Сандра Браун
Специална съботна нощ (16)

Петнадесета глава

Джеф прочете на дисплея на клетъчния си телефон името на човека, който го търсеше и реши да не отговаря. Да говори с Алис не му се виждаше най-добрата идея. Но все пак всички знаеха, че е приятелка на него и на Емъри. Естествено, тя би могла да е притеснена и да му звъни за информация, и за да предложи помощ.

Той натисна бутона за свързване.

— Здрасти.

— Джеф, какво става, по дяволите?

— Емъри я няма.

— Кажи ми нещо, което не знам. Това вече се разнася из медиите.

— По дяволите. От персонала на клиниката ли?

— Персоналът не е давал изявления. Но някои от служителите са се обадили. Някои от приятелите на Емъри също твърдят, че вчера си им звънял, за да я търсиш.

Той изруга под нос.

— Знаех, че рано или късно ще има медийно нападение, но наивно се надявах, че ще има повече време преди яростната атака.

— Изкарах си ума от притеснение. Кажи какво става.

В следващите десетина минути той й описа ситуацията, прекъсван единствено от нейните възклицания на невяра и съчувствие. Накрая завърши с думите, че първото нещо, което ще направи сутринта, е да отиде с Найт и Грейндж на мястото в планината, където са открили колата й.

— Не е за вярване.

— Знам. Сякаш са я отвлекли извънземни, и това е най-малко страшното нещо, за което мога да се сетя. Ужасните алтернативи…

— Недей. Не си го причинявай. Можеш да полудееш от предположения.

— Вече съм наполовина. Полудял, искам да кажа. Двамата детективи ме съветват да остана позитивен, но нека сме реалисти, Алис. Мина дълго време, откак сме я виждали или чували. Независимо колко ядосана беше, когато тръгна, ако можеше, щеше да се свърже с мен досега. Това не може да е добре.

— Боя се, че си прав.

Тя беше прекалено практична жена, за да лъже себе си и него.

— Утре историята ще е по телевизиите — каза й той. — Сигурно още в сутрешните емисии. Новинарските екипи сега черпят новините си от социалните мрежи. Щом офисът на шерифа потвърди за официалното й изчезване, репортерите и камерите ще се стълпят тук.

— Емъри е добре позната и известна. — Тя го произнесе без завист или омраза. Едно от нещата, които най-много ценеше в Алисън, беше, че тя знаеше отлично за постиженията на Емъри, но не се чувстваше заплашена, нито обидена от тях. Емъри имаше състезателен дух. Не като Алис, която се различаваше от нея по всичко, и беше доста непретенциозна в сравнение със звездната слава на неговата съпруга.

Именно това беше причината да е с Алис.

— Заради известността на Емъри Найт ми каза да се стегна. Предупреди ме, че това може да е последната ми спокойна нощ, докато я намерят. Веднъж като се разчуе, вероятно ще съм обсаден от медиите. Според Найт това нямало да е лошо — продължи той. — Уверява ме, че обикновено е добра идея за членовете на семейството да се появяват публично, да влизат в полезрението на камерите и да молят за помощ и информация. Виждала си ги по телевизията — хлипащи родители, объркани съпрузи, молещи да върнат любимите им хора. Никога не съм предполагал, че ще бъда един от тези нещастници.

— Как ще се чувстваш да правиш такова нещо?

— Няма да е лесно, но ще направя каквото се очаква, или се иска от мен.

— Звучиш ми изморено.

— Бяха отвратителни двайсет и четири часа.

— Какво те накара да отидеш до там вчера?

Да напуснеш леглото ми и да шофираш до там? Тя не го каза, но го загатна.

— Както самата ти непрекъснато ми повтаряш, не е характерно за Емъри да не звънне толкова дълго, ако не за друго, то поне от куртоазия. Все още не искам да повярвам, че й се е случило нещо катастрофално, по-скоро ме наказва заради караницата ни. Пътувах дотук, очаквайки да я заваря нацупена в стаята й в мотела. Планирах да се сдобрим, или поне да се помирим временно, докато се приберем вкъщи и се разберем. Кой, по дяволите, можеше да предвиди такова нещо?

