Сандра Браун
Специална съботна нощ (32)

Тридесет и първа глава

— Углавно престъпление, Емъри. Углавно престъпление.

— Не е нужно да викаш, Джеф. Чух те първите десет пъти.

— Съмнявам се, че ще бъдеш осъдена, но… за бога. Помисли за негативната реклама.

— Извинявам се за всички неудобства, които съм ти причинила, или ще ти причиня.

Той спря да крачи и се обърна към нея.

— Не ме изкарвай лошия тук.

— Не те изкарвам. Не го казах саркастично. Имаш пълно право да си разстроен.

Той беше унижен и тя дълбоко съжаляваше за това. През деня се беше държал стоически и пред хората я подкрепяше. Но сега, когато бяха сами за първи път, след като видеото излезе на бял свят, той даваше воля на възмущението си.

Това бе напълно подходящ финал за завършека на един ден, започнал с паник-атаката, която я бе обзела. Беше се самоубедила във виновността на Джеф, само за да открие, че тя, а не той може да бъде обвинен за извършването на престъпление. Погледнато от хубавата страна, все пак не беше прекарала нощта в затвора.

Преди връщането им от хижата сержант Найт бе дал да се разбере, че тя още е заподозряна — или, най-малкото, е свидетел — но беше промърморил за „лайната, които ще се разхвърчат“, ако я задържат, докато всичко се изясни. Лиза Флойд беше разпитана от полицайка и беше рапортувано на Найт и Грейндж, че момичето е в пълен възторг от „д-р Смит“. Едва след като научи, че Лиза е признала пред полицайката за характера на здравословния си проблем, Емъри го потвърди пред детективите.

— Състоянието й не беше животозастрашаващо, но бе мъчително и тя се чувстваше зле. Направих, каквото можах.

— Това са смекчаващи обстоятелства — бе казал Найт. — Защо не обяснихте, че именно това е причината да разбиете лекарския кабинет?

— Щеше да е нарушение на лекарската тайна.

— Само по тази причина ли? Или продължавате да предпазвате съучастника си?

Тя не каза нищо.

— От кого е била бременна Лиза Флойд?

— Това остава конфиденциално.

— От него ли?

— Не. Лиза ще ви каже същото. Той дори не я беше срещал до онзи ден.

Защитният адвокат пристигна от Атланта късно следобед. След като беше информиран за ситуацията, той настоя Емъри да бъде освободена.

— Всъщност, търсим мистериозния мъж от хижата, не вас — беше й казал Найт, когато с явна неохота я придружи навън до коридора. — Ще продължим утре. А сега трябва да бия половината път до Ашвил и да взема един федерален от Ню Йорк, който се е изгубил в мъглата.

— Федерален от Ню Йорк?

— Точно така. Явно този агент на ФБР търси Хейс Банък от години.

— Кой е Хейс Банък?

— Сякаш не знаете.

— Съжалявам, не знам. — След това устните й се разтвориха в почуда. — Така ли се казва?

Разчитайки реакцията й, Найт подпря юмруци на хълбоците си.

— По дяволите! Наистина не сте знаели името му, нали?

Хейс Банък. Тя го произнесе гласно и реши, че му пасва. Чак след това до съзнанието й достигна останалото, което Найт беше казал.

— ФБР го издирва?

— Така изглежда. Специален агент Джак Конъл няма търпение да дойде тук и да се присъедини към разследването.

Тормозена от тази тревожна мисъл, тя се бе надявала, че един дълъг престой в горещата вана ще облекчи безпокойството й, но при непрекъснатото обикаляне на Джеф из стаята и пламенните му тиради, тя не можеше да чуе собствените си мисли. Камо ли да се отпусне.

В момента той казваше:

— Снощи си отидох с мисълта, че ще започнем нов живот. Признах, че ми е било трудно. Говорих поетично за това колко голямо значение имаш ти за живота ми. И през цялото време, докато съм дърдорел за ново начало, не съм подозирал нищо за начина, по който ще ме изненадаш тази сутрин.

