Сандра Браун
Специална съботна нощ (24)

Двадесет и трета глава

Когато тя не каза нищо, Найт се наведе напред и подпря ръце на кръста си, внушавайки й увереност.

— Емъри — мога да ви наричам Емъри, нали? Трябва да ни кажете, ако този мъж… ъ-ъ-ъ… ви е компрометирал по някакъв начин.

Съжаляваш ли вече?

— Не, не е.

— Разбирам, че може да е прекалено болезнено за вас да говорите за това — каза Найт. — Ако случаят е такъв, можем да извикаме тук наша колежка и да дадете пред нея свидетелски показания. Но трябва да знаем, ако е извършено престъпление. Независимо какво е заплашвал да ви стори, ако признаете…

— Сержант Найт. — Тя вдигна ръка. — Трябва да ви спра тук. Аз не съм негова жертва.

— Да знаете, че в тези планини сме имали какви ли не случаи преди. Огромна територия, където да се изгубиш. Помните ли онзи тип, който бомбардира Олимпийските игри в Атланта?

— Човекът в хижата беше напълно нормален.

— Да сте видели да се въргаля някакво порно наоколо? Видеофилми, списания?

— Не.

— Нападателите над жени често…

— Той не беше такъв.

— Не беше ли зловещ, тогава?

— Не.

— Някакви тиради срещу правителството?

— Когато изобщо говореше, беше смислено и любезно, определено не ругаеше. Бих го описала като сдържан. — Тя погледна към края на леглото. — Като сержант Грейндж.

— Хм. — Найт се обърна и погледна партньора си, сякаш го преценяваше за първи път. Като се изви отново към нея, той извади от джоба си едно ластиче и започна да го върти около пръстите си. — Да сте видели нещо, приличащо на материали за бомби?

— Не.

— Имаше ли оръжие?

— Сигурна съм, че да.

Той вдигна вежди.

— Откъде знаете?

— Над полицата на камината беше закачена еленска глава.

— По тези места висят еленски глави почти над всяка камина.

— Сигурно.

Тя бе отбелязала една точка. След умълчаването, Грейндж попита:

— Проявявал ли е някаква тенденция към насилие?

— Не и към мен. — Тя си представи Норман и Уил Флойд как лежат там, където се бяха приземили, окървавени и деформирани, пъшкайки злочесто. Спомни си също учтивостта, която прояви към Полин и необяснимата загриженост към Лиза. — Истината е, господа, че този мъж си остава за мен загадка така, както и за вас.

Найт изстреля ластичето срещу пръстите си няколко пъти.

— Предполагам, че това казва всичко. Освен ако не се сетите за още нещо.

Тя поклати глава.

— Съжалявам.

— Това не ни оставя много, което да кажем на медиите — изсумтя Грейндж.

Тя моментално бе забравила за предстоящата пресконференция и беше доволна, че няма да я викат да прави изявления.

— Моля ви, сведете обясненията до минимум. Не съм преживяла нито физическа, нито емоционална травма. Наистина не съм длъжна да обяснявам на никого…

— Ами-и-и… виждате ли, в известен смисъл сте длъжна — каза Найт. — Симулирайки изчезването си. Създавайки фалшива обществена тревога. Това са престъпления, Емъри.

Ченето й увисна.

— Не съм симулирала сътресението си.

— Не, не, ние видяхме скенера — каза Найт. — Тази част е истинска. Останалото… — Той се намръщи и въобще не изглеждаше всеопрощаващ.

Тя рязко си пое дъх.

— Осъзнавам колко много хора бяха въвлечени в издирването ми. Подобно начинание струва време и пари, и възнамерявам да даря средства на всички окръзи, които участваха, за да компенсирам разходите им. Може би на училищата, или на общинските здравни служби.

— Ами, това е много щедро от ваша страна. Подобен жест ще накара обществеността за дълго да ви обича. И никой няма да е склонен да повдига обвинения срещу вас през това време.

Найт се усмихваше, но Емъри забеляза, че не изключва опцията за даване под съд.

— Доколкото знам — каза тя, — паднах на Беър Ридж. Ударих си главата, получих мозъчно сътресение и загубих съзнание. Когато се съвзех, не знаех къде съм и комбинация от непредвидими обстоятелства ми попречиха да се върна. Дължа живота си на грижата на един човек, който си остава непознат. След няколко дни почивка би трябвало да съм напълно възстановена. Това е изявлението, което можете да дадете на медиите.

По същество това беше истината.

Те изглеждаха сякаш обмислят. Найт погледна към Грейндж и Грейндж каза:

— Това е най-доброто, което получихме. — Сякаш да смекчи явното си неудовлетворение, той любезно я попита дали ще продължи тренировките си за маратона.

— Не веднага. — Погледът й се премести към контузения крак и тя каза обезсърчено: — Няма да съм готова за предстоящия.

— Жалко — каза Найт. — Джеф ни каза колко усилено сте работили, за да го организирате, превръщайки го в събитие.

Тя се запита дали знаеха за яростните им спорове по темата, но не видя смисъл да го споменава сега.

Найт стана, давайки знак за края на разпита.

— Ами добре, не искаме да ви изморяваме.

— Ще ви видя ли утре, преди да си тръгнем с Джеф за Атланта?

Найт завъртя глава:

— Вероятно не.

— Тогава ще ви благодаря сега. Знам, че вложихте много време и усилия, за да ме намерите.

— Това ни е работата.

— Въпреки това, благодаря ви.

— Няма защо.