Тя издаде успокояващ звук. Представи си я как прегръща главата му към приличните си на възглавници гърди, прокарва пръсти през косата му и го гали по страните. Той никога не бе искал, нито пък се бе радвал на милувките, но те бяха важни за Алис. Тялото й, сочно и съразмерно, сякаш я караше да употребява добре това, за което то е било предназначено.

Сякаш прочела мислите му, тя каза:

— Иска ми се да бях с теб.

— Не е възможно.

— Знам. Това не ми пречи да го искам. Къде си сега?

— В някакъв скапан мотел. Дори не знам името му.

Тя му предложи да си намери по-добър подслон. Докато й обясняваше колко е трудно с квартирите по тези места, той отиде до прозореца и надникна през пролуката в опърпаната завеса, почти очаквайки да види Грейндж и Найт, седнали в джипа си със затъмнени стъкла, да наблюдават стаята му през бинокъл за нощно виждане.

— Да ме набутат тук и да ми платят престоя е изтънченият им начин да ми кажат, че не съм свободен да идвам и да си тръгвам, и че ще ме държат под око.

— Това не е изненадващо, нали? Естествено, те се притесняват за теб, за душевното ти състояние. И ако има внезапно развитие, трябва да знаят къде да те намерят бързо.

— Може би.

— Джеф? Какво?

Тя бе подбудила раздразнението му и той се хвана за възможността да се разтовари.

— Едва ли не си мислят, че аз имам нещо общо с изчезването на Емъри.

— Не е възможно да мислят подобно нещо!

— Възможно е и още как! Винаги е съпругът, нали? — Той не каза „мамещият съпруг“, но Алис беше достатъчно умна, за да се досети за прилагателното.

Тя попита тихо:

— Каза ли им за нас?

— Божичко, не. Не, по дяволите. Признах за скандала с Емъри в четвъртък вечерта, но… Не знам. Може би ставам параноичен, но ми се струва, че те виждат повече в това, отколкото има в действителност. Найт дори имаше наглостта да попита дали караницата ни е преминала във физическа разправа.

— Тяхната работа е да са подозрителни.

— Грейндж определено е подозрителен. Нахвърли се, когато споменах, че съм си взел сак, преди да тръгна от Атланта, попита дали съм смятал, че ще остана дълго.

— Ти обясни ли колко взискателен и придирчив си към гардероба си?

Той го възприе като реторичен въпрос.

— Двамата играят на доброто и лошото ченге, което е толкова прозрачно, че е почти смешно.

— Само дето не е смешно, Джеф. Изобщо. Съпругата ти, приятелю, я няма.

— Да, няма я. Няма я, защото отиде на място, където тя — или която и да е жена — никога не бива да ходи сама. Трябваше да си мълча. Опитвайки се да я разубедя от това пътуване само я накарах да прояви още по-голям инат. Знаеш колко е упорита. А сега всички страдаме от последиците от лошия й избор.

— Джеф — сгълча го тя тихо.

— Съжалявам. Прозвуча ужасно. Но не съм на себе си.

Тя помълча известно време, след това продължи:

— Тези двама детективи казаха, че няма признаци да е била отвлечена.

— Не и където е била паркирана колата й, във всеки случай.

— Което не изключва да й се е случило нещо ужасно, докато е тичала, да е била нападната, или да е претърпяла инцидент.

— Точно това им опявам непрекъснато, но… — Той се поколеба, обмисляйки дали да го сподели, или не, после каза: — Те дават друго обяснение за изчезването й.

— Какво?

— Абсурдно е, но предполагат, че Емъри е срещнала някого там, някакъв мъж, и че става дума за любовно бягство. Найт ме попита направо дали ми е изневерявала.

— Имаш ли причини да го подозираш?

Това не беше реакцията, която бе очаквал, и думите й го накараха да избухне в смях.

