тиквички, и колкото и да ми бе криво, го изхвърлих.

Сега бях приковала поглед към кутията и лъскавия нов кухненски робот, който на свой ред се блещеше насреща ми, а във въображението ми затанцуваха видения на бисквитки и пайове.

— Момичета, прекрасен е — ахнах, взряна с възхищение в новия си любим. Вдигнах го нежно, за да му се възхитя. Плъзгах длани по него, докосвах го с пръсти, за да почувствам чистите му линии, и се наслаждавах на студения метал под кожата си. Въздъхнах леко и даже го прегърнах.

— Искате ли да ви оставим двамата? — попита София.

— Не, няма нужда. Искам да сте тук, за да станете свидетели на любовта ни. Нещо повече, това е единственият механичен инструмент, който навярно ще ми достави удоволствие в близко бъдеще. Благодаря, приятелки. Наистина е скъп, но високо го ценя — казах аз.

Клайв се приближи, подуши робота и чевръсто скочи в празната кутия.

— Обещай да ни приготвяш вкусни глезотийки и ще си струва, миличка. — Мими се изправи и ме погледна в очакване.

— Какво? — попитах предпазливо.

— Карълайн, вече може ли да започна с чекмеджетата ти? — попита тя и пристъпи неуверено към спалнята ми.

— За кои чекмеджета говориш? — поисках да зная и попристегнах колана на халата си.

— За онези в кухнята! Нямам търпение да започна и да подредя всичко на мястото му! — изписка тя, подскачайки на един крак.

— Да, по дяволите! Давай! Коледата е подранила — провикнах се, докато Мими победоносно препускаше към другата стая.

Мими бе роден организатор. Подлудяваше ни, докато бяхме заедно в „Бъркли“, със склонността си към обсесивно-компулсивно разстройство[1] и маниакалната си бдителност към детайла. Един ден София й предложи да стане професионален организатор и след като се дипломира, тя се захвана точно с това. Сега вилнее из целия пристанищен район и помага на семействата да си наместят вещите. Дизайнерската фирма, за която работя, понякога я взема за консултант и тя дори се появи в няколко телевизионни програми, посветени на града. Заниманието й подхожда идеално.

Затова оставих Мими да се отдава на своята природа, убедена, че нещата ми ще бъдат така перфектно подредени, та ще бъда изумена. София и аз продължихме да се мотаем из всекидневната и да се смеем на филми, които сме гледали през годините.

 

 

По-късно същата вечер, след като приятелките ми вече си тръгнаха, се настаних на канапето заедно с Клайв, за да гледам повторението на „Босоногата графиня“[2]. Докато мечтаех за деликатесите, които щях да сътворя с новия си миксер — и как един ден ми се иска да имам кухня като на Айна Гартен[3] — дочух стъпки на площадката пред вратата си и два гласа. Присвих очи към Клайв. Плесни дупе сигурно се връщаше.

Скокнах от канапето и още веднъж долепих око до шпионката в опит да зърна съседа си. И отново го изпуснах. Видях само гърба му, докато влизаше в апартамента си по петите на много висока жена с дълга кестенява коса.

Интересно. Две различни жени в същия брой дни. Мъжка проститутка.

Видях как вратата със замах се затвори, почувствах как Клайв се гали в краката ми и го чух да мърка.

— Не може да излизаш, глупачето ми — нежно му казах, наведох се и го взех в прегръдките си. Потърках копринената му козина в бузата си и се усмихнах, когато той легна по гръб в обятията ми. Клайв бе единствената проститутка наоколо. Беше готов да легне на всеки, склонен да погали коремчето му.

Върнах се на канапето и загледах „Босоногата графиня“, която ни наставляваше как да блеснем като домакини на вечеря в Хамптън с небрежна елегантност — и сметка в банката с големината на окръга.

Няколко часа по-късно, с ясен отпечатък от възглавницата на канапето върху челото си, тръгнах да си лягам. Мими бе подредила така безупречно гардероба ми, че единствено ми оставаше да окача няколко картини и да наглася някои дреболии. Съвсем преднамерено махнах платната от рафта над леглото. Тази нощ нямах намерение да рискувам. Стоях по средата на стаята и се вслушвах в звуците от съседите. На фронта всичко бе спокойно. Дотук добре. Може би миналата нощ бе рядкост.

Докато се приготвях за спане, погледнах снимките в рамки на семейството и приятелите ми: ето ме с родителите ми на ски край езерото Тахо, а тук съм с приятелките ми край кулата Койт. След всичко фалическо, втората любов на София бе да снима. Тя свиреше на виолончело в градския оркестър на Сан Франсиско и въпреки че цял живот бедрата й обгръщаха инструмента, не я сдържаше да не подхвърли някоя шега, видеше ли флейта. Патологичен случай.

В момента и трите нямахме гаджета, което се случваше доста рядко. Обикновено поне една от нас ходеше с някого, но откакто преди няколко месеца София скъса с последния си приятел, и трите бяхме на сухо. За късмет на приятелките ми тяхната Сахара не бе така безводна като моята. Доколкото знаех, те още бяха в добри отношения с техните О.

