Сандра Браун
Специална съботна нощ (21)

Двадесета глава

Нещо я събуди и трепкайки с мигли, тя осъзна, че е сама в хижата.

Лежеше увита под юргана, но леглото беше започнало да изстива без топлината на тялото му.

Може би беше излязъл да донесе дърва за огъня.

Но тя знаеше, че се самозалъгва. Нещо повече от празното място до нея я караше да смята, че го няма. Точно както сякаш изпълваше стаята с цялото си присъствие, отсъствието му създаваше вакуум.

Тя се ужаси при мисълта какво подсказваше самотата й.

Но така беше.

Седна и обви ръце около тялото си, за да се стопли. Зърната й се свиха от студа. Бяха разранени. Хиляди други ефекти от правенето на любов, съчетани в обща болезненост по цялото й тяло.

Да се чувства по този начин бе шокиращо и прекрасно, и тя не изпитваше и грам разкаяние. Вместо това се надяваше, че силните болки и пробождания, това сладко напомняне за техния плам, ще останат с нея още дълго.

Той беше оставил включен радиатора в банята, но на ниска температура. Тя не включи осветлението, не искаше да вижда ясно отражението си в огледалото. Не й пукаше, че е разрошена. Това, което не искаше да види, беше отчаяното си изражение. Едно беше да чувства тъга; но да види свидетелствата в очите си щеше да е още по-лошо.

Изкъпа се бързо. Когато излезе от банята, си взе чиста риза от скрина му, след това отиде до предния прозорец и вдигна завесата. Беше още много рано. Леки облачета се спускаха над далечните върхове като прозрачен шал. Иначе за първи път през деня небето беше ясно и обещаваше да бъде синьо с напредването на деня.

Дворът беше празен. Пикапът не беше на мястото си.

Ръката й се отпусна безсилно до тялото. Муселинената завеса се върна на мястото си.

Тя се обърна. Едва тогава забеляза, че на масата за хранене — където не би могла да пропусне да види — се намира чантичката й. Двете двайсетдоларови банкноти, шофьорската й книжка, кредитна карта и картата й с отбелязания маршрут бяха вътре. Отстрани лежаха слънчевите й очила.

Спортният й екип, включително ръкавиците и лентата за коса, бяха грижливо сгънати. Обувките й бяха сложени под масата, една до друга, с подравнени пети и носове, с натъпканите в тях чорапи.

Облеклото даваше да се разбере, че й е време да тръгва.

Имаше чувството, че крайниците й тежат стотици килограми всеки, когато съблече ризата му и я метна върху облегалката на стола. Тя се облече механично и събра принадлежностите си. Когато беше готова, седна на дивана да чака.

Снощи й беше казал: „Когато сте готова“. Явно не е била готова да тръгне, нито пък той е бил готов да я върне. През нощта бяха въздишали и си бяха шепнали нетърпеливите думи на любовници, но не бяха заговорили ни веднъж за живота, към който тя трябваше да се върне, нито за нещото, което дори Лиза беше усетила, и което правеше неговата анонимност необходима. И двамата знаеха, че последната нощ си бяха взели почивка.

Но на сутринта…

Очите й се стрелнаха към края на масата. Там подозрително липсваше пистолетът.

Тя скочи.

— О, боже. Не!

С три крачки се озова до вратата и я отвори. Студеният въздух спря дъха й, но тя на практика прескочи стъпалата на верандата. Подхлъзна се на едно парче лед на плоския камък, забит в земята, но плъзгането послужи само за импулс. Пресече двора, прехвърли се през портата и затича с пълна сила към къщата на Флойд.

Пътят беше стръмен, но тя тичаше сякаш беше равно, страхувайки се, че ако забави дори малко, ще бъде прекалено късно. И най-голямото й усилие можеше да не е достатъчно. Можеше да не пристигне навреме, за да предотврати…

Ето! Очертанието на ламаринения покрив с неговите гръмоотводи се показа над върховете на дърветата. Вместо да се отпусне, виждайки целта си, тя препусна още по-бързо. Дишаше с все по-голямо усилие, когато пред погледа й се показа алеята, осеяна с боклуци. След това видя пикапа му. И него самия.

Дъхът й спря, хванат в капан между белите й дробове и гърлото, замръзнал от ужас, и тя не можа дори да му извика, когато той започна да взема стъпалата към верандата по две наведнъж; отвори вратата, почти откъртвайки я от пантите й, и изчезна в къщата.

Секунди по-късно Норман беше изхвърлен отвътре с такава сила, че рамката с опъната на нея мрежа не му попречи да излети с главата напред през верандата и предните стъпала. Той се претърколи и завърши по задник само на няколко стъпки от нея.