— Боже мой, Алис. И ти ли? Не може да го мислиш.

Изглежда, обаче, че мислеше точно това. Проточилата се тишина в другия край беше натоварена с намеци. Най-после тя произнесе:

— Познавайки Емъри…

— Това изобщо не може да се случи.

— Тъкмо щях да кажа, че ми изглежда малко вероятно.

— Ако проявява любовен интерес към друг, то той е към проклетите й маратони. Не към мъж. Но за нея тичането е също толкова оргазмично, колкото чукането. Дори много повече, ако искаш да знаеш.

— Не искам да знам. Казах ти от самото начало, Джеф. Можем да си говорим за всичко, на всякакви теми, с изключение на личния ти живот с Емъри.

— Алис…

— Никога не съм искала да чувам колко прекрасен, отвратителен или посредствен е бил сексът ви. Не искам да чувам изобщо.

— Добре! Чух те! — Исусе мили! Нямаше ли един на негова страна?

Внезапно тя се разкая:

— Съжалявам. Последното нещо, от което се нуждаеш, е аз да те нападам.

— Виж — каза той рязко. — Трябва да вървя.

— Джеф.

— Не трябваше да се обаждаш. Радвам се, че го направи. Но говорихме прекалено дълго. Ако някой провери телефона ми, ще трябва да обяснявам това обаждане. Ще ти звънна, когато мога. Чао.

— Джеф, почакай.

— Какво?

— Не трябва ли да помислиш…

— Изплюй го най-после, Алис. Какво?

— Може би трябва да си потърсиш адвокат, който да те представлява, когато говориш с тях.

Отново коментар, който не бе очаквал от нея.

— Това е точно, от което се нуждая. Адвокат, който да ме съветва да не отговарям на въпросите им. И не би изглеждало никак подозрително.

— Само си помислих, че може би е разумно да…

— Не, ще бъде глупаво. Защото ако тези двама детективи имат и грам съмнение в пачите си мозъци, че съм виновен, ангажирането на адвокат ще го затвърди. Не, Алис. Никакъв адвокат.

— Само се опитвам да помогна.

— Което оценявам. Но трябва да се справя с това, както аз смятам за добре.

— Разбирам. Но, моля те, не ме изключвай. Какво мога да направя?

Той си помисли, след това произнесе студено:

— Можеш да спреш да ми звъниш.

* * *

— Ражда? Тя ми каза, че е загубила бебето.

Той шепнеше, но тревогата му беше явна. Понижавайки глас, Емъри каза:

— Лиза смята, че е забременяла преди четири месеца и половина. Но преди две седмици е пометнала. Бидейки в шестнайсетата седмица, е трябвало да се консултира с лекар, който да й предпише медикаменти, които да ускорят отстраняването на плода.

Може да изминат няколко седмици, за да се освободи тялото от него. Често, ако бременността е така напреднала, както при Лиза, се извършва аборт и кюртаж. Може да е сърцераздирателен, или дори травматичен момент за пациентката, но няма остатъци от тъканта.

Почувствал се неловко от темата, той прокара ръка през косата си.

— Но тя не е ходила на лекар.

— Не. И сега я боли, защото матката не е изхвърлила всичко по естествен начин, когато е пометнала. Тя не е получила лечение, нито лекарства, нито й е правен кюртаж. Тялото й се опитва само да изхвърли шестнайсетседмичен ембрион и контракциите са толкова силни, че на практика е като раждане.

— Исусе. — Той погледна встрани, преди погледът му да се върне обратно към нейния.

— Сигурна ли сте, че вече няма бебе?

Тя беше трогната от явната му загриженост.

— Сигурна съм. Имала е обилно кървене днес, както и преди две седмици. А размерът на матката не е толкова голям, колкото би бил, ако още беше бременна. — Емъри погледна към леглото. Лиза беше спряла да плаче, но бе сложила ръка върху челото си. — Казва, че иска да умре.

— Колко време продължава това?

— Днешното кървене ли? Събудило я е тази сутрин и се е усилило със спазмите, така че е била принудена да каже на леля си и чичо си.

