Сандра Браун
Специална съботна нощ (10)

Девета глава

Джеф, който прехвърляше каналите, остави дистанционното, за да вдигне клетъчния си телефон.

— Ало?

— Джеф? Д-р Бътлър е, обаждам се от клиниката.

По дяволите!

— А-ха.

— Аз съм на спикърфон с д-р Джеймс. Звъним, за да проверим за Емъри. Тя не дойде тази сутрин и не успяваме да се свържем с нея нито на мобилния, нито на домашния й телефон. Наред ли е всичко?

Той седна и спусна крака от леглото.

— Тя излезе от града за уикенда.

— Знаем. Но трябваше да се върне тази сутрин. Има насрочени часове за прегледи. Първоначално просто си помислихме, че закъснява, което не е характерно за нея, но рецепционистката се чуди какво да прави, трябва да започне да ги отменя, ако Емъри не дойде скоро.

— По-добре направете така. Имам предвид, насрочете прегледите за друг ден.

— За утре?

— Сега като се замисля, може би ще е най-добре да изчакате до… докато разберем тя кога ще се върне.

Той можеше да чуе как двамата колеги на Емъри разговарят, но не долавяше отделните думи. Най-накрая д-р Джеймс каза:

— Не знам как да го кажа другояче, Джеф, освен направо. Какво става? Личният живот на Емъри не е наша работа, но да не се появи на работа, оставяйки пациентите, това не е в неин стил. Проверихме в болницата да видим дали не се е отбила там тази сутрин. Казаха ни, че сте звънели вчера да питате за нея и изразиха тревога. Свързахте ли се вече с нея?

— Не. — Осъзнавайки, че не може повече да отлага, той съобщи обезпокояващата новина. — Истината е, че не съм я чувал от петък вечер. Но — побърза да каже той, — имахме малък спор в четвъртък вечерта. Доста глупав, всъщност. Когато не ми се обади през уикенда, предположих, че е решила да не говорим известно време. Глупаво, наистина, но реших да я изчакам тя да ме потърси.

— О!

Една гласна, но Нийл Джеймс я употреби като острие на гилотина. Той винаги беше наострен срещу Джеф, излъчвайки превъзходство, което бе толкова очевидно, колкото и големия му нос.

Опитвайки се да не звучи оправдателно, Джеф продължи:

— Не се притесних, защото Емъри не каза точно кога планира да се върне. Спомена, че ще остане да пренощува и в събота. Така че започнах да се тревожа едва вчера следобед, когато все още не се беше прибрала.

— Не сте се свързвали от петък вечер?

— Точно така.

Шокираната реакция на д-р Бътлър бе да попита дали Джеф е съобщил в полицията за неочакваното отсъствие на Емъри.

— Да. Ходих до там — градът се нарича Дрейкланд — вчера, и отидох да я потърся в мотела, в който е нощувала в петък. Вечеряла е рано в съседното кафене. Обади ми се от стаята си и ми каза, че се готви да си ляга. Следите спират тук.

— Тичала е в събота сутринта, нали така? — каза д-р Бътлър. — Видял ли я е някой да напуска мотела?

— Не, но вие я познавате. Тя обича да става рано, така че сигурно е тръгнала още преди изгрев. Рецепционистката е изкопирала кредитната й карта преди това, когато я е регистрирала, така че не й се е налагало да се отбива на гишето, преди да излезе.

— И не се е върнала в мотела в събота вечерта?

— Не. Нито пък го е планирала. Взела е всичките неща със себе си, когато е тръгнала.

Д-р Джеймс каза:

— Това е дори по-голяма причина за безпокойство.

— Съгласен съм — каза Джеф. — Веднага щом разбрах, се обадих в офиса на шерифа.

— И? Те какво казаха? Какво правят?

— Все още нищо. Казаха ми, че е прекалено рано за паника, но както казахте сам, това не е типично за Емъри. Наблегнах на това, когато говорих с полицейския служител. Дори и да ми е била ядосана, Емъри не би изоставила пациентите си.

— Какво можем да направим?

