Сандра Браун
Специална съботна нощ (18)

Седемнадесета глава

Емъри отвори вратата, скочи от пикапа и хукна към къщата, сблъсквайки се с намръщения си защитник, който слизаше по стъпалата.

— По дяволите, казах ви да стоите в колата. — Той я обърна и я избута в обратната посока.

— Застреляли сте ги!

— Не, не съм.

Не ги беше застрелял.

Защото тя чу циничните тиради на Флойд, когато излетяха от вратата. Яростта правеше Уил непохватен, докато се опитваше да зареди пушката. Норман, по чорапи, се хлъзна на едно от стъпалата.

Емъри бе повдигната не прекалено внимателно в кабината на пикапа, след което собственикът му заобиколи, влезе и запали мотора; движенията му бяха ефикасни и овладени, сякаш не го гонеха двама кръвожадни мъже.

Той даде газ толкова силно, че гумите се завъртяха, преди да дръпнат напред. Излязоха с голяма скорост от алеята, оставяйки двамата Флойд да размахват юмруци и да крещят заплахи.

Емъри не можеше да повярва. Пътуваха мълчаливо през краткото време, което им отне да стигнат до неговата хижа. Той излезе и отвори портата, след това паркира пикапа на обичайното му място. После изскочи от кабината, отиде до дръвника и измъкна острието на брадвата от силно набраздената повърхност.

Тя го проследи с очи как прекосява двора, минава през портата и се връща с брадвата до пикапа на братята, все така забит в бора. Обиколи всичките четири гуми, като методично ги разрязваше.

След това се върна до портата и заключи катинара, дръпвайки го рязко, за да провери, че е надежден. След като върна брадвата на дръвника, се върна до колата си и надникна вътре. Тя инстинктивно се сви, което го накара да се намръщи.

— Върнете ми пистолета.

Беше забравила, че е още в нея. Дясната й ръка го стискаше в студена, мъртва хватка.

— Ще застреляте ли някого?

— Не и преди закуска.

Този път, след като се пресегна, тя му го даде. Той го върна на колана си, обърна се и тръгна към хижата.

Емъри излезе от пикапа и погледна към портата, разсъждавайки над това дали може да прескочи оградата и да избяга. Беше я излъгал, че няма съседи. Освен Флойд, сигурно имаше и други.

Но пътят беше стръмен, с толкова много зигзаги. Пресичаше се с други селски пътища, също толкова плашещи. Десният й крак пулсираше от това, че е стояла до леглото на Лиза през по-голямата част от нощта. Главата й беше замаяна от липсата на сън. Температурата трябва да беше доста под нулата. Което вероятно не би било проблем, защото той можеше да я залови преди да е изминала и петдесет ярда.

Осъзнавайки безразсъдството и безсмислеността на всеки опит да избяга, тя го последва вътре.

Той се наведе пред камината и избута студената пепел настрани. Подреди разпалки и когато пламнаха, добави цепеници.

— Ще мине малко време, преди да се стопли. Дотогава по-добре не събличайте палтото.

Неговото палто. Беше го свалила, докато помагаше на Лиза, но го облече малко преди да тръгнат. Внезапно го усети тежко и неудобно, но беше доволна за топлината и чувството на защита, които й даваше.

Той върна преградата пред камината и се обърна да я погледне.

— Още ли сте гладна?

— Гладна? — Тя го погледна смаяно. — Изобщо не мога да ви разбера. Извършвате кражба, за да помогнете на млада жена, която дори не познавате. Проявявате достатъчно дружелюбност, за да превърнете едно зло куче в приятел. А след това стреляте с пушка по двама мъже, без да сте провокиран.

— Не беше непровокирано.

— Когато тръгнахме, вие определено имахте надмощие. Изобщо не беше нужно да влизате отново.

— Да, направих го.

— Защо?

— Заради вас.

— Заради мен?

— Подхвърляха цинизми по ваш адрес.

— Трябваше да не им обръщате внимание.

— Не исках.

— Какво очаквахте? Изисканост? Те са невежи и подли, и…

— Те са боклуци, това са те.

— Добре де, прости хора са. Но това причина ли е да стреляте по тях?