— Приятни персони, доколкото разбрах.

— Каза ли ви, че са я изхвърлили?

Той кимна.

— Не са й оставили избор, освен да се обади на двамата си братя кретени и да ги помоли да дойдат да я вземат.

— Колко време ще трае това нещо… ъм… да изхвърли плода?

— Не знам. Мога да използвам инструментите, които нося, за да изстържа матката, но не ми се иска. Първо, защото това не ми е специалност. Второ, защото условията не са никак стерилни. Заплахата от инфекция е прекалено голяма.

Той мисли известно време, след това каза:

— Добре. Увийте я. Ще я закараме в болницата.

— Почакайте. — Тя го хвана за ръката. — Аз съм длъжна да мисля и за емоционалната стабилност на пациентката си. Тя настоява никой друг да не научи за бебето. Когато предложих двамата с вас и майка й да я закараме до най-близкия медицински център, тя заплаши да се самоубие.

— Изпаднала е в истерия.

— Напълно рационална е. Как, според вас, ще я убедите?

Той изруга под нос и въздъхна шумно.

— Какво предлагате, док?

Тя погледна часовника си.

— Предлагам да оставим природата да си свърши работата. Почти два часът е. Пътищата няма да са толкова опасни през деня. Да решим като се съмне. Може би дотогава ще мога да я успокоя дотолкова, че да приеме положението и да я убедя да каже на майка си какво става всъщност.

Той се приближи и заговори с тих глас, така че никой да не чуе:

— Я стига, док, мислите ли, че Полин не знае? Тя е груба и необразована, но не е глупава.

Тя му се усмихна слабо.

— Почти сигурна съм, че знае. Но отказът й да го признае е единственият начин, по който може да се справи в момента.

Той погледна към леглото и челото му се набръчка от тревога:

— А сега няма ли опасност Лиза да умре?

— Повярвайте ми, ако мислех, че ситуацията е спешна, щях да я увия и лично аз да подкарам пикапа. Но положението не е такова. Кръвното й налягане е малко високо, но вероятно се дължи на стреса. Кървенето е нещо, което се очаква. Следя температурата й. Нормална е.

За да успокои тревогата му, тя добави:

— Уплашена е и се чувства неудобно, но тялото й реагира както трябва. Жените в страните от Третия свят понасят това без лекарства и клинични процедури, и оживяват.

Той огледа стаята.

— Това може да се определи като третия свят.

— Като предохранителна мярка й давам антибиотици.

Той кимна към леглото.

— Имате ли нещо против да говоря с нея?

— Не. Вие сте герой в нейните очи. Каза, че сте най-милият човек, когото някога е познавала.

— Не ме познава.

— Това й казах и аз. — Тя се усмихна, за да му покаже, че само се заяжда. — Идете. Давам ви няколко минути.

— Не отваряйте вратата.

Тя погледна към нея и потрепери.

— Нямам никакво намерение.

Той отиде до леглото и коленичи, заставайки на едно ниво с момичето. Емъри не го чуваше какво казва, но Лиза слушаше с внимание.

Тя усети как я обзема слабост и въпреки че стената беше мръсна, се облегна на нея и затвори очи. Главата я болеше, но тя отдаде тъпата болка по-скоро на умората, отколкото на мозъчното сътресение. Пространството между плешките й беше напрегнато. Нищо чудно, като се имаха предвид събитията от тази вечер.

Не много отдавна, период от време, който можеше да бъде измерен с часове, а не с дни, тя си беше мислила, че да се събуди в легло на непознат, без да знае къде е и как е попаднала там, би било най-странното нещо, което може да й се случи. Колко е грешала.

— Как сте?

Стресната от познатия му дрезгав шепот, тя отвори очи и за миг загуби ориентация.

— Боже, трябва да съм задрямала права. Не ми се е случвало от следването в медицинското училище.

— Уморена ли сте?

— Изтощена.

— Престъплението си взема своята дан.