След това се опита да се изправи на крака и да се защити от мъжа, който го последва от къщата. Той носеше познатата пушка, но я хвърли настрана и прескочи стъпалата. Отиде до Норман и го удари в лицето с юмрук, който имаше силата на ковашки чук.

Чу се хрущене на кости и хрущяли, когато носът на Норман се размаза върху лицето му. Плътта се втечни. Шурна кръв. Той извика от болка, но получи няколко бързи удара в слабините, преди да падне на земята.

Емъри заглуши вика си с длан.

Малтретираното куче тичаше в кръг около двамата мъже и лаеше неистово.

— Дръж го, проклет пес такъв! — извика Уил, когато излезе с взлом през мрежестата врата само по долни гащи.

Скочи да вземе захвърленото оръжие, но получи един ботуш в чатала, преди да е слязъл по стъпалата. Отпусна се на колене, като виеше и стискаше тестисите си, но не му бе спестен друг ботуш, този път в лицето. Скулата му се размести. Един юмрук в челюстта върна брадичката под ухото му и изтри похотливото му изражение завинаги.

Той падна назад, главата му се приземи на долното стъпало с дрънчащ звук, но не чак толкова силно, че да изгуби съзнание. Той изрева в агония.

Норман не беше свършил. Вече се бе съвзел. Въпреки че кръвта се стичаше в брадата му от бъркотията, която трябваше да е средата на лицето му, той някак си се изправи на крака и замахна силно. Десният му юмрук беше хванат по средата на движението и използван да го завърти.

Приближил устни на един дъх разстояние от ухото на Норман, той каза:

— Само си мислиш, че сте изпуснали шоуто във Вирджиния.

След това изви ръката на Норман нагоре, между плешките. Емъри чу отвратителния звук, ставата на ябълката изскочи. Викът му премина в протяжен вой, когато получи удар в бъбреците. Когато висящата му ръка бе пусната, той приличаше на парцалена кукла.

— Това е за кучето, кучи сине.

Емъри беше сигурна, че ударът, който той нанесе в ребрата на Норман, е счупил няколко от тях. Победителят беше явно незасегнат, само дето беше леко задъхан. Той се отдалечи от Норман, тръгна към Уил и огледа щетите, намирайки ги задоволителни, защото не го докосна, само каза:

— Ако докоснеш Лиза отново, ще се върна и ще ти откъсна главата.

Вдигна пушката, махна патроните, после я занесе до едно яко дърво и заудря силно с приклада, докато той не се откачи от цевите. Вдигна двете парчета от земята и ги хвърли в каросерията на пикапа си.

Кучето се приближи до него с изплезен език, като размахваше опашка. След като го потупа по главата и го почеса под брадата, животното се върна на мястото си под дървото и се отпусна с въздишка на кучешко задоволство.

Емъри изтича до Норман.

По-точно казано — опита се. Беше стисната за ръката и дръпната, за да спре.

— Не го докосвай.

— Не можем просто да го оставим така.

— Можем, и още как — каза той и я побутна към пикапа.

— Аз не мога. — Тя заби пети в земята.

— Можеш.

Преди да успее да възрази отново, тя забеляза, че Полин, навлякла една проядена от молци жилетка, е излязла на верандата. Той се обърна да види какво е привлякло вниманието й, после заобиколи пикапа откъм страната на шофьора, и взе от кабината една хартиена торба.

Отиде до къщата и се наведе над Уил, за да подаде торбата на Полин.

— Тук има една чаша за кафе, да замените тази, която счупих. Парите ще покрият разходите за нов телевизор.

Смаяна, тя успя да избъбри само:

— Благодаря.

— Как е Лиза тази сутрин?

— Добре. Спи. — Поглеждайки към Уил, който пъшкаше шумно, тя добави: — Или поне спеше.

— Опаковайте нещата й, също така и вашите. Ще се върна да ви взема по-късно.

Объркана още повече, тя се огледа, поглъщайки с очи разрушената си къща, объркания си живот. Когато се осмели да се обърне отново към него, каза:

— Не мога да оставя къщата си.

Той понечи да заговори, след това въздъхна примирено.

— Пригответе Лиза.

Върна се до пикапа и този път, когато отвори пасажерската врата, каза:

— Не спорим за това, док.

Виждайки, че е безсмислено да опитва, тя влезе. Какъв друг избор имаше?

* * *

— Събудих ли те?

Сам Найт се обърна по гръб и допря клетъчния телефон до ухото си.

— Намерихте ли я?

— Не — каза Грейндж, — но любовницата на Джеф призна.

Найт седна и отърси умората си.

— Бързо стана.

