Сандра Браун
Специална съботна нощ (4)

Трета глава

Живея.

Той не беше многоречив и Емъри усети, че не възнамерява да й даде повече подробности. Задържа погледа й за миг, след това остави лъжицата си в празната купа и се облегна назад в стола. След като пренесе купата и приборите си в мивката и се върна на масата, я попита дали не иска още бисквити.

— Не, но ще задържа колата.

Докато той се зае с миене на чиниите, тя се извини. Стъпвайки внимателно, за да държи стените на мястото им и да не се люлее подът, тя се насочи към банята. Печката вътре беше старомодна, като тази, каквато бе имала прабаба й. Ярките сини пламъци горяха срещу почернелите керамични решетки.

Тя използва тоалетната, изми ръцете и лицето си и изплакна устата си с малко паста за зъби, изстискана от тубата, която откри в аптечката над мивката. В шкафчето имаше също така кислородна вода, ножче и пяна за бръснене, кутийка лепенки за рани, шишенце мултивитамини и четка за бръснене.

Отделението за душа беше направено от ламарина. Телената поставка, която висеше от тавата на душа, съдържаше само калъпче сапун и шампоан. Тя мечтаеше да измие кръвта от косата си, но не го направи от страх да не отвори отново раната на скалпа си. Цицината отдолу не бе станала по-голяма, но при всеки натиск изпращаше болезнени стрели в главата й.

Тя не се сдържа и погледна в малкия шкаф. На рафтовете в него имаше старателно сгънати хавлиени кърпи. Освен това рула тоалетна хартия, калъпи сапун и препарати за чистене.

Необичайното бяха кутиите с патрони.

Те бяха на най-високия рафт, етикирани според калибъра. Тя трябваше да се изправи на пръсти, за да свали една. Вдигна капака. На блясъка на крушката, сложена над мивката, патроните изглеждаха големи, дълги и смъртоносни.

Тя бързо я затвори и я върна на мястото, откъдето я беше взела, питайки се къде ли държи оръжията, съответстващи на този арсенал от муниции.

Емъри излезе от банята и завари главната стая тъмна, с изключение на проблясващата светлина от камината и крушката над мивката. Той сгъваше един парцал. Когато я чу се обърна и заговори през рамо:

— Предположих, че искате да си легнете рано.

Тя погледна към леглото, където завивките, които бе оставила разбъркани, бяха оправени и оставени на една страна, сгънати старателно. Изцапаната с кръв възглавница беше сменена с чиста.

— Аз ще спя на фотьойла.

— Вие ще спите в леглото. — Той дръпна една връв, за да загаси крушката над мивката.

Действието имаше окончателност, която говореше недвусмислено, че споровете за това кой къде ще спи са напълно безсмислени. Емъри седна на ръба на леглото. Беше прекарала цял ден в спортния си клин. Сутиенът я стягаше неудобно. Но, по дяволите, нямаше начин да свали всичко това, макар и на слабата светлина, защото той беше вътре, и бе готова за битка, ако се канеше да съблече дрехите й.

Дъхът й спря, когато го видя да тръгва към леглото, но след като остави шишенцето с обезболяващи и чашата с кока-кола на нощното шкафче, той я отмина и отиде в банята, връщайки се след секунда с кислородната вода и компрес, направен от сгънати парчета тоалетна хартия.

— Нямам памук, нито бинт — каза той, когато изля от кислородната вода върху хартията. След това остави шишенцето и се наведе над нея.

— Дайте ми, аз ще го направя.

— Не виждате. Ако започнете да опипвате наоколо, може да отворите раната.

Знаеше, че е истина, така че отпусна ръце.

— Обърнете глава… — Той побутна брадичката й с опакото на ръката си. Тя се подчини и остана да седи напрегната и нервна, докато той обработваше раната.

— Така боли ли?

— Малко. — Болеше много, но тя не би могла да измисли подходящ начин да се оплаче, без да разкритикува техниката му. Всъщност, беше трудно да мисли за каквото и да е, докато той стоеше толкова близко, приведен над нея. Близостта на лицето й до корема му я правеше неспокойна и тя не дишаше, докато той не каза „готово“ и не отстъпи назад.