Той можеше да заключи от гласа на д-р Бътлър, че тя е силно разтревожена, но се опитва да не мисли най-лошото.

— Засега удържайте положението там. Емъри не би искала да създава неудобство на пациентите си. Ще ви съобщя веднага, щом науча нещо. Предполагам, че след около час ще получа някакви сведения от офиса на шерифа.

— Може би трябва да им се обадите веднага. Иначе ще е пропилян още един час.

Не беше молил д-р Джеймс за съвет и възнегодува от това да бъде така безцеремонно поучаван, но отвърна с неутрален тон:

— Излизах оттам, когато вие звъннахте. — След като си обещаха да се чуят, той погледна как изглежда в огледалото на тоалетната масичка. Трикотажните му панталони и копринен пуловер биха изпъквали в това забутано градче, но Господ забраняваше да ги съчетава.

Ужасяваше се от тази мисия, но се радваше, че има причина да напусне мотелската стая, за която имаше много, което да се желае.

Дрейкланд беше седалището на голям, предимно селски район. Шерифският офис беше оживен въпреки студеното време. Всъщност, заради него. Докато Джеф чакаше реда си във фоайето, опитвайки се да държи ръба на дългото си палто по-далеч от мръсния под, имаше непрекъснат поток от влизащи и излизащи служители и цивилни, занимаващи се със свързани с времето проблеми като осемнайсетгодишния каруцар, който беше блокирал трафика на магистралата в двете посоки. Някаква жена обясняваше шумно за срутения покрив на хамбара си и за затворените вътре коне. Собственикът на железарски магазин нареждаше жално, че му била открадната газова лампа.

Приличаше на зоологическа градина.

Най-после заместник-шерифът, с когото Джеф бе говорил предишната вечер, излезе през серия врати и направи знак на Джеф да мине напред.

— Не ми е приятно да ви видя тук, господин Съри.

— Казах ви, че тя не просто е избягала.

— Гледай ти.

Заместник-шериф Сам Найт беше предшестван от големия си корем, когато пропусна Джеф в една полицейска стая, където забързани чиновници се опитваха да се справят с потока от граждани във фоайето. Найт посочи на Джеф мястото срещу отрупаното си бюро, когато седна във въртящия се стол. На табелката върху бюрото се четеше „сержант детектив“. Джеф си помисли, че Найт е прекалено простоват за този чин. Той каза:

— Съпругата ми е отговорен човек. Тя не би…

Найт вдигна ръката си, беше огромна и розова като парче шунка.

— Търпение, господин Съри. Първо трябва да тръгнем от основното. — Той си сложи очила за четене и започна да кълве по клавиатурата на компютъра си, докато на монитора не се появи един формуляр. — Как е пълното име на госпожа Съри?

Джеф обясни защо Емъри е използвала моминското си име.

— И е лекар.

— Как се произнася „Шарбоно“?

Като чукаше с един пръст, Найт попълни най-после исканата информация — номер на социалната осигуровка, възраст, ръст, тегло.

— Един шейсет и седем… Петдесет и пет килограма. Значи е… слаба? — попита детективът, поглеждайки Джеф над зацапаните стъкла на очилата си.

— Да. Тя е в отлична физическа форма. Бегачка на дълги разстояния. Маратонец.

— Да, споменахте го снощи. — След това той попита за цвета на косата й.

— Руса. Всъщност, много светлокестенява с изсветлени кичури. Дотук. — Джеф докосна яката на ризата си.

— Очи?

— Лешникови.

— За последно е видяна облечена в какво?

— Не знам. — Ръцете на Найт почиваха върху клавиатурата. Той обърна глава и погледна Джеф, който обясни някак нетърпеливо: — Последното нещо, което я видях да носи, бяха дънки, кафяви туристически обувки и пуловер в камилски цвят. Беше с палто. Но, както ви казах снощи, тя планираше бягане на дълго разстояние в събота. Предполагам, че е напуснала мотела облечена в спортен екип.

— Какъв обличаше обикновено?

Джеф описа дрехите, марката.