Тя се засмя тихо.

— Углавно престъпление заради пациент. За всичко си има първи път. — После добави: — Сега по-добре разбирам сивия ви морал.

— Тъмносив — поправи я той с усмивка. — Гладна ли сте?

— Да, но няма да ям нищо, докато не излезем от тази къща.

— Вода?

— Ако първо измиете чашата и вие ми я подадете.

— Не бих предложил иначе. — Той дръпна стола изпод бравата на вратата и понечи да я отвори, когато Емъри го спря с въпрос:

— Братята се биеха, когато излязох да ви извикам. За какво?

— Заради мен.

— Заради вас?

— Уил ме попита дали съм хомо.

— Ама че глупост. Вие какво му отговорихте?

Той я погледна, след това свали ръката си от бравата, сложи я на врата й и я притегли да й даде целувка — своята изследваща, възбуждаща и лишена от боязливост целувка, която започна бавно, но скоро придоби едва сдържана настойчивост. Целуна я така, сякаш го беше замислил преди това, сякаш тази целувка щеше да е последното нещо, което ще направи на земята, и трябваше да го направи както трябва, премислено и да не остави нищо, което може да се иска повече.

Но я остави да иска, и съдейки по рязкото му изправяне и огъня в очите, когато дръпна главата си назад, той също искаше още.

Гласът му прозвуча задъхано:

— Казах му, че не съм.

* * *

Кризата настъпи малко след четири часа. Лиза се хвана ниско за корема и започна да вика.

— Знам, че боли. — Емъри никога не бе изпитвала нещо по-лошо от менструални спазми. Никога не бе забременявала, нито помятала, а ако беше, би получила своевременна и идеална медицинска грижа. Явното страдание на момичето я развълнува отвъд професионалната й съпричастност.

След втория й вик вратата на спалнята се отвори и на прага застана Полин.

— Господин Незнам-кой-си не искаше да ме пусне, но и да ме вържеше, пак нямаше да ме удържи.

Той, който бе поставен отвън да охранява спалнята, погледна Емъри с раздразнение.

— Кълна се, че не бих се поколебал да вържа Норман или Уил, но не и Полин. Ще изляза. — Той отстъпи и побърза да затвори след себе си.

Когато Лиза видя майка си, по лицето й се изписа облекчение, сякаш се извиняваше, че е трябвало да вземе трудно решение.

— Мамо?

Тя протегна ръка. Полин я хвана и седна на ръба на леглото. Поглеждайки към Емъри, каза:

— Аз съм най-възрастната и всичките ми братя и сестри бяха родени вкъщи. Не съм гнуслива. Мога да масажирам корема й.

Двайсет минути по-късно Емъри остави майката и дъщерята сами. Полин утешаваше момичето, мазолестата й и груба ръка милваше косата и челото й.

Емъри отиде до вратата и я отвори. Той беше там, където бе казал, че ще бъде, стоеше на пост. Уил хъркаше от дивана. Норман беше във фотьойла, главата му бе клюмнала над рамото, от долната му устна се точеше слюнка.

Емъри носеше найлоновата торба за боклук, вързана отгоре.

— Това трябва да се изхвърли. Предлагам да го изгорим.

Той я взе.

— Как е Лиза?

— Много по-добре. Близко съм да ги убедя да отидем на преглед. Но мисля, че ще е добре. Бих искала да остана още малко с нея, просто за да съм сигурна.

Той кимна и се отдалечи, за да се отърве от торбата.

Малко след това Емъри и Полин изкъпаха Лиза и смениха чаршафите. Новите чаршафи бяха изтъркани, но чисти. Полин изнесе мръсните и каза на Емъри, че ще направи кафе.

Емъри измери кръвното на Лиза, но още преди да свали ръкава, главата на момичето потъна дълбоко във възглавницата и очите й се затвориха.