— Не искам да цапам друга възглавница.

— Кръвта се изпира. В повечето случаи. — Той вдигна шишенцето с обезболяващи и изсипа две таблетки в дланта си, след което й ги подаде. — Ще ви помогнат против главоболието.

— Ще изчакам малко, преди да ги изпия. Да видим как ще се чувствам.

Той изглеждаше готов да спори, но върна таблетките в шишенцето и го остави на нощното шкафче.

— Тук са, ако промените мнението си. Кажете ми, ако ви е нужно още нещо.

— Благодаря. Ще ви кажа. Но съм сигурна, че всичко ще е наред.

— Може би трябва да ви събуждам на определени интервали. Просто за да сме сигурни, че сте добре, че можете да се събудите.

— Това е добра идея. Но вместо да ви безпокоя, ще включа алармата на часовника си.

Като сви неодобрително уста, той каза:

— Както искате. — И се обърна.

Тя легна и дръпна завивките до брадичката си. Макар да затвори очи, ушите й бяха нащрек, когато го чу да се движи из стаята, да слага още цепеници и да затваря вратата на камината.

Кръвта се изпира. В повечето случаи. Казано с тон на човек, който има опит с тези неща.

Тя потръпна при мисълта колко е безпомощна. Не можеше да стои права сама за повече от няколко минути. Ако трябваше да се защити, какво щеше да прави?

Навремето в колежа беше вземала курс по самоотбрана, но това беше много отдавна. Единственото, което помнеше, беше, че не бива да мисли за нападателя като за цяло, а да се фокусира върху индивидуални негови части, уязвими за контраатака. Очи, нос, уши, тестиси. Само дето се боеше, че това правило не може да се приложи към мъж, който изглежда непоклатим като секвоя. Искаше да е скрила един от онези смъртоносно изглеждащи патрони. Върхът му, притиснат в очната ябълка, би нанесъл сериозни поражения. Това би забавило дори гигант достатъчно дълго, за да може да му се изплъзне.

Тя чу стъпки на ботуши по дървения под, заглушени от килима, след това изскърцване на кожа, когато той седна на един от кожените фотьойли. Емъри отвори леко очи и видя, че е избрал фотьойла от другата страна на масичката. Беше се облегнал в него, преметнал завивка през кръста си.

Смущаващо, той гледаше право в нея, очите му отразяваха светлината на огъня като очи на хищно животно.

Гласът му прогърмя в стаята:

— Отпуснете се, докторе. Ако съм искал да ви нараня, досега щях да съм го сторил.

Логиката й казваше, че това е вярно. Тя бе спала беззащитно през целия следобед и той не й беше направил нищо. И все пак…

— Защо ме пренесохте тук?

— Казах ви.

— Но аз не вярвам, че това е истината. Не напълно.

— Не мога да ви накарам насила да вярвате. Но не бива да се страхувате от мен.

След известно време тя попита:

— Дрейкланд ли е най-близкият град?

— Не.

— А кой е тогава?

— Не сте го чували никога.

— На какво разстояние е?

— По права линия? На дванайсет мили.

— А по пътя?

— На петнайсет.

— Мога лесно да пробягам разстоянието. Спускането надолу няма да е голямо предизвикателство за мен.

Той не каза: „О, за бога, лейди, имахте сътресение, не можете дори да вървите по права линия, камо ли да тичате“.

Не каза съвсем нищо, което бе по-изнервящо, отколкото ако беше започнал да доказва колко безразсъдна е тази перспектива. Мълчанието му бе по-заплашително, отколкото ако й беше казал направо, че тя няма скоро да отиде никъде, че ще я държи тук като своя секс робиня, и че за да не умре, ще е по-добре да не мисли да бяга.

Но тя избегна бляскавия му поглед, затваряйки очи. В продължение на пет минути те не споделиха нищо, освен плътно напрежение и пропукването на цепениците в огнището.

