Сандра Браун
Специална съботна нощ (6)

Пета глава

Веднага след като се събуди, Емъри осъзна, че е сама.

Седна в леглото. Хижата беше празна.

През цялата нощ той бе продължил да бди. Всеки път, когато тя се размърдаше, той ставаше от фотьойла, идваше до леглото й и я питаше дали е добре, има ли нужда от нещо и дали й е лошо.

Не й бе прилошавало повече, така че в два след полунощ изпи няколко глътки кола. Не я повърна. Два часа по-късно премина на вода. Той я накара, казвайки й онова, което тя знаеше: че обезводняването е опасно. Беше тичала много, беше спала през целия ден, без да поема течности, а след това бе повърнала и малкото, което е изпила.

Сега според часовника й беше девет часа, неделя. Беше спала в продължение на пет часа, без да се буди или той да я събуди, а сега го нямаше.

Движейки се внимателно заради остатъчния световъртеж, тя стана и отиде в банята, като взе спортния си клин със себе си и го обу, след като използва тоалетната.

След като се върна обратно в леглото, провери другите си дрехи. Блузата, якето и сутиенът бяха още влажни и студени. Издърпа един от столовете около масата близо до камината, и ги простря върху него, за да ускори изсъхването им.

Сега какво?

Взе още едно кенче кока-кола от хладилника. Беше приятна на вкус. Изпи с нея две обезболяващи таблетки, защото главоболието, както и световъртежът, продължаваше. Не беше толкова силно, колкото преди, но си беше там и не можеше да бъде игнорирано.

Тя дръпна настрани муселиновата завеса и я обхвана отчаяние, когато установи, че зад стъклата не се вижда нищо, освен плътна бяла мъгла. Отвори вратата и се провикна, но мъглата погълна гласа й. Пристъпи напред, и след около метър напипа дървено стъпало, под него друго, водещо надолу. Оттатък най-ниското стъпало имаше голям, плосък камък, побит в пръстта.

Вероятно не би могла да се движи по усет в продължение на петнайсет мили, без да падне от някоя скала или да се изгуби безнадеждно в планинската пустош. Връщайки се по обратния път до вратата на хижата, тя огледа замислено околността.

На вратата имаше прикрепена една кука. Връзката ключове за кола, които беше забелязала да висят на куката снощи, в момента не бяха там. Дори и ако беше в състояние да намери пикапа му в мъглата, не би могла да го запали. А ако по някакво чудо успееше да разбере как да го запали без тях, нямаше да знае в каква посока да тръгне. Сигурно щеше да стигне до някоя канара и да се преобърне.

Което означаваше, че отговорът на въпроса й как да се върне в цивилизацията, трябва да се намира вътре в хижата.

Тя започна да претърсва най-логичното място, шкафа, от който той бе извадил ризата, с която сега беше облечена. Откри чорапи, бельо, тениски. В едно от чекмеджетата нямаше нищо друго, освен сгънати дънки.

Шкафът имаше разнебитена врата, която изглеждаше направена от дърво от хамбар. Летвите бяха боядисани в мрачно червено. Шкафът бе не по-голям от телефонна будка, с един прът, на който бяха закачени якета и сака, и няколко работни комбинезона, каквито носеха ловците.

На пода се виждаха подредени няколко чифта затворени обувки от различен вид, от протрити туристически обувки, подобни на онези, които беше обул вчера, до гумени, подплатени с вълна. Тя ги премести настрана, за да потърси тайно скривалище под дъските на пода, но такова нямаше.

Рафтът над пръта съдържаше сгънати одеяла, огромни пуловери и кутия с обувки, в която имаше няколко чифта ръкавици. Тя наложи пръсти върху една от тях. Ръкавицата надвишаваше заплашително размера на ръката й. Емъри върна всичко на мястото му и затвори вратата на шкафа с разочарование. По дяволите, все някъде трябва да беше скрил оръжията!

Откри сандъчето под леглото.

Джеф никога не бе служил в армията, но тя бе гледала достатъчно филми, за да разпознае едно войнишко куфарче, когато го види. Металният сандък беше с подсилени ъгли и с големи месингови закопчалки. За щастие, не изглеждаха заключени. Ако успееше да изтегли куфарчето изпод леглото, щеше да може да го отвори.