— Не съм те…

— Докато аз се каех, ти как успя да запазиш спокойна физиономия?

— Джеф, нищо, което съм направила, не е, за да те обидя.

— Може би не, но крайният резултат е същият. Как ще обясня това на клиентите си? На партньорите от фирмата?

— Те няма да те държат отговорен за моите действия.

— Нямало! Ами твоите колеги? Не отговорих на Алис, казах й, че се занимаваш с документи. Но как ще обясниш престъпните си действия на нея и на Нийл? На пациентите си? Твоето поведение е изложило на риск бъдещето на любимата ти клиника.

— Ще им го обясня така, както го обясних на детективите, на теб и на защитния адвокат. Направих каквото е необходимо, за да излекувам пациент. Дори никой друг да не разбере това, убедена съм, че Нийл и Алис ще разберат. Те биха направили същото.

— При риска от съд за лекарска грешка? Не мисля. Никой от тях не би бил толкова неразумно дързък.

— Не съм разсъждавала за потенциален съдебен процес. Никога. Бях концентрирана върху здравето на Лиза.

— О, това е несъкрушим аргумент. Ще те поздравя за това. Може да е от голяма полза за адвоката. Той дори може да извърти обира така, че да го направи да изглежда благороден и справедлив.

— Тогава защо си толкова ядосан?

— Защото като твой съпруг бих искал да знам какво е станало през тези четири дни, какво те е превърнало от отговорната, разумна жена, която тръгна в петък от Атланта, в селска престъпничка.

— Това не е ли малко преувеличено?

— Не и от моята гледна точка. Тази Емъри, която познавам — познавах — щеше да заведе момичето в спешното отделение, ако е била загрижена за състоянието му.

— Лиза отказа да дойде.

— Този мистериозен мъж, Банък, той не се ли намеси в решението ти да лекуваш момичето вкъщи?

— Увещавал я е да се обади на 911. Предложил й безброй пъти да я откара в спешното въпреки заледените пътища. Едва след като тя е отказала категорично, той… ме въвлече в това.

— Ти си ужасно слаба лъжкиня, Емъри.

— Да, знам. Но случилото се е абсолютна истина.

Той изсумтя скептично, когато отиде до бара, който отделяше дневната зона от кухнята.

Те бяха наели апартамент в един хотел, който не покриваше стандартите на Джеф, но който той смяташе за голямо подобрение пред мястото, където беше прекарал последните няколко нощи с любезното разрешение на шерифския офис. Апартаментът беше на две нива, със спалня и баня на втория етаж.

По пътя за насам от шерифския офис той беше спрял в магазин за алкохол и бе купил бутилка от малцовия скоч, който предпочиташе. Наля си три пръста.

— Искаш ли? — попита я.

— Онази Емъри, която познаваш, не обича скоч.

Той се намръщи на шегата й.

— Това се определя като непредвиден случай. Да ти донеса ли нещо от минибара?

— Не, благодаря ти.

— Кажи ми, когато огладнееш. Ще изляза и ще донеса нещо. В този град никой не е чувал за румсървис. — Той седна в един фотьойл и отпусна крака върху дивана. Разтърка с пръсти слепоочията си и въздъхна. — Исусе, какъв кошмар. Но почакай само. Тепърва ще става, каквото ще става.

Емъри, полуизлегната на дивана и притиснала една възглавница към гърдите си, го погледна. Разтревожи се, осъзнавайки, че търсеше непочтеност или измяна, което — предвид обстоятелствата — не беше честно. И все пак…

— Джеф?

— Хм?

— Откъде знаеше, че слънчевите ми очила са се счупили, когато съм паднала?

Той свали ръка от лицето си и я погледна.

— Какво?

— Снощи, когато ме попита кой ми е поправил очилата. Как разбра, че са били счупени? — Той изглеждаше объркан. Тя повтори: — Как разбра, че са били счупени?