Когато той и Грейндж понечиха да тръгнат, тя каза:

— Ще ми направите ли една последна услуга? Бихте ли помолили д-р Бътлър да влезе?

— Само ми припомнете кой беше.

Грейндж побутна партньора си към вратата.

— Жената.

Когато лекарката влезе в стаята няколко минути по-късно, Емъри се зарадва, че не идва с придружител. Тя се пресегна и хвана ръката й:

— Първо да ти благодаря, че си оставила всичко и си дошла днес.

— Всички в клиниката бяха обезумели от тревога. Служителите от администрацията, сестрите. Дори пациентите. Достатъчно е да кажа, че Нийл и аз бяхме объркани и не знаехме какво да правим. Ти си сърцето и душата на клиниката.

— Не знам такова нещо.

— Искрената скромност е позволена. Практиката беше твой проект, твоя инициатива. Освен това, всички те обичаме.

— Което показахте, предлагайки награда — каза тя дрезгаво. — Боже, пак ми трябва кърпичка. — Тя измъкна една от кутията и попи очите си.

— Сигурна ли си, че си напълно добре, както ни караш да мислим?

— Добре съм. Само исках да те помоля да направиш нещо за мен, и то е доста деликатно.

— Разбира се, Емъри. — Тя дойде по-близо. — Всичко.

— Моля те, донеси ми малко противозачатъчни таблетки за след секс. — Емъри видя, че първоначалният й шок се превръща в тревога.

— Той те е изнасилил? Мъжът в хижата? Каза ли на детективите? Ами Джеф? Каза ли…

— Не бях изнасилена.

Тихият, но категоричен тон на Емъри я спря. Тя преглътна мъчително.

— Бяхме интимни, но сексът беше по взаимно съгласие. Беше… — Емъри спря, преди да успее да потисне едно ридание в гърлото си.

Останала безмълвна от разкритието, колежката й се отпусна в стола, освободен от Сам Найт, и известно време само се взира в Емъри. Най-после намери гласа си и произнесе:

— Историята, която разказа на детективите, е била пълна измислица?

— Не напълно. — Тя не се впусна да разяснява, че е полуистина и да увърта. Лъжите трябваше да си останат нейни.

— Смаяна съм. Не знам какво да кажа.

— Няма нищо за казване.

— Обзалагам се в обратното. Това е толкова… толкова не в стила ти…

— Да правя секс без да се предпазвам?

— Да правиш какъвто и да било секс с непознат. Той е бил непознат, нали?

— Беше такъв преди четири дни. — Тя се усмихна тъжно. — Но вече не чак толкова.

Неспособна да понесе смесицата от състрадание и изумление у приятелката си, тя се извърна и погледна към пищния букет от бели лилии, който Джеф й беше донесъл в стаята малко след като я настаниха.

— Не е нещо като гръм от ясно небе, както може би предполагаш. Почти сигурна съм, че Джеф се среща с някоя и то от доста време. Мога да използвам това като оправдание за стореното от мен, но ще е нечестно. Не съм го направила, за да накажа Джеф. Фактът е, че не смятам, че Джеф е виновен. Исках да бъда с този мъж и той искаше да е с мен, единствено това има значение.

— Ще се срещнеш ли отново с него?

— Не.

Ти се надмина в спомените, док.

Бяха се изтощили и лежаха изчерпани, плътно прилепнали един към друг като парчета от пъзел, преплели крака, ръцете му бяха обхванали гърдите й. Тя се унасяше в сън, когато той разтърка лице в косата й и й прошепна тези думи.

А после: По-лесно ли щеше да е, ако не беше?

Вероятно не бе планирал тя да чуе този коментар, нито безрадостната нотка, която го придружаваше. Трябва да беше почувствал, както тя сега, че са орисани никога да не бъдат напълно щастливи отново.

— Кой беше той, Емъри?

Откъсната от горчиво-сладките спомени, тя прошепна:

— Не знам. Не лъжех за това. Дори не знам как се казва.

— Но ти си спала с него.

— Да. И не съжалявам, нито ще съжалявам някога за това. — Осъзна, че от ъгълчетата на очите й се търкалят сълзи и побърза да ги изтрие. — Но има практически неща, които трябва да бъдат направени. Както знаеш, спрях противозачатъчните преди шест месеца, когато си мислех, че може би съм бременна…

Тя спря и премисли онова, което се канеше да каже, и което би прозвучало сякаш хвърляше обвинение по Джеф. Независимо от всичко, не биваше да се самозалъгва, вярвайки, че той е отговорен за действията й от снощи.

— Бъдещето на брака ми е несигурно, не мога да рискувам да го усложня с една бременност.

— Не взехте ли предпазни мерки?

— Предпазни мерки, да, но нищо… научно. Или надеждно. — Лицето й пламна, когато си спомни стоновете му: Боже, това е мъчение, когато трябваше да прекъсне преждевременно. — Можеш ли да ми донесеш таблетките? Не мога да поискам от болничния персонал тук, защото не вярвам на дискретността им. Но на теб имам пълно доверие.

— Ще ти донеса, разбира се. Но сама знаеш, че извънредната контрацепция не е сто процента ефективна.

— Разбирам. Но колкото по-скоро взема първото хапче, толкова по-добре. Точно за това те моля да ми ги донесеш веднага, вместо да чакаме до утре, когато мога и сама да си ги купя.

— Ще отида сега. — Тя стана и се насочи към вратата, но Емъри я спря:

— Алис?

Тя се обърна и погледна към леглото.

— Благодаря ти.

Алис поклати глава.

— Няма защо.

— Не, благодаря ти за доверието и за това, че си ми приятелка.