Но не стана толкова лесно. Беше слаба от това, че не е яла от двайсет и четири часа и е прекарала повечето време в леглото. Дори само навеждането, за да инспектира под леглото, бе довело до нов пристъп на световъртеж и пронизващи болки в главата. Тя си пое дъх, за да ги отбие, и когато се възстанови до известна степен, хвана дръжката на куфарчето и го дръпна с цялата си сила.

Успя да го помръдне с не повече от пет-шест сантиметра наведнъж, преди да се наложи да си почине. Когато най-после го измъкна напълно, беше плувнала в пот и ръцете и краката я боляха от усилието.

Тя отвори закопчалките и повдигна капака.

* * *

В мига, в който той отвори вратата, тя се хвърли на гърба му и се пресегна да забие пръсти в лицето му.

Изпита възбуда, чувайки изненаданото му сумтене, и болка, когато един от ноктите й обели цяло парче от кожата на бузата му. Но успехът й бе кратковременен, продължи не повече от десет-петнайсет секунди.

След това облечените му в ръкавици ръце стиснаха китките й и ги отдалечиха от лицето му. Действала до преди миг с непоколебима решителност, сега тя се мъчеше единствено да се освободи от желязната му хватка. Риташе го по краката, но това беше хабене на ценна енергия.

Тя осъзна безполезността да се опитва да се освободи в същия момент, когато източникът й на сила пресъхна. Отпусна се срещу него, увисна на гърба му като знамето на победените.

— Свършихте ли? — попита той.

— Съвсем не.

— Ще ви пусна. И стига повече глупости, ясно ли е?

— Вървете по дяволите!

— И това ще стане, докторе. Със сигурност.

Той протегна ръце назад над раменете си и я спусна, докато краката й не докоснаха пода.

Беше го предвидила. Преди той да успее да се обърне към нея, извади касапския нож, който беше пъхнала между трупите на стената, и замахна с всичка сила към стомаха му. Той се наведе и прикри стомаха си точно навреме. Тя пропусна. Вторият удар драсна сакото му, но не остави значителни щети върху здравия плат.

— По дяволите!

Тя вдигна ножа високо и го спусна надолу към шията му. Върхът на острието се закачи във вълнения шал, но не откри гола плът, преди той да хване ръката й и с унизителна лекота да я обезоръжи. После хвърли ножа, който изтрака по дюшемето и накрая се удари в перваза.

— Сега най-после свършихте ли?

Тя се дръпна назад към стената, страхувайки се от отмъщение. Той изглеждаше огромен и неумолим. От дълбоката драскотина по лицето му се стичаше кръв. Избърса я с опакото на ръката си, оставяйки червена бразда по велурената ръкавица.

Погледна към кървавото петно, после към нея.

— Предполагам, че се чувствате по-добре.

Тя се изправи, опъна рамене и го погледна, презирайки собствената си слабост и ядосана на неговото хладнокръвие.

— Искате ли да ми кажете за какво беше всичко това? — попита той.

Проследи гневния й жест и погледна през рамо към масата за хранене, където тя бе сложила уличаващия лаптоп и зарядното му, който бе открила в сандъчето под леглото.

— Излъгахте ме.

— Не, не съм.

— Казахте ми, че нямате зарядно.

— Казах, че нямам телефон. Какъвто нямам.

— Добре, намерих зарядното и телефонът ми беше включен два часа, но батерията продължава да е празна. Какво сте направил?

— Извадих батерията.

Невъзмутимото му признание я остави без думи. Гледаше го зяпнала, докато той захапа пръстите на ръкавицата си, за да извади ръката си, след което започна да разкопчава палтото си.

— Защо? — поиска да знае тя.

— Защото така нямаше да излъчи сигнал.

Беше се забавлявала с късче надежда, че е позволила на въображението си да стигне прекалено далеч, че е гледала прекалено много телевизионни шоута, чела е прекалено много книги, както романи, така и истински истории за отвлечени жени, измъчвани, изнасилвани и убивани. Беше се държала за тази гаснеща надежда, че той всъщност не я държи на това усамотено място против волята й и с лоши намерения.

Но той току-що беше разбил тази крехка надежда на пух и прах. Беше извадил телефона й от строя. Умишлено. Местонахождението й не можеше да бъде проследено чрез джипиес, което беше едно от първите неща, които властите щяха да се опитат да направят, когато Джеф им съобщеше за изчезването й.