— От небрежната поправка. Ти ги носеше в петък, когато тръгна от къщи. Бяха си наред. Вчера, когато се преоблече в спешното, една санитарка ми предаде нещата ти. Трябваше да подпиша формуляр с опис на принадлежностите ти. Когато прибрах всичко в найлоновата торбичка, която ми дадоха, забелязах, че едната от дръжките на очилата ти е била лепена.

— Тя почти не се забелязва.

— Аз забелязах. Знаеш, че имам око за подробности.

Тя кимна.

— Нещо друго? — попита той напрегнато.

— Всъщност, да. Имаш ли извънбрачна връзка?

Той кипна за миг, след това се обърна към края на масата и решително остави чашата си с уиски на нея.

— Нека бъда разбран правилно. Ти си тази, която изчезна без обяснение и — както се оказа — е извършила престъпление с мистериозен мъж, под чийто покрив си прекарала четири нощи, а трябва аз да се оправдавам?

— Имаш ли…?

— Да!

Тя си пое дълбоко дъх.

— Откога?

— Сега няма значение. Свърши.

— О?

— Приключих я.

— Повтарям: откога?

— Напоследък.

— Откога точно? След изчезването ми ли?

— Ами, не ми изглеждаше някак редно да флиртувам с любовница, когато не се знаеше каква е съдбата на съпругата ми.

— Детективите знаят ли за това?

— Откриха го, да.

— Докато те разследваха?

— Точно така. Бяха доволни, че ти се появи жива, но аз си мисля, че те, особено Грейндж, бяха разочаровани, че не можаха да ме обвинят в убийство.

— Ами ти?

— Какво аз?

— Ти беше ли доволен, че се оказах жива? Или не?

Кожата на лицето му се опъна.

— Дори няма да удостоя това с отговор.

— Което не е отговор, нали? — промърмори тя.

Дори да я беше чул, не го показа. Пресегна се за питието си и отпи от чашата.

— Коя е жената? — попита тя.

— Няма значение.

— За мен има.

— Тя не е важна, Емъри. Не започнах връзката, защото съм горял от желание, или заради несподелена любов.

— Искал си да ме нараниш.

— Предполагам.

— Защо?

— За да сме квит. Ти имаше своите любови и те те поглъщаха. Те са по-важни за теб, отколкото аз се надявах, че ще бъда. Лекарската ти практика, пациентите ти, твоя маратон, благотворителността ти.

— И няма нищо общо с изпитанията на лекарството и липсата на интерес от моя страна?

— Не повече, отколкото всичко останало.

— О, разбирам. Има и други обиди, за които дори не знам.

— Точно там е въпросът. Като моя съпруга би трябвало да знаеш за тях, нали?

Тя понечи да отговори, но той вдигна ръка.

— Започнах връзката, защото ти ме беше превърнала в клише. Което се изтърка, Емъри. Обиждаше ме ролята на недооценен хрантутник, на сянка в заслепяващото ти присъствие. — Той остави с трясък чашата с уиски. — И се наслаждавахме много и двамата.

— Тогава защо я прекрати?

— Заниманията ми с малкото ти бягство ме ангажираха целодневно. Почти нямах време да мисля за нея, още по-малко пък да я чукам.

Циничните му думи бяха предназначени да я наранят. Те бяха пронизващи, но не й причиниха болка, както биха го направили само преди седмица. Тя също така би трябвало да се почувства удовлетворена или отмъстена от неговото признание. Странно, но не беше. То само я накара да охладнее още повече към него. Истината беше, че не бе спала с някой друг напук на Джеф. Но Джеф беше.

Обидата му не я изненада. Беше я усещала понякога. Но не знаеше досега колко дълбоко е пуснала корени. Тя не можеше да не се учуди докъде стигаше неговата неприязън.

В този момент на вратата се позвъни.

Джеф стана да отвори, моментално изчезвайки в малкото антре на апартамента. Емъри го чу да казва:

— Кой е?

— Специален агент Джак Конъл. Федерално бюро за разследване.