Въпреки страха тялото й беше изтощено. Мускулите й започнаха да се отпускат от само себе си. Тя потъна по-дълбоко в матрака. Съзнанието я теглеше към забравата. Почти преминала в нея, тя се стресна внезапно и дойде на себе си.

— Не ми казахте името си.

— Точно така — каза той. — И няма да го направя.

* * *

Преди да заспи, Емъри нагласи алармата си да я събуди два часа по-късно, но се оказа, че предохранителната мярка е ненужна. Минути преди алармата да зазвъни на китката й, той беше отстрани до леглото и едрата му ръка леко разтърсваше рамото й.

— Докторе?

— Будна съм.

— Спахте ли?

— Дремах.

— Боли ли ви главата?

— Да.

— Искате ли няколко хапчета?

— Не точно сега.

Той постоя още малко, без да казва нищо, след което се обади:

— Искате ли да използвате банята?

— Може би.

В този случай „може би“ означаваше „да“, защото пристъпите на гадене я бяха събудили още преди половин час. Тя бе останала да лежи, като се опитваше да се разубеди. Пред риска да го събуди, не искаше да става и да отиде, клатушкайки се, в банята. Не й се искаше да моли за помощта му, но — което бе още по-лошо, — не искаше да повърне в неговото легло.

Така че когато я попита дали иска да използва банята, макар да отвърна „може би“, му беше благодарна, че го прие като категорично „да“. Той отхвърли завивката. Тя плъзна краката си отстрани на леглото и стъпи на пода. Той я хвана под мишниците и й помогна да се изправи.

С омекнали колене, тя направи колеблива стъпка.

— Спокойно. — Той обви едната си ръка около кръста й, като я придържаше отстрани.

— Съжалявам за неудобството.

— Не се тревожете.

Разстоянието до банята беше на крачки, но й се видя по-дълго от Великата китайска стена. Когато стигнаха до вратата, той се пресегна вътре и светна лампата, след което затвори, казвайки:

— Не бързайте.

Но тя нямаше време да направи каквото и да било, само се отпусна на колене пред тоалетната чиния. Нямаше много за повръщане, но спазмите бяха силни, разтърсваха цялото й тяло и пристъпите на гадене продължиха дори след като стомахът й беше съвсем празен. Когато всичко най-после свърши, пусна водата и се хвана за мивката, за да се изправи.

Той се обади от другата страна на вратата.

— Наред ли е всичко?

— По-добре е.

Водата никога не й се беше струвала толкова студена, колкото тази от чешмата, но се почувства добре, когато наплиска лицето си. Изплакна няколко пъти устата си. Още продължаваше да вижда леко размазано, което също беше добре. Беше доволна, че не може да види ясно отражението си в огледалото над мивката. Дори замъглено, то беше ужасно.

Беше с жълтеникав тен. Устните й бяха безцветни. Беше ужасно разрошена. Кръвта в косата й бе засъхнала в неприятни черни корички. Но беше прекалено изтощена, за да я интересува как изглежда.

Повече я безпокоеше главоболието й. Болката не беше вече като от бормашина, сега беше по-тъпа. Напомняше по-скоро на причинена от палка, която се удря вътре в черепа й. Светлината влошаваше още повече положението. Тя я изключи, затътри се до вратата и я отвори.

Той стоеше до прага. Очите й бяха на равнището на гърдите му.

— Сега мисля, че се чувствам по-добре.

— Хубаво. — Той се пресегна да я подкрепи, но когато я докосна по рамото, ръката му се плъзна по врата й. — Цялата сте вир-вода.

— Ще се оправя. — Едва успя да произнесе думите. Зъбите й започнаха да тракат.

Той я заведе до леглото и й помогна да легне.

— Ще ви дам нещо да се преоблечете.

— Не, всъщност аз…

— Не може да прекарате останалата част от нощта в мокри дрехи.