— Не съм стрелял по тях. Ако го бях направил, щяха да са мъртви.

— Тогава защо изобщо стреляхте?

Тя се опита да го погледне, но за нейно смайване, той се извърна.

— Искате ли първо вие да използвате душа, или аз да вляза?

Бясна, че той проявява такова безразличие към гневния й изблик, тя тръгна след него и го хвана за ръкава, обръщайки го.

— Отговорете ми, по дяволите!

— Какво?

— Кажете ми защо стреляхте? И не се оправдавайте, че е било самозащита.

— Не съм се канил да се оправдавам.

— Тогава защо трябваше да го направите? Само за да отбележите точка?

Той остана мълчалив.

— Кажете ми!

— Застрелях телевизора

Слисана както от вика му, така и от обяснението, тя отстъпи назад, обзета от неистов пристъп на смях.

— Телевизорът ли? Защо?

Той издърпа ръкава си.

— За да не видят вашата снимка там.

* * *

До момента, в който той излезе от банята, прясно изкъпан и облечен в чисти дрехи, тя беше приготвила и сервирала бъркани яйца и бекон. Все пак беше сутрин. Повечето хора закусваха по това време на деня. Закуската май беше единственото обикновено нещо в тази иначе странна огледална вселена, в която сега тя живееше.

Сякаш не беше хвърлил бомба преди да отиде в банята, той й благодари за чинията с храна, сложена на масата пред него. Когато взе да нагъва с апетит, тя му посочи друга чиния, пълна с препечени филийки.

— Тостерът сега работи по-добре.

— Хубаво. Ремонтът ми спести купуването на нов.

Обикновените дейности като препичане на хляб и слагането на пакетче масло в чиния й бяха дали чувство на самозаблуда, че контролира положението си. Тя знаеше, че е забелязал чинията, когато си отряза бучка масло и го размаза върху хляба. Той го потвърди с поглед към нея, но не коментира.

По средата на храненето той я попита дали иска още кафе.

— Щом предлагате, да.

Той се върна до масата, допълни чашите им, след това седна, възсядайки стола откъм седалката по начина, по който го прави един мъж. Всеки нормален мъж. Мъж, който не разстрелва телевизора на бедните си съседи на разсъмване.

Неспособна да сдържа повече въпроса си, тя избъбри:

— Показвали са моя снимка по телевизията?

— Видях я, докато излизахме. Затова трябваше да се върна вътре и да се погрижа за това.

— Казваха ли…

— Не знам какво са казвали. Звукът беше изключен — той отпи от кафето, като я гледаше през надигащата се пара от чашата. — Но с големи жълти букви в долната част на екрана имаше обява за награда. Двайсет и пет хиляди долара.

— Кой е обявил наградата? Джеф?

Той сви рамене.

— Не знам. Но не можех да позволя на братята Флойд да я видят. Един Господ знае какво биха направили, за да я получат.

— Защо не ми обяснихте това веднага? Защо ме оставихте да мисля по начина, по който мислех?

Той се облегна назад в стола си.

— Исках да науча какво наистина мислите за мен. Сега знам. Имате много ниско мнение.

— Не е вярно.

Той издаде презрителен звук.

— Добре, бихте ли ме обвинили? Полин, която ви видя за първи път снощи, реши, че сте беглец.

— Казала ви го е?

— Лиза ми каза.

— Значи такова е общото им мнение. Норман се перчеше как е нарушавал закона и ме подтикваше да му призная историята си в замяна.

— Вие какво им казахте?

Той не отговори.

— Нищо — каза тя, предполагайки, че е познала.

— Лиза каза ли ви нещо друго? — попита той.

Тя преразказа разговора им за него. Той не коментира мнението на момичето, че той е беглец, изоставил съпругата си, нито пък каза нещо в отговор на квалификацията й, която го определяше като мъж, който не очаква сексуална услуга в замяна на любезността си.

— Тя ви уважава много — каза Емъри. — Но си оставате загадка за нея. Попита ме какво мисля за вас.

Той чакаше неподвижен и с безизразно лице.

— Ще ви кажа какво отвърнах на Лиза. Че не знам.