— Защо ме доведохте тук?

— Не го ли установихме вече?

— Не сме установили нищо, с изключение на това, че сте похитител и… — Тя млъкна, не искаше да му дава идеи.

Той явно прочете мислите й, защото изви едната си тъмна вежда с нагло любопитство.

— И какво?

Емъри имаше нищожен шанс да го обезвреди или да извади очите му, или да му забие нож. След като и двата й опита бяха пропаднали, оставаше единствено да го вразуми.

— Слушайте, не ме интересува какво сте правил в миналото. Не сте ме наранил досега. Всъщност, бяхте изключително мил. Което оценявам. Положението ми можеше да е много по-лошо, ако не сте бил там да… да ме намерите и да ме пренесете тук.

Той изчака няколко секунди.

— Но?

— Но сега искам да си тръгна и да се прибера вкъщи. Трябва да ме пуснете.

Той вдигна леко рамене и посочи към вратата.

— Отключено е. Но ви предупреждавам, не ми се вярва, че ще стигнете много далече. Вървях няколко мили надолу по пътя, мислейки си, че мъглата може да не е чак толкова гъста в по-ниското. Но така и не излязох от нея.

— Вървял сте.

— Да.

— Защо не сте шофирал?

— По същата причина, поради която не ви закарах снощи. Има дузина стръмни завои. Мога да пропусна някой и да паднем от повече от сто метра височина.

— Но сте взел ключовете за пикала си.

— Защото не исках да тръгнете с него.

— Което ми хрумна, в интерес на истината.

— Предположих. Не исках да го съсипете и по всяка вероятност да се убиете с него. Затова взех ключовете.

Той пъхна ръкавиците, окървавената и другата, в джоба на палтото си и го закачи на куката на стената. Разви шала от врата си. Косата му изпука от статичното електричество, когато свали плетената си шапка. Тя и шалът се присъединиха към палтото.

Той отиде до камината, клекна пред нея, разбута дървата с ръжен, след което добави още няколко цепеници. Изправи се, изтупа ръцете си и я попита дали е яла.

— Не.

Той отиде до хладилника и го отвори. Тя се приближи до него и блъсна вратата с достатъчно сила, за да събори продуктите вътре и да накара бутилките да изтракат. Той се обърна, изглеждаше така, сякаш ще я убие на момента, но тя не позволи този смъртоносен блясък да я сплаши.

— Съпругът ми ще обезумее от притеснение къде съм и какво ми се е случило. Ще се обади в полицията да ме търсят.

— Хубаво, няма да ви намерят днес. Не и както всичко е потънало в мъгла.

— Мога да му изпратя имейл. Но ми трябва паролата на лаптопа ви.

Той погледна лаптопа, след това се обърна отново към хладилника, блъсна я с хълбок, за да я отмести от пътя си и отново отвори вратата.

— Нямам електронна поща.

— Няма проблеми. Мога да се свържа с него по Фейсбук. Дори Джеф да не види поста ми, някой приятел…

— Съжалявам, докторе. Не.

— Но…

— Не.

— Няма да споменавам за вас. Как бих могла, след като дори не ви знам името? Просто ще съобщя на Джеф, че съм добре.

Той поклати глава.

— Без подробности, обещавам. Можете да проверите поста, преди да го изпратя.

— Не.

Това беше като да рухнеш на маратон. Човек трябваше да се напрегне, за да получи нов тласък, иначе се проваляше.

— Вършите престъпление, знаете го.

— Не съм ви докоснал с пръст.

— Но ме държите тук против волята ми.

— Обстоятелствата са тези, които ви държат тук.

— Бихте могъл да промените обстоятелствата, ако искахте.

— Не мога да променя времето.

— Не говорех за времето. Не ми позволявате да използвам лаптопа, за да…

— Лаптопът е забранен.

— Защо?

— Това си е моя работа.

— Каквато и да е тази работа, не може да е добра.

— Не съм твърдял, че е добра. Просто е такава.

— Кажете ми защо ме държите тук.

Той се приближи до нея и се наведе така, че лицата им да са почти на едно ниво. И със стържещ тон, много по-зловещ от вик, произнесе:

— Не вас държа вътре, докторе. — Той вдигна брадичка към вратата. — Тях държа отвън.