— Висококачествен екип за сериозни бегачи. Сигурно се е съобразила със студеното време. Вероятно е облякла яке с цип. Както и термобельо. Ръкавици. Обикновено носеше лента за глава, за да топли на ушите й и да държи косата й назад. Слънчеви очила, може би.

— Имате ли някакви нейни снимки?

— Вкъщи. Но има няколко качени в интернет.

Найт включи „търсене“ и веднага изскочиха няколко дузини.

— Това ли е тя? — Джеф кимна, когато полицаят посочи една снимка на Емъри при прерязването на лентата, когато тя, д-р Бътлър и д-р Джеймс откриха клиниката.

— Хубава жена.

— Благодаря.

— Какъв точно лекар? — попита Найт.

— Педиатър.

— Тези двамата ли са й партньори?

— Да. Говорих с тях преди половин час. Също не знаят нищо.

— Разбираха ли се?

— Естествено.

— Нямало е професионално съперничество?

Джеф издиша с раздразнение.

— На грешен път сте. Колегите й са много разтревожени.

— Хубаво. Само питам. Ще питам много неща, които може да изглеждат неуместни или сякаш си вра носа прекалено. Но, за съжаление, неловките въпроси са необходими понякога. Това е най-лошият аспект от работата ми.

Джеф се съмняваше в точността на това изявление, но не го оспори.

Найт погледна още няколко линка.

— Активна жена.

— Много.

— Сигурен ли сте, че не се е отказала да прави някое от тези благотворителни неща?

Джеф си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна:

— Дойде тук в петък следобед, за да тича по планинска пътека в събота. За тренировка.

— Знаете ли коя планина, кой маршрут?

— Не точно. Показа ми една карта. Ако я видя, може да си спомня.

— Знаете ли кой парк?

— Има повече от един ли?

Найт го гледа в продължение на няколко секунди, след това каза:

— Само в този район на Северна Каролина имаме четири национални горски парка и те се сливат с Грейт Смоуки и Чероки в Тенеси. След това, ако тръгнете на юг към Джорджия…

— Започвам да схващам — прекъсна Джеф урока по география. — Не знам кой парк, нито коя планина. Но е останала да нощува тук в Дрейкланд, така че логичното място, откъдето да започне търсенето й, според мен, е най-близкият туристически район.

Найт изглеждаше песимистичен.

— Това пак не стеснява особено периметъра, трябва да се покрият много квадратни километри.

— Съжалявам, не знам повече за дестинацията й. Но това, което наистина знам, е, че не би се отказала от „някое от тези благотворителни неща“, без да ми каже.

Без да се вълнува от нетърпението му, Найт каза:

— Не, вероятно не. Ами членовете на семейството?

— Аз съм нейното семейство.

— Няма ли някой, при когото би могла да отиде и да реши да остане?

— Не.

— Приятели?

— Звънях на всички, за които се сетих, но никой не я е виждал, нито чувал. Което се страхувам, че означава… означава, че нещо й се е случило.

Детективът се наведе напред и подпря ръцете си на ръба на бюрото.

— Страхувате се от най-лошото, господин Съри. Не ви обвинявам. И аз сигурно щях да се страхувам. Но мога да ви уверя, че през цялата си двайсет и няколкогодишна практика в този шерифски офис, съм прехвърлил и съм се отървал от всеки един от тези рапорти за изчезнали хора, които съм попълнил. В деветдесет и девет цяло и девет процента хората се появяват. Едната десета от процента, които правят вечерните новини, ни създават всичките кошмари. Така че останете позитивен, нали?

Джеф кимна.

— Ще се опитам.

— Първо ще започнем с търсене на колата й. — Той извика една своя подчинена, представи я като Мери-Джо, и й даде година на производството, модела и номера на колата на Емъри, които Джеф бе съобщил. — Колкото се може по-бързо — каза той. Мери-Джо обеща да започне веднага, но му обърна внимание, че времето ще бъде основната пречка.