Той продължи да я гледа още известно време, след това стана и занесе празната си чиния в мивката. Работеха един до друг, за да изчистят кухнята. Беше й забавно, че предвид събитията от последните дванайсет часа, сцената, която сега разиграваха, беше толкова обикновена. Можеха да минат за семейна двойка, където и да е, заета със сутрешната си рутина.

Само дето установените двойки знаеха какво да очакват един от друг. Можеше да има от време на време по някоя изненада, но обикновено единият не слисваше другия с необикновени актове на любезност, последвани от изблици на насилие.

А и установените двойки обикновено не се целуваха с безсрамния еротизъм, с който той я беше целунал последната вечер. Не и освен ако партньорите не бяха кожа до кожа и целувката не беше прелюдия към правенето на любов.

Когато и последната чиния беше махната, тя каза:

— Ще възразите ли, ако взема друга ваша риза…

— Заповядайте, вземете си.

По пътя към банята тя взе една риза и чифт чорапи от чекмеджето на скрина. Дрехите й за бягане миришеха на къщата на Флойд. Беше облекчение да ги свали. Сложи ги в мивката да киснат, докато се изкъпе и измие косата си. Цицините едва се напипваха, само леко болезнените места подсказваха къде са били раните.

Беше й казал, че няма да е необходимо да се шият, за да се затворят, и сега тя се запита откъде той би могъл да го знае. Може би го беше планирал именно по този начин. Може би я беше ударил достатъчно силно, за да я събори в безсъзнание, но не чак толкова силно, че да причини рана, която да изисква шевове.

Тя се запита къде ли е скрил камъка.

Изпра дрехите си и ги взе със себе си в главната стая. Както преди, премести един от столовете за хранене близо до огнището и ги простря на напречните летвички на облегалката. След това седна и започна да прокарва пръсти през влажната си коса, докато почти не изсъхна.

— Трябва да я изсуша напълно — каза тя. — Но вече не мога да държа главата си изправена.

Той си отбеляза страницата в книгата, която четеше, и я остави на масата.

— И аз се чувствам като пребит. — Той стана от фотьойла и отиде до прозорците, за да дръпне завесите. Вътре стана по-тъмно, единственият източник на светлина бяха лампата на масата и светлината от огъня.

— Откъде знаете, че Флойд няма да дойдат тук да търсят отмъщение?

— Ако са се канели да нападат днес, досега да са дошли.

— Без кола са.

— Не това ги задържа. Под цялото им перчене се крият едни страхливци.

— Откъде знаете?

— Познавам този тип хора.

— Вие ги познавате. Отнякъде. От нещо. — Тя изчака няколко секунди, след това го подтикна за отговор: — Нали?

— Идете да спите, док.

Прекалено изтощена, за да се впуска в спор с каменна стена, тя си легна и се зави. Той се върна във фотьойла, изключи лампата и се зави с одеяло. Минутите бавно се нижеха. При цялата тази умора тя не можеше да се отпусне. Всеки мускул в тялото й си оставаше скован, в главата й беше пълна бъркотия, в душата й се бореха противоположни емоции.

Знаеше, че и той не спи. Ако отвореше очи, не се съмняваше, че ще види неговите да се взират в нея: винаги бдителни, пронизващи в своята напрегнатост, забележително спокойни, с изключение на трепкащите отражения на светлината от огъня.

Ако не беше пръснал телевизора им, Флойд можеха да забележат бюлетина, да звъннат в полицията, да съобщят за местонахождението й и да си приберат наградата. Досега тя щеше да е сред познатата обстановка, да се е събрала с Джеф и да продължи обичайния си живот.

Вместо това се беше свила в леглото на този безименен мъж, който последователно я озадачаваше, възбуждаше и ужасяваше.

Независимо от намерението си да държи очите си затворени, те се отвориха сами. Както очакваше, той гледаше право в нея.

— Преди да тръгнем, се върнахте в спалнята.

— Исках да говоря насаме с Лиза.

— За какво? — Когато той не каза нищо, тя се изправи на лакти, така че да го вижда по-добре. — За какво?

Мина доста време, преди да й отговори.

— Попитах я кой от братята й е баща на бебето. Тя ми отговори, че би могъл да е всеки от тях.