— Тръгнах за Атланта рано, пропуснах да разпитам съседите и вместо това позвъних на вратата й на зазоряване. Събудих я и я сварих неподготвена.

— Притисна ли я?

— В началото беше отбранителна и уклончива, но когато се престорих, че знаем повече, отколкото наистина знаем за връзката й с Джеф, тя започна да плаче. Прекърши се, призна за аферата им.

— Хм. — В момента Найт се опитваше да обуе чорапите си, използвайки само едната си ръка, и правеше знаци на съпругата си, че иска кафе, надявайки се тя да схване намека и да го остави сам. — Казва ли откога трае това?

— От шест месеца. От Деня на загиналите във войните. На Емъри са й се обадили за спешен случай, трябвало е да прегледа пациент в болницата, и си е тръгнала от къщата на Алис.

— И в мига, в който се е обърнала с гръб…

— Те са скочили в леглото. Отначало Алис се е страхувала Емъри да не разбере. Никога не била мислила, че това ще се случи. Никога не е възнамерявала да нарани някого. Просто се е случило. Човек не разбира как става.

— Тъй да се каже.

Грейндж беше прекалено напрегнат, за да регистрира двусмислицата. Той продължи да говори:

— Цивреше и не спираше да повтаря типичните дрънканици за вина, които хората дрънкат, когато са се чукали със съпруга на приятелката си.

Найт изпрати въздушна целувка на жена си, която му бе донесла кафето.

— Ами съпругът, нашият скъп Джеф?

— Попитах я дали смята, че той има нещо общо с изчезването на Емъри. Тя направо избухна.

— В смисъл?

— Отхвърли допускането. Категорично. Каза, че това било немислимо. Освен това каза, че той не би могъл да го направи. Твърди, че са били заедно от петък вечерта до неделя следобед.

— Къде?

— В нейната къща. Винаги са се криели там. Тя е негова клиентка, което му дава правдоподобно оправдание, ако някога Емъри ги хване.

— Стоп. Представям си го как й смята данъците гол.

Грейндж се разсмя.

Сам замислено отпи от кафето.

— Тя казва, че са били заедно през целия уикенд, а? Удобно, няма ли да се съгласиш? Възможно е да му осигурява алиби.

— Възможно е, но аз й вярвам, Сам. В онзи момент тя ми правеше кафе. Беше разтърсена и нетърпелива да сътрудничи.

— Окей, значи двамата са топлили чаршафите до неделя. До кое време в неделя?

— До малко преди обед. Не много дълго след това той е започнал да звъни.

— Хм. Това не е добре за нас, Бъди. Не пасва на сценария за събота вечер, който измъдрихме снощи. Или Алис ни лъже, че е бил с нея през цялото това време, или — ако ни казва истината — кога в такъв случай той е убил Емъри?

Грейндж се замисли.

— Той признава, че е дошъл тук в неделя. Може би са се срещнали с Емъри някъде по пътя. Уговорили са се за място, където да обсъдят нещата. Където и да е било това място, той е оставил тялото й, после е шофирал дотук и е започнал да се оплаква наляво и надясно колко е нещастен.

— Не става. Не става и за събота. Защото — наблегна той — колата на Емъри е била на паркинга в планината, „охранявана“ от двудневен лед и сняг. Хрумна ми посред нощ. Тя не е напускала планината. Не и в тази кола.

— Мамка му.

— Трябваше да закараме Джеф в планината, а досега не сме.

— Мамка му на квадрат. Въпросът е в това, Сам, че според мен той го е направил.

— И аз мисля така — промърмори той.

Двамата потънаха в мисли, след което Грейндж каза:

— Извънбрачната връзка, плюс парите, плюс това, че е негодник ни дават достатъчно причини да го задържим и да си спечелим малко повече време, за да пречупим или него, или Алис, да намерим останките на Емъри, или да се доберем до някакви физически доказателства.

— Очакваш чудо?

— Чудеса се случват.

Найт помисли малко и стигна до решение.

— Къде си в момента?

— В колата си, връщам се. На около час път. Ще те оставя да спиш.

— Благодаря. — Найт погледна ръчния си часовник. — Трябва да минем да вземем Джеф в девет.

— Дотогава отдавна ще съм се върнал.

— В такъв случай нека го вземем половин час по-рано, да го изненадаме и да го ударим с изневярата. Упражнението ти е известно.

— Аз съм лошото ченге?

— Хайде, до после.

* * *

— За бога, Алис, ела на себе си!

— Не мисля, че разбираш последиците, Джеф.