Замислих се с потръпване за онази нощ, когато пътищата ни с О се разделиха. Имах поредица от несполучливи първи срещи и бях толкова сексуално неудовлетворена, че си позволих да отида в апартамента на мъж, когото възнамерявах никога да не срещам отново. Не че съм противница на свалките за една нощ. Много сутрини съм извървявала пътеката на срама. Къде обаче ми беше умът тогава? Кори Уейнстейн и тъй нататък, и тъй нататък. Семейството му притежаваше верига пицарии по целия Западен бряг. На хартия е чудесно, нали? Само че на хартия. Беше доста мил, но скучен. Но пък отдавна не бях лягала с мъж и след няколко мартинита и оживен разговор по пътя в колата, омекнах и позволих на Кори „да се възползва от мен“.

Е, до този момент в живота си споделях старата теория, че сексът е като пица. Дори когато не струва, пак си го бива. Сега мразех пицата. По няколко причини.

Този бе най-лошият секс. Като картечница: тряс, тряс, тряс. Трийсет секунди по циците, шейсет секунди поне два сантиметра над мястото, където би трябвало да бъде, и най-сетне вътре. Навън. И вътре. И навън. И вътре. И навън.

Но поне свърши бързо. Или? По дяволите, не. Този ужас продължи с месеци. Е, не. Но почти трийсет минути. Отново вътре. И пак навън. Горката ми катеричка все едно бе изстъргана с шкурка.

Докато свърши и извика: „Колко е хубаво!“, преди да се строполи отгоре ми, бях пренаредила наум всичките си подправки и почистващите препарати под мивката. Облякох се, което не ми отне дълго време, защото бях почти с всичките си дрехи, и си тръгнах.

На следващата нощ, след като оставих малката Карълайн да дойде на себе си, реших да я почерпя с дълга, приятна поредица от сесии на самозадоволяване, като акцентирах на любовника във фантазиите на всяка жена Джордж Клуни, разбирайте доктор Рос. Но за огромно мое съжаление О напусна сградата. Реших да го преживея, казвайки си, че му е нужна една нощ навън и все още страда от леко обсесивно-компулсивно разстройство заради Кори Пицата.

А следващата нощ? Никакъв О. Никаква следа от него през онази седмица, нито през следващата. И когато седмиците прераснаха в месеци, а месеците се заредиха един след друг, развих дълбока, сатанинска омраза към Кори Уейнстейн. Картечаря…

Тръснах глава, за да пропъдя мислите си за О, и се мушнах в леглото. Клайв почака, докато се настаня, преди да се свие до сгънатите ми колене. Измърка за последно и аз загасих лампата.

— Лека нощ, господин Клайв — прошепнах и веднага заспах.

 

 

Туп.

— О, господи!

Туп, туп.

— О, господи!

Невероятно.

Този път се събудих по-бързо, защото съзнавах какво чувам. Седнах в леглото и погледнах кръвнишки зад себе си. Предпазливо бях издърпала леглото по-далеч от стената, затова не долавях никакво движение, но бях дяволски сигурна, че оттатък нещо мърда.

След което чух… съскане?

Погледнах надолу към Клайв, чиято опашка бе настръхнала като четка. Беше се изгърбил и крачеше напред-назад в долната част на кревата ми.

— Спокойно, приятелю. Няма страшно. Просто имаме шумни съседи, това е всичко — зауспокоявах го аз и протегнах ръка, за да го погаля. И тогава чух.

— Мяу.

Завъртях глава настрани като петел и се заслушах още по-съсредоточено. Изгледах Клайв, който отвърна на погледа ми, сякаш казваше: „Не бях аз“.

— Мяу! О, боже. Мяу!

Момичето от съседния апартамент мяукаше. Какво, да му се не знае, й причиняваше съседът ми, за да я провокира?

В същия момент Клайв напълно се побърка и се метна към стената. Буквално се изкатери по нея в опит да стигне до мястото, откъдето идваха звуците, като се включи към дуета със собственото си мяукане.

— О, да, точно така, Саймън… Мммм… мяу, мяу, мяу!

Велики боже, тази вечер и от двете страни на стената имаше разбеснели се космати животни. Жената имаше акцент, въпреки че не можех да определя какъв точно е. Със сигурност източноевропейски. Чешки? Полски? Действително ли бях будна, я да видим, в един и шестнайсет след полунощ, мъчейки се да уточня националността на жена, която шпореха у съседите?

Опитах се да сграбча Клайв и да го успокоя. Къде ти. Бяха го кастрирали, но все пак си бе момченце и искаше онова, което стенеше отвъд стената. Продължаваше да се дере, мяуканията му се смесваха с нейните и едва не ми потекоха сълзи от смях заради комизма на момента. Животът ми се бе превърнал в театър на абсурда с фон от котешки хор.

Успях да се овладея, защото чух Саймън да издава стонове. Гласът му бе нисък и плътен и когато жената и Клайв преставаха за миг да се зоват един друг, слушах само него. Той пъшкаше и блъскането по стената започна. Старата песен на нов глас.

Жената мяукаше все по-силно и навярно приближаваше своя оргазъм. Мяукането й се изроди във френетичен вопъл и накрая изкрещя:

— Да! Да! Да!

Аха. Беше рускиня. Да живее Санкт Петербург. Последен тласък, финален стон и заключително измяукване. След което настъпи благословена тишина. Но не и за Клайв. Той не престана да копнее за своята любов до четири, боже опази, сутринта.

Студената война се завръщаше…

Бележки

[1] При него страдащият чувства, че трябва да извършва безсмислени, отнемащи времето действия, за да се пребори с неоснователните си тревоги. — Б.пр.

[2] Филм от 1954 г. с участието на Хъмфри Богарт и Ава Гарднър. — Б.пр.

[3] Американска писателка и бивш ядрен аналитик на Белия дом. — Б.пр.