Извивайки гръб, за да раздвижи схванатите си мускули, Емъри отиде до прозореца и погледна навън. Помисли си, че очите й я лъжат. Слънцето още не беше изгряло, но предутринната светлина бе достатъчно, за да забележи един едър силует, клекнал до кучето, който го галеше по главата и му говореше с думи, които със сигурност не означаваха нищо за малтретираното животно. То реагираше на първото нежно докосване, което вероятно някога бе преживявало. Изяде залъците от ръката му, после облиза дланта му благодарно.

— Гадже ли ти е?

Емъри се обърна към леглото и с изненада установи, че Лиза е будна и я наблюдава.

— Не. Наскоро се запознахме.

— Как се казва?

— Не обича да споделя лични неща.

Лиза я изучава няколко секунди, след това каза:

— И ти не го знаеш, така ли?

Тя се усмихна тъжно на проницателното момиче.

— Не.

— Виждала съм го да работи в двора си, когато минаваме. Винаги ме е плашил.

— Защо?

— Защото е прекалено едър.

— Така е.

— И изглежда малко мрачен. Никога не съм го виждала да се усмихва до снощи.

— Не е много по усмивките.

— На мен ми се усмихва, обаче. И на мама. И на теб.

Тя притежаваше проницателния поглед на жена и Емъри осъзна, че трябва да е видяла целувката; целувката, която караше стомахът й ниско долу да се свива, когато си помислеше за нея. Целувката, която я успокояваше и в същото време наелектризираше. Никога не се беше чувствала по-сигурна, но и повече изложена на опасност.

Емоциите бяха противоположни, но все пак едно бе кристално ясно: тя не искаше това да свършва. Въпреки ситуацията и запуснатото обкръжение, тя жадуваше да преживее още веднъж неговите устни, вкуса му, дръзкото проникване на езика му.

Лиза я изтръгна от нейната замисленост, когато каза:

— Веднъж, когато братята ми изхвърлиха един варел за боклук пред гаража му, им казах, че са луди да го дразнят.

— Мисля, че може би си права. — Тя се поколеба, не искаше да поставя Лиза в неудобно положение, но се чувстваше принудена да попита. — Знаеш ли дали тримата са се карали преди това?

— Преди кое?

— Преди да ви стане съсед.

— Не. Сигурна съм. Чух Уил и Норман да говорят за него, чудеха се кой е и какво се кани да прави. Мама смята, че се крие от закона.

Емъри не каза нищо.

— Или пък — според мама — може би се крие от жена си и децата си, от които е избягал.

Нямам годеница. Нямам съпруга. Никога не съм имал.

— Само че аз не мисля така — каза Лиза. — Мисля, че по-скоро е беглец, отколкото мъж, който ще изостави семейството си.

Емъри я погледна.

— Защо мислиш така?

— Не изглежда такъв тип. Но там нещо става. Невидимо е, но се усеща, носи го със себе си.

Емъри мълчаливо се съгласи.

— Ако трябваше да предположа — продължи Лиза, — бих казала, че в него има нещо заплашително. Той го държи под контрол, но ако някога го изпусне, тогава ела и гледай. — Без да осъзнава колко обезпокоителни са наблюденията й за Емъри, тя добави: — Но е ужасно мил към мен, от момента, в който надникна в пикапа и видя, че съм болна. Държеше се любезно с мен, а не сякаш очаква нещо в замяна. Разбираш какво имам предвид.

Емъри кимна разбиращо.

Лиза замислено подръпна ръба на горния чаршаф.

— Не мисля, че е мъж, който ще си играе с мен. Ще се възползва от жена. Знаеш ли?

— Не, сигурна съм, че не е такъв мъж. — Емъри беше с него от три дни и той не се бе възползвал от нея, дори когато тя му се нахвърли. Почти ме изнасилихте, док.

— Ти какво мислиш за него, д-р Смит?

Емъри се обърна отново към прозореца и го видя да чеше кучето зад ушите. Той откачи веригата от нашийника му. Като завря муцуна в ръката му, кучето щастливо закрачи редом с него, когато той се обърна и тръгна към къщата.

— Честно, Лиза, нямам представа какво да мисля за него.