— Разбирам ги отлично. Но не мисля, че трябва да се паникьосваме, само защото…

— Защото детективите са научили някак си за нас, а ти вече си убеден, че те подозират, че си навредил на Емъри? И ти мислиш, че това не е причина за паника?

— Признавам, че е причина за тревога, но нека не преувеличаваме. Сега си поеми дълбоко въздух и ми разкажи отново всичко, което Грейндж каза.

Тя го разказа, но повторението не подобри посланието.

— Той цъфна на вратата ми преди да е съмнало, Джеф. Самият час на посещението му говори, че приемат тази… връзката ни… сериозно. Гледат на нея като на показателен фактор за изчезването на Емъри. Извинявай, но това е доста притеснително.

Той не го оспори. Грейндж беше бил целия този път до Атланта, което показваше, че случайните предположения на детективите са започнали да кристализират и да приемат форма. Джеф се страхуваше, че титулуването му като „ужасен съпруг“ може скоро да бъде заменено от „заподозрян“.

Ако това се случеше, камерите на медиите щяха да снимат как униформени служители със сериозни лица го ескортират до офиса на шерифа. Интервютата с него тогава биха станали официални разпити, а в това имаше определена разлика. По време на първите разследващите бяха почтителни и любезни. Атмосферата беше на деликатност и състрадание.

При разпита беше точно обратното.

Щеше да бъде принуден да наеме адвокат, което беше все едно да се признае за виновен. Щеше да последва масивно мъртво вълнение на недоверие и презрение към него. На нищо, което кажеше, нямаше да се вярва. Щяха да го ругаят както напълно непознати, така и близки. Клиентите му щяха да се усъмнят в неговата почтеност и да занесат банковите си портфейли при друг финансов мениджър.

При мисълта да бъде подложен на такова унижение го изби студена пот. Използвайки единия край на чаршафа, той попи капките, които се стичаха от подмишниците му надолу по ребрата. Но острият мирис на потта му подейства като ароматни соли, връщайки му здравия разум.

Той изпреварваше събитията. Все още никой не го беше обвинил в нищо. Знаеха, че той и Алис са любовници. Е? Изневярата беше грях, не престъпление.

Независимо от това в съзнанието на мнозина това би бил сериозен грях по отношение на Емъри Шарбоно, шампионка на потиснатите, любимка на отхвърлените. Беше крайно време да вземе предохранителни мерки, преди да бъде прострян да съхне върху арената на общественото мнение, където съпругата му вече солидно водеше по точки. Ако изневярата му излезеше наяве, той можеше да бъде публично бичуван. Щяха да продават билети за тоя цирк.

Той каза рязко:

— Не трябваше да ми се обаждаш, Алис. Това беше възможно най-лошото нещо, което можеше да направиш.

— Да не би да предпочиташе да оставя детективите да дойдат и да те арестуват без предупреждение?

С изчерпано търпение той й каза:

— Няма да ме арестуват. Нямат абсолютно никакво основание да ме арестуват. Не могат да ме тикнат в затвора, защото съм спал с теб. Което, при тези обстоятелства впрочем, трябва да бъде прекратено. Аз трябва да стана идеален съпруг, такъв, какъвто Емъри заслужава. Ти и аз не трябва да имаме повече никакъв личен контакт.

— Докога?

— Не знам.

— Джеф, моля те. Нека да го обсъдим.

Боже, мразеше, когато тя се разциври. Но още повече се раздразни, когато чу една кола да спира пред вратата на мотелската му стая.

— Не ми звъни повече. — След което прекъсна връзката.

Далеч не толкова убеден, че ще избегне ареста, колкото й бе казал, той бързо отиде до прозореца и надникна през процепа между завесите. Найт и Грейндж излизаха от джипа си и не носеха понички и кафе.

Защо бяха тук половин час по-рано?

Телефонът му завибрира.

— По дяволите!

Найт извика през вратата:

— Джеф? Стана ли? — Той звучеше напълно делово, съвсем не дружески.

Телефонът на Джеф продължаваше да вибрира. Като ругаеше под нос, той отвърна шепнешком:

— Казах ти. Не ми звъни повече.

Найт почука по вратата.

— Джеф, отвори. Веднага.

В ухото му прозвуча:

— Джеф?

В ключалката изтрака ключ. Найт имаше ключ за стаята му?

По телефона:

— Джеф?

С опряно до вратата рамо, когато тя се отвори, двамата детективи практически се изсипаха в стаята му. Ръката на Грейндж беше на кобура на пистолета му. Двамата се заковаха, когато го видяха да стои там, треперейки, само по бельо.

Той се чувстваше лепкав, не на себе си, и останал без дъх, когато се усмихна и подаде клетъчния се телефон на Грейндж:

— Емъри е.