— Непрекъснато ни съобщават за коли, които са излезли от заледени шосета. По-голямата част от по-малко оживените планински пътища бяха затворени вчера, но ще ангажирам щатската полиция. Разбира се, говорим тук за три щата, ако не включвате Южна Каролина, с която ще станат четири.

Джеф беше впечатлен. Тя знаеше колко е три плюс едно.

Когато жената излезе, Найт повика друг служител, Бъди Грейндж. Човекът се ръкува с Джеф и издърпа един стол да седне.

— Сам ми изпрати имейл за изчезналите хора и ми съобщи за съпругата ви. Дойдох веднага.

— Чудесно. — Джеф се опита да не звучи прекалено комично. — Кога, всъщност, ще започнем наистина да я търсим?

— Още няколко въпроса първо — обади се Найт. — Емъри носеше ли оръжие?

— Оръжие?

— Хората, които се катерят по планините, обикновено носят някаква защита. Лютив спрей. Репелент срещу мечки. Което според мен е съвсем непотребно, но щом кара хората да се чувстват по-спокойни…

— Зима е. Мечките не спят ли?

— На теория — каза Найт и му се усмихна. — Съпругата ви носи ли пистолет?

— Боже мой, не. Нито едно от нещата, които изброихте. Във всеки случай аз не знам.

— А вие?

— Да. Имам разрешително да нося. — Той извади портфейла от джоба си и им показа разрешителното от щата Джорджия. — Ще се радвам да ви покажа пистолета. Намира се в жабката на колата.

— Добре. По-късно. — Найт погледна Грейндж, преди да се обърне отново към Джеф. — Казахте, че е тръгнала в петък, но не ни се обадихте до снощи. Това прави колко… четирийсет и осем часа?

— Което беше лоша преценка, ужасно решение от моя страна. Осъзнавам го сега.

— Защо чакахте? — попита Грейндж. Името Бъди не му подхождаше. Той беше по-млад, по-строен и по-остър от Найт. И не толкова дружелюбен.

— Емъри ми беше споменала колко изтощително може да е да се тича по този маршрут. Спомена височината като фактор. Освен това беше преживяла травма на десния крак миналата година. Притесняваше се за това. Заради всички тези причини знаеше, че ще е изморително и ми каза, че може да не се прибере вкъщи в събота, а да остане да пренощува в мотела още една нощ. Когато не ми се обади, предположих, че е решила да направи точно така.

Грейндж попита:

— Бихте ли описали съпругата си като добросъвестна?

— Каза ми, че е отговорна — обади се Найт.

— Такава е — потвърди Джеф. — Много добросъвестна и отговорна.

Грейндж се намръщи.

— В такъв случай ми се струва, че би трябвало да сте се притеснили, когато не ви е позвънила, за да ви каже, че няма да се прибере в събота вечерта.

— Притесних се.

— Но сте изчакали още двайсет и четири часа, преди да дойдете тук, за да я търсите.

— Признах, че съм направил лоша преценка. Но му казах — посочи той към Найт, — снощи, че се страхувам да не би нещо да се е случило на Емъри. Той омаловажи тревогите ми. Ако вие и… — Той огледа полицейската стая, погледът му се спря на жената с рухналия хамбар, която още оплакваше умрелия си кон. — Ако този зле ръководен отдел пренебрегва още дванайсет часа необяснимото й изчезване, вината ще е ваша, не моя.

С влудяващо спокойствие Найт произнесе:

— Никой не ви обвинява, господин Съри.

— На мен не ми прозвуча така. Това, което той каза прозвуча като намек.

Грейндж невъзмутимо попита:

— Какво съм намекнал?

— Нехайство от моя страна. Безразличие. Нито едно от двете не е истина.

Найт отново се наведе напред и му се усмихна дружелюбно.

— Детектив Грейндж не намекваше нищо, господин Съри.

Джеф ги изгледа студено, но не каза нищо.

— Само че… въпросът е… — Найт се размърда в стола си и примига, сякаш хемороидите му се бяха възпалили. — Тази една десета процент изчезнали хора, за които споменах по-рано… Обикновено човекът, който съобщава за изчезването им, е този, който знае къде са.