Той я остави, отиде до един шкаф, пъхнат под скосения таван, и извади от чекмеджето трикотажна риза подобна на тази, с която беше облечен. Когато й я подаде, очите им се срещнаха.

— Няма да се съблека — каза тя решително.

Той я гледа мълчаливо няколко секунди, след което се обърна, отиде до банята и се върна със сгъната хавлиена кърпа. Макар жестът да бе мил, изражението му не беше. Устните му се бяха свили до цинична черта.

— Целомъдрието ви е в безопасност, докторе. Ще разпъна паравана, за да имате известно уединение.

Той издърпа паравана от стената и разтвори панелите. Когато го закрепи, мина от другата му страна, карайки я да се чувства като неблагодарна идиотка.

Каквато и скромност да бе притежавала, я беше изоставила в медицинското училище. Тя и състудентите й бяха практикували процедури едни на други, обикновено съпроводени от неприлични шеги, но във всеки случай беше невъзможно да останеш по момински срамежлив по отношение на голотата и телесните функции.

Когато разкопча блузата си за бягане, си каза, че не е отказвала да се съблече поради скромност, а по-скоро от страх. Той беше грижовен и внимателен, джентълмен. Но как да вярваш на човек, който дори не желае да каже името си?

Тя се съблече с възможно най-голямата скорост, която й позволяваше неудържимото треперене. Освобождавайки се от всички дрехи от кръста нагоре, тя се избърса с кърпата, след което облече ризата, която той й бе дал. Ризата беше стара, мека и беше приятно да се чувства освободена от стягащия мокър сутиен за джогинг.

Последен беше клинът. Сутринта го беше обула, но сега щеше да е хубаво да опъне босите си крака между чаршафите.

Той не можеше да я види, но сигурно чуваше шумоленето на дрехите и чаршафите. След като се пъхна под тях, чу гласа му:

— Чист ли е теренът?

— Можете да оставите паравана.

Той започна да сгъва панелите.

— Предпочитах да е тук — каза тя.

Очевидно това, което тя предпочита, нямаше никакво значение. Той върна отново паравана на мястото му до стената.

— Трябва да мога да ви виждам.

— Ще ви кажа, ако ми трябва нещо.

— Не ми казахте, че трябва да повърнете, и едва не се оплескахме. — Той се наведе и измъкна малко метално кошче за отпадъци изпод масичката до леглото. — В случай че не мога да стигна навреме. — Сложи го на място, което да й е достъпно, ако наведе тава.

— Мисля, че повръщането вече ми се размина.

— Ако не, не се притеснявайте, разбрахте ли?

Тя кимна кратко.

— Нещо друго, от което да се нуждаете в момента?

— Не.

— Сигурна ли сте?

— Да.

Той изгледа със съмнение очертанията на тялото й под завивката, карайки я да се чувства почти разголена. За да не срещне погледа му, затвори очи. Най-накрая той се отдалечи.

Обутите му в чорапи крака стъпваха почти безшумно по пода, но тя имаше чувството, че нещо толкова грамадно като него сякаш не може да се придвижва в пространството, без да причини бъркотия. Проследи мислено движенията му, чу изтракването, когато прибави две цепеници към тлеещия огън, след това скърцането на кожа, когато се върна отново във фотьойла.

Минаха няколко минути. Новите цепеници издаваха пропукващи звуци, когато огънят се разгоря. Тя гледаше трепкането на светлината на огъня и сенките по тавана. Забеляза нещо, което не бе видяла преди. Метален прът, около седем-осем сантиметра в диаметър, свързваше хоризонтално две от голите греди. Нямаше представа за какво може да служи. Колкото до гредите, изглеждаха толкова грубо одялани, колкото и той.

Може би недодялан, наистина, но учтив.

Тя прочисти гърлото си.

— Не ви благодарих преди.

— Няма нужда.

— Благодаря ви сега.

— Хубаво.

Мина още малко време, но тя знаеше, че не е заспал.

— Искам да знам как се казвате.

Огънят пропука. Една от гредите простена под тежестта на покрива.

Той не издаде звук.